Аманда Куик
Красавицата и звярът (20)

20.

Хариет вдигна високо лампата си и огледа пещерата много внимателно. С огромно облекчение откри, че няма следи от работа с длето и чукче. Невероятните вкаменелости, които лежаха в камъка все още необезпокоявани, очакваха нейните ръце.

Тържествуваща, тя окачи лампата на металния клин в стената и отвори чантата си с инструменти. Тази сутрин настроението й беше особено приповдигнато и тя знаеше на какво се дължи това: напоследък двамата с Гидиън се разбираха прекрасно.

Снощи го бе почувствала по-близо до сърцето си от всякога. Страстта му бе примесена и с някакво ново чувство, което определено бе нещо повече от любезност. Не знаеше дали и той го е осъзнал, но въпреки това тя бе скътала тази мисъл в сърцето си.

А на сутринта се беше събудила убедена, че Гидиън скоро ще си спомни как да обича истински.

Тази увереност я изпълваше с такова щастие и енергичност, че тя се втурна да работи още щом разбра, че приливът се е оттеглил.

С чука и длетото в ръка, Хариет отиде до мястото, където бе намерила огромния зъб на влечуго. Ще започне от тук, реши тя. С повечко късмет може и да открие още парченца от челюстта. А ако разполага с челюстта, това би й помогнало неимоверно много. Тя допря длетото до камъка и започна внимателно да откъртва парчетата скала.

Може би именно равномерните удари на метала по камъка й попречиха да чуе приближаването на мъжа по прохода към пещерата. Или просто се бе съсредоточила върху работата си толкова много, че не обърна внимание на стъпките му.

Каквато и да бе причината, когато откъм входа на пещерата прозвуча дълбокият глас на Клайв Ръштън, Хариет изпусна длетото и извика от изненада.

— Знаех си, че щом пристигнеш в Ъпър Бидълтън, няма да ти трябва много време да се върнеш в тези пещери — Ръштън кимна със студено задоволство. — Разбира се, аз бях този, който изпрати писмото, а не госпожа Стоун. Тя е на гости при сестра си. Много удобно, наистина.

— Мили боже! Така ме изплашихте, сър — Хариет се извърна към него в мига, в който длетото издрънча на каменния под.

— Точно така и предполагах — че ще се втурнеш насам веднага щом разбереш, че безценните ти вкаменелости са застрашени. Наистина няма нищо, което да се сравни с алчния ентусиазъм на истинския колекционер. Едно време и аз самият изпитвах подобни чувства.

Пръстите й се стегнаха около дръжката на чука, защото видя, че Ръштън държи в ръката си пистолет. И той бе насочен право към нея.

— Преподобни Ръштън! Не разбирам. Да не сте луд? Какво става?

— Стават много неща, лейди Сейнт Джъстин. Говоря за миналото, за настоящето и за бъдещето — в очите на Ръштън гореше адски огън. Гледаше я така, сякаш й взима мярка за казан в ада. — Тоест, за моето минало, твоето настояще и моето бъдеще. А за теб, миличка, няма да има бъдеще.

— Сър, свалете този пистолет! Вие сте луд!

— Сигурно някои биха казали така. Но те не разбират.

— Не разбират какво? — Хариет се стараеше да говори със спокоен глас. Интуицията й подсказваше, че единствената й надежда е да накара Ръштън да продължи да й говори. Не знаеше какво ще прави със спечеленото време, но може би щеше да се случи чудо.

— Те не разбират какви усилия ми струваше да уредя нещата така, че красивата ми Диъдри да се омъжи за Сейнт Джъстин — каза Ръштън, а гласът му трепереше от гняв. — Наложи се дори да пожертвам първородния син на Хардкасъл.

— Господи! Нима вие сте убили брата на Гидиън?

— Беше толкова лесно. Всяка сутрин излизаше да язди покрай скалите. Съвсем лесно бе един зимен ден да подплаша коня му с пистолетен изстрел — изведнъж погледът на Ръштън стана съвсем празен, сякаш се замисли за онези времена. — Конят се спря, но не хвърли ездача си. Тогава се втурнах към него. Ездачът разбра какво смятам да направя, затова скочи от коня, но беше прекалено късно. Бях се доближил достатъчно.

Хариет почувства, че й прилошава.

— Вие сте бутнал Рандъл от скалите, нали? Вие сте го убил!

Ръштън кимна.

— Както казах, нямаше нищо трудно. Нали разбираш защо, първородният син на Хардкасъл бе вече сгоден за друга. Той никога не бе показал интерес към моята красива Диъдри. Но пък вторият син показа интерес, и то какъв! О, да, Сейнт Джъстин не можа да й устои, още от мига, в който я зърна на първия й бал. Знаех, че я иска. А и как иначе? Тя бе толкова прелестна.

— Но не го е обичала, нали?

Лицето на Ръштън се изкриви и заприлича на маска, изразяваща само гняв и злоба.

— Малката глупачка каза, че не можела да го гледа. Трябваше да я принудя да приеме предложението на Сейнт Джъстин. Тя твърдеше, че била влюбена в друг. В някой, когото наричаше „моя красив ангел“.

— Брайс Морлънд.

— Не знаех кой е и не ме интересуваше — лицето на Ръштън се сгърчи от отвращение и омраза. — Знаех само, че е дребна риба, направо никой. А и бил женен. На това отгоре за дъщерята на някакъв си търговец. Очевидно е нямал нито пари, нито титла.

— А вие сте искали точно това? Диъдри да се омъжи за богат и знатен човек?

Ръштън беше изненадан.

— Разбира се. Тя бе единственият ми актив. Единственото нещо, с което можех да купя полагащото ми се място в тоя свят. Не виждаш ли, трябваше да съм богат и могъщ. Но баща ми, онзи прахосник, проиграл всичко на карти още когато съм бил дете. Никога не му простих, че профука цялото ми богатство на вятъра.

— Затова сте потърсили друг начин да придобиете богатството и социалното положение, които баща ви е изгубил на масата за карти?

Погледът на Ръштън потъмня.

— Когато Диъдри започна да разцъфва и да се превръща в красива млада жена, разбрах, че мога да я използвам, за да примамя синчето на някое богато семейство. Щом тя се омъжи за когото трябва и се сроди с някоя знатна фамилия, и аз щях да се добера до властта и влиянието, които се купуват с много пари. Все пак нали щях да стана сват на богаташите. Чрез Диъдри щях да получа точно онова, което ми трябваше.

— Опитали сте се да използвате дъщеря си.

— Тя бе длъжна да ми се подчинява — свирепо изрева Ръштън. — Беше прекалено хубава, за да се похаби за някой, който няма да донесе нищо на семейството й. Казах й, че може да има когото си поиска, след като се омъжи за Сейнт Джъстин. Тя не беше глупачка. Разбра ме добре. Каза, че ще се омъжи и за самия дявол, стига това да хвърли нейния ангел в обятията й.

— О, боже! — прошепна Хариет.

— Но после всичко се обърка — Ръштън вече крещеше от яд и съжаление. — Малката глупачка се е дала на любовника си, преди да се омъжи за Сейнт Джъстин. Онзи й направил дете. Копеленце от любовника й. Тя разбра, че трябва веднага да съблазни Сейнт Джъстин, за да го убеди, че бебето е негово.

— Но планът й не проработи, нали? Сейнт Джъстин е разбрал, че нещо не е наред.

— Диъдри беше глупачка. Проклета малка глупачка. Тя развали всичко. Дойде при мен и ми разказа какво се е случило. Каза, че ще намери начин да се отърве от бебето. Но знаех, че вече е прекалено късно да я омъжа както подобава за Сейнт Джъстин. Тя бе му казала прекалено много. Не можах да повярвам, че е била толкова тъпа. Скарахме се.

Хариет си пое дълбоко дъх, когато я озари прозрението.

— В кабинета?

— Да.

— И вие я убихте, нали? Вие сте я застреляли и после сте се опитали да направите така, че да прилича на самоубийство. Затова не е имало прощална бележка. Не се е самоубила. Била е убита! От собствения си баща!

— Стана случайно — очите на Ръштън бяха изпъкнали в орбитите си. — Не исках да я убивам. Но тя все крещеше, че ще избяга с любовника си. Грабнах пистолета от стената. Исках само да я заплаша. Но той… нещо се обърка. Тя трябваше да слуша баща си.

— Вие сте за лудницата!

— О, не, лейди Сейнт Джъстин. Не съм луд. Напротив, съвсем наред съм — Ръштън се ухили. — И съм много умен. Кой, мислиш, организира бандата крадци, които използваха пещерата?

— Вие?!

Ръштън кимна.

— Знаех всичко за тези пещери. Трябваха ми пари, нали виждаш. Диъдри беше мъртва и вече не можеше да подсигури бъдещето ми, като се ожени по сметка, както бях планирал толкова дълго време.

— Затова сте измислили друг начин да печелите?

— Когато се замислих сериозно върху този проблем, разбрах, че в приемните в Лондон има предостатъчно богатства. И е толкова лесно да ги вземеш. Първо си взимах по нещичко и бързо го продавах, още преди някой да разбере, че предметът липсва. Но тогава видях колко много, много повече може да се спечели. Все пак трябваше ми време, а затова и място, където да крия плячката. И тогава се сетих за тези пещери.

— Но Сейнт Джъстин залови бандата ви.

— Заради теб — студено каза Ръштън. — Ти съсипа новите ми планове точно както Диъдри съсипа стария ми план. Ти се омъжи за човека, който трябваше да направи моята Диъдри графиня. Ти го спаси от наказанието, което трябваше да изтърпи според присъдата на обществото. Ти развали всичко!

Ръштън вдигна пистолета.

Хариет почувства как устните й пресъхват. Тя отстъпи назад, макар да знаеше, че няма къде да избяга. Ако първият му изстрел не улучи, би могла и да успее да се добере до входа на прохода, преди той да зареди отново или да я хване, но знаеше, че почти няма вероятност да избяга.

— Ако ме убиете, няма да постигнете нищо — прошепна Хариет. Отстъпи още една крачка назад. Беше чувала, че пистолетите са доста неточни, освен когато се използват от съвсем близко разстояние. Колкото по-далеч се намира от Ръштън, когато дръпне спусъка, толкова по-големи шансове има първият му изстрел да не улучи.

— Напротив — изръмжа Ръштън. — Ако те убия, ще постигна много. Първо, ще си отмъстя. И тъй като вината за убийството ти ще падне върху съпруга ти, сладката ми Диъдри също ще бъде отмъстена.

— Вие сте убил дъщеря си, а не Сейнт Джъстин.

— Заради него. Той беше виновен! — изрева Ръштън.

— Хората никога няма да повярват, че съпругът ми ме е убил — рече Хариет. — Сейнт Джъстин никога не би ме наранил и всички го знаят.

— Не, мадам, не го знаят. Вярно, че сега обществото гледа на него с добро око. Но когато те открият мъртва в тези пещери, хората ще се запитат дали Звяра от Блекторн Хол не се е върнал към старите си навици. Доста бързо се нахвърлиха върху него преди шест години. И този път ще е същото.

— Не е вярно!

Ръштън сви рамене и се прицели.

— Ще кажат, че е решил, че си му сложила рога. Че коя жена не би си потърсила любовник, ако е принудена да гледа белязаното лице на Звяра от Блекторн Хол всяка вечер?

— Той не е звяр! Никога не е бил. Не го наричайте така! — Хариет, заслепена от гняв, хвърли чука по Ръштън.

Той се дръпна и избягна удара на тежкото оръжие. Чукът издрънча по каменната стена на пещерата. Той бързо се извърна, за да се прицели още веднъж, а пръстът му започна да натиска спусъка.

— Ръштън! — гласът на Гидиън прогърмя в пещерата, отеквайки в каменните стени.

Ръштън се обърна назад и мигновено стреля. Гидиън вече бе успял да отстъпи в прохода.

— Гидиън! — изпищя Хариет.

Куршумът удари скалата, като откърти няколко каменни къса. Още докато отломките се сипеха по пода, Гидиън се втурна от входа и връхлетя Ръштън.

Двамата мъже паднаха на земята с глухо тупване и започнаха да се боричкат и търкалят по каменния под. Хариет с ужас видя как Ръштън напипа длетото, което самата тя бе изпуснала.

Когато Гидиън се стовари върху него, Ръштън вдигна длетото, стиснал го в юмрука си.

— Ще те убия, както убих и брат ти. Ти трябваше да се ожениш за моята Диъдри. Но развали всичко! — Ръштън изрева от гняв и замахна с длетото към очите на Гидиън.

Гидиън успя в последния момент да вдигне ръка и да парира удара му. После притисна ръката на Ръштън към каменния под и започна да извива китката му, докато най-сетне Ръштън пусна длетото.

Тогава Гидиън се изправи до седнало положение и стовари огромния си юмрук право в челюстта на Ръштън.

Ръштън моментално се отпусна, изпаднал в безсъзнание.

За няколко секунди на Хариет й се струваше, че просто не може да се отлепи от пода.

— Гидиън — извика тя, когато се изправи и се втурна към прегръдките му. — Господи, Гидиън! О, боже!

Той я притисна с всичка сила към себе си.

— Добре ли си?

— Да. Гидиън, той я е убил! Той е убил Диъдри!

— Да.

— И той е убил брат ти.

— Да. Проклет да е!

— И той е бил главният крадец през цялото време. Горкичкият господин Хумболт. Трябва да се погрижим веднага да го освободят.

— Аз ще се погрижа за това.

— Гидиън, ти спаси живота ми! — Хариет вдигна глава, за да го погледне най-сетне в очите. Той я притискаше толкова силно, че тя едва успяваше да диша, но това въобще не й пречеше.

— Хариет, никога през живота си не съм бил по-уплашен, отколкото преди няколко минути, когато разбрах, че Ръштън те е проследил в пещерите. Повече никога, никога не ме карай да се чувствам така! Разбра ли?

— Да, Гидиън.

Огромните му ръце хванаха нежно лицето й. В златистокафявите му очи личеше колко дълбоко е развълнуван. Той сведе поглед към нея.

— Защо, по дяволите, си станала от леглото ни толкова рано тази сутрин?

— Имаше отлив и не ми се спеше — тихо каза тя. — И исках веднага да се заловя за работа.

— Трябваше да ме събудиш. Щях да дойда с теб.

— За бога, Гидиън, от години обикалям тези пещери сама. Никога досега не са били особено опасни.

— Никога повече няма да влизаш в тях сама. Разбра ли? Ако по някаква причина не мога аз да те придружа, с теб ще идва някой лакей или друг прислужник от имението. Няма да работиш тук сама!

— Добре, Гидиън — каза тя успокояващо. — Щом така ще си по-спокоен.

Той отново я притегли към себе си.

— Ще ми трябва доста време, за да се успокоя. Може и никога да не се съвзема от тази гледка: как Ръштън насочва пистолета си към теб. Господи, Хариет, какво щях да правя, ако днес те бях загубил?

— Не знам — каза тя, а гласът й прозвуча приглушено до гърдите му. — Какво щеше да правиш? Щях ли да ти липсвам, милорд?

— Да ми липсваш? Да ми липсваш?! Това не може да изрази и една милионна част от онова, което щях да изпитвам. По дяволите, Хариет!

Хариет успя да повдигне отново глава. Тя му се усмихна, а сърцето й пееше.

— Да, милорд?

И точно в този миг погледът й попадна върху стената на пещерата зад рамото му.

— О, господи! Гидиън, виж!

Гидиън я пусна и светкавично се извърна, готов за нова схватка. Но когато видя, че никой не стои на входа на пещерата, той се намръщи.

— Какво има, Хариет? Какво не е наред?

— Само го погледни, Гидиън — Хариет направи няколко стъпки към стената, омагьосана от гледката.

Изстрелът на Ръштън бе откъртил един пласт скала, който разкриваше дълга ивица от камъка. Каменните отломки лежаха на земята, а над тях се виждаше току-що оголената нова скална повърхност.

Точно там, в скалите, се виждаше невероятна плетеница от огромни кости. Гигантски бедрени кости, прешлени и един странен череп лежаха един до друг, очертани в камъка. Показваше се част от много дълга челюст, а на Хариет й се стори, че по нея различава множество зъби, съвсем същите като онзи, който бе открила по-рано. Изглеждаше така, сякаш чудовищното същество се бе свило за сън, преди много, много години, за да не се събуди никога повече.

— Само го погледни, милорд! — Хариет гледаше втренчено създанието, замръзнало в камъка. Беше преизпълнена от удивление и несравнимата радост от голямо откритие. — Никога не съм виждала, нито пък съм чела за подобно същество, Гидиън. Не е ли това един прелестен огромен звяр?

Застанал зад гърба й, Гидиън започна да се смее. Превиваше се от смях, а звукът отекваше из каменните галерии. Хариет се извърна изненадана.

— Какво е толкова смешно, милорд?

— Ти, разбира се. А сигурно и аз — Гидиън я гледаше ухилен, а очите му блестяха от неописуема нежност. — Хариет, обичам те!

При тези думи Хариет направо забрави за звяра в скалата. Тя се втурна обратно в прегръдките на Гидиън и остана там дълго, много дълго време.

* * *

Граф и графиня Хардкасъл пристигнаха на гости в началото на есента, в същия ден, когато пристигна и последният брой на Докладите на Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми.

Градините около имението Блекторн Хол все още представляваха ослепителна картина в ярките тонове на ранната есен. Голямата къща почиваше мирно под косите лъчи на слънцето, а отворените й прозорци вдишваха морския бриз. В къщата и в земите около нея бръмчеше весело оживление. За следващата вечер бе планиран бал в чест на семейство Хардкасъл. Бяха поканени всички в радиус от няколко мили наоколо.

Когато пристигна пощата, Гидиън закусваше. Тъкмо си взимаше порция яйца и с доволство си мислеше, че напоследък Блекторн Хол прилича на истински дом, когато Аул влезе в трапезарията за закуска.

Хариет моментално забеляза списанието върху подноса в ръцете на Аул.

— Докладите са пристигнали! — извика тя и скочи от мястото си, втурна се през стаята и грабна списанието още преди Аул да стигне до стола й.

Гидиън се намръщи неодобрително.

— Не трябва да бягаш, скъпа. Колко пъти ти казах, че вече трябва да се движиш по-спокойно и внимателно.

Напредналата бременност на Хариет не бе успяла да забави особено движенията й. Тя все още се движеше с енергия и ентусиазъм, достатъчни да уморят и здрав мъж. Разбира се, когато се движеше така в леглото, резултатът бе невероятно приятна умора, напомни си Гидиън.

Въпреки това той не искаше тя да се пренапряга точно сега. Беше му прекалено скъпа, за да го допусне.

Напоследък му се налагаше да я следи много по-внимателно от обикновено. Хариет си нямаше и представа как би трябвало да се държи жена в нейното положение. Ето вчера, например, той пак я хвана да се опитва да отиде в пещерите, и то сама. И това не се случваше за пръв път.

Беше се оправдала с обичайното извинение, че всички от прислугата били заети. На Гидиън отново му се наложи да й чете конско. Струваше му се, че до края на живота си ще трябва да й повтаря все едни и същи неща.

— Тук е — възкликна Хариет, като се втурна обратно към стола си и разтвори списанието на съдържанието му. — „Описание на големия звяр от Ъпър Бидълтън“, от Хариет, лейди Сейнт Джъстин — тя вдигна поглед, а очите й преливаха от възторг. — Най-сетне го отпечатаха, Гидиън. Отсега нататък всички ще знаят, че звярът от пещерата принадлежи само на мен.

Той се усмихна.

— Поздравления, скъпа. Но все си мислех, че вече няма човек, който да не го знае.

— Склонен съм да се съглася с теб — Хардкасъл и съпругата му си размениха многозначителни погледи.

Лейди Хардкасъл се усмихна на Хариет.

— Толкова съм горда, че мога да заявя: аз познавам откривателката на такава забележителна група вкаменелости, скъпа.

Хариет сияеше.

— Благодаря. Нямам търпение Фелисити и леля Ефи да дойдат на чай днес следобед — тя прелисти страниците, дока то стигна до собствената си статия. — Май не вярваха, че това ще бъде отпечатано.

— Осмелявам се да кажа, че това несъмнено ще е основната тема за разговорите на колекционерите за доста дни напред — каза графът. — Ще възникнат много спорове относно съществуването на подобно гигантско влечуго. Със сигурност ще те обкръжат десетки хора, които ще искат да видят твоя звяр.

— Нека спорят — щастливо рече Хариет. Тя погледна Гидиън. — Аз си знам, че моят звяр е нещо наистина много ценно и рядко.

Гидиън отвърна на погледа и от другия край на масата. Струваше му се, че би могъл да се удави в морето от любов, което виждаше в очите й. Отново се зачуди как е могъл да живее през онези дълги, мрачни години, заровен в собствената си пещера.

Но Гидиън знаеше каква е истината: през онези пусти и тъмни години, преди да срещне Хариет, той просто е съществувал. Не бе изпитвал нито радост, нито надежди и очаквания за бъдещето, докато тя не го бе освободила. Тя го изведе навън, под слънчевата светлина, точно както бе освободила костите на древния звяр от каменния им затвор в скалите.

— Твоят звяр не би значел нищичко без теб, скъпа — нежно рече Гидиън. — Все още щеше да е заключен в оковите на камъка.

* * *

Два месеца по-късно Хариет роди без никакви усложнения едно здраво момченце. Скоро стана ясно, че синчето ще има златистокафявите очи на баща си, както и неговия ръст и сила. Бебчето също така проявяваше доста силен характер и невероятно твърдоглавие, които не изненадаха абсолютно никого.

Когато Гидиън положи крещящото човече в скута на Хариет, тя го погледна с насмешлива тъга.

— Опасявам се, че ние двамата сме създали истинския Звяр от Блекторн Хол, милорд — оплака се Хариет. — Само чуй свирепия му рев!

Гидиън се засмя, по-щастлив, отколкото бе предполагал, че може да бъде.

— Ти ще го опитомиш, любов моя. Определено имаш страхотен подход към зверовете.