Аманда Куик
Красавицата и звярът (19)

19.

На следващата сутрин Хариет беше в спалнята си, когато лейди Хардкасъл я откри. Хариет остави настрана статията върху естествената история на земята, което си бе купила неотдавна, и се усмихна на свекърва си.

— Добро утро, лейди Хардкасъл. Мислех, че все още спите. Още е само десет часа, а снощи се прибрахме толкова късно!

— Да, наистина беше ужасно късно, нали? Струва ми се, че съм свикнала прекалено много с часовете на лягане и ставане в провинцията. Доста време ще ми е нужно, за да привикна отново към късното лягане — лейди Хардкасъл въздушно се понесе към едно столче до прозореца и седна на него безкрайно изящно. — Исках да поговорим, ако нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам.

Лейди Хардкасъл се усмихна нежно.

— Не съм сигурна как да започна. Предполагам, че първо трябва да ти благодаря.

Хариет примигна учудено.

— За какво?

— Как за какво? За всичко, което си направила за Гидиън, разбира се. Както и за мен, и за съпруга ми.

— Но аз нищо не съм направила — възпротиви се Хариет. — Наистина, аз ви накарах да хукнете насам за нищо, а и ядосах безсмислено Гидиън. Просто се радвам, че всичко приключи. С малко късмет скоро ще напуснем Лондон и ще се върнем в Ъпър Бидълтън. Наистина не съм особено запалена по градския живот.

Лейди Хардкасъл грациозно махна с ръка.

— Не ме разбираш, скъпа. Благодаря ти за много повече от поканата ти да дойдем в Лондон. Ти ми върна сина. Не знам дали някога ще мога да ти се отплатя за това.

Хариет я гледаше учудено.

— Лейди Хардкасъл, наистина преувеличавате!

— Не, не е така. Преди шест години, след като умря по-големият ми син, потънах в най-дълбоката депресия, която някога ме е сполетявала. И сякаш не можех да се отърся от шока. Минаха месеци. Дори се преместихме от Ъпър Бидълтън в имението Хардкасъл, защото докторът каза, че промяната може да ми помогне. И когато най-сетне започнах да се съвземам, трябваше да науча, че почти съм изгубила и втория си син.

— Колко ужасно сте се чувствали! — тихо възкликна Хариет.

— Съпругът ми дори не искаше да говори с него или да го пусне в къщата доста дълго време. Всички обвиняваха Гидиън в най-отвратително поведение спрямо горкичката Диъдри Ръштън. И след време Гидиън просто престана да отрича. Обърна гръб на всички ни, а и кой може да го вини за това?

— Но съпругът ви му е поверил отговорността за управлението на имотите на Хардкасъл.

— Да. Когато се уплаши, че здравето му се влошава, той извика Гидиън и му повери всичко. Мислех, че тази постъпка би могла да сложи край на отчуждението им, но не стана така. Всеки път, когато Гидиън идваше при нас, двамата с баща му се скарваха жестоко.

— Гидиън е много твърдоглав.

— Баща му е същият — с тъга в гласа каза лейди Хардкасъл. — В някои отношения двамата много си приличат, въпреки че никога не си го признават. Но трябва да ти кажа, че вчера, когато влязохме при тях в библиотеката, малко остана да се разплача от радост. От шест дълги години за пръв път ги виждах да разговарят спокойно. И всичко е благодарение на теб.

Хариет докосна ръката й.

— Лейди Хардкасъл, много мило от ваша страна, но ви уверявам, нищо особено не съм сторила.

За миг лейди Хардкасъл стисна ръката на Хариет.

— Синът ми почти се бе превърнал в свирепия и опасен звяр, за какъвто всички го мислеха.

— Мили боже! — каза Хариет. — Никога не е бил чак толкова лош, мадам. Винаги съм го смятала за много разумен, почти във всяко отношение. А и винаги е бил много любезен с мен.

— Любезен? — лейди Хардкасъл бе изненадана. — Скъпа, та той направо боготвори и земята под краката ти!

Хариет я гледаше удивено. След миг се разсмя.

— Не, съвсем не е така. Самият той ми каза, че е забравил как да обича. Той се ожени за мен, защото е невероятно честен човек и нямаше друг избор. Станахме добри приятели. Но това е всичко.

— Та вие сте мъж и жена — твърдо отвърна лейди Хардкасъл. — И забелязах как те гледа синът ми. Мога да заложа всички диаманти на рода Хардкасъл, че вие сте нещо повече от добри приятели, скъпа.

Хариет се изчерви.

— Е, добре, вероятно наистина изпитваме естествената привързаност между двама съпрузи. Но не виждам в отношенията ни да има нещо повече.

Лейди Хардкасъл я погледна изпитателно.

— Ти си влюбена в него, нали?

Хариет набърчи нослето си.

— Толкова ли ми личи?

— Да, за бога! Разбрах го още в мига, когато те видях. Сигурна съм, че и всички останали го виждат също толкова ясно.

— О, боже — измърмори Хариет. — Толкова се опитвам да го скрия. Не искам да досаждам на Гидиън пред хората. Та нали всички в града се присмиват и на най-беглия знак за подобно чувство между съпрузи. Нали не е модерно!

Лейди Хардкасъл се изправи така, сякаш бе лека като перце, и се наведе, за да прегърне за миг Хариет.

— Не мисля, че може някога да досадиш на сина ми. Ти вярваше в него, когато той мислеше, че никой друг не му вярва. И той никога няма да забрави това.

— Той е наистина много предан, по своя си начин — съгласи се разпалено Хариет. — Всъщност, на него наистина може да се разчита. Баща ми толкова щеше да го хареса.

Лейди Хардкасъл отиде до вратата и там се поспря.

— Хората нарекоха сина ми Звяр, след онова, което се случи преди шест години. Ръстът и ужасният му белег помогнаха тази дума да стане неразделна част от името му. А и се опасявам, че той нарочно се държеше така, че да оправдае най-лошия смисъл на ужасния си прякор. Но вярата ти в него го промени. Точно затова ти благодаря от все сърце.

Лейди Хардкасъл ефирно излезе от стаята и съвсем тихо затвори вратата след себе си.

* * *

— Излиза, че наистина си струва човек да е имат лоша слава — заяви Аделаида по време на соарето на Сейнт Джъстин.

— Вижте само колко народ! Хариет, скъпа, ти определено постигаш страхотен успех в дебюта си като домакиня. Поздравления!

— Да, наистина, Хариет — Ефи се огледа доволно. Градската къща на Сейнт Джъстин се пукаше по шевовете от гости.

— Страхотен бум! И всичко ще е описано в сутрешните вестници!

Фелисити се усмихна на сестра си.

— Мисля, че можем без угризения да ти признаем едно: достатъчно си шлифовала светските си маниери, за да не излагаш Сейнт Джъстин пред хората. Никой няма право да твърди, че не се е оженил за добра домакиня.

— Не искам да си помислите, че съм направила това сама. Истината е, че лейди Хардкасъл организира абсолютно всичко. Просто съм благодарна, че всички поканени уважиха поканите и дойдоха.

— И не само те — забеляза Фелисити. — Никои не е устоял на изкушението да дойде. Ти и Сейнт Джъстин щурмувахте и завладяхте града. Сега гледат на него като на романтичен герой, който е страдал прекалено дълго, а ти си дамата, която го обичаше въпреки мрачното му минало. Всичко толкова прилича на история от готически роман!

— Не разбирам от готически романи — намеси се Ефи, — но не мога да отрека, че двамата сте определено страхотно модерни в момента. И точно сега му бе времето да дадеш соаре.

— Така каза и лейди Хардкасъл — отвърна Хариет. — Лично аз доста ще се радвам, когато всичко свърши.

Двама познати, много красиви млади мъже се появиха от навалицата и се запътиха към Фелисити и роднините й.

Хариет се наведе към Фелисити.

— Ето и близнаците на Адонис!

Фелисити пусна в действие очарователната си усмивка.

— Много привлекателна двойка са, нали? Но се тревожа, че правят всичко заедно. Чудя се колко далеч биха стигнали заедно!

Ефи строго се намръщи.

— Фелисити, дръж се прилично.

Хариет едва потисна смеха си, когато се появиха двамата младежи. Почака, докато всички се поздравят, и веднага след това се измъкна, тъй като знаеше, че едва ли ще им липсва. Вниманието на близнаците беше винаги приковано само върху Фелисити, а Хариет имаше и по-интересна работа.

Гидиън и родителите му се намираха в далечния край на препълнената приемна. Сега разговаряха с някаква възрастна двойка. Хариет не успя да ги разпознае. Може би бяха просто стари приятели на лорд и лейди Хардкасъл.

В стаята бе станало много топло. Хариет си помаха енергично с ветрилото, но после реши, че е по-добре да излезе в градината за глътка чист въздух. Няколко души й кимнаха приятелски, докато тя си проправяше път към вратата.

Няколко минути по-късно Хариет се озова навън. Аул надзираваше армията лакеи, които тичаха насам-натам с подноси шампанско и ордьоври. Той мрачно кимна на Хариет.

— Всичко наред ли е, Аул? — попита тя.

— За момента владеем положението, мадам. Но тълпата е по-голяма от очакванията ни. Човек може само да се надява да не ни свърши шампанското.

— Мили боже! — Хариет бе сериозно разтревожена. — Възможно ли е подобно нещо?

— При подобни мероприятия възможността да се случи такова бедствие винаги е налице, мадам — каза Аул. — Но разбира се, ще направя всичко възможно да я предотвратя.

— Разбира се.

Хариет се запъти по коридора към задната врата, но промени решението си, защото внезапно почувства, че единият й жартиер се е откачил. Затова реши да се качи в стаята си и там, насаме, да го закрепи по-здраво.

На върха на стълбището тя зави наляво и тръгна по коридора. Нямаше никакво съмнение. Жартиерът наистина беше откопчан. Чорапът й започваше да се смъква. Слава богу, че бе забелязала навреме този проблем. Щеше да е безкрайно унизително чорапът й да се свлече до глезена в разгара на първото й соаре.

Коридорът изглеждаше по-тъмен от обикновено, забеляза Хариет. Някой бе изгасил част от свещите по стените. Аул сигурно се опитва да прави икономии.

Тя отвори вратата на спалнята си и се спря на място, когато видя, че и там е тъмно. Само една свещ гореше на бюрото й.

Хариет съвсем ясно помнеше, че не е оставяла свещ на бюрото си. Намръщи се и тръгна напред, като се чудеше защо ли прислужницата е запалила тази свещ точно там.

И тогава видя прегърбената фигура, надвесена над чекмеджето на бюрото й. Моментално разбра какво става. Точно в това чекмедже тя държеше зъба си.

— Стой, крадец! — извика Хариет.

Втурна се напред, размахала заплашително единственото си оръжие — ветрилото.

— Стой на място! Как смееш!

Тъмната фигура рязко се изправи. Той с трясък затвори чекмеджето и се извърна, все още прегърбен, за да застане лице в лице срещу Хариет. Светлината на свещта разкри сбръчканото лице на господин Хумболт.

— Проклятие — изсъска той. После скочи към вратата, като изблъска Хариет настрани.

Хариет падна на килима и се подпря на леглото. Протегна ръка и напипа в тъмното каната до умивалника. Грабна я и се опита да се изправи на крака.

— Какво, по дяволите, става тук? — изрева Гидиън откъм вратата. — Господи, Хариет!

В този миг втурналият се господин Хумболт се блъсна в неподвижната фигура на изхода. Гидиън го хвана за врата и захвърли дребния човечец настрани. Хумболт се свлече на килима с тих вопъл.

— Погрижи се за него, Добс — с две големи крачки Гидиън прекоси стаята, наведе се и грабна Хариет в прегръдките си. — Добре ли си? — попита той с пресипнал глас.

— Да, да, добре съм — каза тя, като едва си поемаше дъх. — Слава богу, че го хвана. Гидиън, той се опитваше да открадне зъба ми!

— По-вероятно е да е търсел бижутата ви, лейди Сейнт Джъстин — каза Добс от вратата. — Ама че подлец. Даже лицето му е като на крадец, нали? Не че винаги може да ги познаеш по външния вид, но все пак… А ей тоя тук може спокойно да мине за образцов представител на престъпните прослойки.

Гидиън се обърна към него, все още с Хариет в прегръдките си. Хариет сърдито гледаше господин Хумболт, който тъкмо се опитваше бавничко да се изправи от пода.

— Господин Хумболт! Как можахте да паднете толкова низко?! — попита тя. — Трябва да се срамувате от себе си.

Хумболт простена и я погледна сърдито, докато Добс го изправяше на крака.

— Просто се разхождах и се изгубих по коридорите. Попаднах тук съвсем случайно. Въобще не съм се опитвал да открадна бижутата ви. За какво са ми бижута?

— Ако сте търсили бижута, в което доста се съмнявам, сигурно сте искали да ги продадете, за да финансирате сбирката си вкаменелости — обяви Хариет.

Хумболт я гледаше ядосано.

— Не е вярно! Добре тогава, щом искате да знаете, дочух, че сте открили нещо интересно в пещерите на Ъпър Бидълтън. Естествено не повярвах на слуховете. Самият аз съм изследвал онези пещери преди години, и то из основи, та знам, че там не е останало нищо ценно. Въпреки това исках сам да се уверя, да не би съвсем случайно да сте се натъкнали на нещо.

— Ха! Знаех си аз — Хариет поклати глава с отвращение и погледна Гидиън. — Все ви повтарях, колекционерите на вкаменелости са долни и безскрупулни мошеници, милорд.

— Вярно — Гидиън я гледаше замислено. — Сигурна ли си, че нищо ти няма?

— Напълно. Вече можете да ме пуснете на земята — Хариет пооправи полите си, когато Гидиън внимателно я постави на краката й. Заради откопчания жартиер чорапът й съвсем се бе свлякъл и сега стоеше набран около глезена й. — Как успяхте да дойдете навреме?

— Бях наредил на господин Добс да наглежда гостите тази вечер — обясни Гидиън. — Ако си спомняте, поканихме всички заподозрени хора от списъка ми. Реших да не рискувам.

Хариет се усмихна лъчезарно.

— Беше, преди на теб да ти хрумне да се втурнеш нагоре по стълбите в най-неподходящия момент — сърдито отвърна Гидиън.

— Е, това още веднъж доказва, че е трябвало да ме уведомите за плана си, милорд. Толкова пъти ви го казвах. Човек би очаквал да влезе най-сетне в главата ви.

Гидиън повдигна вежди.

— Наистина, човек би очаквал подобно нещо.

Очите на Хариет се разшириха.

— Изведнъж се сетих за нещо, милорд. Господин Хумболт не беше в списъка на гостите ни.

— Не, не беше — съгласи се Гидиън. — Което доказва, че майка ми е била съвсем права относно списъците на гостите. Когато присъства такава огромна тълпа, всеки, който е прилично облечен, може да се вмъкне в къщата, стига да е достатъчно хитър.

* * *

На следващата сутрин разговорът около масата за закуска се въртеше изцяло около залавянето на господин Хумболт.

— Това непременно ще накара целия град отново да заговори за вас — каза лейди Хардкасъл на Хариет, доста развеселена. — Всички ще казват, че лорд и лейди Сейнт Джъстин са успели да осигурят на гостите си още едно необикновено забавление. Само си представете! Вие двамата сте заловили един опасен крадец, и то в разгара на собственото си соаре.

— Пише го във всички вестници тази сутрин — съобщи Хардкасъл от другия край на масата. Вече бе преполовил една голяма купчина вестници. — Всичко е описано прекрасно. Пишат, че Хумболт е главният крадец в една банда, която е извършила серия обири през последните няколко месеца.

— А Сейнт Джъстин е герой, защото е замислил капан за залавянето му — каза Хариет, като отправи поглед, пълен с възхищение, към Гидиън. — Споменават ли и това?

Гидиън погледна сърдито от отсрещния край на масата.

— Надявам се, че не.

— О, напротив! И това го пише — Хардкасъл остави поредния вестник и взе следващия. — Наричат те галантен и много съобразителен, момчето ми. И описват как си спасил своята лейди от опасния крадец.

— Чудесно — възкликна Хариет. — Толкова се радвам, че са разбрали точно как се случи всичко.

Гидиън я погледна лаконично.

— Господин Хумболт се бе втурнал да спасява живота си, когато се блъсна право в мен, скъпа. Не ми се стори особено опасен. По-скоро уплашен. Ти изглеждаше опасна. Няма да забравя тази гледка: Хариет, хванала онази кана с такова войнствено изражение. Направо ми изкара ума.

— О, ами… предположих, че иска да открадне зъба ми — обясни Хариет.

— Господин Добс стигна до заключението, че Хумболт отдавна се нуждае от пари, за да поддържа музея си — каза Гидиън. — Очевидно е прибягнал до кражби, за да се опита да закупи още вкаменелости.

Хариет кимна.

— Един колекционер на вкаменелости е готов на всичко, когато е отчаян. Горкичкият господин Хумболт! Надявам се, че няма да са много сурови с него. Донякъде разбирам мотивите му.

— Поне репутацията ти на добра домакиня вече е факт — доволно рече лейди Хардкасъл. — Градът се плаши най-много от скуката, а вие му осигурихте още една вълнуваща случка.

Хариет тъкмо се канеше да отговори, когато Аул влезе в трапезарията с поднос, на който се намираше сутрешната поща. Писмото най-отгоре бе адресирано до Хариет.

— Мили боже! — възкликна Хариет, докато разчупваше печата. — Писмото е от госпожа Стоун. Чудя се дали не се е случило нещо лошо.

— Несъмнено някой е умрял от ужасна, бавна и мъчителна смърт, или пък в Ъпър Бидълтън е плъзнала епидемия — подметна Гидиън. — Само такива събития могат да вдъхновят тази старица да напише писмо.

Хариет не обърна внимание на думите му, а прегледа набързо съдържанието на краткото писмо. Тя извика от неприятна изненада, когато разбра за какво става въпрос.

— По дяволите!

Графът и съпругата му я погледнаха загрижено.

— Нещо не е наред ли, скъпа? — попита Гидиън съвсем спокойно, докато дъвчеше хапка бекон.

— Нищо не е наред! — Хариет махна с писмото към него. — Случило се е най-ужасното нещо. Точно от това се опасявах.

Гидиън преглътна бекона си, все още съвсем невъзмутим.

— Може би е най-добре да ни кажеш какво пише в писмото.

Хариет бе толкова слисана, че едва успя да проговори.

— Госпожа Стоун казва, че има причини да вярва, че друг търсач на вкаменелости е започнал да изследва моите пещери. Онзи ден е видяла някакъв мъж на брега, а следващият път, когато го е забелязала, е носел един голям каменен къс.

Гидиън остави препечената си филийка на масата.

— Дай да видя писмото.

Хариет му връчи кратката бележка.

— Това е катастрофа! Някой друг може да е открил костите, които принадлежат на животното от моя зъб. Трябва незабавно да се върна в Ъпър Бидълтън. А вие трябва да изпратите нареждания в Блекторн Хол, сър. Никой не трябва да бъде допускан в моите пещери!

Гидиън огледа бележката.

— Не знаех, че госпожа Стоун може да чете и да пише.

— Тя все пак е била икономка на двама пастори — забеляза лейди Хардкасъл. — Сигурно с научила нещо през годините.

— Или е така, или е издиктувала писмото на някой в селото — каза графът. — Всички го правят.

Гидиън остави писмото на масата.

— Ще изпратя съобщение в Блекторн Хол, скъпа. Който и да се навърта около брега, ще бъде уведомен, че бракониерства в частна собственост. Това задоволява ли те?

Хариет бързо поклати глава.

— Това е хубаво, милорд, но нещо ми подсказва, че трябва веднага да се върна. Искам сама да се уверя, че никой не е открил костите на моето същество.

— Не мисля, че е нужно да се връщаш лично ти, за да пазиш вкаменелостите си — започна Гидиън.

— Е, аз пък мисля — прекъсна го Хариет, като скочи на крака. — Отивам горе, за да опаковам веднага багажа си. Кога най-рано можем да тръгнем, милорд?

Гидиън й хвърли един смразяващ поглед.

— Тъкмо казвах, че няма нужда лично ти да се втурваш обратно в Ъпър Бидълтън.

— Напротив, има нужда! Сам видяхте колко безскрупулни могат да бъдат колекционерите. Ако някой е открил пещерата ми, няма да има никаква полза просто да го предупредят да стои надалеч. Все ще намери начин да се промъкне отново. Знам, че е така.

Хардкасъл кимна трезво.

— След като веднъж един колекционер подуши стари кости, после е ужасно трудно да го отклониш от следата. Можем само да се надяваме, че не е открил точната пещера.

Хариет погледна свекър си с огромна благодарност.

— Благодаря ви за разбирането, сър. Виждате ли, Сейнт Джъстин, трябва незабавно да се върнем.

Лейди Хардкасъл се усмихна на сина си.

— Няма причина вие двамата да не се върнете в Ъпър Бидълтън за няколко дни, за да разберете какво става. Баща ви и аз ще останем тук.

Гидиън се предаде и вдигна ръка. Отправи поглед към другия край на масата, където седеше Хариет, а в очите му се четеше готовност да й угоди.

— Добре, скъпа. Можеш да започнеш да опаковаш.

— Благодаря, Гидиън — Хариет се втурна към вратата. — Ще съм готова до час.

* * *

Каретата спря пред градинската порта на имението Блекторн Хол малко след девет вечерта. Гидиън знаеше, че този факт направо с отчаял Хариет. Тя искаше да се втурне веднага към пещерите и в действителност дори предложи да направи подобно нещо с помощта на лампи. При това безумно предложение Гидиън направо тропна с крак.

— Не! Няма да ходиш на скалите посред нощ. Безценните ти пещери могат да почакат и до утре сутринта — заяви твърдо той, а през това време персоналът на имението започна да приготвя спалните и да разтоварва багажа.

Хариет го погледна изпитателно, докато се качваше по стъпалата до него.

— Няма да се бавя, милорд. Мога просто да надникна в пещерата за минутка-две и да разбера дали някой е пипал костите ми.

Гидиън обви здраво с ръка раменете й и я поведе към господарските спални.

— Прекалено късно е за подобни експедиции. Пътувахме дълго и сигурно си изморена.

— Въобще не съм изморена, милорд — увери го тя.

— Е, аз пък съм — той спря пред нейната спалня и я притисна до стената, като опря ръцете си от двете страни на главата й. — А ако не си, би трябвало да бъдеш. Скачай в леглото, мадам. На сутринта, ако има отлив, може да идеш в пещерите си.

Хариет въздъхна разочаровано и сърдито.

— Добре, милорд. Знам, че трябва да съм ви благодарна за това, че така любезно ми позволихте да се върна веднага. Разбирам, че не ви е било особено приятно да се втурвате веднага в Ъпър Бидълтън. Наистина това е много мило от ваша страна, милорд. Все пак вие сте винаги толкова мил с мен.

Гидиън сдържа ругатнята, която беше на езика му.

— Лягай веднага. Аз ей сега ще дойда при теб.

— Мислех, че сте изморен, милорд.

— Не чак толкова — Гидиън протегна ръка, отвори вратата зад гърба й и нежно я въведе в спалнята й. Видя, че прислужницата й я очаква вътре. Затвори вратата и се отдалечи по коридора към собствената си спалня.

Думите на Хариет още звъняха в ушите му. Винаги сте толкова мил с мен.

Мил? Гидиън освободи прислужника си с едно леко кимване и започна да разкопчава ризата си. Погледът му попадна на огледалото, откъдето присмехулно го гледаше собственото му обезобразено лице.

Въобще не беше мил с Хариет. Буквално я бе принудил да се омъжи за него, беше я показвал на града като рядко екзотично животно, а и я бе оставил да попадне в такава опасност в лапите на Брайс Морлънд.

А тя му бе дарила любовта си, беше му помогнала да възвърне доброто си име, и му бе дала възможност да се сдобри с родителите си.

Не, не беше особено мил с Хариет. Всичко, което тя някога е искала от него, бе любовта му, а той й бе казал, че не може да й я даде. Преди шест години забравих как да обичам.

Какво глупаво животно е бил.

Гидиън събу ботушите и панталоните си. Грабна черния си халат, облече го и отиде до свързващата врата. Почака, докато чу как Хариет отпрати прислужницата си, и след това почука веднъж.

— Влез, Гидиън.

Той отвори вратата и я видя седнала в леглото си. На главата й се мъдреше една от малките й муселинени шапчици, а в скута й имаше книга. На масичката до нея гореше свещ. Тя го дари с топлата си, сияйна усмивка, докато той влизаше в спалнята й.

— Хариет? — внезапно той разбра, че не знае какво да каже.

— Да, милорд?

— Веднъж ти казах, че си най-красивата жена, която някога съм виждал.

— Да, помня. Беше много мило от твоя страна.

Гидиън затвори очи за миг, усетил дълбока болка в гърдите си.

— Не го казах само от любезност. Казах го, защото е самата истина — той отвори очи. — Всеки път, когато те погледна, разбирам какъв късметлия съм.

— Така ли? — Хариет го гледаше изненадана. Тя остави книгата си на масичката.

— Да — Гидиън пристъпи към леглото и спря. — Ти ми даде повече, отколкото можеш да разбереш, Хариет. А всичко, което правя аз, е да приемам даровете ти. Знам, че мога да ти предложа толкова малко в замяна.

— Това не е вярно, милорд — Хариет отметна завивките си и се измъкна от леглото. — Ти ми даваш толкова много. Обвърза се с мен и знам, че никога няма да изневериш на честта си. Отнасяш се с мен с такава любезност и уважение. Караш ме да се чувствам красива, макар да знам, че не съм.

— Хариет…

— Как може да кажеш, че нямаш какво да ми дадеш? Не познавам мъж, който да е с по-богата душа от теб и да се раздава толкова щедро — тя се втурна към него, боса и ефирна, толкова малка и нежна в тънката си ленена нощница, с накривена шапчица върху гъстата си коса. Очите й блестяха и тя разпери ръце.

Гидиън я грабна в прегръдките си и я притисна плътно до себе си, вдишвайки прелестния, топъл, женствен аромат на тялото й.

— Ти си всичко, което някога съм искал — Гидиън усещаше езика си някак дебел и непохватен в устата. — Господ да ми е на помощ, не знаех колко много съм се нуждаел от любовта ти, докато ти не ми я даде.

— Любовта ми е само за теб, Гидиън. Винаги ще бъде твоя — прошепна тя до гърдите му.

— Ти си толкова добра с мен — прошепна той. — Повече, отколкото заслужавам.

— Гидиън…

Той я вдигна във въздуха и я занесе до леглото. Постави я на снежнобелите чаршафи и легна до нея. Прегърна я нежно и внимателно, разбрал какво съкровище държи в ръцете си, и я погледна с безкрайна благодарност.

Хариет се отдаде на ласките му, както цвете се разтваря под светлината на слънцето. Гидиън целуна устните й, жаден да усети вкуса й, докато ръцете му трескаво търсеха извивките на тялото й.

Тя бе толкова мека, толкова всеотдайна, мислеше си той. И толкова чувствена. Всичко в нея разпалваше страстта му. Когато усети как кракът й се плъзна по прасеца му, той простена.

— Гидиън?

— Нуждая се от теб — промълви той. Целуна едната й гърда, като нежно подръпна с устни зърното й, а тя жадно изви цялото си тяло към неговото.

Тя реагираше на докосванията му с такава дълбочина, толкова щедро, и той никога нямаше да спре да се удивлява и радва на всеотдайността й. Нищо друго не можеше да разпали така силно огъня в него.

Когато не можеше повече да издържи на сладкото мъчение, Гидиън разтвори краката й и се настани в люлката между бедрата й. Протегна ръка и пръстите му нежно срещнаха топлината и влагата на нейната готовност. Тя го очакваше. Тази мисъл предизвика луди тръпки на страст и наслада по цялото му тяло.

— Хариет! Моята сладка, любяща Хариет — той отново покри устните й и промъкна езика си между тях, докато бавно навлизаше в тялото й.

Отново изпита неизменното разтърсващо удоволствие на това навлизане, след което почувства как тя се затваря около него, как го притегля дълбоко в себе си, отдадена телом и духом. И най-сетне, за един безкраен миг, той бе част от нея.

Хариет обви с крака кръста му и ноктите й се впиха в раменете му. Тя се бе вкопчила в тялото му и се повдигаше към него със страст, не по-малка от неговата. И когато достигна самия връх на оргазма, тя отново му каза за любовта си, а цялото й тяло трептеше в прегръдките му.

Гидиън я притисна силно към себе си и я държа така, докато не почувства и последните сладостни тръпки на тялото й. После започна да се излива в нея — един безкраен поток на облекчение, който сякаш нямаше нито начало, нито край.

Малко след зори Гидиън се събуди в един свят, който му се стори много по-ясен и спокоен, отколкото помнеше някога да е бил. Полежа неподвижно, вкусвайки невероятното откритие, което се бе загнездило в душата му през нощта.

Той обичаше Хариет. Щеше да я обича до края на живота си.

Гидиън се обърна и протегна ръка към нея, а думите напираха от сърцето му.

Но Хариет я нямаше.