Сидни Шелдън
Пясъците на времето (30)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА

Липсваше една връзка, ключ към миналото, и Алън Тъкър бе твърдо решил да я открие. Във вестника не се споменаваше нищо за изоставено бебе, но щеше да е достатъчно лесно да се открие датата, на която е било занесено в сиропиталището. Ако датата съвпадаше с времето на самолетната катастрофа, Елън Скот ще трябва да измисли интересно обяснение.

„Не би могла да бъде толкова глупава — помисли той. — Да поеме риска да твърди, че наследницата на Скот е мъртва, а да я остави пред входа на една селска къща. Рисковано. Много рисковано. От друга страна, каква награда: Скот Индърстриз. Да, би могла да свърши тази работа. Ако това е скелет в гардероба й, то той е жив и ще струва много.“

Тъкър знаеше, че трябва да бъде много внимателен. Не си правеше илюзии с кого си има работа. Изправяше се срещу груба сила. Знаеше, че трябва да има в ръцете си всички доказателства, преди да предприеме своя ход.

Първата му спирка бе още едно посещение на отец Берендо.

— Отче, бих искал да говоря с фермера и жена му, при които Патриша… Меган е била подхвърлена.

Старият свещеник се усмихна.

— Надявам се, че разговорът ви с тях няма да се състои скоро.

Тъкър го изгледа учуден.

— Искате да кажете…?

— Умряха преди много години.

„По дяволите“ — помисли той. Но сигурно има други пътища за проучване.

— Казахте, че бебето е било занесено в болница с пневмония?

— Да.

„Там би трябвало да има данни.“

— Коя беше болницата?

— Тя изгоря през 1961 година. Сега има нова болница. — Отец Берендо видя слисване по лицето на посетителя си. — Трябва да помните, сеньор, че информацията, която търсите, е отпреди двадесет и осем години. Много неща са се променили.

„Нищо няма да ме спре — помисли Тъкър. — Не, след като съм стигнал толкова близо. Трябва да има данни за нея някъде.“

Имаше още едно място за изследване — сиропиталището.

 

 

Сега той докладваше на Елън Скот всеки ден.

— Дръжте ме в течение за всичко. Искам да ми съобщите в момента, в който момичето бъде открито.

Алън Тъкър се зачуди от нетърпението в гласа й.

„Изглежда, че тя страхотно бърза за нещо, което се е случило преди толкова много години. Защо? Е, това може да почака. Първо трябва да събера доказателствата, които търся.“

 

 

Тази сутрин Алън Тъкър посети сиропиталището. Огледа мрачната обща спалня, в която си играеха шумна група деца, и си помисли:

„Ето къде е израснала наследницата на династията Скот, докато тази кучка в Ню Йорк е държала всичките пари и властта. Е, тя ще раздели нещо от това с моя милост. Да, сър, ще бъдем чудесен екип, Елън Скот и аз.“

Млада жена се приближи към него и попита:

— С какво мога да ви помогна, сеньор?

Той се усмихна и си помисли:

„Да. Можеш да ми помогнеш за около милиард долара.“

— Бих искал да говоря с началника тук.

— Това е сеньора Анхелес.

— Тук ли е тя?

— Да, сеньор. Ще ви заведа при нея.

Той последва жената през главния вход до една малка канцелария в задната част на зданието.

— Заповядайте, моля.

Алън Тъкър влезе в канцеларията. Жената, седнала зад бюрото, беше на осемдесет. Някога тя бе много едра, но фигурата й се бе смалила, така че сега изглеждаше като че ли тялото й някога е принадлежало на друг. Косата й бе сива и рядка, но очите й бяха будни и ясни.

— Добро утро, сеньор. С какво мога да ви помогна? Дошли сте да осиновите едно от нашите чудесни деца? Може да избирате измежду толкова много мили деца.

— Не, сеньора. Дошъл съм да разпитам за едно дете, което е било оставено преди много години.

Мерседес Анхелес се намръщи.

— Не разбирам.

— Едно момиченце е било донесено тук като бебе — той се престори, че чете от листче хартия — през октомври 1948 година.

— Това е толкова отдавна. Не би трябвало да е тук сега. Знаете ли, имаме правило, сеньор, че на петнадесетгодишна възраст…

— Не, сеньора. Зная, че не е тук. Това, което искам да зная, е точната дата, на която е била доведена тук.

— Страхувам се, че не мога да ви помогна, сеньор.

Той изстина.

— Знаете ли, тук водят толкова много деца. Освен ако знаете името й…

„Патриша Скот“ — помисли той. На нея каза:

— Меган. Името й е Меган.

Лицето на Мерседес Анхелес светна.

— Никой не би могъл да забрави това дете. Тя беше дявол и всички я обожаваха. Знаете ли, че един ден тя…

Алън Тъкър нямаше време за анекдоти. Инстинктът му подсказваше колко близо е до възможността да се добере до част от богатството на Скот. И тази бъбрива стара жена бе ключът към него. Помисли:

„Трябва да бъда търпелив с нея.“

— Сеньора Анхелес, не разполагам с много време. Бихте ли проверили тази дата в архива си?

— Разбира се, сеньор. Държавата изисква от нас да поддържаме много точно деловодство.

На Тъкър му олекна.

„Трябваше да си донеса фотоапарат, за да снимам папката. Няма значение. Ще направя фотокопие.“

— Бих ли могъл да видя тази папка, сеньора?

Тя се намръщи.

— Не зная. Книжата ни са поверителни и…

— Разбира се — каза безизразно Тъкър, — и аз одобрявам това. Казахте, че обичахте малката Меган и зная, че бихте направили всичко, за да й помогнете. Е, затова съм тук. Имам добри новини за нея.

— И за това ви е необходима датата, на която е била доведена тук?

Той каза със словоохотлив тон:

— Това е необходимо, за да имам доказателство, че тя е лицето, за което мисля. Баща й почина и остави малко наследство. Бих искал тя да го получи.

Старата жена кимна.

— Разбирам.

Тъкър извади пачка банкноти от джоба си.

— И за да покажа, че оценявам безпокойството, което ви създавам, бих желал да даря сто долара за вашето сиропиталище.

Тя гледаше пачката банкноти с колебливо изражение на лицето. Той отдели още една банкнота.

— Двеста.

Тя се намръщи.

— Добре. Шетстотин.

Мерседес Анхелес засия.

— Много щедро е от ваша страна, сеньор. Ще отида да взема папката.

„Направих го — помисли той, ликувайки. — Господи, получи се! Тя е откраднала за себе си Скот Индъстриз. Ако не бях аз, щеше да се измъкне.“

Когато представи доказателствата, Елън Скот няма да може да ги обори. Самолетната катастрофа е станала на първи октомври. Меган е била в болница десет дни. Така че би трябвало да бъде доведена в сиропиталището около единадесети октомври.

Мерседес Анхелес се върна в канцеларията, държейки папка.

— Открих я — каза тя гордо.

Алън Тъкър едва се сдържа да не я грабне от ръцете й.

— Може ли да я погледна? — попита той учтиво.

— Разбира се. Бяхте толкова щедър. — Тя се намръщи. — Надявам се, че няма да споменете за това на никого. Въобще не би трябвало да правя това.

— Това ще бъде наша тайна, сеньора.

Тя му подаде папката.

Тъкър пое дълбоко дъх и я отвори. Най-отгоре пишеше:

„Меган. Бебе от женски пол. Родители неизвестни.“ И след това датата. Но имаше някаква грешка.

— Тук пише, че Меган е била доведена на четиринадесети юни 1948 година.

— Да, сеньор.

— Това е невъзможно! — Той почти крещеше. „Самолетната катастрофа е станала на първи октомври, четири месеца по-късно.“

Лицето й изразяваше учудване.

— Невъзможно, сеньор? Не разбирам.

— Кой… кой води това деловодство?

— Аз. Когато оставят тук дете, аз записвам датата и информацията, която ми се дава.

Мечтата рухваше.

— Възможно ли е да сте направили грешка? По отношение на датата, искам да кажа… възможно ли е да е било десети или единадесети октомври?

— Сеньор — каза тя с възмущение. — Аз правя разлика между четиринадесети юни и единадесети октомври.

Свърши се. Бе изградил мечта върху твърде нестабилна основа. Значи Патриша Скот наистина бе загинала в самолетната катастрофа. Това, че Елън Скот търсеше момиче, родено приблизително по същото време, бе съвпадение.

Алън Тъкър се надигна тежко и каза:

— Благодаря ви, сеньора.

— Няма нищо, сеньор.

Тя го изпрати с поглед. Беше толкова симпатичен млад човек. И толкова щедър. С неговите петстотин долара щяха да купят толкова много неща за сиропиталището.

Както и с чека от сто хиляди долара, изпратен от добрата дама, която бе телефонирала от Ню Йорк.

„Единадесети октомври стана наистина щастлив ден за нашето сиропиталище. Благодаря ти, Господи.“

Алън Тъкър докладваше.

— Все още няма сериозни новини, мисис Скот. Говори се, че се движат на север. Доколкото знам, момичето е в безопасност.

„Тонът на гласа му се е променил напълно — помисли Елън Скот. — Заплахата е отминала. Значи е посетил сиропиталището. Отново е станал наш служител. Е, след като открие Патриша, това също ще се промени.“

— Докладвайте утре пак.

— Да, мисис Скот.