Аманда Куик
Красавицата и звярът (6)

6.

Приливът настъпваше бързо. Докато припряно се свличаха по стръмната пътека, Хариет виждаше как вълните лакомо поглъщат все повече от пясъчната ивица. Хариет вървеше доста трудно, защото Крейн бе стиснал здраво ръката и над лакътя и опираше острието на ножа в гърлото й.

Когато стигнаха края на пътеката, Хариет погледна брега пред себе си с надеждата Гидиън или Добс да се обърнат и да видят какво става зад гърба им. Но вече едва различаваше отдалечаващите се фигури на непостоянната лунна светлина.

— Помни, нито думичка — щом стигнаха брега, Крепи стисна гърлото й. — Имам и нещо по-хубаво от ножа. В джоба си нося пистолет. Ако се отървеш от ножа, ще ти пусна няколко куршума, кълна се.

— Ако стреляте с пистолета си, другите непременно ще чуят изстрела — предупреди го Хариет. Вече цялата трепереше от страх.

— Може би. А може би не. Вълните вече реват доста силно. Не ме предизвиквай, госпожице Поумрой. Просто продължавай да вървиш. Бързо.

Хариет изведнъж разбра, че тя не бе единствената, която трепери от страх. Крейн също беше уплашен. Усещаше как трепери ръката, с която стискаше гърлото й. Тя просто подушваше страха му. Той се излъчваше от него като неприятна миризма.

Хариет разбра, че явно и нещо друго, а не само ограниченото време, го кара да се страхува толкова. Усети, че той се бори с ужаса, който изпитва от пещерите.

Много хора изпитваха подобен ужас. Както бе обяснила на Гидиън, имаше доста хора, които не смееха да влязат в пещера.

Хариет погледна към краката си и видя, че морската пяна вече се плиска в обувките й. Тогава й хрумна нещо.

— Няма време, господин Крейн. Ще останете затворен в пещерата като в капан. Ако не се удавите, ще ви се наложи да прекарате цялата нощ в пещера, по-черна от нощта. Съмнявам се, че лампата ви ще свети дълго време. Само си представете тази потискаща, смазваща тъмнина, господин Крейн. Ще е като в самия ад.

— Затваряй си проклетата уста — изсъска Крейн.

— А всичко, което трябва да стори полицията, е да изчака до сутринта, когато дойде отливът. Тогава ще се втурнете навън и ще попаднете право в ръцете им. Освен, разбира се, ако не сте се изгубили в пещерите. А това винаги е възможно. Някои хора са изчезнали завинаги в тези пещери, господин Крейн. Само си представете какво е да си хванат като в капан в онази тъмнина.

— Мога да вляза и да изляза от тази пещера за десет минути. Имам карта. Мърдай, жено.

Хариет чу напрежението в гласа му. Крейн бе наистина много изплашен. И той като нея знаеше, че му остава още много малко време.

Именно нарастващият му страх щеше да й осигури възможността да се измъкне. Хариет се опита бързо да измисли нещо. Във външната пещера преди началото на прохода щеше да е тъмно като в рог. Крейн ще трябва да спре, за да запали лампата. Ще е нервен и пръстите му ще треперят. Докато се занимава с лампата, няма да може да държи ножа опрян в гърлото й.

Ако е достатъчно бърза, ще успее да се скрие в прохода, преди той да измъкне пистолета от джоба си и да стреля.

Тя погледна още веднъж към тъмния бряг и се почувства страшно отчаяна. Гидиън и другите бяха вече много далеч и с всеки миг се отдалечаваха още повече.

Ако извика много силно, Гидиън все още може да я чуе, въпреки засилващия се рев на прилива, но Хариет не беше сигурна, дали той ще разбере какво става.

Трябваше да успее да се спаси сама, без чужда помощ.

Хариет започна да действа още в мига, в който Крейн я бутна през входа на пещерата.

— Май все пак вече не ми трябваш за заложница, госпожице Поумрой. Вече са достатъчно далеч. Сега е по-добре да се отърва от теб. Дявол да го вземе, ама тука е тъмно като в рог! Как са издържали?

Хариет умишлено се препъна и падна на колене, докато Крейн се суетеше с лампата. При това движение тя успя да се освободи от ръката му.

— Гидиън! — писъкът й изпълни пещерата, но тя нямаше как да разбере дали е бил чут отвън, на брега. Замахна с крак към лампата, но не улучи.

— Затваряй си устата, малка кучко. По дяволите!

Крейн се намираше точно между Хариет и изхода. Никога нямаше да успее да се промъкне покрай него. Обърна се и побягна слепешком към дъното на пещерата, протегнала ръце напред, търсейки с пръсти каменната стена. Чувате как някъде зад гърба й Крейн ругае, докато се опитва припряно да запали лампата си.

— Върни се — изкрещя той.

В този миг лампата внезапно пламна и обля пещерата със златистата си светлина. Хариет видя, че се намира на по-малко от метър от началото на прохода. Втурна се право към него.

Един изстрел отекна страховито в пещерата. Но Хариет не се обърна. Вече бе в прохода, отново обгърната от мрак.

— Да те вземат дяволите! — крещеше яростно Крейн. — Проклета да си!

Хариет се сви в прохода извън обсега на светлината. Чуваше как Крейн тича след нея. Надяваше се, че той ще се уплаши и в паниката си ще се откаже от намерението си да грабне каквото може от съкровищата. Но за нещастие, явно алчността му бе по-силна от страха от пещерите или от евентуалното залавяне.

Хариет се запромъква още по-навътре в мастиления мрак на прохода, като опипваше пътя си с ръце, все още в ръкавици. Сиянието от лампата на Крейн издаваше, че все още я преследва. Стъпките му отекваха по каменния под. Чуваше запъхтяното му дишане.

Тя продължи навътре. Нещо изтрополи по едната й обувка. Сигурно бе някое раче.

Тази убийствена игра на криеница продължи сякаш безкрайно дълго, принуждавайки Хариет да се промъква все по-навътре и по-навътре в тунела. Ревът на морето сега се чуваше по-ясно. Знаеше, че мощните вълни вече заливат външната пещера и бавно, но сигурно отрязват пътя им назад. Само след минути ще е вече прекалено опасно човек да се опита да се измъкне от пещерата. Може би дори вече бе прекалено късно.

— Проклятие — изкрещя Крейн. — Къде си, глупава жено?

После Крейн изкрещя и звукът, ужасния писък на животински ужас, отекна из лабиринта на проходите.

Далечната, колеблива светлина на лампата му изведнъж изчезна, като остави Хариет в непрогледна тъма. Чу как обувките на преследвача й трополят обратно по каменния коридор към външната пещера. Най-сетне страхът му бе надделял над алчността.

Хариет си пое дълбоко дъх, за да отпусне пренапрегнатите си нерви и бавно и мъчително се зае с трудната задача да търси опипом пътя назад. Почти веднага си даде сметка, че сигурно е твърде късно. Прекалено ясно чуваше грохота на водата във външната пещера. Хариет си наложи да спре на място и да мисли.

Можеше да плува, но определено не беше толкова силна, че да се пребори с бучащите вълни, които се надигаха все помощно. Те щяха да я смажат в каменните стени на пещерата.

Но и мисълта да прекара цялата нощ сама в този непрогледен мрак не й се струваше по-привлекателна, отколкото на господин Крейн. Хариет потръпна ужасена, когато й стана ясно, че може да прекара тук часове наред.

— Хариет! Хариет, тук ли си? Къде си, по дяволите?

— Гидиън! — изпълни я неописуемо облекчение. Тя не бе сама в черната бездна. — Гидиън, аз съм тук, в прохода. Не виждам нищичко. Нямам лампа.

— Стой на мястото си. Идвам веднага.

Първо забеляза мъждукащата светлина. Малко по-късно се появи и самият Гидиън, като с мъка провираше масивните си рамене през тесните завои на тунела.

Не носеше шапка и бе свалил дебелото си палто. Сега го носеше наметнато на раменете си като шал. Хариет забеляза, че ботушите и панталоните му са съвсем мокри и разбра, че е трябвало да премине през нахлуващата вода, за да влезе в пещерата. Явно бе свалил палтото си, за да не го намокри.

Щом я видя, той спря на място. Вдигна високо лампата си, за да я огледа по-добре. На това осветление чертите му грубо изпъкваха, но Хариет си помисли, че никой никога не е изглеждал по-красив от Гидиън в този миг. Изглеждаше толкова голям и непоклатим, и силен. Хариет искаше да се хвърли в обятията му, но успя да се въздържи.

— Добре ли сте? — дрезгаво попита Гидиън.

— Да, да, добре съм — тя погледна безпомощно зад него. — Какво стана с господин Крейн?

— Реши да си опита късмета във водата. Ако не се е удавил, Добс трябва вече да го е хванал. Но знам, че сега вече не може да се измъкнем от тук, не и преди следващия отлив, който е чак утре. Явно трябва да прекараме остатъка на нощта в тази проклета пещера, госпожице Поумрой.

— Точно от това се страхувах. Слава богу, че имате лампа.

— Аз нося една, а има и още няколко лампи в пещерата със стоката, оставени там от крадците. Хайде, нека се махаме от тоя проклет тунел. Стените прилягат около мен толкова плътно, колкото и палто марка Уестън.

Хариет се съгласи веднага. Обърна се и тръгна първа към пещерата на крадците. Гидиън я последва и щом стигнаха в голямата пещера, тихо изруга от облекчение.

— Това май не е от най-уютните стаички в странноприемницата, а? — той окачи лампата на един метален клин, който някой от крадците бе забил в стената на пещерата. — Обслужването е много лошо, а и мисля, че каменният под ще започне да ни се струва крайно неудобен до сутринта. Напомнете ми да не оставям бакшиш на персонала.

Почувствала внезапно угризение, Хариет прехапа устни.

— Знам, че само аз съм виновна за това, милорд. Много съжалявам за неудобството, което ви причинявам.

— Неудобство? — Гидиън повдигна вежди. — Още не знаете точното значение на тази дума, Хариет. Едва утре ще разберете колко ужасно неудобно е всичко това.

Тя се намръщи.

— Не ви разбирам, сър. Какво искате да кажете?

— Няма значение. По-нататък ще имаме предостатъчно време да го обсъдим — Гидиън седна на един каменен къс и започна да се мъчи да издърпа мокрите ботуши от краката си. — Имаме късмет, че носите със себе си наметало, и че моето палто е сухо. В тази стаичка определено е доста хладно.

— Да, така е — Хариет се сгуши в наметалото си и се огледа несигурно. Започваше да й се изяснява, че ще прекара нощта тук с Гидиън. През целия си живот не беше прекарвала нито една нощ в една и съща стая с мъж. — Как ме открихте? Чухте ли като извиках? Или чухте изстрела на господин Крейн?

— И двете — единият му ботуш тупна на каменния под. Гидиън се запретна, за да се справи с другия. — Наблюдавах за третия човек, когото казахте, че сте виждали. Предположих, че е най-вероятно да е на пост. Но не очаквах да слезе по пътеката с вас — и вторият ботуш падна на земята.

— Разбирам — Хариет гледаше ботушите на Гидиън и изведнъж почувства как устните й пресъхват. Навлажни ги леко с език.

— Искам обяснение, ако нямате нищо против, госпожице Поумрой — Гидиън се изправи и се зае с копчетата на панталона си.

Хариет се ококори слисано, когато видя, че той смята да свали и останалите си мокри дрехи. При подобни обстоятелства това беше най-разумното нещо, което можеше да стори, каза си тя. Невъзможно бе да спи с мокри дрехи. Щеше направо да замръзне. Но въпреки това никога през живота си не бе виждала съблечен мъж. Обърна му гръб и започна да говори бързо, за да скрие притеснението си.

— Не можех да заспя — започна Хариет. — Когато погледнах през прозореца, видях, че на брега има двама мъже и разбрах, че крадците са се върнали. Знаех, че господин Добс ще ви сигнализира и че планът ви ще влезе в действие. В началото бях много развълнувана. Исках да видя какво става. Но после се притесних.

— За проклетите си вкаменелости?

— Страхувах се за вас — прошепна тя точно в момента, когато чу как Гидиън свали мокрите си панталони.

— За мен? — Гидиън за миг сякаш спря да се движи. — Защо, по дяволите, сте се притеснявали за мен?

— Ами, просто защото нямате кой знае колко голям опит в залавянето на крадци, милорд — Хариет кършеше пръсти под наметалото си. — Искам да кажа, че това все пак май не е основното ви занимание. Знаех, че крадците сигурно ще са въоръжение и вероятно много опасни и, ами… — гласът й заглъхна безпомощно. Просто не можеше да признае, че загрижеността и е от много по-лично естество. Самата тя едва сега го осъзнаваше.

— Разбирам — гласът на Гидиън бе леденостуден.

— Не исках да ви обидя, милорд. Просто бях загрижена за безопасността ви.

— А какво ще кажете за собствената си безопасност, госпожице Поумрой?

Тя събра сили, за да отвърне на язвителния му въпрос.

— Не предполагах, че на върха на скалите ще съм в опасност.

— Не ви чувам добре, госпожице Поумрой.

Хариет прочисти гърлото си и повтори:

— Казах, че не предполагах, че на върха на скалите ще съм в опасност.

— Е, но сгрешихте, нали? И сега сте в по-голяма опасност, отколкото бихте могла да си представите.

Хариет се обърна рязко при тази тиха заплаха. С облекчение видя, че Гидиън е облякъл палтото си. То го скриваше почти целия, като само прасците му оставаха голи. Сега пък се бе заел с единия от чувалите на пода.

— Какво правите, сър?

— Приготвям легло за през нощта. Освен ако предпочитате да спите права? — Гидиън отвори големия платнен чувал, обърна го и небрежно изсипа от него право върху каменния под на пещерата цяло състояние под формата на скъпоценни камъни и сребърни съдове.

— Съмнявам се, че въобще ще спя тази нощ — промърмори Хариет. Тя гледаше как Гидиън изпразва още един платнен чувал. — Милорд, съзнавам, че много съм ви ядосала, но трябва да разберете: всичко, което се случи, беше чиста случайност.

— Съдба, госпожице Поумрой. Мисля, че е най-добре да го наречем съдба. Онова, което се случи тази вечер, притежава цялата злокобна, страховита тежест на една типична прищявка на проклетата съдба. Вие падате ли си по философията?

— Не съм мислила много за философията. Разбира се, чела съм някои от класиците, но винаги съм се интересувала много повече от вкаменелости.

Гидиън я премери с един странен поглед и рече:

— Пригответе се, госпожице Поумрой. Скоро пред очите ви ще се разкрие една съвсем нова област на познание.

Хариет се намръщи.

— Тази вечер май сте в много странно настроение, милорд?

— Може да отдадете настроението ми на факта, че за разлика от вас, аз изпитвам дълбоко страхопочитание пред съдбата — Гидиън изпразни последния чувал. После разстла всеки поотделно и като ги натрупа един върху друг, се получи нещо като матрак.

Зад него блестеше купчината скъпоценност, струпани на каменния под. Златни свещници, рубинени пръстени, инкрустирани кутии за емфие лъщяха и искряха като сияен огън, в който нямаше и помен от топлина. Хариет гледаше втренчено чувалите.

— Смятам двамата да спим тук — Гидиън приглади чувалите, като явно остана доволен от резултата. — Те ще ни предпазят донякъде от хлада на камъка, а можем да използваме като одеяла вашето наметало и моето палто. Все ще оцелеем някак през нощта.

— Да, разбира се — той смяташе тя да спи до него! Някакъв трепет, последван от внезапен страх пробягаха по гърба на Хариет. Тя се огледа наоколо, сякаш се опитваше да открие друго решение. — Ами, сигурно това е най-разумният вариант за момента.

Гидиън погледна мокрите й обувки.

— Най-добре ще е да ги събуете.

Тя проследи погледа му.

— Да. Да, разбира се.

Хариет седна близо до издатината в скалата, където при предното им идване в пещерата бе открила онзи зъб. Погледна вкаменелостта с желание в очите и след това се наведе и бавно развърза обувките си.

След малко ги събу и се почувства ужасно засрамена от босите си крака. Преди да излезе от къщи, бързаше толкова много, че не си бе направила труда да обуе някакви чорапи. Усети как се изчервява, но силно се надяваше Гидиън да не забележи това.

— Успокойте се, Хариет. Станалото — станало. Сега и на двамата не ни остава друго, освен да се опитаме да поспим. Утре ще мислим за всичко друго — щом забеляза окаяния й вид и неувереността й, мрачният поглед на Гидиън сякаш поомекна. — Елате тук, скъпа. И на двама ни ще е много по-топло и ще е по-малко вероятно да настинем, ако споделим тези чували.

Хариет се изправи, като пръстите и помръдваха смешно върху студения камък. Тя изправи рамене. Гидиън беше съвсем прав. Това бе единственото разумно решение.

Като отбягваше погледа му, тя се приближи несигурно към купчината чували. После се спря до ръба на импровизираното легло, без да знае какво да прави.

Гидиън приседна на матрака, а палтото му се уви около него. После се пресегна, за да разгърне тежкото наметало на Хариет. Откри едната й ръка под него, стисна я здраво, и нежно, но неумолимо я придърпа надолу, докато тя седна край него.

С огромни усилия на волята Хариет се опита да си придаде спокоен вид. Поне се надяваше, че изглежда така. Но пръстите й трепереха в огромната длан на Гидиън и тя знаеше, че и той го е почувствал. Все пак бе достатъчно мил, за да не й се присмива. Вместо това се преструваше, че нищо необичайно не се е случило.

Само след миг тя се бе свила на кълбо до него, покрита от глава до пети с наметалото и положила глава на качулката си. Той лежеше близо до нея и тя усещаше топлината на силното му тяло. Чувстваше я дори през плътните гънки на дебелото му вълнено палто. Беше толкова успокояващо. Хариет лежеше съвсем неподвижно и гледаше сенките, които лампата хвърляше върху стените на пещерата.

— Наистина много съжалявам за неудобството, милорд — промълви тя още веднъж.

— Спете, Хариет.

— Да, милорд — тя помълча известно време. — Роднините ми много ще се разтревожат, когато утре сутринта открият, че не съм в леглото си.

— Несъмнено.

— Мислите ли, че господин Добс ще ги уведоми, че сме в пещерите?

— Сигурен съм, че роднините ви скоро ще чуят цялата история — сухо отвърна Гидиън.

— Сигурно ще успеем на сутринта да тръгнем оттук много рано — рече Хариет с нотки на оптимизъм в гласа.

— Но съвсем не навреме, за да спрем хода на съдбата, госпожице Поумрой — Гидиън се обърна настрани, така че сега бе свит около нея. Ръката му смело се обви около кръста й. — Ще бъде прекалено късно.

Дъхът на Хариет спря, когато почувства тежестта на ръката му. Но после осъзна, че той просто се опитва да я стопли повече. Това я накара малко да се поотпусне.

— Положението ни е много странно, нали, милорд?

— Много е странно. Опитайте се да поспите, Хариет.

Тя затвори очи, но беше сигурна, че не би могла да заспи дори за миг. После се прозя, сгуши се по-близо до топлото тяло на Гидиън и веднага се унесе в дълбок сън.

Когато се събуди доста по-късно, Хариет почувства, че е замръзнала. Усети как кракът на Гидиън помръдва до нейния и инстинктивно се сгуши по-близо до него. Нуждаеше се от топлината му, за да прогони студа. Едното й рамо бе изтръпнало от твърдия под и тя се обърна на другата страна, при което се оказа лице в лице с Гидиън.

Веднага забеляза, че очите му са отворени. Гледаше я с някаква изненадваща настойчивост. Погледът му блестеше в играещите сенки, оставени от лампата. Ръката му се стегна около кръста й.

— Гидиън? — тя се усмихна несигурно. Все още замаяна от съня, протегна ръка и го докосна по белязаната буза. — Не пропуснах ли да ти благодаря, че дойде да ме спасиш тази вечер?

Известно време той не проговори. После се повдигна на лакът и се надвеси над нея.

— Чудя се дали на сутринта все още ще искаш да ми благодариш.

Тя понечи да го увери, че ще иска, но нямаше възможност да го стори. Той наведе глава и покри с уста устните й.

Хариет не се поколеба. Ръцете й се обвиха около него и тя го притегли към себе си, опиянена от топлината и силата му, обзета от желанието да ги усети по-пълно. Част от нея знаеше, че трябва да е възмутена и уплашена, или най-малкото дълбоко обидена. Част от нея знаеше, че трябва да се съпротивлява.

Но друга част от нея знаеше, че е чакала Гидиън да я целуне отново, чакала го е през цялото време, откак я целуна за пръв път тук, в пещерата.

— Вярвам, че ти наистина си моята съдба — прошепна Гидиън до устните й. — За добро или за зло, изглежда сме дълбоко свързани. Ще се бориш ли с мен, Хариет?

Тя не го разбра.

— Защо да искам да се боря с теб?

— Местните хора ме наричат Звяра от Блекторн Хол.

— Ти не си звяр — Хариет отново докосна белязаното му лице, наслаждавайки се на силните, смели черти на лицето му. — Ти си мъж. Най-вълнуващият мъж, когото съм срещала.

— Обзалагам се, че не си срещала кой знае колко мъже — Гидиън простена и разтвори наметалото й, за да може да я целуне по шията.

— Няма значение — Хариет потръпна при допира на устните му върху кожата й. — В целия свят няма друг мъж като теб. Сигурна съм. Онази вечер на бала, когато танцува с мен, открих, че искам валсът никога да не свършва.

— Значи валсът ти е харесал? — той нежно прокара устни по нейните.

— Много.

— Така си и мислех. В очите ти виждах колко ти е приятно. Ти си едно много чувствено малко създание, Хариет Поумрой. Валсът е създаден само за теб.

— Колко ми се иска пак да танцуваме — прошепна тя, внезапно останала без дъх.

— Ще запомня това — Гидиън внимателно отметна още малко от наметалото й. После постави ръка на извивката на гърдите й и погледът му, едновременно искрящ и мек, срещна нейния. Той зачака реакцията й.

Дъхът й спря при неочаквано интимното усещане. Знаеше, че наистина трябва да му каже да спре. Но вече бе почти на двадесет и пет години, напомни си тя. И едва сега за пръв път усещаше близостта на мъж. Може би това щеше да остане и единственият път, когато преживява подобно нещо. А и това бе Гидиън.

— Е, Хариет? — огромната ръка на Гидиън се движеше с неустоима нежност, следваше извивките й, галеше я внимателно и настойчиво.

Хариет докосна с език ъгълчето на устата си. Не можеше да намери думи, за да отговори. Сърцето й биеше лудо и по вените й потече някаква неописуема топлина. Тя обви ръце около врата му и го целуна с буйна страст.

Гидиън не чака друга подкана. Сдържаността, с която досега се бе държал, се изпари за миг. Той отметна изцяло наметалото й и започна да развързва панделките, придържащи роклята й.

— Хариет, моя сладка, доверчива Хариет — дрезгаво прошепна той до врата й, докато смъкваше роклята й към кръста. — Тази нощ ти подпечата съдбата си.

Тя не разбра смисъла на загадъчните му думи, но и не можеше да го попита — бе прекалено заета с потока от нови усещания, които я заливаха на мощни вълни. Хариет знаеше само едно — че всичко, което се случва, е някак предопределено и не може да бъде избегнато. То беше нещо, което тя желаеше да преживее. Тя мечтаеше — не, нуждаеше се то да се случи.

Когато въздухът се докосна до голата й плът, тя почувства студ, но веднага отново я заля топлина, защото Гидиън бе легнал върху нея. Това не беше просто топлина. Тя пламтеше. Беше й по-топло, отколкото когато и да било през живота й. Тежестта му бе невероятно възбуждаща. Усещаше я с всичките си сетива.

С нетърпелив жест Гидиън съблече палтото си, при което тя видя дългата бяла риза, която бе всичко, с което бе облечен. Тъмни, твърди косъмчета се къдреха по широките му гърди. Гъсто обраслия триъгълник се стесняваше надолу. За миг тя зърна неговата изпъната, твърда мъжественост и окаменя.

— Гидиън?

— Трябва да ми вярваш — каза Гидиън с приглушен, дрезгав глас, който издаваше желанието му също толкова непогрешимо, колкото и тялото му. Той наметна палтото си върху тях, така че възбудата му вече не се виждаше. — Вече нямаш друг избор, освен да ми вярваш. Погледни ме, моя сладка Хариет.

Тя срещна погледа му и видя отчаяната жажда, изписана в очите му. Никога не бе виждала такава страстна нужда в погледа на мъж, но мигновено я разпозна. Но видя и нещо друго. Някаква дълбока бдителност и мрачна решителност блестяха в очите му. Сякаш той събираше сили за силната болка, която знаеше, че неминуемо ще дойде.

Хариет се усмихна нежно.

— Вярвам ти, Гидиън.

Той простена и наведе глава, за да целуне гърдите й с благоговейно внимание. Пръстите й се забиха в раменете му. Усещането бе по-силно от всичко друго, помисли си Хариет. Почувства как голямата му ръка се плъзва надолу и смъква роклята й от бедрата, а после съвсем я съблича, за да изложи цялото й тяло на докосванията му. Хариет потръпваше под пръстите му, едновременно груби и нежни.

Сега дланта му галеше вътрешната страна на бедрото й, като нежно се приближаваше към сърцевината на течния огън, който сякаш я изгаряше отвътре. Но когато той плъзна големия си пръст в този огън, тя извика от изненада и страх.

— Вече си влажна, готова си за мен — Гидиън внимателно извади пръста си и после отново бавно го мушна в нея.

Хариет почувства как цялото й тяло се стяга при това неочаквано проникване. Тя затвори очи и ги стисна силно, като остана така, неподвижна, опитвайки се да реши дали й харесва усещането той да е в нея. Беше толкова странно. Опияняващо странно.

После Гидиън отново прокара пръста си и Хариет най-сетне реши. Да, харесваше й, беше прекрасно той да е в нея. Тя повдигна бедра и се притисна към внимателната му ръка, като при това стисна здраво раменете му.

— Искаш ме — Гидиън улови зърното й между зъбите си и нежно го подръпна. — Кажи го.

— Искам те — Хариет едва успя да проговори. Думите й бяха просто тих задъхан шепот. — Искам те, Гидиън.

— Кажи го пак. Нуждая се да чуя тези думи, моя сладка, безразсъдна Хариет. Нуждая се да те чувам как ги изричаш — ръката му продължаваше да се движи, бавно и ритмично, сред влажната й топлина.

Хариет не можеше да повярва, когато разбра, че огънят в нея се засилва. Тя се гърчеше под Гидиън и търсеше нещо, без да знае какво точно.

— Моля те! Моля те, Гидиън!

— Да — промълви той. — Проклет да съм, да.

Той вече разтваряше краката й и се наместваше между тях. Хариет усети как се пресегна и се насочи към онази част от тялото й, която бе галил досега. Почувства как той се навлажнява в нейната топлина. И тогава започна да навлиза в нея.

Изведнъж Хариет се стегна, осъзнала, че тази част от тялото му е със същите внушителни размери, както и всичко останало. Пръстите й се впиха в раменете му и тя широко отвори очи. Тогава разбра, че гледа право в огнената пещ на златистокафявия му поглед.

— Причинявам ти болка — каза той, стиснал зъби от усилието да се контролира. — Не искам да те заболи. Ти си толкова стегната. Толкова малка и красива, и тясна. А аз съм едно голямо тромаво животно и въобще не трябва да те насилвам така.

— Не говори така. Ти не ме насилваш — Хариет се вгледа в лъвските му очи и през пламъците видя болката и съжалението. — Никога не казвай подобно нещо. Не е вярно.

— Вярно е. Умишлено ти показах чувства, с които не знаеш как да се справиш. И сега се възползвам от спонтанността на емоциите ти.

— Аз не съм дете. Сама ще решавам — отвърна тя.

— Така ли? Не мисля. Така и така сутринта ще съжаляваш за толкова много неща. Не искам да прибавя и това към мъките ти.

Тя инстинктивно разбра, че той иска да се отдръпне, но разбра също, че не може да му го позволи. Просто усещаше, че той иска да е сигурен, че и тя го желае толкова силно, колкото изглежда самият той я желаеше.

— Не — Хариет впи нокти в мощния му гръб и изви подканващо тялото си. — Не, Гидиън. Моля те, не се отдръпвай от мен. Желая те. Желая те!

Той се поколеба, все още застанал на топлия, влажен вход на тялото й. По челото му избиха капчици пот.

— Нека бог ми е на помощ, но те искам! По-силно, отколкото някога съм искал нещо през живота си — думите се изтръгнаха от Гидиън като приглушено стенание, докато той се надигаше бавно, тежко, дълбоко в нея.

Хариет извика, макар да бе решила да не го прави. Гидиън бързо покри устата й със своите устни, поглъщайки неволния й вик.

Някакво трепетно вълнение, примесено с болка и наслада, се разля по цялото й тяло. Чувстваше се разпъната и изпълнена до краен предел, но в същото време осъзна, че е близо до някакъв бляскав приказен трепет, от който я дели нищожно разстояние.

Знаеше, че се намира на ръба на зашеметяващо откритие. Трябваше и само още малко време, за да се добере до убягващата наслада. Сигурна бе, че ще я достигне.

Но нямаше време. Гидиън се изплъзна нежно от нея и после отново се вмъкна мощно в тялото й, достигайки до самата й сърцевина. От гърлото му се изтръгна дрезгав вик, изпълнен с дива мъжка наслада. Тялото му се изви над нейното, като и най-малкото мускулче бе твърдо и изопнато като стомана.

И тогава той се отпусна върху нея, задъхан, смазвайки я между себе си и твърдия каменен под на пещерата.