Сидни Шелдън
Пясъците на времето (2)

ГЛАВА ПЪРВА

Лампиона, Испания

1976

 

„Ако планът се провали, всички ще загинем.“ Той го изследваше мислено за последен път, проверяваше го отново, търсеше пропуски. Не намери никакви. Планът беше дързък и изискваше изпълнение с точност до секунда. Ако успееше, щеше да представлява забележителен подвиг, достоен за великия El Cid^[1]. Ако се провалеше…

„Добре, времето за безпокойство отмина — помисли философски Хайме Миро. — Време е за действие.“

Хайме Миро бе легенда, герой на баските и анатема за испанското правителство. Той беше висок метър и осемдесет, със силно интелигентно лице, мускулесто тяло и замислени тъмни очи. В показанията си свидетелите проявяваха склонност да го описват като по-висок, по-тъмен и по-свиреп, отколкото беше в действителност. Беше сложна личност, реалист, който разбираше уязвимото си положение, романтик, готов да умре за убежденията си.

Памплона беше един обезумял град. Бе последната сутрин на „препускането на биковете“, празника на Сан Фермин — годишното празненство, което се провеждаше от седми до четиринадесети юли. Множество от тридесет хиляди посетители от цял свят гъмжеше из града. Едни бяха дошли просто за да наблюдават опасното зрелище, други — да докажат своето мъжество, като вземат участие в него, тичайки пред връхлитащите животни. Всички хотелски стаи бяха отдавна резервирани, а студенти от Навара бяха намерили подслон във входове, фоайета на банки, автомобили, на площада и дори по улиците и тротоарите на града.

Туристите пълнеха кафенетата и хотелите, наблюдаваха шумните пъстроцветни шествия на „картонените гиганти“ и слушаха маршируващите оркестри. Участниците в парада носеха виолетови плащове с качулки в зелено, тъмночервено или златно. Преминавайки по улиците, процесиите наподобяваха реки от слънчеви дъги. Фишеци, експлодиращи покрай трамвайните стълбове и жици, допринасяха а всеобщия шум и бъркотията.

Тълпата беше дошла за вечерните борби с бикове, но най-вълнуващото събитие беше encierro — препускането рано сутринта на биковете, които щяха да участват в борбите по-късно през деня.

Предишната вечер, десет минути преди полунощ, по тъмните улици в долната част на града биковете бяха докарани от corrales de gas — оградените места за добитък, преминаваха по един мост през реката и бяха оставени в оборите на Кале Санто Доминго, където трябваше да прекарат нощта. Тази сутрин щяха да ги пуснат на свобода из тясната Кале Санто Доминго, заградена с дървени прегради на всяко кръстовище. В края на улицата щяха да попаднат в оградите на Плаза де Хемингуей, където да бъдат държани до началото на следобедните борби.

Посетителите стояха будни от полунощ до шест сутринта, пиеха, пееха, любеха се, твърде възбудени, за да спят. Тези, които щяха да вземат участие в „препускането на биковете“, носеха на шиите си червени шалчета на Сан Фермин.

В шест без четвърт сутринта оркестри започнаха да обикалят из улиците, като свиреха вълнуващата наварска музика. Точно в седем часа, изстреляна във въздуха ракета извести, че вратите на корала са отворени. Тълпата бе обхваната от трескаво очакване. Малко по-късно втора ракета излетя, за да предупреди града, че биковете са вече пуснати.

Последва незабравима гледка. Първо се появи шумът. Започна като слаб, далечен ромон, почти недоловим, усилваше се все повече, докато се превърна в експлозия от гърмящи копита. Внезапно се появиха шест вола и шест огромни бика. Тежки всеки по седемстотин килограма, те се впуснаха надолу по Кале Санто Доминго като смъртоносни експресни влакове. Зад дървените барикади, поставени на всяко кръстовище, стояха стотици нетърпеливи, нервни младежи, които се готвеха да докажат храбростта си, като се изправят пред подлудените животни.

Биковете препускаха надолу откъм далечния край на улицата, покрай Кале Лаестафета и Кале де Хавиер, покрай аптеки, магазини за дрехи и сергии за плодове към Плаза де Хемингуей, а побеснялата тълпа ги съпровождаше с викове „Оле“. При приближаването им настъпваше лудо блъскане, за да избягнат острите рога и смъртоносните копита. Внезапната реалност на приближаващата смъртна заплаха караше някои участници да потърсят убежище по входове и аварийни стълбища. Тези мъже бяха съпровождани от подигравателни викове „Cobardon“ — страхливец. Неколцина, които се бяха препънали паднали на пътя на биковете, бяха бързо измъкнати на безопасно място.

Малко момче и неговият дядо стояха зад барикадите — и двамата задъхани от възбуда при зрелището, разиграващо се на няколко метра от тях.

— Погледни ги! — възкликна старецът. — Грандиозно!

Малкото момче потрепери.

— Tengo miedo, Abuelo. — Страхувам се, дядо.

Старецът го обгърна с ръка.

— Да, Мануело. Страшно е. Но е чудесно. Някога и аз тичах с биковете. Несравнимо е. Предизвикваш смъртта и това те кара да се чувстваш мъж.

По правило животните изминаваха за две минути деветстотинте метра по Кале Санто Доминго до арената и след като попадаха на сигурно място, в корала се пускаше трета ракета. Този ден трета ракета не излетя, защото стана нещо, което никога не беше се случвало през четиристотингодишната история на борбите с бикове в Памплона.

Докато животните препускаха надолу по тясната улица, неколцина мъже, облечени в живописни костюми, разместиха дървените барикади, биковете бяха прогонени от обезопасената улица и се насочиха към центъра на града. Щастливото допреди малко празненство изведнъж се превърна в кошмар. Бесните животни се нахвърлиха върху смаяните зрители. Малкото момче и неговият дядо бяха измежду първите, които загинаха, съборени и прегазени от връхлитащите бикове. Безмилостни рога се врязаха в една детска количка, убиха детето и повалиха майката на земята, където бе стъпкана. Смъртта витаеше навсякъде из въздуха. Животните газеха безпомощните зрители, събаряха жени и деца, забиваха своите дълги, смъртоносни рога в хора, сергии, статуи, помитайки всичко, което е имало нещастието да попадне на пътя им. Хората крещяха от ужас, бореха се отчаяно да не попаднат на пътя на смъртоносните грамади.

Един яркочервен камион внезапно се появи на пътя на биковете и те се насочиха към него, надолу по Кале де Естрела — улицата, която водеше към затвора на Памплона.

 

 

Затворът е мрачно двуетажно каменно здание с прозорци защитени с тежки решетки. На всеки от четирите му ъгли има кули, а над вратата му се развява червено-жълтото испанско знаме. Каменната порта води до малък вътрешен двор. Вторият етаж на зданието се състои от редица килии със затворници, осъдени на смърт.

В затвора едър пазач в униформата на Полиция Армада водеше по коридора на втория етаж свещеник, облечен в прости черни одежди. Полицаят носеше автомат.

Забелязвайки въпросителния поглед на свещеника по повод оръжието, пазачът каза:

— Никоя предпазливост не е излишна тук, отче. На този етаж държим изметта на обществото.

Пазачът пропусна свещеника да премине през метален детектор, много подобен на използваните в летищата.

— Съжалявам, отче, но правилникът…

— Разбира се, синко.

Когато свещеникът премина през уреда, пронизителна сирена огласи коридора. Пазачът инстинктивно стисна оръжието си.

Свещеникът се обърна и се усмихна.

— Грешката е моя — каза той, свали тежкия метален кръст, висящ на врата му на сребърна верига, и го подаде на пазача.

Когато премина, този път уредът не издаде звук. Пазачът върна кръста на свещеника и двамата продължиха пътя си навътре към дълбините на затвора.

Вонята в коридора, близо до килиите, беше непоносима.

Пазачът беше във философско настроение.

— Вижте, губите си времето тук, отче. Тези животни нямат души за спасяване.

— Все пак трябва да опитаме, синко.

Пазачът поклати глава.

— Казвам ви, вратите на ада с нетърпение очакват и двамата.

Свещеникът погледна пазача с изненада.

— Двамата? Казаха ми, че от изповед се нуждаят трима.

Пазачът сви рамене.

— Спестихме ви известно време. Замора умря в лазарета тази сутрин. Сърдечен удар.

Мъжете бяха стигнали двете най-отдалечени килии.

— Пристигнахме, отче.

Пазачът отключи вратата и отстъпи предпазливо назад при влизането на свещеника в килията. После той заключи вратата и застана в коридора, готов да реагира и при най-малкия признак на опасност.

Свещеникът се приближи до човека, легнал върху мръсния затворнически нар.

— Вашето име, синко?

— Рикардо Меладо.

Свещеникът го изгледа внимателно. Трудно беше да се оцени как изглеждаше. Лицето му беше отекло и наранено. Очите му бяха почти затворени. През подпухналите си устни затворникът промълви:

— Радвам се, че успяхте да дойдете, отче.

— Вашето спасение е дълг на църквата, синко — отвърна свещеникът.

— Ще ме обесят ли тази сутрин?

Свещеникът го потупа леко по рамото.

— Осъден сте да умрете на гаротата.

Рикардо Меладо се втренчи в него.

— Не!

— Съжалявам. Заповедта беше дадена от самия премиер-министър.

Свещеникът постави ръка върху главата на затворника и произнесе напевно:

— Dime tus pesados…^[2]

— Грешил съм много в мисли, думи и дела и се разкайвам за всичките си грехове с цялото си сърце — каза Рикардо Меладо.

— Riego a nuestro Padre celestial para la salvacion de tu aima. En el nombre del Padre, del Hijo y del Espiritu Santo…^[3]

Пазачът, слушайки навън, си помисли: „Каква глупава загуба на време. И Бог би плюл на този.“

— Сбогом, синко. Нека Бог приеме душата ти в мир — приключи свещеникът.

Той се отправи към вратата на килията и пазачът я отключи, след това отстъпи назад, като държеше автомата насочен към затворника. След като вратата бе отново заключена, пазачът се отправи към съседната килия и отвори вратата й.

— Ваш е, отче.

Свещеникът влезе в другата килия. Човекът в нея също беше жестоко бит. Свещеникът го изгледа продължително.

— Как е името ти, синко?

— Феликс Карпио.

Беше як брадат мъж с пресен сивосинкав белег на бузата, който брадата не можеше да прикрие.

— Не се страхувам да умра, отче.

— Това е добре, синко. Накрая никой от нас не бива пощаден.

Докато свещеникът слушаше изповедта на Карпио, далечен звук, отначало приглушен, после усилващ се, започна да отеква из зданието. Беше тътенът на копита, примесен с крясъците на бягащата тълпа. Пазачът се вслушваше стреснат. Звуците бързо се приближаваха.

— Побързайте, отче. Навън става нещо странно.

— Аз свърших.

Пазачът бързо отключи вратата на килията. Свещеникът излезе в коридора и пазачът я заключи зад него. Изведнъж откъм предната част на затвора, се чу силен трясък. Пазачът се обърна, за да погледне през тясното прозорче с решетки.

— По дяволите, какъв беше този шум?

— Изглежда, някой иска аудиенция с нас. Мога ли да взема това? — каза свещеникът.

— Да вземете кое?

— Вашето оръжие, por favor^[4].

Казвайки това, свещеникът пристъпи близо до пазача. Свали горната част на големия кръст, окачен на врата му. Показа се дълга, застрашителна на вид, кама. Със светкавично движение той я заби в гърдите на пазача.

— Виждате, синко — рече той, като издърпа автомата от ръцете на умиращия пазач — Бог и аз решихме, че повече не се нуждаете от това оръжие. — In Nomine Patris^[5] — добави Хайме Миро и се прекръсти набожно.

Пазачът се свлече на циментовия под. Хайме Миро взе ключовете от тялото и бързо отвори вратите на двете килии. Шумът откъм улицата се усилваше.

— Да тръгваме — нареди Хайме.

Рикардо Меладо взе автомата.

— От вас става чудесен свещеник. Почти повярвах. — Той се опита да се усмихне с подпухналите си устни.

— Наистина добре са ви обработили вас двамата. Не се тревожете. Ще си платят за това.

Хайме обхвана с ръце двамата мъже и ги поведе надолу по коридора.

— Какво се случи със Замора?

— Пазачите го пребиха до смърт. Чувахме виковете му. Закараха го в лазарета и съобщиха, че е умрял от сърдечен удар.

Стигнаха до заключена желязна врата.

— Почакайте тук — рече Хайме.

Приближи се до вратата и каза на пазача от другата страна:

— Аз свърших тук.

Пазачът отключи вратата.

— Добре е да побързате, отче. Нещо става навън… — Той не довърши изречението си. Кръв рукна от устата му, когато ножът на Хайме потъна в тялото му.

Хайме махна с ръка на двамата мъже.

— Хайде.

Феликс Карпио взе пистолета на пазача и тримата тръгнаха надолу по стълбите. Навън цареше хаос. Полицаите се лутаха панически насам-натам, опитваха се да разберат какво става и да се справят с тълпите крещящи хора в двора, които се блъскаха, за да избягат от подлудените бикове. Един от тях бе връхлетял върху сградата и разбил каменния вход. Друг разкъсваше тялото на униформен пазач на земята.

Червеният камион беше в двора със запален двигател. В бъркотията тримата мъже преминаха почти незабелязано, но тези, които видяха бягството им, бяха твърде заети да се спасяват, за да сторят нещо. Без да кажат нито дума, Хайме и другарите му скочиха отзад в камиона и той потегли, разпръсвайки обезумелите пешеходци из препълнените улици.

Хората от Гуардиа Сивил, полувоенната провинциална полиция, накипрени със зелени униформи и черни лачени шапки, се опитваха напразно да овладеят изпадналата в истерия тълпа. Служителите на Полиция Армада, разположена в главните градове на провинциите, бяха също безпомощни да се справят с безумния спектакъл. Хората се стремяха да избягат във всички посоки, опитвайки се отчаяно да се спасят от разярените бикове.

Опасността идваше по-малко от биковете, отколкото от самите хора, които се тъпчеха един друг в стремежа си да избягат. Жени и старци бяха съборени и стъпкани от бягащата тълпа.

Хайме гледаше поразен зашеметяващия спектакъл.

— Не беше планирано да се случи така — възкликна той.

Взираше се безпомощно в касапницата, която се вихреше. Не можеше да направи нищо, за да я спре. Затвори очи, за да не вижда повече това.

 

 

Камионът стигна покрайнините на Памплона и се отправи на юг, като остави зад себе си шума и бъркотията.

— Къде отиваме, Хайме? — попита Рикардо Меладо.

— Има една безопасна къща извън Торе. Ще останем там, докато се стъмни и след това ще продължим.

Феликс Карпио потрепваше от болка.

Хайме Миро го гледаше, изпълнен със състрадание.

— Скоро ще бъдем там, приятелю — каза той нежно.

Той не можеше да забрави ужасната сцена в Памплона.

 

 

След половин час приближиха малкото село Торе.

Заобикаляйки го, стигнаха до една самотна къща в планината над селото. Хайме помогна на двамата мъже да слязат от червения камион.

— Ще ви вземат в полунощ — уведоми ги шофьорът.

— Нека доведат лекар — каза Хайме. — И се отървете от камиона.

Тримата влязоха в сградата. Беше селска къща, проста и удобна, с огнище във всекидневната и таван с греди. На масата имаше бележка. Хайме я прочете и се усмихна на гостоприемната фраза: Mi casa es su casa^[6]. На полицата имаше бутилки с вино. Хайме наля за тримата.

— Нямаме думи да ти благодарим, приятелю. За твое здраве! — каза Рикардо Меладо.

Хайме вдигна чашата си.

— За свободата!

Изведнъж се чу чуруликане на канарче в клетка. Хайме се приближи до него и погледа за миг как пърхаше с криле. След това отвори клетката, внимателно извади птицата и я занесе до един отворен прозорец.

— Отлитай, pajarito^[7] — каза нежно той. — Всички живи същества трябва да бъдат свободни.