Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sands of Time, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 47 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Alegria (2009)

Издание:

ИК „Бард“, София, 1998

Оформление на корица: Петър Христов, „Megachrom“

Коректор Петя Янева

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА ЧЕТИРИДЕСЕТ И ВТОРА

От пет часа сутринта в деня на екзекуцията на Хайме Миро пред централния затвор в Мадрид започнаха да се събират тълпи. Пътят на растящата тълпа към затвора бе преграден от барикади, поставени от Гуардиа Сивил напречно на улицата. Пред железните врати имаше въоръжени войници и танкове.

В канцеларията на началника на затвора Гомес де ла Фуенте се провеждаше извънредно заседание. В стаята бяха премиер-министърът Леополдо Мартинес, Алонсо Себастиан, новият шеф на Групата за специални операции и заместниците на началника на затвора Хуанито Молинас и Педро Аранго.

Де ла Фуенте беше едър мъж на средна възраст с мрачно лице, който бе посветил живота си на това да дисциплинира некадърниците, които правителството бе поставило под негово ръководство. Молинас и Аранго, неговите верни помощници, бяха служили с Де ла Фуенте през последните двадесет години.

Премиер-министърът Мартинес говореше:

— Бих искал да зная какви са мерките, които сте взели, за да предотвратите евентуални проблеми при екзекуцията на Миро.

Началникът Де ла Фуенте отговори:

— Приготвили сме се за всякакви непредвидени обстоятелства, Ваше Превъзходителство. Както Ваше Превъзходителство е забелязал при пристигането си, около затвора са разположени много въоръжени войници. Само армия би могла да проникне вътре.

— А в самия затвор?

— Предохранителните мерки там са дори по-строги. Хайме Миро е затворен в двойно осигурена килия на втория етаж. Другите затворници на етажа са временно преместени. Пред килията на Миро има двама пазачи и още двама в двата края на коридора. Заповядал съм всички затворници да останат по килиите си, докато не бъде изпълнена присъдата.

— Кога ще стане това?

— По обяд, Ваше Превъзходителство. Отложил съм обяда за един часа. Това ще даде възможност тялото му да бъде изнесено оттук навреме.

— Какви планове имате по отношение на тялото?

— Разбирам какво имате предвид, Ваше Превъзходителство. Погребението му в Испания би създало неприятности за правителството, ако баските превърнат гроба му в нещо като светилище. Свързахме се с леля му във Франция. Тя живее в едно малко село, близо до Байон. Съгласила се е да бъде погребан там.

Премиер-министърът стана.

— Отлично — въздъхна той. — Все пак мисля, че едно обесване на площада би било по-подходящо.

— Да, Ваше Превъзходителство. Но в такъв случай не бих могъл да поема отговорността да овладея тълпата отвън.

— Смятам, че сте прав. Няма смисъл да се предизвикват повече вълнения, отколкото е необходимо. Гаротата е по-болезнена и бавна. Ако има някой, който заслужава гаротата, това е Хайме Миро.

Де ла Фуенте каза:

— Извинете ме, Ваше Превъзходителство, но както разбирам, комисия от съдии провежда съвещание, за да разгледа последната апелация от адвокатите на Миро. Ако тя бъде уважена, какво да…?

Премиер-министърът го прекъсна:

— Няма да бъде. Екзекуцията ще се изпълни както е предвидено.

Заседанието приключи.

 

 

В седем и половина сутринта пред вратите на затвора пристигна камион за хляб.

— Снабдяване.

Един от пазачите на входа погледна шофьора.

— Нов си, нали?

— Да.

— Къде е Хулио?

— Днес е болен, на легло.

— Защо не отидеш при него, приятелю?

— Какво?

— Никакво снабдяване тази сутрин, Върни се след обяд.

— Но всяка сутрин…

— Нищо не може да влезе и само едно нещо ще излезе. Сега дай назад, обръщай и изчезвай оттук, докато нашите не са се ядосали.

Шофьорът погледна към въоръжените войници наоколо.

— Разбира се. Добре.

Обърна камиона и изчезна по улицата. Произшествието бе докладвано на началника. Когато провериха, се оказа, че редовният снабдител е в болницата, ударен от неизвестен шофьор.

 

 

В осем сутринта в една кола от другата страна на улицата експлоадира бомба, ранявайки няколко души. При обикновени обстоятелства войниците биха напуснали местата си, за да разследват и да помогнат на ранените. Но те имаха строги указания. Останаха на местата си и Гуариа Сивил бе повикана да се заеме със случая.

Инцидентът беше докладван на Де ла Фуенте.

— Почват да действат отчаяно — каза той. — Бъдете готови за всичко.

В девет и петнадесет сутринта над затвора се появи хеликоптер. От двете му страни бяха изписани думите „Ла Пренса“ — известен всекидневник.

Две противосамолетни оръдия бяха поставени на покрива на затвора. Лейтенантът размаха флаг, предупреждавайки хеликоптера да се отстрани. Той продължи да кръжи. Офицерът се обади по радиостанцията:

— Над нас има хеликоптер.

— Някакви отличителни знаци?

— Пише „Ла Пренса“, но буквите изглеждат прясно боядисани.

— Дайте предупредителен изстрел, ако не се отстрани, свалете го.

Лейтенантът кимна към войника:

— Дай близък изстрел.

Снарядът мина на пет метра от хеликоптера. Видяха уплашеното лице на пилота. Заредиха отново. Хеликоптерът се издигна и изчезна в небето на Мадрид.

„Какво е следващото, по дяволите?“ — запита се лейтенантът.

 

 

В единадесет преди обяд Меган Скот се появи в приемната на затвора. Изглеждаше изтощена и бледа.

— Искам да видя началника Де ла Фуенте.

— Имате ли уговорена среща?

— Не, но…

— Съжалявам. Началникът не приема никого тази сутрин. Ако телефонирате след обяд.

— Кажете му, че го търси Меган Скот.

Той я погледна по-внимателно.

„Значи това е богатата американка, която се опитва да освободи Хайме Миро. Не бих възразил да прекарам няколко нощи с нея.“

— Ще съобщя на началника, че сте тук.

След пет минути Меган седеше в кабинета на началника на затвора Де ла Фуенте. С него бяха пет-шест души от персонала.

— С какво мога да ви услужа, мис Скот?

— Бих искала да видя Хайме Миро.

Началникът въздъхна.

— Страхувам се, че не е възможно.

— Но аз съм…

— Мис Скот… всички сме наясно коя сте. Ако можехме да ви услужим, уверявам ви, че бих бил повече от щастлив да го сторя — каза той с усмивка. — Ние испанците сме наистина състрадателни хора. Сантиментални сме също и от време на време сме склонни да си затваряме очите за някои правила и изисквания. — Усмивката му изчезна. — Но не днес, мис Скот. Не. Днес е много особен ден. Необходими ни бяха години, за да хванем човека, когото искате да видите. Така че това е ден на правила и изисквания. Следващият, който ще види Хайме Миро е Бог… ако има такъв.

Меган го гледаше съсипана.

— Бих ли… бих ли могла само да го погледна за миг?

Един от персонала, трогнат от отчаянието, изписано на лицето на Меган, се готвеше да се намеси, но се спря.

— Съжалявам — каза Де ла Фуенте. — Не.

— Мога ли да му изпратя бележка? — каза тя със задавен глас.

— Бихте изпратили бележка на мъртвец. — Той погледна часовника си. — Остава му да живее по-малко от час.

— Но той е подал апелация за присъдата си. Нали съдийски състав ще решава…?

— Те са я отхвърлили. Информираха ме за това преди петнадесет минути. Апелацията на Миро е отхвърлена. Екзекуцията ще се проведе. Сега, моля да ме извините…

Той се изправи и другите го последваха. Меган огледа студените им лица и потрепера.

— Нека Бог се смили над всички вас — каза тя.

Те гледаха безмълвно как тя избяга от стаята.

 

 

Десет минути преди дванадесет вратата на килията на Хайме Миро се отвори. Началникът Гомес де ла Фуенте, придружен от двамата си помощници Молинас и Аранго и доктор Мигуел Анунсион влязоха в килията. В коридора пазеха четирима въоръжени пазачи. Началникът каза:

— Време е.

Хайме се изправи. Беше окован във вериги.

— Надявах се, че ще закъснеете.

Той излъчваше достойнство, което началникът Де ла Фуенте не можеше да не уважава.

„В друго време, при други обстоятелства бихме могли да бъдем приятели“ — помисли той.

Хайме излезе в пустия коридор. Движенията му бяха тромави поради веригите. Бе обграден от пазачите Молинас и Аранго.

— Гаротата? — попита Хайме.

Началникът кимна.

— Гаротата.

Мъчително, болезнено, нечовешко. Началникът си помисли, че е добре, че екзекуцията ще се изпълни в стая, далеч от погледите на публиката и пресата.

Движейки се по коридора, чуваха виковете на тълпата от улицата:

„Хайме… Хайме… Хайме…“. Виковете идваха от хиляди гърла и се усилваха.

— Викат за вас — каза Педро Аранго.

— Не. Те викат за себе си. Викат за свободата си. Утре ще имат друго име. Аз може да умра… но винаги ще има друго име.

 

 

Преминаха през две армирани врати и в края на коридора стигнаха до малка стая със зелена желязна врата. Зад ъгъла се появи облечен в черно расо свещеник.

— Благодаря на Бога, че пристигнах навреме. Дошъл съм да дам на осъдения последно причастие.

Когато се отправи към Миро, двама пазачи го спряха.

— Съжаляваме, отче — каза Де ла Фуенте. — Никой не бива да се приближава до него.

— Но аз съм…

— Ако искате да му дадете последно причастие, ще трябва да го направите през затворени врати. Отстранете се от пътя, моля.

Един пазач отвори зелената врата. Вътре стоеше огромен мъж с полумаска, изправен до стол със здрави ремъци, който бе завинтен за пода. В ръцете си държеше гаротата.

Началникът кимна към Молинас, Аранго и лекаря и четиримата влязоха вътре след Хайме. Пазачите останаха отвън. Зелената врата бе заключена и залостена.

Вътре в стаята Молинас и Аранго поведоха Хайме към стола. Свалиха оковите му и го пристегнаха с масивните ремъци за стола, докато доктор Анунсион и Де ла Фуенте наблюдаваха. През дебелата затворена врата едва достигаше гласът на свещеника, който се молеше.

Де ла Фуенте погледна към Хайме и сви рамене.

— Няма значение. Бог ще разбере какво казва той.

Гигантът с гаротата в ръка застана зад Хайме. Гомес де ла Фуенте попита:

— Искате ли лицето ви да бъде покрито?

— Не.

Началникът погледна към гиганта и кимна. Гигантът вдигна гаротата с ръка и посегна напред.

Пазачите пред вратата чуваха виковете на тълпата от улицата.

— Знаеш ли какво? — промърмори един от пазачите. — Иска ми се да съм отвън при тях.

След пет минути зелената врата се отвори. Доктор Анунсион каза:

— Донесете чувала за тялото.

Съгласно указанията тялото на Хайме Миро бе измъкнато през задната врата на затвора. Чувалът бе хвърлен в един закрит камион без отличителни знаци. Но в момента, в който камионът излезе от затвора, тълпата на улицата пристъпи напред, сякаш беше привлечена от някакъв мистичен магнит.

— Хайме… Хайме…

Но виковете сега бяха по-слаби. Мъже и жени плачеха, а децата ги гледаха с учудване, не разбирайки какво става. Камионът се промъкна през тълпата и накрая излезе на магистралата.

— Исусе — каза шофьорът. — Това беше духът. Човекът трябва да е имал някаква сила.

— Да. И хиляди хора го знаеха също.

 

 

В два часа същия следобед началникът Гомес де ла Фуенте и двамата му помощници Хуанито Молинас и Педро Аранго се явиха в кабинета на премиер-министъра Мартинес.

— Искам да ви поздравя — каза премиерът. — Екзекуцията премина безупречно.

Началникът каза:

— Господин премиер-министър, не сме дошли, за да приемем вашите поздравления. Дошли сме, за да подадем оставките си.

Мартинес ги погледна втрещен.

— Аз… не разбирам. Какво…?

— Това е въпрос на хуманност, ваше превъзходителство. Гледахме как един човек умира. Може би той заслужаваше да умре. Но не по този начин. Това е… варварско. Не искам да имам нищо общо с това или нещо подобно. Колегите ми мислят по същия начин.

— Може би ще помислите за това още. Вашите пенсии…

— Ще трябва да живеем със своята съвест. — Де ла Фуенте подаде на премиера три листа. — Ето нашите оставки.

 

 

Късно същата вечер камионът прекоси френската граница и се отправи към село Бидаш, близо до Байон. Спря се пред една спретната селска къща.

— Това е мястото. Да се отървем от тялото, преди да е почнало да мирише.

Една жена над петдесет отвори вратата на къщата.

— Донесохте ли го?

— Да, госпожо. Къде бихте искали да го…?

— В гостната, моля.

— Да, госпожо. Би трябвало да побързате да го погребете. Разбирате какво искам да кажа?

Двамата мъже внесоха чувала и го оставиха на пода.

— Благодаря ви.

— Няма защо.

Жената видя как те си заминаха с камиона. Друга жена излезе от стаята и се впусна към чувала. Бързо го разтвори.

Хайме Миро лежеше, усмихвайки им се.

— Знаете ли какво? Тази гарота би могла наистина да бъде много неприятна.

— Бяло или червено вино? — попита Меган.