Аманда Куик
Красавицата и звярът (9)

9.

Гидиън не харесваше клубовете си по обичайния начин, както правеха повечето джентълмени. За него те не бяха нито убежище, нито дом далеч от дома. Тъй като бе наясно, че в мига, в който пристъпи прага, веднага се съживяват всичките истории отпреди шест години за похитени девойки, самоубийство и мистериозна смърт, съвсем обяснимо той не беше особено привързан към клубния живот.

Но по-лошото беше, че никой никога не се бе осмелил да предизвика Гидиън лице в лице с тези обвинения. Той бе смятан за прекалено опасен при този подход. Имаше хора, които добре помнеха дуела с шпаги, при който той бе получил обезобразяващия го белег.

Това се бе случило преди повече от десет години, но свидетелите на събитието винаги бързаха да припомнят на всички, че навремето Сейнт Джъстин едва не уби противника си, Брайс Морлънд.

Същите тези свидетели не пропускаха да отбележат, че Морлънд беше приятел на Гидиън от детинство, а самият дуел не беше нещо повече от приятелски мач между двама буйни младежи. Това всъщност въобще не беше истински дуел.

Дявол знае какво би направил Сейнт Джъстин при същински дуел. Сигурно би убил, без дори до му мигне окото.

Самият Гидиън прекалено ясно си спомняше подробностите от онзи дуел с Морлънд. Причината да се спре в последния момент, когато вече се бе окопитил и бе успял да обезоръжи Морлънд, не беше нито рукналата кръв от зеещата на лицето му рана, нито болката, нито присъствието на свидетели. Причината да не го убие бе викът му за милост.

Все още чуваше думите. За бога, човече, стана случайно!

В разгара на мача, който се бе превърнал в истински дуел, Гидиън въобще не беше сигурен, че ударът, който бе съсипал лицето му, е бил случаен. Но всички бяха сигурни в това. В края на краищата, защо Морлънд ще иска да убива Сейнт Джъстин? Просто нямаше причина.

Но раната бе нанесена, Морлънд беше извикал за милост, а Гидиън бе разбрал, че не може да убие хладнокръвно човек. Бе отместил върха на шпагата си от гърлото на Морлънд и всички си бяха отдъхнали с облекчение.

Три години по-късно, когато историята за обезчестяването на Диъдри и последвалото самоубийство се бе разнесла като ножар из Лондон, историята за дуела бе възкръснала и тогава всички я видяха в нова, много по-злокобна светлина. Подробностите около смъртта на Рандъл също бяха изровени. Задаваха се много въпроси.

Но те винаги бяха задавани зад гърба на Гидиън.

Гидиън се отбиваше в клубовете си, когато случайно се намираше в града, по една единствена причина. Те представляваха отличен източник на информация, а точно сега имаше няколко въпроса, на които искаше непременно да си отговори, преди да се обади на Хариет.

Още първата вечер, след като пристигна в града, Гидиън се изкачи по стъпалата и влезе през вратата на един от най-изисканите клубове на Сейнт Джеймс стрийт. Щом членовете на клуба разбраха кой е пристигнал, той съвсем не се изненада, че през главното помещение премина вълна на интерес и любопитство.

Винаги ставаше така.

Като кимна хладно на няколко от по-възрастните господа, за които знаеше, че са лични приятели на баща му, Гидиън се разположи близо до камината. Поръча си бутилка бяло рейнско вино и взе някакъв вестник. Не му се наложи да чака дълго някой да го заговори.

— Охо, от доста време не сме ви виждали тук, Сейнт Джъстин. Носят се разни слухове, че сте се сгодили. Да не би да има нещо вярно?

Гидиън вдигна поглед от вестника. Той позна във внушителната плешива фигура на джентълмена пред себе си лорд Фрай, един барон с имения в Хампшир. Фрай беше един от старите приятели на баща му от времето, когато и старият граф колекционираше вкаменелости.

— Добър вечер, сър — Гидиън говореше с равен глас, но все пак учтиво. — Можете да сте спокоен, че слухът за годежа ми е съвсем верен. Годежът ми ще бъде обявен в утрешния вестник.

— Охо — Фрай се намръщи войнствено. — Значи е вярно, така ли?

Гидиън се усмихна студено.

— Току-що ви казах, че е вярно.

— Охо. Ами така-а. Значи е вярно. Много се опасявах, че може да е така — Фрай бе невероятно мрачен. — Госпожица Поумрой изглеждаше страшно сигурна в това, но човек никога не знае, особено когато не е било оповестено официално, нали разбирате. А роднините й си мълчат по въпроса.

— Седнете, Фрай. Пийнете чаша рейнско.

Фрай се отпусна на тапицирания с кожа стол срещу Гидиън. После извади една голяма кърпа и изтри с нея челото си.

— Аха. Много е топло тук до огъня, нали? Аз лично обикновено не сядам толкова близо.

Гидиън остави вестника си и умишлено фиксира с поглед едричкия барон.

— Да разбирам ли, че вече сте се запознали с годеницата ми?

— Да, наистина — Фрай сякаш откри лъч надежда. — Ако наистина и двамата говорим за госпожица Хариет Поумрой, действително имах това удоволствие. Наскоро тя се присъедини към Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми.

— Това обяснява всичко — Гидиън малко си поотдъхна. — Можете да сте сигурен, че говорим точно за тази Хариет Поумрой.

— Аха. Жалко — Фрай отново изтри челото си. — Горкичката — промърмори той много тихо, почти недоловимо за слуха.

Гидиън присви очи.

— Моля?

— Ъ? О, нищо, нищо. Така-а. Прекрасна млада дама. Много умна. Наистина, много умна. Има малко грешни представи по някои въпроси, естествено. Някои от идеите й за земните пластове и вкаменелостите в тях, а и за основните принципи на геологията, са доста странни, но иначе е много умна.

— Да, така е.

Фрай погледна изпитателно Гидиън.

— Сестра й направо предизвика сензация този сезон.

— Така ли? — Гидиън напълни една чаша с вино за Фрай.

— Да, наистина. Много красиво момиче. Има значителна зестра. Светът е в краката й, разбира се — Фрай отпи от чашата една голяма глътка. — Та така-а. Само че някои от нас, в обществото, се поразтревожихме от мисълта, че нашата госпожица Хариет Поумрой се е сгодила за вас.

— Защо ви е разтревожило това, Фрай? — попита Гидиън много тихо.

— Е, хм. Тя не ми заприлича на вашия тип момиче, ако разбирате какво имам предвид.

— Не. Не разбирам какво имате предвид. Защо не ми обясните?

Фрай се размърда неловко на стола си.

— Такава интелигентна млада жена!

— И смятате, че една интелигентна млада жена би трябвало да е по-разсъдлива и да не се сгодява за мен? — подкани го Гидиън, като още повече снижи гласа си.

— Не, не. Нищо подобно — Фрай отново отпи голяма глътка от виното си. — Просто тя е много запалена по вкаменелостите и геологията и подобни работи. Трябвало е да се досети, че ако ще се омъжва, трябва да избере мъж, който да споделя интересите й. Без да искам да ви обидя, сър.

— Не се обиждам лесно, Фрай. Но ако искате, опитайте.

Фрай целият почервеня.

— Да, ами… Тя казва, че е дошла в града, за да шлифова светските си обноски заради вас.

— И аз така чух.

— Ами — Фрай го погледна враждебно. — Мен ако питате, госпожица Поумрой не се нуждае от никакво шлифоване. И така си е чудесна.

— По този въпрос сме на едно мнение, Фрай.

Фрай явно бе объркан от тази забележка. Започна отчаяно да търси друга тема.

— Е, та така-а. Ами да. Как е баща ви?

— Толкова добре, колкото би могло да се очаква.

— Добре. Добре. Радвам се да го чуя — Фрай енергично продължи да задълбава в същата посока. — Едно време той много се интересуваше от вкаменелости. Двамата с Хардкасъл много пъти сме имали интересни спорове по въпроса за морските изкопаеми. Доколкото си спомням, те бяха любимата му област. Раковини и вкаменели риби и подобни работи. Още ли колекционира?

— Не. Изгуби интерес към това преди няколко години — точно след като напусна Ъпър Бидълтън, продължи наум мисълта си Гидиън. Откак се случиха онези неща преди шест години, баща му бе загубил интереса си към абсолютно всичко. Дори и към собствените си владения. Единственото, от което се интересува старият граф, бе да се сдобие с внук.

— Аха. Жалко. Много добър колекционер беше навремето — Фрай се изправи рязко на крака. — Е, така-а. Трябва да тръгвам.

Гидиън повдигна вежди.

— Няма ли де ме поздравите за годежа ми, Фрай?

— Моля? — Фрай вдигна чашата си и я пресуши. — Да, да. Поздравления — той погледна ядно Гидиън. — Но все пак, мен ако питате, дамата няма нужда от шлифоване на обноските си.

Гидиън изгледа замислено как Фрай се отдалечава. Един от въпросите, с които бе дошъл тази вечер тук, бе намерил отговор. Хариет не криеше в тайна годежа си.

Гидиън почувства как го залива дълбоко задоволство. Тази дама явно ни най-малко не се тревожи, че може да се окаже съблазнена и изоставена от прословутия Звяр от Блекторн Хол. Тя наистина вярва, че ще се омъжи за него.

Но ако се съди по реакцията на Фрай, другите съвсем не бяха така оптимистично настроени относно съдбата на Хариет. Когато Гидиън се отби, за да прегледа книгата с облозите на клуба, видя няколко предизвикателства по въпроса за неговия годеж. В общи линии, всички досущ си приличаха с последното записано, което гласеше:

Лорд Р се обзалага с лорд Т, че до две седмици известна дама ще разбере, че вече не е сгодена за известно чудовище.

* * *

Хариет, заедно с няколко други членове на Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми, участваше в разгорещена дискусия по въпроса за естеството на вулканичните скали, когато новината, че Гидиън е в града, порази залата.

Скоро след това до нея изникна Ефи, и то с много разтревожено изражение. Първата мисъл на Хариет бе, че нещо се е случило с Фелисити или с леля Аделаида.

— Бих искала да поговоря с теб, ако нямаш нищо против — прошепна дискретно Ефи, докато се усмихваше очарователно на групичката, събрана около племенницата й.

— Разбира се, лельо Ефи — Хариет се извини на другите и се отдалечи. — Случило ли се е нещо?

— Сейнт Джъстин е в града. Току-що научих.

— О, чудесно — каза Хариет, като сърцето й полетя от радост, макар да си бе казала, че не бива да храни кой знае какви надежди. Малко вероятно бе по време на кратката им раздяла Гидиън да е открил, че се е влюбил в нея. — Това трябва да означава, че баща му се е почувствал по-добре.

Ефи въздъхна.

— Толкова си наивна, миличка. Сякаш въобще не разбираш пред каква ужасна опасност сме изправени. Ела. Приятелите ти от Дружеството могат и да почакат малко. Трябва да се консултираме с леля Аделаида.

— Лельо Ефи, тъкмо започна един страшно интересен разговор за значението на вулканичните скали. Не може ли тази консултация да почака?

— Не, не може — Ефи я поведе към мястото, където стоеше сестра й. — Сега става въпрос за цялото ти бъдеще и трябва да сме подготвени за най-лошата възможна ситуация. В този случай вървим по ръба на пропастта, Хариет.

— О, лельо Ефи. Ти наистина преувеличаваш — но Хариет й позволи да я завлече до леля Аделаида. По-добре да свършат по-бързо с консултацията, за да може да се върне при новите си приятели колкото може по-скоро.

Сестрата на Ефи, Аделаида, лейди Бъкстън, бе една внушителна жена. Неучтивите личности се осмеляваха да я наричат дебела. Ефи бе обяснила на Хариет и Фелисити, че до голяма степен размерите на леля Аделаида се дължаха на факта, че по време на дългия си, нещастен брак, тя се бе утешавала със сладкиши и бонбони.

Откак Аделаида бе приключила с траура, който беше спазвала след скорошната смърт на съпруга си, тя бе започнала с невероятна скорост да губи килограми. Тази вечер изглеждаше направо зашеметяващо, облечена в жизнерадостна пурпурна рокля. Сега нетърпеливо очакваше приближаването на Ефи и Хариет.

— Чу ли новината, Хариет? — попита тихичко Аделаида, като в същото време се усмихна очарователно на една дама със зелен тюрбан, която учтиво й бе кимнала.

— Доколкото разбрах, годеникът ми е в града — призна Хариет.

— Точно така, миличка. Но не можем да сме сигурни, че все още ти е годеник, ако разбираш какво имам предвид. Все пак нямаше официално обявяване на годежа ви. Нито думичка във вестниците. И тъй като не е обявил публично годежа си, не можем да сме сигурни за намеренията му.

Хариет хвърли жаден поглед към групичката ентусиасти по вкаменелостите, които явно я чакаха. Искаше да се върне към интригуващия разговор колкото може по-бързо. Цялото това суетене около годежа и с Гидиън започваше ужасно да я дразни. Ефи и Аделаида непрестанно се тормозеха за това, още откак те трите, Ефи, тя и Фелисити, бяха пристигнали в града преди няколко дни.

— Сигурна съм, че в най-скоро време ще бъде обявен публично, лельо Аделаида. Сейнт Джъстин имаше доста грижи напоследък, да залавя разни крадци и да се тревожи за баща си. Вероятно досега не е имал възможност да разпрати съобщения до вестниците.

Ефи я погледна със съжаление.

— Направо ме удивяваш, как може да вярваш на човек, който се е отнесъл с теб толкова отвратително.

При тези думи Хариет окончателно изгуби търпение.

— Сейнт Джъстин не се е отнесъл с мен отвратително. Как можеш да твърдиш подобно нещо?! Човекът ще се омъжи за мен заради случилото се в онази пещера.

— Хариет, моля те! — леля Ефи се огледа наоколо с безпокойство. — Говори по-тихо.

Хариет не й обърна внимание.

— Не беше негова вината, че се оказа затворен в пещерата с мен. Дойде там след мен, за да ме спаси, и горкият човек се оказа хванат в капан.

— За бога, Хариет, по-тихо! — Аделаида развълнувано си вееше с ветрилото. — Не знам какво ще правим, ако някой те чуе или подочуе нещичко за факта, че си била компрометирана. Досега успешно прикривахме тези подробности. Един вид, създадохме около теб някаква загадъчност. Най-малкото, което се очаква от теб, е да се постараеш да не разтръбяваш истината на всички.

— Какво значение има? Сейнт Джъстин ще се ожени за мен. Това ще оправи всичко в очите на висшето общество.

Ефи и Аделаида си размениха мрачни погледи. После Ефи въздъхна.

— Нито една от нас няма да си отдъхне, преди да знаем със сигурност, че Сейнт Джъстин ще стори, каквото трябва да стори.

— Глупости — Хариет се усмихна на разтревожените си лели. — Разбира се, че Сейнт Джъстин ще направи каквото трябва. А сега, ако ме извините, наистина трябва да се върна при приятелите си.

Аделаида поклати глава.

— Пак с твоите вкаменелости! Тичай, скъпа. Само помни едно: бъди много внимателна по въпроса за годежа си.

— Да, лельо Аделаида — послушно каза Хариет. После се гмурна в тълпата, загрижена да се върне по-скоро при малката групичка, която бе напуснала преди малко.

Вече бе на половината път до целта си, когато някой се изпречи на пътя й. Хариет веднага разпозна Брайс Морлънд. През изминалата седмица той все се появяваше на същите балове и соарета, на които присъстваха тя и Фелисити. Беше танцувал и с двете, но напоследък, за огромно учудване на всички, бе започнал да проявява определено предпочитание към Хариет.

Хариет знаеше, че би трябвало да е поласкана от вниманието на Морлънд. В края на краищата, той бе поразително красив мъж. Строен и грациозен, с изящни, почти деликатни ръце, Брайс бе вдовец в средата на трийсетте. Лицето му имаше изящно изваяни, някак интригуващо аскетични черти, беше с бледозлатиста коса и сивосини очи.

Най-общо казано, Хариет бе решила, че Брайс може идеално да послужи за модел на архангел.

— Госпожице Поумрой — усмихна се Брайс. — Търсих ви из цялата зала. Моля ви, ще ме удостоите ли със следващия танц?

Хариет успя да потисне една лека въздишка. Брайс беше страшно мил към нея и Фелисити още от първите им балове. Той се бе погрижил и двете да танцуват и ги бе представил на други партньори. Ефи и Аделаида му бяха изключително благодарни. Хариет знаеше, че ще бъде ужасно грубо от нейна страна, ако му откаже този танц. Каза си, че може и да почака още малко, преди да се върне към разговора за вулканичните скали.

— Благодаря, господин Морлънд — Хариет успя да му се усмихне, докато той я водеше към претъпкания с народ дансинг. — Колко мило от ваша страна, че сте ме търсили.

— О, няма за какво — Брайс я понесе в ритъма на валса. — Правех услуга сам на небе си. Нощта нямаше да е толкова приятна, ако не съм танцувал поне веднъж с вас. В тази рокля изглеждате невероятно красива. Неустоима.

Хариет се изчерви, тъй като все още не бе свикнала с образния език, който се използваше по време на танците. Знаеше, че изглежда възможно най-добре, защото Ефи и Аделаида се бяха погрижили за това. Коприната на тюркоазената и бална рокля бе избрана специално, за да подчертава цвета на очите й. Роклята бе с висока талия и много дълбоко деколте, по-дълбоко, отколкото някога бе носила, затова едва се сдържаше да не го подръпва непрекъснато нагоре. За нещастие, никой не бе успял да се справи с косата й. Съвсем противно на модата, тя образуваше нещо като къдрав ореол около главата й.

— О, господин Морлънд, наистина съм много поласкана, но мисля, че не бива да говорите подобни неща — скромно отвърна Хариет.

— Защото се смята, че сте сгодена за Сейнт Джъстин? Предпочитам да пренебрегна този факт.

— Не просто „се смята, че съм сгодена“, аз съм сгодена. И не мисля, че това е нещо, което може да пренебрегвате, господин Морлънд.

— Все още не мога да повярвам, че сте се обвързали безвъзвратно със Звяра от Блекторн Хол — мрачно каза Брайс.

Хариет се препъна, слисана да чуе това име произнесено на глас тук, в Лондон. Знаеше, че всички го шепнат зад гърба й, но за пръв път се случваше някой да назове Гидиън така пред нея.

Внезапен прилив на гняв я накара да се закове на място точно в средата на дансинга, като принуди и Морлънд да спре. Няколко глави се обърнаха към тях любопитно. Хариет не им обърна внимание и прикова Морлънд с леден поглед.

— Повече няма да назовавате годеника ми с това име. Ясно ли се изразих, господин Морлънд?

Брайс наведе златистите си мигли, като прикри наполовина светлите си очи.

— Простете, госпожице Поумрой. Загрижеността ми за вас надделя над чувството ми за такт.

— Няма нужда да сте толкова загрижен за мен, сър. Всичко онова, което сигурно сте чували за годеника ми, не е нещо повече от неоснователни слухове.

— За нещастие, опасявам се, че грешите. Много добре познавам Сейнт Джъстин, госпожице Поумрой.

Хариет се втренчи в него изненадано.

— Наистина ли?

— О, да. Някога ние бяхме приятели.

— Приятели?

— Да. Отраснахме заедно в Ъпър Бидълтън. Аз застанах до него, когато годеницата му се самоуби. Всъщност аз бях единственият, които не го изостави. Не че одобрявах онова, което бе сторил, съвсем не. Но той беше мой приятел, а аз не обръщам гръб на приятелите си, независимо какво са направили. И днес бих бил негов приятел, но Сейнт Джъстин предпочете да ме пренебрегне, както пренебрегва всички в обществото.

Хариет се намръщи.

— Не знаех това, сър.

Брайс отново я прегърна и продължиха да танцуват. Хариет не се отдръпна. Сега беше страшно любопитна. Това бе първият човек тук или в Ъпър Бидълтън, който твърдеше, че е приятел на Гидиън.

— Казвате, че сте познавали Сейнт Джъстин преди няколко години.

— Да — Брайс се усмихна с ангелската си усмивка, а в очите му се изписа израз на съжаление за миналото. — Едно време правехме всичко заедно. Ще ви кажа, че се забавлявахме заедно поне няколко сезона. Имаше нощи, когато играехме на карти до сутринта, после отивахме направо на конните надбягвания или на някой боксов мач, без дори да се приберем у дома и да поспим. Нямаше нещо, което да не искаме да опитаме поне веднъж. Тогава Диъдри Ръштън дойде в града за своя сезон. И всичко се промени.

Хариет прехапа устни.

— Може би не трябва да говорим за това, сър.

Брайс се усмихна разбиращо.

— Бог знае, че и аз самият се опитвах, исках да забравя какво се случи през онзи сезон. Понякога премислям отново събитията и се чудя, не съм ли могъл по някакъв начин да предотвратя трагедията.

— Не бива да се самообвинявате, господин Морлънд — бързо го прекъсна Хариет.

— Но аз бях най-добрият приятел на Гидиън — отвърна Брайс. — Познавах го по-добре от всеки друг. Разбрах, че е обезумял от страст и я желае на всяка цена. А знаех, че Диъдри е колкото красива, толкова и невинна. Гидиън я видя и веднага я пожела.

Хариет се намръщи.

— И двамата са били от Ъпър Бидълтън. Сигурно са се познавали, още преди Диъдри Ръштън да дойде в Лондон.

— Въпреки че са живели в едно и също село, те всъщност не са прекарали кой знае колко време заедно — обясни Брайс. — Аз също не я бях виждал често. Все пак Диъдри беше още ученичка, а веднага след това баща й успя да й осигури едни сезон. А Гидиън бе по-възрастен, разбира се. Той беше първо в колеж, а след това в Лондон, докато Диъдри е разцъфвала като жена.

— Чух, че е била прелестна — тихо каза Хариет.

— Наистина. И мога да ви кажа, че въобще не беше влюбена в Гидиън. А и как би могла да се влюби в него?

— Бих казала, много лесно! — сърдито отвърна Хариет.

— Глупости. Тя беше едно прелестно създание, което естествено търсеше красотата в другите. Веднъж ми довери, че просто не с в състояние да погледне Гидиън в обезобразеното лице. Всичко, което успяваше да стори, бе да танцува с него, когато той пожелае.

— Каква нелепост — изсъска Хариет. — Няма нищо грозно в лицето на Сейнт Джъстин. И той танцува прекрасно.

Брайс се усмихна.

— Вие сте много снизходителна, скъпа. Но истина е, че за повечето хора е страшно трудно да го погледнат в лицето. Той има този белег от повече от десет години, нали знаете.

— Не, не знаех.

— Получи го при един дуел с шпаги.

Очите на Хариет се разшириха.

— Не знаех това.

— Аз съм един от малкото хора, които знаят цялата история. Вече ви казах, тогава бях най-добрият му приятел.

Хариет наклони замислено глава.

— Ако Диъдри Ръштън е била до такава степен отвратена от вида на Гидиън… искам да кажа, на Сейнт Джъстин, тогава защо се е съгласила да се сгодят?

— По обичайните причини — спокойно обясни Брайс. — Баща й настояваше. Диъдри бе послушна дъщеря и преподобният Ръштън много държеше да я задоми в такова влиятелно семейство. Много му се щеше да види дъщеря си омъжена за сина на един граф. Когато Гидиън й предложи брак, Ръштън буквално я принуди да приеме предложението. Навремето това не беше тайна за никого.

Хариет си припомни думите на госпожа Стоун. Явно всички бяха стигнали до това заключение относно мотивите й да приеме годежа.

— Колко ужасно е било това за Гидиън.

Погледът на Брайс се смекчи от старата тъга.

— Може би точно затова той е направил това ужасно нещо.

За какво говорите?

— Госпожице Поумрой, трудно ми е да ви го кажа, но може би трябва да сте много предпазлива. Несъмнено сте чували обвиненията, че Сейнт Джъстин е съблазнил Диъдри, докато са били сгодени?

— И после я е изоставил. Да, чувала съм тези глупости и не им вярвам.

Изражението на Брайс бе много сериозно.

— Много ми е мъчно да ви го кажа, но трябва да гледате по-реалистично на нещата. Съвсем сигурно е, че Диъдри е била обезчестена против волята й. Казвам ви, тя никога не би се отдала доброволно на Гидиън, а само когато е неизбежно, тоест в първата им брачна нощ, а не по-рано.

— Отказвам да повярвам, че Сейнт Джъстин е насилил годеницата си — Хариет беше отвратена. Тя отново се спря рязко на дансинга. Измъкна се от прегръдката на Брайс. — Това си е чиста лъжа и вие, сър, не би трябвало да я повтаряте пред никого. Няма повече да слушам подобни глупости.

Тя се извърна рязко и с уверени крачки се отдалечи от дансинг, без да чака Брайс да я придружи. Последва я шепотът на множество заинтригувани и развеселени гласове. Тя не им обърна никакво внимание и се отправи към групичката ентусиасти по вкаменелостите.

Новите й приятели я поздравиха сърдечно и бързо я включиха отново в разговора си. Какво облекчение, помисли си Хариет, да се намираш сред хора, които могат да обсъждат и нещо по-интересно от старите клюки.

Оливър, лорд Епългейт, един сериозен млад барон, който беше само с три години по-възрастен от Хариет, сега й се усмихна с неприкрито възхищение. Той едва наскоро бе наследил титлата си и усилията му да се държи съобразно високото си обществено положение на моменти го караха да изглежда малко надут. Но ако не се брои това, той беше наистина много приятен и Хариет го харесваше.

— О, ето ви и вас, госпожице Поумрой — Епългейт веднага застана точно до нея. Подаде й една чаша лимонада, която специално й бе донесъл. — Идвате тъкмо навреме, за да ми помогнете да разгромя аргументите на лейди Иънгстрийт. Тя се опитва да ни убеди, че всички огромни струпвания на заоблени каменни блокове и натрупванията от чакъл, които се намират в подножията на високите планини, са доказателство за потопа.

— Точно така си е — уверено заяви лейди Иънгстрийт. Тя бе една масивна, внушителна жена в напреднала възраст, която освен това беше страстна колекционерка. Бе прекарала известно време в търсене на вкаменелости на континента, след войната с Наполеон, и никога не пропускаше да напомни на останалите членове на Дружеството точно този факт. — Та какво друго, моля ви, освен вода, огромни количества вода, биха могли да заоблят и търкалят тези огромни камъни и да ги струпат по такъв необикновен начин?

Хариет свъси вежди, дълбоко замислена.

— Едно време обсъждахме този въпрос с баща ми. Той спомена и няколко други възможни причини за подобни гигантски разрушения на земната повърхност. Ето например, има вулкани и земетресения. Дори и… — тя се поколеба. — Дори и ледът би могъл да го стори.

Останалите се втренчиха в нея удивено.

— Ледът? — попита лейди Иънгстрийт с вид на огромна заинтересуваност. — Искате да кажете, огромни парчета лед, подобни на ледниците?

— Ами, ако някога ледниците в планините са били много по-големи, отколкото са сега — започна внимателно Хариет, — може да са покривали и споменатите площи. После са се стопили и са оставили след себе си каменните късове и чакъла, които са откъртвали от скалите при движението си надолу.

— Ама че нелепост — прогърмя гласът на Фрай, който току-що се бе присъединил към групата. — Колко нелепо е да си представиш парче лед, което да покрива такава огромна част от континента.

Лейди Иънгстрийт се усмихна ласкаво на Фрай. За никого не беше тайна, че бяха любовници.

— Колко сте прав, скъпи. Такива са си младите, винаги търсят нови обяснения за неща, които могат идеално да бъдат обяснени със старите изпитани и верни отговори. Донесохте ли ми още шампанско?

— Разбира се, скъпа. Как бих могъл да забравя? — Фрай й подаде чашата с галантен поклон.

— Всъщност — каза Хариет, все още внимателно обмисляйки въпроса, — проблемът с Големия потоп е там, че е трудно да си представим, как е възможно водите да са покривали цялата земя едновременно. Къде са отишли, когато са се оттеглили?

— Чудесен аргумент — възкликна Епългейт с обичайния си възторг от идеите на Хариет. — Вулканите и земетресенията са къде-къде по-приемливи като предположение. Именно те обясняват защо откриваме морски вкаменелости на върха на планините, а също така — прибави той с лека усмивка, — те обясняват произхода на вулканичните скали.

Хариет кимна сериозно.

— Тези повдигащи сили очевидно са противоположни на действието на ерозията и обясняват защо земята не е един плосък, безинтересен пейзаж. Но съвсем не е лесно да се отговори защо откриваме вкаменели животни от някакви древни видове? Защо и те не се срещат живи днес?

— Защото всички са били унищожени при потопа — обяви лейди Иънгстрийт. — Толкова с очевидно. Удавили са се. До едно са се удавили, горкичките — тя погълна наведнъж цялото съдържание на чашата си.

— Е — каза Хариет, — все още не съм убедена…

Тя изведнъж замълча, тъй като разбра, че никой от групичката не й обръща внимание.

След малко забеляза, че цялата тълпа оживено шепне за нещо. Всички глави се обръщаха към елегантното стълбище в дъното на балната зала. Хариет последва любопитните погледи.

Гидиън стоеше на върха на стъпалата и оглеждаше тълпата с презрителен поглед. Целият бе облечен в черно. Бялата му връзка и риза само подчертаваха още повече чернотата на вечерния му костюм.

Докато Хариет го гледаше, погледът му срещна нейния. Тя просто не успя да повярва, че той наистина е успял да я забележи сред огромното множество в претъпканата бална зала.

Гидиън тръгна надолу по стълбите, застлани с червени пътеки. Хладно-арогантната поза на раменете му подсказваше, че или не забелязва любопитните погледи под себе си, или просто не му пука за тях.

Той бе тук. Хариет си напомни да не се вълнува прекалено много от този факт. Гидиън все някога щеше да дойде, рано или късно. Това, че е дошъл, не значеше, че примира от нетърпение да я види, а просто, че се чувства длъжен да се появи.

Шепотът и коментарите последваха Гидиън през залата като вълна, устремена към далечен бряг. Докато той вървеше, тълпата пред него се разтваряше, сякаш бе море. С широки крачки той се устреми през бляскавото множество, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Не поздрави никого. Просто продължаваше да върви, докато стигна до Хариет.

— Добър вечер, скъпа — тихо каза той в занемялата зала. Наведе се над ръката й. — Надявам се, че сте запазили един танц и за мен?

— Разбира се, милорд — Хариет му се усмихна широко за поздрав. Постави пръсти на ръката му. — Но преди това, познавате ли приятелите ми?

Гидиън хвърли един поглед към лицата зад нея.

— Някои от тях.

— Позволете да ви представя останалите — Хариет бързо изреди имената на останалите членове на Дружеството за вкаменелости.

— Значи е вярно — запита лейди Иънгстрийт с неодобрително изражение, — че вие двамата сте сгодени?

— Самата истина — отвърна Гидиън. — Годежът ни ще бъде обявен официално в утрешните вестници — той се обърна към Хариет. — Годеницата ми сигурно е получила благопожеланията и поздравленията ви по случая, нали, лейди Иънгстрийт?

Лейди Иънгстрийт сви устни.

— Разбира се.

— Ами да — промърмори Епългейт. Той отчаяно се опитваше да не зяпа неучтиво белега на Гидиън. — Радвам се и за двама ви, естествено.

Останалите в групичката промърмориха по някоя подходяща забележка за поздрав.

— Благодаря ви — каза Гидиън. Очите му остро блестяха. — Точно това очаквах да кажете. Елате, скъпа. Мина толкова време, откак танцувахме за последен път!

Той изведе Хариет на дансинга тъкмо в мига, когато музикантите изсвириха първите акорди на нов валс. Хариет наистина се опита да си предаде по-уравновесен и безпристрастен вид, както все я учеха Ефи и Аделаида през последните няколко дни, но почти веднага се отказа от опитите си. Мисълта, че отново е в прегръдките на Гидиън, дори и само на дансинга, беше прекалено вълнуваща.

Почти бе забравила колко е грамаден, помисли си тя щастлива. Огромната му ръка я притискаше нежно, като дланта му покриваше почти цялата долна част на гърба й. Масивните му гърди и рамене изглеждаха солидни като тухлена стена. Хариет си спомни тежестта на тялото му върху нейното през онази нощ в пещерата и потръпна при спомена за собствената си страст.

— Предполагам, че баща ви се е възстановил, сър? — попита тя, докато Гидиън я водеше шеметно във валса.

— Чувства се много по-добре, благодаря. Само като ме види и веднага се изправя на крака, колкото и да е бил зле — сухо отвърна Гидиън.

— Господи, милорд, нима искате да кажете, че когато ви види е толкова щастлив, че веднага се съвзема?

— Не точно. Като ме види, си припомня какво ще се случи, когато напусне този свят. Мисълта, че аз ще наследя графството, обикновено е достатъчна, за да го изправи на крака. Ужасно се страхува, че благородната титла Хардкасъл ще попадне в такива недостойни ръце като моите.

— О, боже — Хариет го погледна съчувствено. — Наистина ли отношенията с баща ви са толкова зле, милорд?

— Да, скъпа, така е. Но няма нужда да се тревожите за тях чак толкова. Ще се срещаме с родителите ми възможно най-рядко, след като се оженим. А сега, ако нямате нищо против, бих искал да говорим за нещо далеч по-интересно от отношенията ми с родителите ми.

— Разбира се. За какво желаете да говорим?

Устните му потрепнаха, когато хвърли поглед към дълбокото й деколте.

— Бихте могли да ми разкажете каква е тази история за светските ви маниери, които се нуждаели от шлифоване? Забавлявате ли се тук, в Лондон?

— Ако трябва да съм съвсем честна, в началото ни най-малко не ми беше забавно. После по една щастлива случайност се запознах с лорд Фрай.

— А, да.

— Е, както се оказа по-късно, той е много запален по вкаменелостите и ме покани да се присъединя към Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми. Откак започнах да посещавам сбирките му, се забавлявам неимоверно много. Толкова интересни хора! А и са изключително мили с мен.

— Наистина ли?

— Ами да! Освен това са много образовани хора — Хариет се огледа скришом наоколо, за да е сигурна, че никой няма да дочуе думите й. После сниши глас и се приближи към Гидиън. — Обмислям дали да покажа моя зъб на един-двама от членовете на Дружеството.

— Мислех, че ви е страх да не би някой друг колекционер да ви го открадне или да отиде да търси подобен зъб, щом чуе къде се намира пещерата.

Хариет се намръщи с дълбока тревога в очите.

— Има такава опасност естествено. Но вече започвам да си мисля, че на някои от членовете на Дружеството може да се има доверие. А досега не успях сама да идентифицирам зъба си. Ако и никой от членовете на Дружеството не го разпознае, ще бъда по-сигурна от всякога, че съм открила съвсем нов животински вид. И ще напиша доклад за това.

Гидиън леко изкриви устни.

— Милата ми Хариет — промърмори той. — Радвам се да открия, че все още не сте кой знае колко „шлифована“.

Тя го погледна намръщено.

— Уверявам ви, че и по този въпрос работя усилено, сър. Но трябва да призная, че съвсем не е толкова забавно и интересно, колкото колекционирането на вкаменелости.

— Напълно ви разбирам.

Хариет засия, когато видя сред танцуващите сестра си. Тази вечер Фелисити бе зашеметяваща в роклята си от тънък воал с цвят на праскова. Тя се усмихна широко на Хариет от другия кран на дансинга, преди да бъде понесена извън полезрението й от един красив млад лорд.

— Може би ще ми се наложи да се потрудя още доста около това шлифоване — каза Хариет, — но Фелисити вече е истинско бижу. Прави страхотна сензация, ако не знаете. И сега, когато е получила значителна зестра от леля Аделаида, няма нужда да бърза да се омъжва. Имам основания да подозирам, че ще иска и втори сезон. Тя страшно много се забавлява. Градският живот наистина й допада.

Гидиън погледна надолу към Хариет.

— Ти съжаляваш ли, че трябва да се омъжиш, Хариет?

Хариет прикова погледа си върху снежнобялата му връзка.

— Разбирам, сър, че се чувствате задължен да се ожените за мен и че нямаме възможност да си осигурим достатъчно време, за да сме сигурни в чувствата си един към друг.

— Нима искате да кажете, че не изпитвате никакви топли чувства към мен?

Хариет изведнъж вдигна поглед от връзката му и слисано го погледна. Усети как по лицето й избива руменина.

— О, не, Гидиън! Не исках да намекна, че не изпитвам топли чувства към вас.

— Думите ви ме карат да си отдъхна — изражението на Гидиън се посмекчи. — Елате, танцът свършва. Ще ви върна на приятелите ви. Вярвам, че всички те са ужасно загрижени за вас. И сега виждам как са ни зяпнали.

— Не им обръщайте внимание, сър. Те просто се чувстват някак покровителствено настроени към мен, заради всички слухове, които се носят наоколо. Но нямат лоши намерения.

— Ще видим — промърмори Гидиън, докато я водеше през тълпата към мястото, където бяха събрани останалите членове на Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми. — Охо, виждам, че към групичката ви се е присъединил и един новодошъл.

Хариет се опита да види какво става напред, но не виждаше дори лорд Епългейт или лейди Иънгстрийт.

— Високият ви ръст определено ви дава преимущество в такива тълпи, милорд.

— Така си е.

В този момент и последните хора, които й пречеха, се отдръпнаха от пътя им и Хариет видя един едър мъж с червендалесто лице, който се бе присъединил към приятелите й. Тя веднага усети, че във вида му имаше нещо грубо, нещо властно, което съвсем не беше приятно. Беше доста висок, въпреки че не можеше да се мери с Гидиън, но не това я притесни.

Проницателните му черни очи, които бяха приковани в Хариет, притежаваха някаква острота, някаква пронизителност, която бе твърде смущаваща. Месестите му устни имаха кисела, ядосана извивка. Сивата му коса бе оредяла на темето, но пък се спускаше по пълните му бузи, като образуваше гъсти, къдрави бакенбарди. Напомняше й на някой от евангелистите, онези неуморни реформатори на църквата, които непрекъснато роптаеха против всичко, от танците та чак до пудрата за лице.

Новодошлият не изчака да го представят на Хариет. Острият му поглед я обходи от глава до пети и после се обърна към Гидиън.

— Е, сър, виждам, че сте намерили още едно невинно агне, което да отведете на заколение.

От групичката колекционери се откъсна колективно ахване от изненада. Единствено Гидиън изглеждаше невъзмутим.

— Позволете ми да ви представя на годеницата си — промълви Гидиън, сякаш не бе казано нищо необикновено. — Госпожице Поумрой, мога ли да ви представя…

Непознатият го прекъсна с грубо възклицание:

— Как смеете, сър? Не ви ли е срам? Как смеете да играете игричките си с още една дъщеря на пастор? И на тази ли ще направите дете, преди да я захвърлите? Нима ще причините смъртта на още една невинна жена и нейното дете?

Отново всички заедно възкликнаха объркано. Погледът на Гидиън застрашително се вкамени. Тогава Хариет вдигна ръка.

— Това е предостатъчно — каза тя с остър глас. — Не зная кой сте, сър, но ви уверявам, че дълбоко се съмнявам в основателността на обвиненията ви, касаещи предишния годеж на негова светлост. Мисля, че всички би трябвало да се досетят за единствената причина, поради която Сейнт Джъстин е могъл да се откаже от плана си да се ожени за Диъдри Ръштън.

Непознатият премести пронизващия си поглед обратно върху Хариет.

— Така ли било, госпожице Поумрой? — прошепна той дрезгаво. — И бихте ли ни казали коя би могла да е тази причина?

— Че момичето е било бременно от друг мъж, разбира се — рязко каза Хариет. Вече бе прекалено ядосана от злобните клевети. — Господи, човек би предположил, че още от самото начало всички е трябвало да се досетят за това. Това е единственото логично обяснение.

Всички свидетели на разигралата се сцена онемяха от слисване. Нахалният непознат хвърляше към Хариет яростни погледи, които явно трябваше да я унищожат на място.

— Ако наистина вярвате в това, госпожице Хариет — прошепна пресипнало той, — тогава ви съжалявам. Вие наистина сте глупачка!

Мъжът се обърна и, побеснял, бързо се измъкна от претъпканата зала. Всички останали, с изключение на Гидиън, зяпаха Хариет с безкрайно удивление.

Изражението на Гидиън издаваше неописуемото му задоволство.

— Благодаря ти, скъпа — каза той много нежно.

Хариет гледаше смръщено след отдалечаващата се фигура на непознатия.

— Кой беше този господин?

— Преподобният Клайв Ръштън — отвърна Гидиън. — Бащата на Диъдри.