Сидни Шелдън
Пясъците на времето (34)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА

Офицерът изгледа Меган с изненада.

— Коя сте вие? Какво правите тук вътре? Аз съм капитан Родригес. Търсим…

— Точно навреме идвате, капитане. — Тя сграбчи ръката му. — Двете ми малки момчета имат тиф. Трябва да ги заведа на лекар. Трябва да ми помогнете.

— Тиф?

— Да — Меган до дърпаше за ръката. — Ужасно е. Те горят. Покрити са с рани и са много зле. Нека влязат вашите хора и ми помогнат да ги заведем до…

— Сеньора! Вие сте луда. Това е силно заразно.

— Няма значение. Те се нуждаят от помощта ви. Може да умрат.

Тя го дърпаше за ръката.

— Пуснете ме.

— Не може да ме оставите. Какво да правя?

— Върнете се вътре и стойте там, докато съобщим на полицията да ви изпратят линейка или лекар.

— Но…

— Това е заповед, сеньора. Влизайте вътре.

Той извика:

— Сержант, тръгваме оттук.

Меган затвори вратата и се облегна на нея изтощена. Хайме я гледаше с огромна изненада.

— Боже мой, това беше великолепно. Къде се научихте да лъжете така?

Меган се обърна към него и въздъхна.

— Когато бях в сиропиталището, трябваше да се науча да се защитавам. Надявам се, че Бог ще ми прости.

— Да можех да видя изражението на лицето на капитана. — Хайме избухна в смях. — Тиф! Исусе Христе! — Той видя изражението на Меган. — Извинете ме, сестро.

Отвън се чуваше как войниците прибират палатките си и потеглят. След като си бяха отишли, Хайме каза:

— Скоро полицията ще бъде тук. Във всеки случай, имаме среща в Логроньо.

Петнадесет минути, след като войниците си бяха тръгнали, Хайме каза:

— Най-добре е да тръгваме сега. — Той се обърна към Феликс. — Погрижи се да вземеш нещо от града. За предпочитане е затворена кола.

Феликс се ухили.

— Няма проблеми.

След половин час те пътуваха на изток в очукана сива кола.

За изненада на Меган, Феликс и Ампаро бяха на задната седалка, а тя пътуваше до Хайме. Той я погледна ухилен.

— Значи тиф — каза той и избухна в смях.

Меган се усмихна:

— Той наистина бързаше да се махне, нали?

— Казахте, че сте била в сиропиталище, сестро?

— Да.

— Къде?

— В Авила.

— Не приличате на испанка.

— Казвали са ми това.

— В сиропиталището трябва да е било ад за вас.

Тя бе изненадана от неочаквания интерес от негова страна.

— Би могло да бъде — каза тя. — Но не беше.

„Не бих позволила да бъде“ — помисли тя.

— Имате ли представа кои са били родителите ви?

Меган си припомни фантазиите.

— О, да. Баща ми беше смел англичанин, който караше линейка при лоялистите през Испанската гражданска война. Майка ми бе убита при едно сражение и аз бях оставена на входа на една селска къща. — Меган сви рамене. — Или баща ми беше чуждестранен принц, който имаше връзка с едно селско момиче, което ме изостави, за да избегне скандала.

Хайме я погледна, без да каже нищо.

— Аз… — Тя спря рязко. — Не зная кои са родителите ми.

Продължиха известно време в мълчание.

— Колко време прекарахте зад стените на манастира?

— Около петнадесет години.

Хайме беше удивен.

— Господи! — Побърза да прибави той. — Моля да ме извините, сестро, но имам чувството, че разговарям с човек от друга планета. Вие нямаше представа какво се е случило в света през последните петнадесет години.

— Сигурна съм, че каквото и да се е случило, е временно. Ще се промени отново.

— Още ли искате да се върнете в манастира?

Въпросът изненада Меган.

— Разбира се.

— Но защо? Има толкова неща, които губите, когато сте зад стените. Имаме музика и поезия. Испания е дала на света Сервантес и Пикасо, Лорка, Писаро, Де Сото, Кортес. Това е вълшебна страна.

В този човек имаше изненадваща мекота, топъл огън. Неочаквано Хайме каза:

— Съжалявам, че исках да ви изоставим по-рано. Не беше нищо лично. Имал съм лоши преживявания с вашата църква.

— Трудно е да се повярва.

— Повярвайте ми — гласът му бе изпълнен с горчивина.

В паметта му беше ярък споменът за сеещите смърт експлозии на къщи, статуи и улици в Гуерника. Още чуваше виенето на бомбите, което се сливаше с крясъците на безпомощните жертви, разкъсвани на части… Единственото убежище бе църквата.

„Свещениците са затворили църквата. Не ни пускат вътре.“

И смъртоносната градушка от куршуми, която бе убила майка му, баща му и сестрите му.

„Не, не куршумите — помисли Хайме. — Църквата.“

— Вашата църква подкрепяше Франко и позволи да бъдат сторени нечувани неща на невинното цивилно население.

— Сигурна съм, че църквата е протестирала — каза Меган.

— Не. Едва когато фалангистите започнаха да изнасилват монахини, когато започнаха да палят църкви и да убиват свещеници, папата скъса отношенията си с Франко. Но това не върна живота на майка ми, баща ми и сестрите ми.

Яростта в гласа му бе застрашителна.

— Съжалявам. Но това е било отдавна. Войната е свършила.

— Не. За нас не е свършила. Правителството все още не ни разрешава да развяваме знамето на баските, да празнуваме националните си празници или да говорим на собствения си език. Не, сестро. Ние сме още потиснати. Ще продължаваме да се борим, докато не извоюваме независимостта си. В Испания има половин милион баски и още сто и петдесет хиляди във Франция. Искаме своята независимост, но вашият Бог е твърде зает, за да ни помогне.

Меган каза искрено:

— Бог не може да взема страна, защото е във всички нас. Ние всички сме част от него и когато се опитваме да го унищожим, ние унищожаваме себе си.

За нейна изненада, Хайме се усмихна.

— Много си приличаме, сестро, вие и аз.

— Така ли?

— Може да вярваме в различни неща, но вярваме страстно. Повечето от хората изживяват живота си, без да се вълнуват сериозно от нищо. Вие посвещавате живота си на Бога. Аз посвещавам живота си на моята кауза. Ние се вълнуваме.

Меган си помисли:

„Наистина ли се вълнувам достатъчно? Ако е така, защо ми е приятно да бъда с този човек? Би трябвало да мисля само за връщането си в манастира. — У Хайме Миро имаше сила, която бе като магнит. — Като Манолете ли е той? Рискувайки живота си и подлагайки се на рискове, защото няма какво да губи?“

— Какво ще сторят с вас, ако войниците ви хванат? — попита Меган.

— Ще ме екзекутират. — Каза го с толкова обикновен тон, че тя помисли, че не е разбрала.

— Не се ли страхувате?

— Разбира се, че се страхувам. Всички се страхуваме. Никой от нас не иска да умре, сестро. Всички ще се срещнем с вашия Бог достатъчно скоро. Не ни се иска да избързваме.

— Такива ужасни неща ли сте сторили?

— Зависи от гледната точка. Разликата между патриота и бунтовника зависи от това кой е в момента на власт. Правителството ни нарича терористи. Ние наричаме себе си борци за свобода. Жан Жак Русо е казал, че свободата е възможността да избираме нашите собствени вериги. Аз искам тази свобода. — Той я погледна за момент. — Но вие не е нужно да се интересувате толкова от тези неща, нали? Щом се върнете в манастира, външният свят няма да ви вълнува.

„Така ли беше? — Връщането отново всред света бе обърнало живота й наопаки. Беше ли се отказала от свободата си? Искаше толкова много да знае, имаше толкова много да учи. Чувстваше се като художник пред чисто платно, на когото предстоеше да скицира нов живот. — Ако се върна в манастира — помисли тя, — отново ще бъда изолирана от живота. — И още докато си мислеше това, се ужаси от думата ако. — Когато се върна — поправи се тя бързо. — Разбира се, че се връщам. Няма къде другаде да отида.“

 

 

През нощта се установиха на лагер в гората. Хайме каза:

— Намираме се на около тридесет мили от Логроньо и до два дни не се предвижда среща с другите. Ще бъде по-безопасно да продължим да се движим дотогава. Така че утре ще се отправим към Виториа. На следващия ден ще бъдем в Логроньо и само няколко часа след това, сестро, вие ще бъдете в манастира в Мендавиа.

„Завинаги“ — помисли си Меган.

— Ще се оправите ли? — попита тя.

— За моята душа ли се безпокоите, сестро, или за тялото ми?

Меган почувства, че се изчервява.

— Нищо няма да ми се случи. Ще отида във Франция за известно време.

— Ще се моля за вас — каза му Меган.

— Благодаря ви — каза той мрачно. — Ще си представям как се молите за мен и ще се чувствам по-сигурно. Сега поспете малко.

Когато Меган се обърна, за да легне, срещна погледа на Ампаро на отсрещния край на поляната. Той излъчваше явна омраза.

„Никой няма да ми го отнеме. Никой!“