Сидни Шелдън
Пясъците на времето (38)

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И СЕДМА

— Богът на Израел да ви свърже заедно и Той да бъде с вас… и сега, Господи, направи те да Те благославят още повече. Благословени са всички тези, които обичат Бога, които следват Неговия път. Слава…

Рикардо отмести погледа си от свещеника към Грасиела, която стоеше до него.

„Бях прав. Тя е най-красивата булка в света.“

Грасиела стоеше неподвижно, слушайки как думите на свещеника звучаха в сводестата църква. В това място имаше такова усещане за мир. Струваше й се, че е изпълнено с духове от миналото — хилядите хора, които бяха идвали поколение след поколение, да намерят опрощение, опование и радост. Толкова й напомняше на манастира.

„Имам чувството, че съм се върнала отново у дома помисли Грасиела. — Сякаш отново принадлежа.“

— Чуй ни, всемогъщи и милостиви Боже, това, което се изпълнява в нашия храм, да бъде напълно осъществено с Твоята благословия…

„Той ме благослови повече, отколкото заслужавам. Трябва да бъда достойна за Него.“

— На Тебе, о, Господи, съм се надявал. Аз казах: Ти си моят Бог, моят живот е в Твоите ръце…

„Моят живот е в Твоите ръце. Приех тържествен обет да посветя остатъка от живота си на Него.“

— Приеми, умоляваме те, о, Господи, предложението, което Ти правим, в името на свещения брачен съюз…

Думите отекваха в главата на Грасиела. Чувстваше се, като че ли времето е спряло.

— О, Господи, който с могъща сила направи всички неща от нищото…

„О, Господи, който си благословил брачния съюз, за да засенчи съюза на Христос с Църквата… погледни в своята милост на твоята робиня, която ще бъде обвързана в брачен съюз и моли за закрила и сила от Теб… Но как може Той да прояви милост към мен, когато аз Му изменям?“

Грасиела изведнъж почувства, че не може да диша. Като че ли стените я притискаха.

— Нека носителят на греха не изпълни нито едно от злите си дела…

В този момент Грасиела вече знаеше. Чувстваше се, като че ли от нея се е смъкнал голям товар. Изпълнена бе с неземна, неизказана радост. Свещеникът казваше:

— Нека тя да постигне мира на небесното царство. Молим Те да благословиш този брак и…

— Аз вече съм омъжена — каза високо Грасиела.

Последва тишина. Рикардо и свещеникът я гледаха втрещени. Рикардо бе пребледнял.

— Грасиела, какво…

Тя взе ръката му и каза нежно:

— Съжалявам, Рикардо.

— Аз… не разбирам. Престана… ли да ме обичаш?

Тя поклати глава.

— Обичам те повече от живота си. Но моят живот повече не ми принадлежи. Отдала съм го на Бога много отдавна.

— Не! Не мога да позволя да жертваш своя…

— Любими Рикардо… Това не е жертва. Това е щастие. В манастира намерих за първи път мир. Ти си част от света, от който се отказах — най-добрата част. Но наистина се отказах. Трябва да се върна в моя свят.

Свещеникът стоеше безмълвно, слушайки.

— Моля те, прости ми за болката, която ти причинявам, но не мога да наруша обета, който съм дала. Това би означавало да изневеря на всичко, в което вярвам. Сега знам това. Никога не бих могла да те направя щастлив, защото самата аз не бих могла да бъда щастлива. Моля те, разбери.

Рикардо я гледаше потресен и не можеше да каже нищо. Като че ли нещо в него бе умряло.

Грасиела погледна отчаяното му лице и сърцето й преля към него. Целуна го по бузата.

— Обичам те — каза тя нежно. Очите й бяха пълни със сълзи. — Ще се моля за теб. Ще се моля за нас двамата.