Сидни Шелдън
Пясъците на времето (31)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТА

— Запази ме, о Боже, защото в теб намирам своето упование. Ти си моят Бог. Далеч от теб за мен няма нищо добро. Обичам те, о, Господи. Ти си моята сила. Господ е моята скала и крепост, и спасител…

Сестра Меган погледна нагоре и видя Феликс Карпио, който я наблюдаваше със загрижено изражение на лицето.

„Тя наистина е уплашена“ — помисли той.

Откакто бяха започнали пътуването, той бе забелязал нейното дълбоко вълнение.

„Разбира се. Съвсем естествено е. Била е заключена в манастир за Бог знае колко години и сега изведнъж е хвърлена в един странен и ужасяващ свят. Ще трябва да бъдем много нежни с бедното момиче.“

Сестра Меган бе наистина уплашена. Молеше се силно, откакто бе напуснала манастира.

„Прости ми, Господи, че ми харесва вълнението от това, което става с мен и зная, че е грях от моя страна.“

Но независимо колко силно се молеше, сестра Меган не можеше да не си мисли: „Не помня кога съм прекарвала така добре.“

Това бе най-чудното приключение, което бе преживявала някога. В сиропиталището често бе планирала смели бягства, но това бяха детски игри. Сега нещата бяха истински. Тя бе в ръцете на терористи, преследвани от полицията и армията. Но вместо да бъде ужасена, сестра Меган се чувстваше странно възбудена.

След като бяха пътували цяла нощ, призори те спряха. Меган и Ампаро Хирон стояха настрана, докато Хайме Миро и Феликс Карпио разглеждаха картата.

— Има четири мили до Медина дел Камапо — каза Хайме. — Нека го заобиколим. Там има разположен постоянен армейски гарнизон. Ще продължаваме да вървим на североизток до Валядолид. Ще стигнем там през ранния следобед.

„Лесно“ — помисли радостно сестра Меган.

Бяха прекарали дълга и изтощителна нощ без почивка, но Меган се чувстваше чудесно. Хайме нарочно насилваше групата, но Меган разбираше какво прави той. Той я изпитваше, очаквайки тя да се огъне.

„Добре, ще бъде изненадан“ — мислеше си тя.

Всъщност Хайме Миро беше заинтригуван от сестра Меган. Поведението й съвсем не беше това, което се очакваше от една монахиня. Тя бе далеч от манастира, пътувайки през непознати места, преследвана, а изглеждаше, че й е приятно.

„Що за монахиня е тя?“ — питаше се Хайме Миро.

Ампаро Хирон беше по-малко впечатлена.

„Бих се радвала да се отърва от нея“ — мислеше си тя.

Стоеше близо до Хайме, оставяйки монахинята да върви с Феликс Карпио.

Природата беше дива и живописна, галена от нежното благоухание на летния вятър. Отминаваха стари села, някои от които безлюдни и самотни. Високо на един хълм видяха стар изоставен замък.

За Меган Ампаро приличаше на диво животно — придвижвайки се без усилие по хълмове и долини, без да се уморява.

Когато няколко часа по-късно Валядолид най-после изникна в далечината, Хайме ги спря. Той се обърна към Феликс:

— Уредено ли е всичко?

— Да.

Меган се запита какво точно е било уредено и откри много бързо.

— Томас има указания да се срещне с нас на арената за борба с бикове.

— По кое време затварят банката?

— В пет часа. Има много време.

Хайме кимна.

— Днес ще получим тлъсто заплащане.

„Мили Боже, те ще ограбват банка“ — помисли Мегип.

— А кола? — попита Ампаро.

— Няма проблем — увери я Хайме.

„Ще я откраднат — помисли Меган. Приключението малко надхвърляше това, което й се искаше. — Бог няма да хареса това.“

Когато групата стигна предградията на Валядолид, Хайме предупреди:

— Движете се всред тълпата. Днес има борби с бикове и ще има хиляди хора. Няма да се делим.

Хайме Миро беше прав по отношение на тълпите. Меган никога не беше виждала толкова много хора. Улиците гъмжаха от пешеходци, автомобили и мотоциклети, защото борбите бяха привлекли не само туристи, но и жители от съседните градове. Дори и децата по улиците играеха на борба с бикове.

Меган беше очарована от тълпите, шума и блъсканицата около себе си. Гледаше лицата на минувачите и мислеше за живота им.

„Скоро ще се върна в манастира, където няма да ми бъде разрешено да гледам повече ничие лице. Най-добре да се възползвам от това, докато мога.“

Тротоарите бяха изпълнени с продавачки, които излагаха дребни украшения, религиозни медали и кръстове. Навсякъде се разнасяше пикантната миризма на тестени изделия, пържещи се във врящо олио.

Меган изведнъж усети колко е гладна.

Феликс Карпио каза:

— Хайме, всички сме гладни. Нека опитаме някои от тези неща.

Феликс купи четири и подаде едно на Меган.

— Опитайте това, сестро. Ще ви хареса.

Беше чудесно. През толкова много години от живота си тя трябваше да приема храната не за удоволствие, а за да поддържа тялото си за славата на Бога.

„Това е за мене“ — помисли Меган непочтително.

— Арената е натам — каза Хайме.

Те последваха тълпите покрай парка в центъра на града към Пласа Пойненте и после до Пласа де Торос. Самата арена беше в огромно кирпичено триетажно здание. На входа имаше четири гишета за билети. От лявата страна имаше надписи „На слънце“, а от дясната — „На сянка“. Стотици хора чакаха на опашка за билети.

— Почакайте тук — заповяда Хайме.

Той се отправи към група спекуланти, които продаваха билети.

Меган се обърна към Феликс:

— Борби с бикове ли ще гледаме?

— Да, но не се притеснявайте, сестро — увери я Феликс. — Ще видите, че е интересно.

„Да се притеснявам?“ — помисли Меган.

Тя се радваше. В сиропиталището една от нейните фантазии бе, че баща й е бил голям тореадор и Меган бе прочела всички книги за борби с бикове, до които бе могла да се добере.

Феликс й каза:

— Истинските борби с бикове се провеждат в Мадрид и Барселона. В борбите тук ще участват новилерос, вместо професионалисти. Те са аматьори. Не са получили „алтернатива“.

Меган знаеше, че „алтернатива“ е наградата, която се дава само на първокласни матадори.

— Тези, които ще видим днес, ще бъдат в наети костюми, вместо в инкрустираните със злато костюми на майсторите. Ще се борят срещу бикове с опасни, изпилени рога, с които професионалистите отказват да се борят.

— Защо го правят?

Феликс сви рамене.

— Гладът е по-болезнен от рогата.

Хайме се върна с четири билета.

— Всичко е наред. Да влизаме.

Меган усети нарастващо вълнение.

Приближавайки се до входа на огромната арена, минаха покрай залепен на стената афиш. Меган спря и се втренчи в него.

— Погледнете!

Имаше снимка на Хайме Миро и под нея:

ИЗДИРВАН ЗА УБИЙСТВО

ХАЙМЕ МИРО

НАГРАДА ЕДИН МИЛИОН ПЕСЕТИ ЗА ЗАЛАВЯНЕТО МУ ЖИВ ИЛИ МЪРТЪВ

Изведнъж Меган се върна към отрезвяващата мисъл за това с какъв човек пътува — терорист, който държеше живота й в ръцете си.

Хайме започва да разглежда снимката. Безразсъдно си свали шапката и тъмните очила и застана пред собствения си портрет.

— Доста си прилича с мен.

Той свали афиша от стената, сгъна го и го сложи в джоба си.

— Какъв смисъл има това? — каза Ампаро. — Сигурно са поставили стотици афиши.

Хайме се ухили.

— Специално този ще ни донесе богатство, скъпа. Той отново си сложи шапката и очилата. „Каква странна забележка“ — помисли си Меган.

Не можеше да не се възхищава от хладнокръвието му. Той излъчваше увереност, която й действаше успокоително.

„Войниците никога няма да го хванат“ — помисли тя.

— Да влизаме.

Зданието имаше дванадесет широки входа. Червените железни врати, всяка номерирана, бяха широко отворени. Вътре имаше сергии с кока-кола и бира, а до тях — малки тоалетни кабинки. Местата за публиката бяха разделени на секции, като всяка секция и всяко място имаха номера. Редовете от каменни пейки оформяха затворен кръг, в центъра на който бе разположена голяма арена, покрита с пясък. Навсякъде имаше реклами: BONCO CENTRAL… BOUTIQUE CALZADOS… SCHWEPPES… RADIO POPULAR…

 

 

Хайме бе купил билети за сенчестата страна и когато седнаха на каменните пейки, Меган започна да се оглежда учудена. Съвсем не бе това, което си беше представяла. Като малка бе виждала романтични цветни снимки на арената в Мадрид, огромна и натруфена.

Тази приличаше на фалшив пръстен. Арената се изпълваше бързо със зрители.

Прозвуча тръба. Борбите започнаха.

Меган се надвеси напред с широко отворени очи. На арената изскочи огромен бик и един матадор излезе иззад малка дървена преграда и започна да дразни животното.

— Следващите са пикадорите — каза възбудено Меган.

Хайме Миро я погледна с учудване. Беше се опасявал, че борбата ще й подейства зле и това ще привлече вниманието към тях. Вместо това изглеждаше, че тя се забавлява чудесно.

„Странно“ — помисли той.

Към бика се приближаваше пикадор, който яздеше кон, покрит с тежко одеяло. Бикът наведе глава и се впусна към коня. Когато зарови рогата си в одеялото, пикадорът заби в рамото му двуметрово копие.

Меган наблюдаваше очарована.

— Той прави това, за да отслаби вратните мускули на бика — обясни тя, спомняйки си любимите книги, които бе чела някога.

Феликс Карпио примигна с изненада.

— Така е, сестро.

Меган наблюдаваше как в рамената на бика се забиваха малките копия, украсени с пъстроцветни ленти.

Сега бе ред на матадора. Той излезе на арената, държейки сабя, увита в червен плащ. Бикът се обърна и тръгна в атака.

Меган все повече се вълнуваше.

— Сега той ще направи своите ходове — каза тя. — Първо pase veronica, след това media veronica и накрая rebolera.

— Сестро… къде научихте всичко това?

Без да се замисля, Меган отговори:

— Баща ми беше бикоборец. Вижте!

Действието ставаше толкова бързо, че Меган едва успяваше да го следи. Подлуденият бик продължаваше да напада матадора и всеки път, когато го приближаваше, матадорът размахваше своя червен плащ встрани и бикът връхлиташе върху него. Меган попита:

— Какво става, ако бикоборецът бъде ранен?

Хайме сви рамене.

— На място като това градският бръснар го закарва в обора и го зашива.

Бикът нападна отново и пак матадорът отскочи от пътя му. Тълпата го освирка. Феликс Карпио каза с извинителен тон:

— Съжалявам, че борбата не е по-добра, сестро. Би трябвало да видите големите бикоборци. Виждал съм Маполете, Ел Кордобес и Ордонес. Те направиха борбите с бикове незабравимо зрелище.

— Чела съм за тях — каза Меган.

Феликс попита:

— Чували ли сте някога чудесната история за Манолете?

— Коя история?

— Някога, както разказва историята, Манолете е бил обикновен бикоборец — нито по-добър, нито по-лош от стотици други. Бил сгоден за красиво младо момиче, но един ден, когато Манолете бил на арената, бикът го промушил в слабините. Докторът го закърпил и му казал, че вече няма да може да има деца. Манолете обичал толкова много годеницата си, че не й казал това, защото се страхувал, че тя няма да се омъжи за него. Те се оженили и след няколко месеца тя гордо съобщила на Манолете, че ще има дете. Е, разбира се, той знаел, че бебето не е негово и я напуснал. Съкрушеното момиче се самоубило. Манолете сякаш полудял. Повече не изпитвал желание да живее и затова излизал на арената и вършел неща, които никой друг матадор не е правил. Продължавал да рискува живота си, надявайки се да бъде убит и станал най-големият матадор в света. След две години се влюбил отново и се оженил за едно младо момиче. Няколко месеца след сватбата тя отишла при него и гордо му съобщила, че ще има дете от него. И едва тогава Монолете открил, че докторът е сгрешил.

Меган каза:

— Колко ужасно.

Хайме се разсмя силно.

— Това е интересна история. Чудя се дали има нещо вярно в нея.

— Иска ми се да е така — каза Феликс.

Ампаро слушаше с безизразно лице. Забелязала бе с неприязън нарастващия интерес на Хайме към монахинята.

„Добре е сестрата да внимава“ — мислеше си тя.

 

 

Продавачи на храна в престилки се движеха нагоре-надолу по пътеките между редовете и рекламираха стоките си. Един от тях се приближи до реда, където бяха седнали Хайме и другите.

— Банички — извика той. — Топли банички.

Хайме вдигна ръка.

— Тук.

Продавачът сръчно подхвърли увито пакетче през тълпата към ръцете на Хайме. Хайме подаде десет песети на човека до него, за да бъдат предадени на продавача. Меган видя как Хайме остави увитата баничка на скута си и внимателно я разви. Вътре имаше къс хартия. Той го прочете, после още веднъж и Меган видя как стисна челюсти.

Хайме пусна хартията в джоба си.

— Тръгваме си — каза сухо той. — Един по един. — Обърна се към Ампаро. — Първо ти. Ще се срещнем на входа.

Без да каже дума, Ампаро стана и се отправи към пътеката.

След това Хайме кимна на Феликс, Феликс стана и последва Ампаро.

— Какво става? — попита Меган. — Нещо не е наред?

— Тръгваме за Логроньо. — Той стана. — Наблюдавайте ме, сестро. Ако не ме спрат, тръгвайте към изхода.

Меган гледаше напрегнато как Хайме се отправи към пътеката и след това към изхода. Никой не му обърна внимание. Когато Хайме се скри от погледа й, Меган стана и понечи да тръгне. Тълпата изрева и тя се обърна към арената. На земята лежеше млад матадор.

Освирепелият бик го мушкаше с рогата си. По пясъка се лееше кръв. Меган затвори очи и безмълвно произнесе молитва:

„О, благословени Исусе, имай милост към този човек. Нека той да не умре, а да живее. Бог го е наказал жестоко, но не го е предал на смъртта. Амин.“

Тя отвори очи, обърна се и побърза навън.

Хайме, Ампаро и Феликс я чакаха на изхода.

— Да тръгваме — каза Хайме.

Потеглиха бързо.

— Какво има? — попита Феликс Хайме.

— Войниците са застреляли Томас — каза той кратко. — Той е мъртъв, а Рубио е хванат от полицията. Бил е намушкан с нож в едно сбиване в бар.

Меган се прекръсти.

— Какво се е случило със сестра Тереза и сестра Лучия? — попита разтревожена тя.

— Не зная за сестра Тереза. Сестра Лучия също е била задържана от полицията. — Хайме се обърна към другите. — Трябва да бързаме. Банката трябва да е отворена.

— Хайме, може би трябва да почакаме — каза Феликс. — Може би ще бъде опасно само ние двамата да нападнем банката.

Меган чу какво каза той и си помисли: „Това няма да го спре.“ Беше права.

Тримата се отправиха към огромния паркинг зад арената. Когато Меган ги настигна, Феликс разглеждаше една синя кола.

— Това ще свърши работа — каза той.

Поработи малко над ключалката на вратата и я отвори. Надвеси се под волана и след малко двигателят се запали.

— Влизайте — каза им Хайме.

Меган стоеше, колебаейки се.

— Вие крадете кола?

— За Бога — изсъска Ампаро. — Престанете да се държите като монахиня и влизайте в колата.

Двамата мъже бяха на предната седалка, Хайме на волана. Ампаро се сви отзад.

— Тръгвате ли, или не? — попита Хайме.

Меган пое дълбоко дъх и влезе в колата до Ампаро. Тръгнаха. Тя затвори очи.

„Мили Боже, къде ме водиш?“

— Ако това ще ви успокои, сестро — каза Хайме, — ние не крадем тази кола. Конфискуваме я в името на баската армия.

Меган понечи да каже нещо, но се спря. Не би могла да каже нищо, което да го накара да си промени намеренията. Седеше мълчаливо, докато Хайме караше към центъра на града.

„Ще ограби банка — помисли Меган — и пред очите на Бога аз ще бъда толкова виновна, колкото и той.“

Прекръсти се и започна да се моли безмълвно.

 

 

Банко де Билбао беше в приземния етаж на девететажен жилищен блок на Кале де Сервантес.

Когато колата стигна пред зданието, Хайме каза на Феликс:

— Поддържай двигателя запален. Ако има проблеми, потегляй и се срещни с другите в Логроньо.

Феликс го изгледа учудено.

— Какво говориш? Няма да влезеш вътре сам? Не можеш. Рискът е твърде голям, Хайме. Много е опасно.

Хайме го тупна по рамото.

— Ако пострадат, да пострадат — ухили се той и излезе от колата.

Видяха как Хайме влиза в магазина за кожени изделия близо до банката. След няколко минути излезе, носейки дипломатическо куфарче. Кимна на групата в колата и влезе в банката.

Меган едва дишаше. Започна да се моли:

Молитвата е повик.

Молитвата е отклик.

Молитвата е дом.

Молитвата е присъствие.

Молитвата е горяща лампа с Исус.

„Аз съм спокойна и изпълнена с мир.“

Тя не беше спокойна и изпълнена с мир.

 

 

Хайме мина последователно през двете врати, които водеха към мраморното фоайе на банката. Зад входа той забеляза камера, монтирана на стената. Погледна небрежно към нея, след това огледа помещението. Зад гишетата една стълба водеше към втория етаж, където на бюра работеха банковите чиновници. Беше малко преди края на работното време и банката бе пълна с клиенти, бързащи да свършат финансовите си операции. Пред трите каси имаше опашки и Хайме забеляза, че няколко от клиентите носеха пакети. Нареди се на една опашка и търпеливо зачака реда си.

Когато стигна до гишето, той се усмихна приятно и каза:

— Добър вечер.

— Добър вечер, сеньор. С какво можем да ви услужим днес?

Хайме се наведе към гишето и извади сгънатия афиш. Подаде го на касиера и каза:

— Бихте ли погледнали това, моля?

Касиерът се усмихна.

— Разбира се, сеньор.

Той го разгъна и когато видя какво е, очите му се разшириха. Погледна към Хайме и на лицето му се изписа паника.

— Приликата е добра, нали? — каза меко Хайме. — Както може да прецените по това, аз съм убил много хора, така че още един няма да има голямо значение за мен. Ясно ли се изразявам?

— Н… напълно, сеньор. Н… напълно. Имам семейство. Моля ви.

— Уважавам семейството, затова ще ви кажа какво искам да направите, за да спасите бащата на своите деца. — Хайме бутна куфарчето пред касиера. — Искам да ми го напълните. Искам да го направите бързо и тихо. Ако наистина вярвате, че парите са по-важни от вашия живот, тогава включете алармената система.

Касиерът заклати глава.

— Не, не, не.

Той започна да събира пари от чекмеджето на касата и да ги тъпче в куфарчето. Ръцете му трепереха. Когато куфарчето се напълни, касиерът каза:

— Ето ви, сеньор. Аз… ви обещавам, че няма да включа алармената система.

— Това е много умно от ваша страна — каза Хайме. — И ще ви кажа защо, приятелю. — Той се обърна и посочи към жена на средна възрастта, която стоеше към края на опашката с пакет, увит в кафява хартия. — Виждате ли тази жена? Тя е една от нас. В пакета има бомба. Ако се чуе алармата, тя веднага ще взриви бомбата.

Касиерът пребледня още повече.

— Не, моля ви.

— Ще почакате десет минути, след като тя напусне банката, преди да предприемете нещо — предупреди Хайме.

— Кълна се в живота на децата си — пошепна касиерът.

— Довиждане.

Хайме взе дипломатическото куфарче и се отправи към вратата. Чувстваше погледа на касиера, закован в гърба си.

Спря до жената с пакета.

— Ще ви направя комплимент — каза той. — Роклята, която носите, много ви отива.

Тя се изчерви.

— А, благодаря ви, сеньор.

Хайме се обърна и кимна към касиера, след това спокойно излезе от банката. Щяха да минат поне петнадесет минути, преди жената да свърши работата си. Дотогава той и другите щяха да са далече.

Когато Хайме излезе от банката и се отправи към колата, Меган почти припадна от облекчение.

Феликс Карпио се ухили.

— Справи се копелето. — След това се обърна към Меган. — Извинете ме, сестро.

Никога през живота си Меган не се бе радвала толкова много да види някого.

„Той се справи — помисли тя. — И съвсем сам. — Ще разкажа на сестрите какво се е случило.“

И тогава си спомни. Никога нямаше да може да разкаже за това на никого. Когато се върне в манастира, там щеше да има само тишина до края на живота й. Изпита особено чувство.

Хайме каза на Феликс:

— Премести се, приятелю. Аз ще карам.

Той хвърли куфарчето на задната седалка.

— Добре ли мина всичко? — попита Ампаро.

Хайме се засмя.

— По-добре не би могло да бъде. Не бива да забравям да благодаря на полковник Акока за визитната картичка.

Колата тръгна надолу по улицата. При първата пресечка, Кале де Тудела, Хайме зави в ляво. Изведнъж, съвсем неочаквано пред колата изникна полицай и направи знак да спрат. Хайме натисна спирачката. Сърцето на Меган заби силно.

Полицаят дойде до колата.

Хайме попита спокойно:

— Какъв е проблемът, господин полицай?

— Проблемът, сеньор, е, че се движите в неправилната посока в еднопосочна улица. Освен ако можете да докажете, че сте законно сляп, ще имате неприятности. — Той посочи към знака в началото на улицата. — Улицата е маркирана ясно. Автомобилистите трябва да уважават такъв знак. Това е причината да бъде поставен тук.

Хайме каза с извинителен тон:

— Хиляди извинения. Приятелите ми и аз разговаряхме толкова оживено, че не видях знака.

Полицаят се надвеси над прозореца на шофьора. Започна да гледа Хайме с удивление.

— Ще бъдете ли така добър да си покажете документите, моля.

— Разбира се — каза Хайме.

Той посегна надолу към пистолета, който беше под якето му. Феликс бе готов да действа. Меган затаи дъх. Хайме се престори, че търси из джобовете си.

— Зная, че са тук някъде.

В този момент от другата страна на площада се чу силен вик и полицаят се обърна да погледне. На ъгъла един мъж биеше жена, удряйки я с юмруци по главата и раменете.

— Помощ! — крещеше тя. — Помогнете ми! Ще ме убие!

Полицаят се поколеба само за момент.

— Чакайте тук — разпореди той.

Затича се надолу по улицата към мъжа и жената.

Хайме превключи на скорост и натисна педала. Колата се понесе по еднопосочната улица, като разпръскваше насрещните превозни средства със сърдито свирещ клаксон. Когато стигнаха пресечката, Хайме направи още един завой по посока на моста, който водеше извън града по Авенида Санчес де Архона.

Меган погледна към Хайме и се прекръсти. Едва дишаше.

— Щяхте ли… щяхте ли да убиете полицая, ако този човек не бе нападнал жената?

Хайме не си даде труд да отговори.

— Жената не беше нападната, сестро — обясни Феликс. — Това бяха наши хора. Ние не сме сами. Имаме много приятели.

Лицето на Хайме беше мрачно.

— Ще трябва да се отървем от тази кола.

Напуснаха предградията на Валядолид. Хайме зави по шосе H 620, магистралата за Бургос, на път за Логроньо. Внимаваше да се придържа към ограничението за скоростта.

— Ще се отървем от колата, веднага щом отминем Бургос — обяви той.

„Не мога да повярвам, че това се случва с мен — мислеше си Меган. — Избягах от манастира, бягам от войниците и се возя в открадната кола с терористи, които току-що са ограбили банка. Господи, какво още си ми намислил?“