Сидни Шелдън
Пясъците на времето (33)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ВТОРА

Докладът за обира на банката бе предаден по обичайните полицейски канали и едва два часа по-късно един полицейски лейтенант съобщи на полковник Акока за това.

След един час Акока бе във Валядолид. Той беше вбесен от забавянето.

— Защо не ми беше докладвано незабавно?

— Съжалявам, полковник, но въобще не помислихме, че…

— Бил е в ръцете ви и сте го оставили да се измъкне!

— Не беше наша…

— Въведете банковия касиер.

Касиерът бе изпълнен със съзнанието за своята значимост.

— Той дойде до моето гише. По погледа му можех да преценя, че е убиец. Той…

— Не се съмнявате, че човекът е Хайме Миро?

— Ни най-малко. Той даже ми показа афиш със собствения си портрет. Беше…

— Сам ли влезе в банката?

— Да. Посочи към една жена на опашката и каза, че тя е член на неговата банда, но след като Миро излезе, аз я познах. Тя е секретарка, която е редовен клиент и…

Полковник Акока каза нетърпеливо:

— Когато Миро излезе, видяхте ли в коя посока се отправи?

— През главния вход навън.

Разговорът с транспортния полицай не бе по-резултатен.

— Бяха четирима в колата, полковник. Хайме Миро, още един мъж и две жени отзад.

— В каква посока пътуваха?

Полицаят се поколеба.

— Биха могли да тръгнат във всяка посока, след като излязат от еднопосочната улица. Но бих могъл да опиша колата.

Полковник Акока поклати глава пренебрежително.

— Не си давайте труда.

Тя сънуваше и в съня си чуваше гласовете на тълпа от хора, които идваха, за да я изгорят на кладата за обир на банка.

„Това не беше за мен. Това беше за каузата.“ Гласовете се засилваха.

Меган отвори очи и седна, гледайки непознатите стени на замъка. Гласовете бяха истински. Идваха отвън.

Тя стана и се втурна към тесния прозорец. Точно отдолу, пред замъка имаше войнишки лагер. Изведнъж я обхвана паника.

„Открили са ни. Трябва да намеря Хайме.“

Побърза към стаята, където бяха спали той и Ампаро и погледна вътре. Беше празна. Изтича надолу по стълбите в хола на първия етаж. Хайме и Ампаро стояха близо до залостената входна врата, шепнейки.

Феликс изтича при тях.

— Проверих отзад. Няма друг изход оттук.

— А задните прозорци?

— Твърде малки са. Единственият изход е през предната врата.

„Където са войниците — помисли Меган. — Хванати сме в капан.“ Хайме каза:

— Просто лош късмет, че войниците са избрали това място за лагеруване.

— Какво ще правим? — пошепна Ампаро.

— Нищо не можем да направим. Ще трябва да стоим тук, докато си отидат. Ако…

В този момент се почука силно на вратата. Заповеднически глас извика:

— Отваряйте там вътре!

Хайме и Феликс размениха бързи погледи и без да продумат, извадиха пистолетите си. Гласът извика отново:

— Знаем, че има някой вътре. Отворете.

Хайме каза на Ампаро и Меган:

— Отстранете се от пътя.

„Безнадеждно е — помисли Меган, докато Ампаро заставаше зад Хайме и Феликс. — Отвън трябва да има двадесет въоръжени войници. Нямаме никакъв шанс.“

Преди другите да успеят да я спрат, Меган отиде бързо до вратата и я отвори.

— Благодаря на Бога, че дойдохте! — възкликна тя. — Трябва да ми помогнете.