Сидни Шелдън
Пясъците на времето (25)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА

Рубио Арсано видя с ужас как Лучия изчезна под бушуващата вода и бе повлечена надолу по течението. След секунда той вече тичаше надолу по брега на реката, прескачайки камъни и храсти. На първия завой на реката, той видя тялото на Лучия да се приближава към него. Гмурна се и започна да плува с всички сили към нея, борейки се със силното течение. Беше почти невъзможно. Лучия бе само на три метра от него, но изглеждаше, като че е на мили. Той направи едно последно неимоверно усилие и сграбчи ръката й, при което пръстите му едва не се изплъзнаха. Хвана я здраво и я повлече към брега.

Когато Рубио най-после стигна до брега на реката, той издърпа Лучия на тревата и легна, поемайки си дъх. Тя беше в безсъзнание и не дишаше. Рубио я обърна по корем, възседна я и започна да притиска дробовете й. Изтече минута, после две и точно, когато почна да се отчайва, от устата й избликна вода и тя изстена. Рубио изрече благодарствена молитва.

Продължи да я масажира, вече по-леко, докато пулсът й се възстанови. Когато тя започна да трепери от студа, Рубио отиде до близките дървета и събра листа с шепа. Занесе ги при нея и започна да суши тялото й с тях. Той бе също мокър и изстинал и дрехите му бяха мокри, но не обръщаше внимание. Беше изпаднал в паника, опасявайки се, че Лучия може да умре. Сега, докато триеше леко голото й тяло със сухите листа, през главата му минаха недостойни мисли.

„Има тяло на богиня. Господи, прости ми, тя «принадлежи» на теб и аз не бива да мисля тези грешни неща…“

Лучия постепенно се разбуди от лекия масаж. Тя бе на плажа с Иво и неговият нежен език се движеше по тялото й.

„О, да — помисли тя. — О, да. Не спирай, скъпи.“

Тя бе вече възбудена, преди още да си отвори очите.

Когато Лучия падна в реката, последната й мисъл бе, че ще умре. Но бе жива и гледаше мъжа, който я бе спасил. Без да се замисля, тя протегна ръце и го дръпна към себе си. Лицето му изразяваше силна изненада.

— Сестро — възрази той. — Не можем да…

— Шшт!

Устните й бяха върху неговите, страстни, гладни и изискващи, а езикът й изследваше устата му. Това бе твърде много за Рубио.

— Побързай — пошепна Лучия. — Побързай.

Тя гледаше как Рубио си сваля нервно мокрите дрехи. „Заслужава награда — помисли тя. — Аз също.“ Приближавайки се колебливо към нея, Рубио каза:

— Сестро, ние не би трябвало…

Лучия не беше в настроение за разговори. Тя почувства как той слива своето тяло с нейното в ритуал на забрава и се отдаде на усещанията, които я бяха обладали. Още по-сладко бе за това, че се беше разминала на косъм със смъртта.

Рубио бе изненадващо добър любовник, едновременно нежен и страстен. Притежаваше чувствителност, която напълно изненада Лучия. А очите му излъчваха толкова нежност, че тя усети буца в гърлото си.

„Надявам се, че големият глупак не се влюбва в мен. Толкова се старае да ми достави удоволствие. Кога за последен път някой мъж се е старал да ми достави удоволствие?“ — помисли си Лучия.

После се сети за баща си. Помисли си дали той би харесал Рубио Арсано. Тогава се зачуди защо мисли дали баща й ще хареса Рубио Арсано.

„Трябва да съм полудяла. Този човек е земеделец. Аз съм Лучия Кармине, дъщерята на Анжело Кармине. Животът на Рубио няма нищо общо с моя. Събрани сме заедно поради глупаво стечение на обстоятелствата.“

Рубио я държеше и повтаряше отново и отново:

— Лучия. Моя Лучия.

Блясъкът в очите му й казваше всичко, което той чувства.

„Той е толкова нежен“ — помисли тя. И после: „Какво става с мен? Защо въобще мисля за него по този начин? Бягам от полицията и…“

Изведнъж си спомни за златния кръст и се ужаси.

„О, Боже мой! Как можах да го забравя дори и за момент?“

Тя седна бързо.

— Рубио, оставих един… пакет там на брега на реката. Би ли ми го донесъл, моля те? И дрехите ми?

— Разбира се. Веднага се връщам.

Лучия седеше, чакайки, изпълнена със страх нещо да не се е случило с кръста. Ами ако го няма? Ако някой е минал и го е взел?

С огромно облекчение Лучия видя, че Рубио се връща с увития кръст подмишница.

„Не бива да го изпускам отново от погледа си“ — помисли тя.

— Благодаря ти — каза тя на Рубио.

Рубио й подаде дрехите. Тя ги погледна и каза нежно:

— Не са ми необходими веднага.

 

 

Слънчевите лъчи върху голата й кожа я топлеха и я правеха мързелива, а да бъде в прегръдките на Рубио бе чудесно усещане. Сякаш бяха намерили мирен оазис. Опасностите, от които бягаха, изглеждаха отдалечени на светлинни години.

— Разкажи ми за фермата си — каза лениво Лучия.

Лицето му светна и в гласа му прозвуча гордост.

— Беше малка ферма до едно селце близо до Билбао. Принадлежеше на семейството ми от поколения.

— Какво стана с нея?

Лицето му помръкна.

— Защото съм баск, правителството в Мадрид ме наказа с допълнителни данъци. Когато отказах да ги плащам, те конфискуваха фермата. Тогава срещнах Хайме Миро. Тръгнах с него, за да се боря срещу правителството в името на справедливостта. Имам майка и две сестри. Един ден ще получим обратно фермата си и ще работим в нея отново.

Лучия помисли за баща си и двамата си братя, пратени в затвора завинаги.

— Близък ли си със семейството си?

Рубио се усмихна топло.

— Разбира се. Семействата са нашата първа любов. Не е ли така?

„Да — помисли Лучия. — Но аз никога повече няма да видя моето.“

— Разкажи ми за семейството си, Лучия — каза той. — Преди да постъпиш в манастира, беше ли близка с тях?

Разговорът приемаше опасен обрат. „Какво мога да му кажа? Баща ми е мафиот. Той и двамата ми братя са в затвора за убийство.“

— Да… бяхме много близки.

— С какво се занимава баща ти?

— Той… е бизнесмен.

— Имаш ли братя и сестри?

— Имам двама братя. Те работят при него.

— Лучия, защо постъпи в манастира?

„Защото полицията ме търси за убийство на двама души“ — помисли Лучия. На него тя каза:

— Необходимо ми беше да се махна. Това е достатъчно близо до истината.

— Ти чувстваше, че светът… е повече, отколкото можеш да понесеш?

— Нещо подобно.

— Нямам право да ти го кажа, Лучия, но аз те обичам.

— Рубио…

— Искам да се оженя за теб. През целия си живот не съм казвал това на друга жена.

В него имаше нещо толкова трогателно и откровено.

„Той не умее да играе игри — помисли тя. — Трябва да внимавам да не го засегна. Но идеята дъщерята на Анжело Кармине да бъде съпруга на фермер!“

Лучия почти се разсмя на глас.

Рубио разбра погрешно усмивката й.

— Няма да живея криейки се. Правителството ще трябва да се помири с нас. Тогава аз ще се върна в своята ферма. Скъпа, искам да прекарам остатъка от живота си, като работя за твоето щастие. Ще имаме много деца и момичетата ще приличат на теб…

„Не бива да го оставям да продължава така — реши Лучия. — Би трябвало да го спра сега.“

Но някак не й се искаше да го направи. Слушаше как Рубио рисува романтични картини за техния съвместен живот и усети, че почти й се иска това да се случи. Бе толкова уморена от това да бяга непрекъснато. Би било чудесно да намери рай, където да се чувства в безопасност и където някой, който я обича, да се грижи за нея.

„Сигурно си губя разсъдъка“ — помисли тя.

— Нека не говорим за това сега — каза Лучия. — Трябва да тръгваме.

 

 

Пътуваха на североизток, следвайки виещите се брегове на река Дуеро, с техните пищни зелени дървета и хълмист терен. Спряха в живописното село Вилялба де Дуеро, за да купят хляб, сирене и вино и си направиха идиличен пикник в една ливада.

Лучия се чувстваше удовлетворена в близост до Рубио. Той излъчваше сила, която сякаш се преливаше в нея.

„Не е за мен, но ще направи някоя жена много щастлива“ — помисли тя.

Когато свършиха яденето, Рубио каза:

— Следващият град е Аранда де Луеро. Той е доста голям. Най-добре би било да го заобиколим, за да избегнем Групата за специални операции и войниците.

Бе дошло времето за истината, моментът да го напусне. Бе чакала да стигнат голям град. Рубио Арсано и неговата ферма бяха мечта, истината бе бягството в Швейцария. Лучия знаеше колко много ще го заболи и с мъка понесе погледа му, когато му каза:

— Рубио… бих искала да влезем в града.

Той се намръщи.

— Това би било опасно, скъпа. Войниците…

— Те няма да ни потърсят там — каза тя бързо. — Освен това… трябва да сменя дрехите си. Не мога да продължавам да се движа с тези дрехи.

Мисълта да влязат в града не се хареса на Рубио, но той каза само:

— Ако това е, което искаш…

В далечината стените и зданията на Аранда де Дуеро изникнаха пред тях като изсечена от човешките ръце планина.

Рубио опита още веднъж:

— Лучия, сигурна ли си, че искаш да влезеш в града?

— Да. Сигурна съм.

 

 

Двамата минаха по дългия мост, който водеше към главната улица, Авенида Кастиля, и се отправиха към центъра на града. Минаха покрай една захарна фабрика, църкви и магазини за домашни птици. Въздухът бе наситен с различни миризми. Покрай улицата имаше магазини и жилищни сгради. Вървяха бавно, внимавайки да не правят впечатление. Накрая, за свое облекчение, Лучия забеляза това, което търсеше — надпис, който гласеше: „Заложна къща“. Не каза нищо.

Стигнаха до площада с неговите магазини, сергии и барове. Минаха покрай една механа с дълъг тезгях и дървени маси. Вътре имаше музикален автомат, а от дъбовите греди на тавана висяха бутове шунка и връзки чесън.

Лучия видя своя шанс.

— Жадна съм, Рубио — каза тя. — Може ли да влезем?

— Разбира се.

Той взе ръката й и я въведе вътре. Около бара имаше пет-шест мъже. Лучия и Рубио седнаха на една маса в ъгъла.

— Скъпа, какво желаеш?

— Поръчай ми чаша вино, моля те. Ще се върна след малко. Трябва да свърша нещо.

Тя стана и излезе на улицата, оставяйки Рубио, който гледаше след нея изненадан.

Навън Лучия сви обратно и се отправи към заложната къща, стискайки здраво увития в плат пакет. На другата страна на улицата тя видя врата с надпис „Полиция“, с бели букви на черен фон. Погледна го за момент с разтуптяно сърце, след това, отминавайки го, влезе в заложната къща.

Зад тезгяха стоеше дребен човек с голяма глава, който едва се виждаше.

— Добър ден, сеньорита.

— Добър ден, сеньор. Нося нещо, което бих искала да продам.

Бе толкова нервна, че трябваше да допре коленете си, за да спре треперенето им.

— Да?

Лучия извади златния кръст и го показа.

— Представлява ли за вас интерес да купите това?

Съдържателят на заложната къща го взе в ръце и Лучия видя как очите му светват.

— Мога ли да ви попитам откъде го имате?

— Оставен ми е от един чичо, който умря съвсем скоро.

Гърлото й бе пресъхнало и тя едва говореше. Мъжът опипа кръста, обръщайки го бавно в ръцете си.

— Колко искате за него?

Мечтата й се сбъдваше.

— Искам двеста и петдесет хиляди песети.

Той се намръщи и поклати глава.

— Не. Той струва само сто хиляди песети.

— По-скоро бих си продала тялото.

— Може би бих дал до сто и петдесет хиляди песети.

— По-скоро бих го стопила и бих оставила златото да изтече на улицата.

— Двеста хиляди песети. Това е последното ми предложение.

Лучия взе златния кръст от него.

— Вие направо ме ограбвате, но ще приема.

Тя видя възбудата в очите му.

— Добре, сеньорита.

Той посегна към кръста. Лучия го дръпна към себе си.

— Имам едно условие.

— Какво условие има, сеньорита?

— Откраднаха ми паспорта. Нуждая се от нов, за да напусна страната и да посетя нещастната си леля.

Той я гледаше, размисляйки, после кимна.

— Разбирам.

— Ако ми помогнете за това, кръстът е ваш.

Той въздъхна.

— Снабдяването с паспорт е трудно, сеньорита. Властите са много строги.

Лучия го гледаше, без да каже нищо.

— Не виждам как мога да ви помогна.

— Благодаря ви все пак, сеньор.

Тя се отправи към вратата.

Той я остави да стигне до изхода, преди да каже:

— За момент.

Лучия се спря.

— Току-що ми хрумна нещо. Имам братовчед, който понякога се занимава с такива деликатни работи. Той е далечен роднина, разбирате ли?

— Разбирам.

— Бих могъл да говоря с него. Кога ви е необходим паспортът?

— Днес.

Голямата му глава кимна бавно.

— И ако успея да сторя това, да смятаме ли нещата уредени?

— Когато получа паспорта си.

— Съгласен. Върнете се в осем часа и братовчед ми ще бъде тук. Ще се приготви да направи необходимата снимка и да я сложи на паспорта.

Лучия усети как сърцето й бие лудо.

— Благодаря ви, сеньор.

— Искате ли да оставите кръста на съхранение тук?

— Той е на сигурно място при мен.

— Тогава в осем часа. Довиждане.

Тя излезе от магазина. Заобиколи внимателно полицейското управление и се отправи към механата, където чакаше Рубио. Забави крачка. Най-после бе успяла. С парите от кръста щеше да се добере до Швейцария и свободата. Би трябвало да е щастлива, но вместо това чувстваше странна потиснатост.

„Какво става с мен? Работите ми потръгват. Рубио ще се съвземе достатъчно скоро. Ще намери някоя друга.“

Тогава тя си спомни погледа в очите му, когато й бе казал:

„Искам да се оженя за теб. През целия си живот не съм казвал това на друга жена.“

„Да върви по дяволите — помисли тя. — Все пак, не ми е проблем.“