Сидни Шелдън
Пясъците на времето (11)

ГЛАВА ДЕСЕТА

Мигуел Карильо бе нервен. Всъщност Мигуел Карильо бе много нервен. Това не бе един чудесен ден за него. Това, което беше започнало толкова добре сутринта, когато срещна четирите монахини и ги убеди че е монах, бе приключило със сегашното му състояние — след удара, който го остави в безсъзнание с вързани ръце и крака, лежащ на пода в магазина за рокли.

Бе го открила жената на собственика. Тя бе яка възрастна жена с мустачки и лош характер. Погледна надолу към него, лежащ като вързоп на пода, и възкликна:

— Света Богородице! Кой сте вие? Какво правите тук?

Карильо употреби целия си чар.

— Благодаря на небесата, че дойдохте, синьорина. — Никога не бе виждал друга жена, която толкова очевидно да е сеньора. — Опитвах се да се освободя от тези връзки, за да позвъня в полицията по вашия телефон.

— Не отговорихте на въпроса ми.

Той се помъчи да заеме по-удобна поза.

— Обяснението е просто, синьорина. Аз съм монах Гонзалес. Идвам от един манастир близо до Мадрид. Минавах покрай красивия ви магазин и видях двама младежи да влизат в него, разбивайки го. Почувствах, че е мой дълг, като човек на Бога, да ги спра. Последвах ги вътре с надеждата да ги убедя колко грешно постъпват, но те ме надвиха и ме завързаха. Сега бъдете така добра да ме развържете…

— По дяволите!

— Моля? — попита той.

— Кой сте вие?

— Казах ви, аз съм…

— Вие сте най-големият лъжец, когото някога съм виждала.

Тя се приближи до дрехите, които монахините бяха изоставили.

— Това какво е?

— А-а. Тези, да. Двамата младежи ги бяха облекли, за да се дегизират, нали, и…

— Тук има четири одежди. Вие казахте, че са били двама.

— Така е. Другите двама се присъединиха към тях по-късно…

Тя се приближи до телефона.

— Какво правите?

— Ще повикам полицията.

— Това не е необходимо, уверявам ви. Веднага щом ме освободите, ще отида в полицейското управление, за да дам пълни показания.

Жената погледна надолу към него.

— Дрехата ви е разтворена.

 

 

Полицаите бяха дори по-нелюбезни от жената. Четири служители на Гуардия Сивил разпитаха Карильо. Зелените им униформи и черните им лачени шапки от осемнадесети век бяха достатъчни да внушават страх из цяла Испания и те определено повлияха на Карильо.

— Наясно ли сте с това, че отговаряте напълно по описание на човека, който е убил един свещеник на север?

Карильо въздъхна:

— Не съм изненадан. Имам брат близнак, нека небето да го накаже. Заради него влязох в манастир. Нашата нещастна майка…

— Спести ни приказките.

Един гигант с белег на лицето влезе в стаята.

— Добър ден, полковник Акока.

— Това ли е човекът?

— Да, полковник. Поради одеждите, които намерихме при него в магазина, решихме, че може би ще пожелаете да го разпитате сам.

Полковник Рамон Акока се приближи до нещастния Карильо.

— Да. Интересува ме много.

Карильо отправи към полковника най-подкупващата си усмивка.

— Радвам се, че сте тук, полковник. Тръгнал съм на мисия по поръка на моята църква и е много важно да стигна до Барселона, колкото е възможно по-бързо. Опитах се да обясня на тези добри господа, че съм жертва на обстоятелствата, просто защото се постарах да бъда добър самарянин.

Полковник Акока кимна любезно.

— Тъй като бързате, ще се постарая да не ви отнемам време.

— Благодаря ви, полковник — засия Карильо.

— Ще ви задам няколко прости въпроса. Ако отговорите откровено, всичко ще бъде наред. Ако ме излъжете, ще бъде много болезнено за вас.

Той взе нещо в ръката си.

— Хората на Бога не лъжат — каза добродетелно Карильо.

— Много съм щастлив да чуя това. Кажете ми за четирите монахини.

— Не знам нищо за четири мо…

Юмрукът, който го удари в устата, беше с месингов бокс. Кръв пръсна из стаята.

— Господи, какво правите? — изпъшка Карильо.

Полковник Акока повтори въпроса си.

— Кажете ми за четирите монахини.

— Не зная…

Юмрукът го улучи отново в устата, трошейки зъби. Карильо се задавяше с кръвта си.

— Недейте! Аз…

— Кажете ми за четирите монахини — гласът на Акока бе мек и убедителен.

— Аз… — той видя юмрукът да се издига. — Да! Аз… аз… — Думите започнаха да излизат с мъка. — Те бяха във Вилякастин, бягайки от манастира си. Моля ви, не ме удряйте пак.

— Продължавайте.

— Аз… аз им казах, че ще им помогна. Искаха да сменят дрехите си.

— Така че вие разбихте магазина и влязохте…

— Не. Аз… да. Те… откраднаха дрехи и тогава ме удариха и избягаха.

— Казаха ли къде отиват?

Особено чувство на достойнство внезапно облада Карильо.

— Не.

Това, че той не спомена Мендавиа, нямаше нищо общо с желание да спаси монахините. Те въобще не го интересуваха. Това бе, защото полковникът съсипа лицето му. Щеше да бъде много трудно да си изкарва прехраната след излизането си от затвора.

Полковник Акока се обърна към членовете на Гуардиа Сивил:

— Виждате ли какво може да направи едно малко приятелско подканване? Изпратете го в Мадрид и го затворете за убийство.

 

 

Лучия, сестра Тереза, Рубио Арсано и Томас Санхуро вървяха на северозапад, по посока на Олмедо, отбягвайки главните пътища, като се промъкваха през житни поля. Минаваха покрай стада от овце и кози и невинността на пасторалния пейзаж контрастираше на смъртната опасност, в която всички се намираха. След като бяха пътували през нощта, призори се отправиха към едно усамотено място всред хълмовете. Рубио Арсано каза:

— Град Олмедо е точно пред нас. Ще спрем тук, докато се стъмни. Личи си, че и двете се нуждаете от сън.

Сестра Тереза беше физически изтощена. Но нещо ставаше с нейните емоции, което бе много по-обезпокоително. Усещаше, че губи чувство за реалност. Бе започнало с изчезването на ценната й броеница. Дали я беше загубила, или някой я бе откраднал? Не беше сигурна. Броеницата й бе утешение в течение на толкова много години, през които бе изрекла хиляди молитви. Тя бе станала част от нея, нейно убежище, а сега я нямаше.

Дали не я бе загубила в манастира през време на нападението? И наистина ли бе имало атака? Изглеждаше толкова нереално сега. Вече не беше сигурна кое е реално и кое въображаемо. Бебето, което бе видяла. Не бе ли то бебето на Моника? Или Бог я изпитваше? Всичко бе толкова объркано. Когато бе млада, всичко изглеждаше толкова просто. Когато бе млада…