Аманда Куик
Красавицата и звярът (3)

3.

През нощта от морето бе допълзяла гъста сива мъгла и в десет часа сутринта валмата й все още отказваха да се оттеглят и упорито притискаха брега. Докато слизаше по стръмната пътека в скалите към брега, Хариет не виждаше на повече от няколко стъпки пред себе си. Чудеше се дали Гидиън ще спази уговорката им и ще дойде, за да му покаже пещерата на крадците.

Освен това притеснено се питаше дали наистина иска той да спази уговорката им. Почти не бе мигнала предната нощта, заета с тревожната мисъл дали не беше направила фатална грешка, като изпрати онова съдбовно писмо на печално известния виконт.

Докато бързаше надолу по пътеката, здравите й кожени обувки половинки се подхлъзнаха на някакви ситни камъчета. Хариет стисна още по-здраво чантата с инструментите, а с другата си ръка се подпря на един голям камък.

Пътеката по скалите беше съвсем безопасна, стига човек да я познава добре, но все пак имаше някои по-коварни участъци. На Хариет много й се искаше да може да носи панталони, когато отива да търси вкаменелости, но знаеше, че леля Ефи би припаднала само ако чуе да се споменава подобно нещо. А Хариет, доколкото можеше, се стараеше да не разстройва леля си и да щади чувствата й.

Знаеше, че по принцип леля Ефи въобще не одобрява събирането на вкаменелости. Ефи смяташе, че това занимание съвсем не подхожда на една млада дама и не можеше да разбере защо Хариет е толкова запалена по хобито си. Ето защо, Хариет не искаше още повече да вгорчава живота на леля си, като тръгне да събира вкаменелости, обута в панталон.

Хариет стигна края на пътеката в подножието на скалите. Намести тежката чанта на рамото си. Призрачните пипала на мъглата се увиваха около нея. Чуваше плисъка на вълните, но в гъстата мъгла не можеше да ги види. Студена влага се просмукваше през дебелата вълнена тъкан на вехтото й тъмнокафяво наметало.

Дори да се появи тази сутрин, Гидиън сигурно няма да я открие в тази мъгла, помисли си Хариет. Обърна се и тръгна покрай брега в подножието на скалите. Имаше отлив, но пясъкът още беше влажен. При прилив в този участък на брега пясъчната ивица изцяло се скриваше под водата. Вълните тогава стигаха чак до скалите и морската вода нахлуваше в по-ниските пещери и тунели.

Един или два пъти Хариет бе сглупила да остане прекалено дълго в пещерите, погълната от работата си, и без малко да се озове затворена като в капан от нахлуващия прилив. При спомена за това все още я побиваха тръпки и оттогава, при всяко влизане, тя много внимателно изчисляваше времето на приливите и отливите.

Хариет вървеше бавно покрай скалите и се оглеждаше за следи от стъпки. Ако Гидиън бе минал оттук няколко минути преди нея, тя със сигурност щеше да успее да различи отпечатъците, оставени от големите му обувки. Сега отново се замисли доколко разумна беше постъпката й. Като бе повикала Гидиън обратно в Ъпър Бидълтън, тя очевидно беше сторила нещо далеч по-сериозно, отколкото бе очаквала.

Но пък от друга страна, окуражаващо си повтаряше Хариет, все нещо трябваше да бъде предприето спрямо онази банда крадци, които използваха безценните й пещери за склад. Не можеше да позволи да продължават така. Просто трябваше да е с развързани ръце, за да може да изследва спокойно точно онази пещера.

Кой знае какви невероятни вкаменелости си седяха в подземната зала и само чакаха някой да ги открие. Още повече, напомни си Хариет, колкото по-дълго оставеше злодеите да използват пещерата, толкова по-голям ставаше рискът някой от тях да се окаже достатъчно хитър и самият той да започне да копае за вкаменелости. Може да открие нещо интересно, да спомене за това на някой друг, той пък да го спомене на трети и така изведнъж из целия Ъпър Бидълтън да плъпнат пощурели търсачи на вкаменелости.

Не, в никакъв случай. Костите, скрити в тези пещери, принадлежаха на нея и на никой друг.

Разбира се, и други колекционери бяха изследвали пещерите на Ъпър Бидълтън в миналото, но всички се бяха отказали, след като не бяха открили нещо по-интересно от няколко вкаменели риби и малко раковини. Но Хариет беше проникнала по-дълбоко от всеки друг и усещаше, че там някъде я очакват важни открития. Тя трябваше ла разбере какви тайни лежат заключени в камъка.

Не, нямаше друг избор, освен да продължава да действа в избраната посока, реши Хариет. Трябваше й някой достатъчно умен и могъщ, който да й помогне да се отърве от крадците. Какво от това, че Гидиън е опасен негодник и подлец? Имаше ли по-добър начин да се справи с крадците от този, да насъска срещу тях омразния Звяр от Блекторн Хол?

Така им се пада.

В този момент мъглата около нея сякаш се завихри малко по-особено. Хариет се закова на мястото си, защото усети, че вече не е сама на брега. Нещо караше косъмчетата на врата й да настръхват. Извъртя се рязко и видя как Гидиън се появява от мъглата и тръгва към нея.

— Добро утро, госпожице Поумрой — гласът му бе дълбок и мощен като рева на прибоя. — Нещо ми подсказваше, че няма да се откажете да дойдете само заради мъглата.

— Добро утро, милорд — Хариет се опита да успокои нервите си, докато го гледаше как крачи към нея по мокрия, твърд пясък. Пренапрегнатото й въображение я караше да си го представя като демонично чудовище, което се движи през мъглата като през дима на самия пъкъл.

Носеше черни обувки, черни ръкавици и тежко черно палто с висока яка, която обрамчваше белязаното му лице. Не носеше шапка и по черната му коса блестяха безброй капчици мъгла.

— Както виждате, отново се подчиних на заповедите ви — в усмивката му личеше лека ирония. Той спря рязко спря се загледа в нея. — Трябва много да внимавам да не ми стане навик да хуквам презглава, за да изпълнявам всяко ваше нареждане, госпожице Поумрой.

Хариет се стегна и успя да извика на лицето си една учтива усмивка.

— Не се бойте, милорд. Сигурна съм, че е малко вероятно да ви стане навик да изпълнявате хорските желания, освен ако те не съвпадат с вашите собствени желания и цели.

Той отвърна на това, като леко сви едното си масивно рамо.

— Кой знае какво би направил един мъж, когато си има работа с толкова интересна жена? — студената му усмивка изкриви обезобразеното му лице в страшна маска. — Очаквам следващата ви заповед, госпожице Поумрой.

Хариет преглътна и се засуети да наглася тежката и обемиста чанта.

— Донесох две лампи, милорд — бързо каза тя. — Ще ни трябват в прохода.

— Позволете — Гидиън пое чантата от пръстите й. Тя увисна от огромната му ръка, сякаш беше лека като перце. — Аз ще се грижа за екипировката. Водете ме, госпожице Поумрой. Любопитен съм да видя вашата пещера, пълна с плячка.

— Да. Разбира се. Насам — тя се обърна и забърза през мъглата.

— Тази сутрин съвсем не изглеждате толкова самоуверена, госпожице Поумрой — Гидиън звучеше така, сякаш се забавляваше. Той закрачи безшумно след нея. — Предполагам, че някой, най-вероятно госпожа Стоун, ви е разказала някои потресаващи подробности от миналото ми тук, в Ъпър Бидълтън?

— Глупости. Не се интересувам от миналото ви, сър — Хариет отчаяно се мъчеше да придаде на гласа си твърдост и самоувереност. — Това въобще не ме засяга.

— В такъв случай трябва да ви предупредя, че въобще не трябваше да ме викате тук — в тихия му глас се криеше някаква заплаха. — Опасявам се, че не мога да се отделя от миналото си. Където отида аз, то ме следва по петите. Фактът, че съм наследник на графство понякога се оказва доста полезен, защото кара хората да се преструват, че не помнят миналото ми, но несъмнено не мога да се отърся от него изцяло. Особено тук, в Ъпър Бидълтън.

Хариет го стрелна с поглед през рамо и се замисли за скритите емоции, които прозираха в гласа му.

— То смущава ли ви, милорд?

— Миналото ми ли? Не особено. Отдавна се научих да живея с факта, че ме възприемат като демон от отвъдното. Но ако трябва да съм съвсем откровен, лошата ми слава си има и добри страни.

— Нима? Какви добри страни? — попита Хариет.

Изражението му стана непроницаемо.

— Чудесно ме предпазва от набезите на разни мамчета, решили да женят дъщерите си, например. Те наистина много внимават да не би скъпоценните им дечица да попаднат на пътя ми. Ужасяват се от мисълта, че мога най-безсрамно да похитя пиленцата им, да си поиграя с тях и после да ги захвърля като употребени носни кърпички.

— О — Хариет преглътна.

— А те ще са точно такива — продължи Гидиън с равен глас. — Употребени, точната дума. Та нали ще е направо невъзможно да изкараш на „пазара за булки“ една млада дама, след като се е разчуло, че аз съм я съсипал.

— Разбирам — Хариет се покашля, за да прочисти гърлото си и забърза още повече. Усещаше присъствието на Гидиън зад себе си, макар да не можеше да чуе стъпките му по твърдия пясък. Точно тишината, с която се движеше, я влудяваше, тъй като тя ясно съзнаваше присъствието и големината му. Усещането приличаше на това, да знаеш, че по петите ти върви огромен и безшумен звяр.

— Освен че вече не ме тормозят с младите си невинни създания — продължи безмилостно Гидиън, — нито един родител не се е опитал наскоро да ми приложи стария изпитан номер — да ме обвини, че съм компрометирал дъщеря му, за да ме принуди да й предложа брак. Всички знаят, че тази хитрост при мен е малко вероятно да даде очаквания резултат.

— Милорд, ако по този не особено деликатен начин се опитвате да ми намекнете, че не бива да си въобразявам твърде много, уверявам ви, че сте в пълна безопасност.

— Отлично знам, че съм в пълна безопасност, госпожице Поумрой. Вие сте тази, която трябва много да внимава.

Това вече преля чашата. Хариет се закова на място и се обърна, за да застане лице в лице с него. Видя, че той почти я връхлита и бързо отстъпи назад. Погледна го намръщено и попита:

— Е, вярно ли е тогава? Вярно ли е, че сте изоставили дъщерята на предишния пастор, след като сте й направили дете?

Гидиън я гледаше мрачно.

— Доста любопитна сте, за да твърдите, че не ви интересува миналото ми.

— Ви сте този, който държи да говорим за това.

— Да, така е. Но просто не можех да устоя на изкушението. Особено след като ми стана ясно, че вече сте чули цялата история.

— Е? — предизвика го тя след мъчителна пауза. — Направихте ли го?

Гидиън повдигна една от гъстите си черни вежди и сякаш заобмисля сериозно въпроса й. Когато я погледна, в очите му гореше смразяващ пламък.

— Фактите са точно такива, каквито сте ги чули, госпожице Поумрой. Годеницата ми беше бременна. Знаех това, когато прекратих годежа. Тя очевидно е отишла направо в къщи и се е застреляла.

Хариет ахна и отстъпи още една крачка. За миг забрави и пещерата, и крадените предмети в нея.

— Не ви вярвам.

— Благодаря ви, госпожице Поумрой — той й се поклони с насмешлива учтивост. — Но ви уверявам, че всички останали със сигурност вярват.

— О — Хариет се посъвзе. — Да. Е, както вече ви казах, това не ме засяга — тя се обърна рязко и забърза към входа на пещерата. Лицето й пламтеше. Трябваше да си държи езика зад зъбите, повтаряше си тя, вбесена. Ама че неудобно положение.

След няколко минути Хариет успя да си поеме дъх с облекчение, тъй като бяха стигнали целта си. Тъмният отвор в скалите се очертаваше неясно в мъглата. Ако не беше абсолютно сигурна точно къде се намира входът, при тази лоша видимост сигурно щеше да го пропусне.

— Това е входът на пещерата, милорд — Хариет спря и се обърна, отново заставайки лице в лице с него. — Самата пещера е по-навътре, а до там води дълъг проход.

Гидиън огледа отвора в скалите и остави на земята чантата, която досега беше носил.

— Сигурно сега ще ни трябват лампите.

— Да. На няколко крачки навътре от входа не се вижда абсолютно нищо.

Хариет загледа как Гидиън се зае да запали лампите. Въпреки че бяха толкова големи и силни, ръцете му се движеха изненадващо ловко и грациозно. Когато й подаде едната лампа, погледите им се срещнаха и той видя, че тя го наблюдава. Усмихна се без никаква топлота и белегът на лицето му се изкриви злокобно.

— Да не би да сте се позамислили дали да влезете в пещерата насаме с мен, госпожице Поумрой?

Тя го погледна ядосано и направо грабна лампата от ръцете му.

— Разбира се, че не. Да тръгваме.

Хариет пристъпи през тесния вход и вдигна високо лампата. Пипалата на мъглата пропълзяха в прохода и сега лампата хвърляше странни отблясъци и сенки по мокрите каменни стени. Тя потрепери и се зачуди защо този път тунелът й изглежда толкова злокобен и страшен. Напомни си, че и друг път е влизала тук, и то сама.

Тъкмо присъствието на виконта обтягаше нервите й, реши тя. Наистина беше крайно време да озапти развихреното си въображение. Придържай се към конкретната цел, повтаряше си тя наум.

Гидиън вървеше зад нея с привичната си безшумна, плъзгаща се походка. Светлината на неговата лампа засилваше призрачния ефект на странните сенки по стените. Докато се оглеждаше, по лицето му се изписа неодобрение.

— Винаги ли влизате в тези пещери сама, госпожице Поумрой, или обикновено някой ви придружава?

— Докато баща ми беше жив, той ми правеше компания. Всъщност той беше човекът, който ме запали по събирането на вкаменелости. Винаги е бил ненаситен колекционер и, щом станах достатъчно голяма, за да вървя сама, започна неизменно да ме взима със себе си. Но откак болестта го отнесе, винаги ходя да изследвам пещерите сама.

— Това не ми звучи особено благоразумно.

Хариет му хвърли един кос, изпитателен поглед.

— Вече сте ми го казвали. Но ви уверявам, че баща ми и аз се научихме да изследваме пещери много преди да дойдем в Ъпър Бидълтън. Аз съм специалист в тази област. Оттук, милорд — тя навлизаше все по-дълбоко в пещерата, усещайки смразяващото му присъствие зад гърба си. — Надявам се, че не сте от онези хора, чиито нерви им изневеряват, щом се озоват в тясно затворено пространство, както е тук.

— Уверявам ви, почти нищо не може да накара нервите ми да ми изневерят, госпожице Поумрой.

Тя преглътна смутено.

— Да, но все пак много хора наистина имат проблеми с влизането в пещери. Всъщност, този проход е съвсем удобен и широк, както сам можете да се уверите. Дори на най-тесния участък не се стеснява много повече, отколкото тук.

— Представата ви за „удобство“ е малко по-различна от моята, госпожице Поумрой — сухо рече Гидиън.

Хариет хвърли един поглед назад и видя, че му се налага постоянно да се навежда и да извърта настрани широките си рамене, за да я следва през прохода.

— Май сте доста едър.

— Доста по-едър от вас, госпожице Поумрой.

Тя прехапа устни.

— Е, поне се постарайте да не се заклещите тук. Много ще е неудобно.

— Да, наистина. Особено като се има предвид, че тази част от пещерата очевидно се напълва с вода при прилив — Гидиън оглеждаше мокрите каменни стени. Едно малко бледо раче побърза да се скрие от светлината на лампите им.

— Всички по-ниски части на пещерите по целия бряг се наводняват при прилив — отвърна Хариет, като продължи напред. — Това сигурно ще е много полезна информация при съставянето на план за залавяне на крадците. Все пак тези злодеи идват само около полунощ и само когато е отлив. Планът ви, какъвто и да е той, трябва преди всичко да се базира на тези факти.

— Благодаря ви, госпожице Поумрой. Ще имам това предвид.

Тя се намръщи, когато долови сарказма в гласа му.

— Просто се опитвам да ви помогна.

— Хмм.

— Трябва ли да ви напомням, милорд, че аз съм тази, която е наблюдавала крадците? Струва ми се, че трябва да сте радостен, че можете да се консултирате с мен относно това, как е най-добре да заложите капан за тях.

— А аз ще ви напомня, госпожице Поумрой, че и аз съм живял в този район. Много добре познавам терена.

— Да, зная, но несъмнено сте забравили един куп дребни подробности. А благодарение на дългогодишните ми изследвания на тези пещери, аз съм станала нещо като експерт по тях.

— Обещавам ви, госпожице Поумрой, че потрябва ли ми помощта ви, веднага ще я поискам.

Раздразнението надделя над предпазливостта на Хариет.

— Не се и съмнявам, сър, че щяхте да се радвате на къде-къде по-радушен прием в обществото, ако бяхте поне малко по-учтив.

— Не съм особено загрижен за мястото си в обществото.

— Очевидно не сте — промърмори тя. Тъкмо щеше да каже и още нещо по въпроса, когато се подхлъзна на някакво водорасло, останало в пещерата от прилива. Моментално протегна ръка, за да потърси някаква опора, но ръката й се плъзна по гладката слузеста стена, без да намери нещо, за което да се задържи.

— Божичко!

— Хванах ви — спокойно рече Гидиън. Ръката му обгърна кръста й и я издърпа с уверен жест назад, притискайки я към гърдите му.

— Извинете — дъхът й спря, щом се озова заключена от ръката му като в железен обръч.

Усещаше как твърдите изпъкнали мускули на гърдите му се допират плътно до гърба й. Широкото бомбе на единия му ботуш някак прекалено интимно се бе озовало точно между стъпалата й. Забеляза колко силно се притискаха бедрата му в задните й части.

Тя си пое дълбоко дъх и долови топлия мъжки аромат на тялото му, допълнен от миризмата на мокра вълна и кожа. Инстинктивно се стегна при непривичното усещане за такава близост с мъж.

— Трябва да внимавате повече, госпожице Поумрой — каза Гидиън и я пусна. — Иначе със сигурност ще свършите зле някъде из тези пещери.

— Казвам ви, никога преди не съм се намирала дори и в най-малка опасност в пещерите.

— Никога досега? — в погледа му прозираше ехидно любопитство.

Хариет реши да не му обръща внимание.

— Оттук, милорд. Вече сме близко — тя приглади пелерината си и пооправи полите си. После хвана по-здраво лампата, вдигна я с решителен жест и продължи напред, към дълбините на пещерата.

Гидиън я следваше мълчаливо, известно време само играта на отблясъците и сенките по влажните скали издаваше присъствието му. Хариет не посмя повече да продума за планове за залавяне на крадци. Вървеше напред по леко наклонения нагоре проход, докато стигнаха до мястото, където морската вода явно не достигаше при прилив.

Тук стените и пода на пещерата бяха сухи, но въздухът бе леденостуден. Хариет по навик оглеждаше повърхността на скалите веднага щом лампите ги осветяваха. Привичният й ентусиазъм по вкаменелостите надделя над другите й чувства.

— Знаете ли, точно тук намерих един чудесен лист, сраснал се с камъка — тя го погледна през рамо. — Случайно да сте чели статиите на господин Паркинсън за важността да отнесем вкаменените растения към земния пласт, в който са намерени?

— Не, госпожице Поумрой, не съм ги чел.

— Е, знаете ли, това е страшно интересно явление. Подобни растителни вкаменелости се срещат в един и същ земен пласт независимо къде се намира той. Така е из цяла Англия, а изглежда, че и на континента е същото.

— Удивително — рече Гидиън, но звучеше по-скоро развеселен, отколкото заинтригуван. — Както виждам, страшно запалена сте но тия неща.

— Разбирам, че вкаменелостите не ви интересуват особено, но ви уверявам, сър, че от тях може да се научи толкова много за миналото ни. Лично аз много се надявам, че някой ден ще открия нещо наистина важно тук, в тези пещери. Вече дори успях да открия някои страшно интересни неща.

— Аз също — промърмори Гидиън.

Хариет не успя да разбере какво точно имаше предвид с тази забележка, а и не бе сигурна дали иска да знае. Затова си замълча. Леля й я уверяваше, че все отегчава хората, които не споделят интересите й, с безкрайните си приказки на любимата й тема.

Няколко минути по-късно проходът направи завой и тя се спря пред входа на голяма пещера. Хариет пристъпи в нея и вдигна лампата си, за да освети цяла купчина платнени чували, струпани в центъра на каменния под. Погледна Гидиън, докато той влизаше след нея в пещерата.

— Това е, милорд — каза тя и зачака да види смаяното му изражение при вида на струпаната плячка.

Гидиън не каза нищо, но когато спря до един от чувалите, Хариет остана доволна от сериозното му изражение. Той клекна до чувала и развърза коженото ремъче, с което бе завързан.

Хариет наблюдаваше как той вдигна лампата си и надникна вътре. Известно време изучаваше съдържанието на чувала с поглед, после бръкна и извади един изящно гравиран сребърен свещник.

— Много интересно — Гидиън гледаше отблясъците на лампата по среброто. — Знаете ли, госпожице Поумрой, когато вчера ми разказахте тая история за пещерата, признавам, че малко се усъмних в нея. Мислех, че може би имате прекалено развихрено въображение. Но сега трябва да се съглася с вас, че тук става нещо нередно.

— Нали разбирате какво имам предвид, като казвам, че предметите сигурно са от друго място? Ако тук, в Ъпър Бидълтън, бе изчезнало нещо толкова скъпо и изящно, непременно щяхме да разберем за това.

— Приемам доводите ви — Гидиън завърза отново чувала с ремъка и се изправи. Когато тръгна към следващия чувал, тежкото му палто се развя около краката му като наметало.

Хариет го погледа малко и после интересът й се стопи. Беше огледала тези предмети още когато ги откри.

Както винаги, и сега интересът й се съсредоточи върху самата пещера. Някакъв вътрешен глас й подсказваше, че на това място лежат скрити неописуеми съкровища, съкровища, които нямат нищо общо с крадени бижута или сребърни свещници.

Хариет се приближи към една от стените, за да огледа по-внимателно някаква странна издатина в камъка.

— Надявам се, че скоро ще се справите с разбойниците, Сейнт Джъстин — каза тя, като прокара пръстите си, все още в ръкавици, по една едва очертаваща се форма в камъка. — Нямам търпение да започна да изследвам тази пещера както трябва.

— Виждам.

Хариет се наведе да огледа очертанията и се намръщи.

— По интонацията ви познавам, че според вас отново се опитвам да ви командвам. Съжалявам, че ви дразня, милорд, но наистина вече нямам търпение. Трябваше да чакам няколко дни, докато пристигнете и сега сигурно ще ми се наложи да чакам още малко, докато бъдат заловени крадците.

— Несъмнено.

Тя хвърли един поглед назад, където той се беше навел над друг чувал.

— Колко време ще ви отнеме?

— Все още не мога да ви отговоря. Трябва да ми позволите да се погрижа за тази работа както намеря за най-добре.

— Вярвам, че няма много да се бавите.

— Госпожице Поумрой, ако си спомняте, вие ме извикахте в Ъпър Бидълтън, защото искахте аз да се заема със случая. Много добре. Вече го направих. Сега е моя работа да прочистя безценната ви пещера от крадците. Обещавам да ви държа в течение — Гидиън говореше разсеяно, защото вниманието му бе приковано от шепа блестящи скъпоценни камъни, които току-що бе извадил от чувала.

— Да, но… — Хариет млъкна. — Какво намерихте?

— Огърлица. И то много ценна, доколкото виждам. Ако приемем, че камъните са истински.

— Сигурно са истински — Хариет сви рамене и с това приключи въпроса. Тази огърлица я интересуваше само дотолкова, доколкото искаше да я разкара от пещерата си. — Съмнявам се, че някой ще си играе да я крие в пещера, ако беше фалшива — тя се обърна и продължи да изследва каменното очертание, напрегнала цялото си внимание. Имаше нещо странно в него…

— Мили боже! — възкликна Хариет шепнешком, въодушевена от откритието си.

— Какво има?

— Тук има нещо много интересно, милорд — тя приближи лампата към повърхността на камъка. — Не съм много сигурна, но това като че ли е краят на някакъв зъб — Хариет изучаваше очертанието в скалата. — И той май е все още прикрепен към част от челюстта.

— Сигурно това страшно ви радва.

— Ама разбира се! Зъб, който все още е прикрепен към челюстта е много по-лесен за разпознаване, отколкото ако не е. Само ако можех да го извадя с длетото и чукчето си още днес… — тя се обърна с тревожен поглед, като се опитваше да му внуши колко важно е да извади зъба и да го изучи. — Не бих ли могла…?

— Не — Гидиън пусна блестящата огърлица обратно в чувала и се изправи на крака. — Няма да използвате длетото и чука си в тази пещера, докато не бъде изчистено от нея това гнездо на крадци. Постъпили сте разумно, като досега сте се въздържали да работите тук, госпожице Поумрой. Нали не искаме да разтревожим бандата главорези?

— Мислите, че ако разберат, че са открити, може да преместят плячката си другаде?

— Много повече се тревожа, че ако някой разбере, че тук са търсени вкаменелости, следата ще го отведе право при вас. Едва ли в околността има много търсачи на вкаменелости.

Хариет огледа каменната издатина съвсем отчаяна. Мисълта да остави тук новото си откритие я съсипваше.

— Ами ако някои друг намери зъба ми?

— Съмнявам се, че някой ще забележи безценния ви зъб. Не и когато в средата на пещерата има цяло състояние под формата на скъпоценни камъни и сребро.

Хариет се намръщи замислено и потропа с върха на обувката си.

— Не съм сигурна, че зъбът ми ще е в безопасност тук. И преди съм ви казвала, че в наши дни има страшно много безскрупулни колекционери. Може би все пак трябва да издълбая това парченце от скалата и да се надявам, че никои няма да забележи… О!

Гидиън бе оставил лампата си и с две големи крачки се бе озовал точно пред нея. Сега се извисяваше над главата й, подпрял едната си ръка на скалата зад гърба й. Тя бе като в капан между непоклатимото му тяло и също толкова непоклатимата скала. Очите й се разшириха.

— Госпожице Поумрой — Гидиън говореше много тихо, като натъртваше всяка думичка, — ще ви кажа това само още един единствен път. Ще стоите настрана от тази пещера, докато ви кажа, че вече можете да влезете. Няма да се приближавате до това място, докато не преценя, че е безопасно. Всъщност, дори няма да се приближавате до скалите с пещерите, докато си свърша работата.

— Сейнт Джъстин, наистина прекалявате.

Той се наведе още по-близо до лицето й. Жълтеникавото сияние на лампата в ръката й осветяваше лицето му като някакъв сатанински барелеф. За миг той наистина й заприлича на звяра, за който го смятаха.

— Въобще няма да търсите вкаменелости по този бряг, докато не ви дам специално позволение за това — изсъска Гидиън през зъби.

— Вижте какво, сър, ако смятате, че ще търпя подобно поведение от ваша страна, по-добре си помислете отново. Нямам намерение да се откажа от търсенето на вкаменелости по брега, докато на вас ви хрумне да ми разрешите. И аз имам известни права в това отношение.

— Нямате никакви права, госпожице Поумрой. Явно сте започнали да смятате тези пещери за ваше лично притежание, но бих ви припомнил, че по една случайност всеки квадратен сантиметър от тази земя принадлежи на семейството ми — рече Гидиън през зъби. — Ако ви видя близо до тези пещери, ще смятам това за незаконно проникване в частната ми собственост.

Тя го гледаше вбесена и се опитваше да реши дали пък той не се шегува.

— Така ли? И какво ще направите тогава, сър? Ще се погрижите да вляза в затвора или да бъда пратена на каторга? Не ставайте смешен!

— Може би ще открия друг начин да ви накажа за неподчинението ви, госпожице Поумрой. Все пак аз съм Сейнт Джъстин, нали помните? Звяра от Блекторн Хол — очите му блестяха застрашително в златистата светлина. По белязаното му лице пробягаха незабравената болка от стара рана и някаква смъртна заплаха.

— Престанете да ме заплашвате — заповяда Хариет, но гласът й бе съвсем слаб.

Той се наведе още по-близо.

— Местните хора смятат, че съм човек напълно лишен от чест, когато става дума за млади жени. Попитайте когото си искате и ще ви кажат, че съм самият дявол, когато си имам работа с невинни млади дами.

— Глупости — Пръстите, с които държеше лампата, трепереха, но Хариет се опита да бъде твърда. — Мисля, че умишлено се опитвате да ме уплашите, сър.

— Точно така, по дяволите — ръката му обхвана врата й. Тя почувства грубия допир на кожената му ръкавица.

В последния момент Хариет разбра намерението му, но вече бе прекалено късно, за да избяга. Свирепите му лъвски очи пламтяха зад полуспуснатите му клепачи. Гидиън силно притисна устните си към нейните в смазваща целувка.

В продължение на един безкраен миг Хариет беше като вцепенена. Не можеше да помръдне, не можеше дори да мисли. Беше живяла вече двадесет и четири и половина години, но не бе преживяла нещо, което да я подготви за прегръдката на Гидиън.

Той тежко простена и звукът отекна дълбоко в гърдите му. Огромната му ръка погали с изненадваща нежност гърлото й, а палецът му поглади очертанията на челюстта й. После я притегли към мощната топлина на тялото си. Грубото палто се отърка в краката на Хариет.

Струваше й се, че ще се задуши. След първоначалния шок я бе обхванало някакво трепетно вълнение и ушите й бучаха. Гидиън взе лампата от безчувствените й, отпуснати пръсти, а тя почти не забеляза.

С едно несъзнателно движение Хариет вдигна ръце към раменете му и заби пръстите си в дебелата вълна на палтото му. Не знаеше дали се опитва да го отблъсне, или да го притегли към себе си.

— По дяволите — гласът на Гидиън бе станал някак дрезгав, изпълнен с някакво ново чувство, което Хариет не можа да разпознае. — Ако имаше капчица разум, щеше да бягаш от мен с всички сили.

— Не мисля, че мога да избягам и на една крачка — прошепна Хариет, опиянена и учудена. Погледна го с премрежени очи и нежно докосна белязаната му буза.

Гидиън трепна при допира на пръстите й. После присви очи.

— Още по-добре. Вече и аз не съм в настроение да те оставя да ми избягаш.

Той отново наведе глава и устните му докоснаха нейните с удивителна нежност, разтваряйки ги леко с език, докато тя с изненада разбра, че той иска да проникне в нея. Поколеба се, но се подчини на безмълвната му заповед.

Със зашеметяваща интимност езикът му изпълни устата й и тя простена тихо, отпускайки се в ръцете му. Никога никой не я бе целувал така.

— Ти си много нежна — най-сетне каза той до устните й. — Много крехка. Но в теб се крие голяма сила — Гидиън плъзна ръце около кръста й.

Хариет потръпна, когато той я сграбчи здраво и я вдигна към гърдите си. Без никакво усилие я задържа над земята така, че обувките й увиснаха във въздуха. Хариет трябваше да се хване с две ръце за широките му рамене.

— Целуни ме — заповяда той с дълбок, мрачен глас, от който я побиха сладостни тръпки.

Без дори да се замисли, Хариет обви ръце около врата му и свенливо докосна с устни неговите. Нима това значело да бъдеш похитена? чудеше се Хариет. Сигурно точно тази опияняваща смес от чувства и желания беше накарала горката Диъдри Ръштън да се отдаде на Гидиън преди толкова години. Ако е така, реши Хариет, то тя напълно разбираше защо онази девойка е била толкова безразсъдна.

— О, моя сладка госпожице Поумрой — промълви Гидиън, — нима наистина не намираш чертите ми за по-отблъскващи от тези на скъпите ти вкаменели черепи?

— Във вас няма нищо отблъскващо, милорд, и съм сигурна, че знаете това — Хариет навлажни устни с връхчето на езика си. Чувстваше се съвсем замаяна от чувствата, които се надигаха в душата й. Докосна лекичко белязаното му лице и се усмихна с трепет и вълнение. — Вие сте прекрасен. Както е прекрасен конят ви.

Гидиън се сепна. Очите му захвърляха искри. И тогава изражението му окаменя. Бавно я остави на земята и попита с непогрешимо предизвикателен глас:

— Е, а сега, госпожице Хариет Поумрой?

— А сега какво, милорд? — едва успя да продума Хариет, останала без дъх. Тя наистина нямаше абсолютно никакъв опит със ситуации като тази, но цялото й същество и женската й интуиция й подсказваха, че Гидиън беше дълбоко покъртен от тази целувка, също като нея. Ето защо не можеше да разбере, защо той стана изведнъж толкова хладен и заплашителен.

— Трябва да направите своя избор. Можете или да свалите роклята си и да легнете на каменния под на тази пещера, за да довършим започнатото, или да избягате към брега и безопасността си. Предлагам да побързате с решението си, тъй като собственото ми настроение в момента е някак доста непредсказуемо. Трябва да призная, че ви намирам за много вкусна малка хапчица.

Хариет се почувства така, сякаш я бе залял с кофа леденостудена морска вода. Втренчи се в Гидиън и цялата чувствена еуфория се изпари пред лицето на очевидната заплаха. Той не се шегуваше. Наистина я предупреждаваше, че ако не избяга моментално от пещерата, може да я похити веднага, още тук.

Хариет разбра със закъсняло притеснение, че само тя си бе виновна за това. Бе отвърнала на целувката му с пределно красноречива готовност. Сега той можеше да си помисли за нея какво ли не.

Лицето й пламна от унижение, а и немалка доза първичен женски страх. Грабна лампата си и побягна към сигурността на прохода, водещ към брега.

Гидиън я последва, но Хариет не погледна назад нито за миг. Прекалено много се страхуваше, че ще види присмехулния поглед на Звяра в златистите му очи.