Аманда Куик
Красавицата и звярът (2)

2.

— Божичко, тая жена може да те съсипе с припадъците си — Хариет вече бе скочила на крака и изтича към госпожа Стоун. После коленичи край безчувствената икономка. — Поне винаги носи със себе си шишенцето си с амоняк. Тук някъде трябва да е.

Най-сетне Хариет извади шишенцето от един обемист джоб на госпожа Стоун. Преди да го доближи към носа и, тя се спря и вдигна поглед към Гидиън.

— Може би ще е по-добре да не ви види надвесен над себе си, щом се свести, Явно този път причината да се строполи в несвяст сте вие.

Гидиън мрачно погледна към икономката.

— Несъмнено сте права. Тръгвам си, госпожице Поумрой. Но преди това, ще повторя онова, което ви казвах точно преди да ни прекъснат. Забранявам ви да се приближавате до пещерите, докато не приключа с крадците. Разбрахте ли ме?

— Напълно — нетърпеливо рече Хариет. — Но това едва ли е особено практичен съвет. Трябва да ви заведа там, за да ви покажа точно в коя пещера се намира складираната плячка. Малко вероятно е да я откриете сам. Може дори да се лутате с години, преди да я откриете без моята помощ. Самата аз едва наскоро я открих.

— Госпожице Поумрой…

Тя забеляза решителността, която проблясваше в светлокафявите му очи и пусна в действие най-чаровната си усмивка. Спомни си методите, с които трябваше да се справя с баща си. Това я накара да осъзнае колко отдавна не й се бе налагало да спори с мъж в къщата. Понякога мъжете са толкова опърничави, помисли си тя. А този тук явно далеч превъзхождаше всички останали в това отношение.

— Помислете трезво, сър — започна Хариет, като се стараеше да говори успокоително. — Съвсем безопасно е да се разхождаш по брега през деня. Крадците навестяват пещерите само нощем, и то един или два пъти месечно. Зависи от приливите. Въобще не е рисковано просто да ви заведа до пещерата утре.

— Може да ми нарисувате карта — хладно отвърна Гидиън.

Този мъж започваше да я дразни. Нима наистина си мислеше, че тя изцяло ще му повери нещо толкова важно за нея самата? Та сега залогът бяха безценните й вкаменелости!

— Опасявам се, че макар да рисувам доста добре, чувството ми за ориентация не е особено развито — отвърна тя без затруднение. — А сега, чуйте плана ми. Утре сутринта ще изляза на обичайната си разходка край брега. Вие сигурно ще успеете да излезете по същото време, нали?

— Не е там работата.

— Ще се срещнем толкова непринудено, че никой, дори и да ни види, няма да се усъмни, че това е нагласена среща. Ще ви покажа прохода сред скалите, който води към пещерата, използвана от разбойниците. После можем да обсъдим как ще е най-добре да ги заловим. А сега, ако ме извините, наистина трябва да се погрижа за госпожа Стоун.

— По дяволите, жено! — Гидиън свъси тъмните си вежди в свирепа гримаса. — Може и да сте свикнали да командвате всички около себе си, но по-добре не си въобразявайте, че може да командвате мен!

Госпожа Стоун, за щастие, избра точно този момент да простене тихичко:

— Ох, божичко, колко зле се чувствам… — промълви тя и клепачите й потрепнаха.

Хариет поднесе шишенцето към носа й и побутна виконта към вратата.

— Моля ви, вървете, милорд — рече тя през рамо. — Настоявам да си вървите. Госпожа Стоун със сигурност ще изпадне в истерия, ако види, че още сте тук. Ще се срещнем утре в десет на брега. Само така ще намерите онази пещера. Повярвайте ми.

Гидиън се поколеба, явно раздразнен от факта, че е принуден да капитулира пред очевидната й правота. Той присви светлокафявите си очи.

— Много добре. Утре в десет на брега. Но с това участието ви в тези събития приключва, госпожице Поумрой. Ясен ли съм?

— Напълно, милорд.

Косият му, преценяващ поглед криеше дълбоко съмнение. Може би насърчителната й усмивка не бе успяла да го убеди напълно, помисли си Хариет. После той с големи крачки се отправи към преддверието.

— Довиждане, госпожице Поумрой — продума той и с решителен жест нахлупи цилиндъра на главата си.

— Довиждане, милорд — извика тя след него. — И ви благодаря, че се отзовахте на писмото ми толкова бързо. Наистина оценявам високо помощта ви. Мисля, че ще свършите работата си блестящо.

— Направо съм поласкан, че одобрявате кандидатурата ми и ме наемате на работа — изръмжа Гидиън. — Но ще видим как ще оцените способностите ми, когато задачата е изпълнена и поискам да ми бъде платено.

Хариет се сепна от смразяващия сарказъм на думите му. Изгледа го как излиза през вратата навън в светлината на мартенското слънце. Той не се обърна повече.

Тя зърна един гигантски дорест жребец, който чакаше търпеливо навън. Конят, подобно на господаря си, бе наистина огромно същество, с големи копита, мощни мускули и муцуна, която издаваше силния му характер. От него не се излъчваше никаква елегантност или изисканост. Това животно изглеждаше достатъчно голямо и също толкова буйно, за да носи на гърба си средновековен рицар в броня и пълно бойно снаряжение.

Хариет чу как виконтът се отдалечи, яхнал жребеца си. После постоя известно време на колене до припадналата икономка, заслушана в тишината на стаята. Забеляза, че след като този мъж си беше тръгнал, малкото помещение отново изглежда достатъчно просторно. Но докато той бе тук, все й се струваше, че стаята е някак претъпкана.

Изведнъж осъзна, че образът на Сейнт Джъстин с неговото свирепо изражение и грозния белег се бе врязал дълбоко в съзнанието й. Никога не бе срещала човек като него.

Той беше невероятно огромен. Както коня си, и той бе висок и масивен, с широки мускулести рамене и бедра. Ръцете и стъпалата му бяха необичайно големи. Хариет се зачуди, дали занаятчиите, при които си поръчва ръкавици и обувки, трябва да искат по-висока цена заради допълнителния материал, необходим за всеки чифт.

Всичко във вида на Сейнт Джъстин, който изглежда бе преминал тридесетте, излъчваше сила, твърдост и тлееща заплашителност.

Лицето му й напомняше великолепния лъв, който бе видяла преди три години в менажерията на господин Питършам. Дори очите му бяха като на див звяр. Това бяха прекрасни очи, помисли си Хариет, светлокафяви и със златисти оттенъци, пълни със завладяваща проницателност и хладна интелигентност.

Косата на Сейнт Джъстин бе черна като въглен, имаше широки скули, нос, който издаваше решителния му характер, както и масивна челюст и всичко това засилваше приликата му с някакво диво животно. Белегът на бузата му само допълваше общото впечатление, че човек е изправен пред силно, хищно създание, на което свирепостта съвсем не е чужда.

Хариет се зачуди къде и при какви обстоятелства Сейнт Джъстин бе получил този ужасен белег, разсичащ цялата му буза чак до челюстта. Изглежда беше доста стар. Сигурно бе получил тази страшна рана поне преди няколко години. Имал е късмет, че не е било засегнато и окото му.

Госпожа Стоун отново се размърда и простена. Хариет се помъчи да върне мислите си към по-належащия въпрос. Тя разклати шишенцето с амоняк под носа на жената.

— Чувате ли ме, госпожо Стоун?

— Какво? Да, да, чувам ви — тя отвори очи и се вторачи в лицето на Хариет. После направи болезнена гримаса. — Какво, за бога… О, небеса, спомням си! Той бе тук, нали? Не е било кошмар. Звяра беше тук, от плът и кръв!

— Успокойте се, госпожо Стоун. Вече си тръгна.

Очите на госпожа Стоун се разшириха от завърналия се ужас. Тя стисна ръката на Хариет пръстите й се вкопчиха болезнено в китката й.

— Добре ли сте, госпожице Хариет? Докосна ли ви онова адско изчадие? С очите си видях как се бе надвесил над вас като зъл демон!

Хариет прикри раздразнението си.

— Няма абсолютно никаква причина да се тревожите, госпожо Стоун. Той просто ме хвана за брадичката, и то само за миг.

— Опазил ни господ — простена госпожа Стоун и отново избели очи, изпадайки в несвяст.

В този момент Хариет чу тропота на обувки по входните стъпала и миг по-късно вратата се отвори, за да разкрие Ефимия Поумрой и Фелисити, очарователната сестра на Хариет, с развети от вятъра коси.

Всички в околностите на Ъпър Бидълтън бяха единодушни по въпроса, че Фелисити е невероятна красавица, и с то пълно право. Освен че бе изключително красива, тя притежаваше някакъв вроден усет за стил и елегантност, който й придаваше блясък дори и в не особено цветущото финансово състояние, с което сестрите Поумрой трябваше да се примиряват.

Сега тя представляваше прелестна и жизнерадостна гледка в своята украсена с волани рокля за разходка на яркозелени и бели райета. Облеклото й се допълваше от тъмнозелено манто и зелено боне, украсено с перо. Имаше светлозелени очи и златноруса коса, наследени от майка им. Кройката на роклята й бе такава, че подчертаваше още един актив от телосложението й, унаследен най-вероятно от същия източник — зашеметяващо едър бюст.

Ефимия Поумрой Ашкомб влезе в стаята първа, издърпвайки ръкавиците си. Тя беше овдовяла точно преди да почине и брат й, преподобният Поумрой, и скоро след това бе пристигнала при племенниците си. Наближаваше петдесетте, а навремето самата тя минаваше за една от всепризнатите красавици. Хариет смяташе, че леля й все още е много красива.

Когато леля Ефи свали бонето си, под него блеснаха сребърните нишки в някога тъмните й коси. Очите й, също като тези на Хариет, бяха с онзи удивителен тюркоазен оттенък на синьото, който явно бе запазена марка за семейство Поумрой по бащина линия.

Ефи погледна падналата икономка и се разтревожи не на шега.

— О, боже, пак ли!

Фелисити влезе след нея, затвори вратата и хвърли един поглед към госпожа Стоун.

— Ама че работа! Пак ли е припаднала? Чудя се, сега пък за какво? Надявам се този път да е нещо по-интересно от предния. Тогава, ако не се лъжа, я повали новината, че най-голямата дъщеря на лейди Баркър си е осигурила за съпруг някакъв богат търговец.

— Да, но търговецът си е търговец — напомни й леля Ефи. — Отлично знаеш, че госпожа Стоун разбира много добре колко важно е човек да държи на социалното си положение. Анабел Баркър произхожда от много добро семейство. Госпожа Стоун е съвсем права в мнението си, че момичето можеше да се омъжи за къде-къде по-приемлива партия от някакъв си буржоа.

— Мен ако питаш, Анабел направи много добре — обяви Фелисити по обичайния си прагматичен начин. — Съпругът й я боготвори и й отпуска неограничени суми за лични разходи. Живеят в чудесна къща в Лондон и имат две карети и бог знае колко слуги. Анабел се е уредила чудесно.

Хариет се усмихна широко, докато отново поклащаше шишенцето с амоняк под носа на госпожа Стоун.

— И на това отгоре, казват, че самата Анабел също е лудо влюбена в богатия си търговец. Съгласна съм с теб, Фелисити. Съвсем не е зле, както се е уредила. Но не очаквай, че леля Ефи и нашата госпожа Стоун някога ще погледнат през нашите очи.

— Нищо добро няма да излезе от този брак — предрече леля Ефи. — Никога не е на добре да позволиш на младо момиче да следва сърцето си. Особено когато то я води толкова ниско по социалната стълбица.

— Това си ни го казвала и друг път, лельо Ефи — Фелисити се обърна към госпожа Стоун: — Е, какво се случи този път?

Преди Хариет да има възможността да отговори, госпожа Стоун примигна и се изправи с големи усилия.

— Звяра от Блекторн Хол се върна — напевно провъзгласи тя.

— Мили боже! — удиви се леля Ефи. — Какви са тия приказки?

— Демонът се върна на местопрестъплението си — продължи в същия дух госпожа Стоун.

— Но кой, за бога, е този Звяр от Блекторн Хол? — попита Фелисити.

— Сейнт Джъстин — простена госпожа Стоун. — Но как смее? Как смее да се връща тук? Как смее да заплашва госпожица Хариет?

Погледът на Фелисити се стрелна към Хариет. Очите й се бяха разширили от любопитство.

— Господи! Виконт Сейнт Джъстин е бил тук?

— Да, беше — призна Хариет.

Леля Ефи зяпна от изненада.

— Виконтът е бил тук? Точно тук, у дома?

— Да, тук — отвърна Хариет. — А сега, лельо Ефи, ако ти и Фелисити успеете някак да сдържите любопитството си, може би ще успеем да изправим госпожа Стоун на крака.

— Хариет, не мога да повярвам — извика леля Ефи с ужас в гласа. — Нима искаш да кажеш, че най-едрият земевладелец в цялата област, един истински виконт, който ще наследи графството, е дошъл у нас и ти си го приела, облечена по този начин? С тази мръсна стара престилка и тая ужасна рокля, която трябваше да бъде пребоядисана още преди няколко месеца?

— Той просто минаваше оттук — обясни Хариет, като се опитваше да звучи непринудено.

— Просто е минавал оттук? — Фелисити избухна в смях. — Слушай, Хариет, покрай нашата къщурка никога не се е случвало разни виконти и други от тоя род просто да минават.

— А защо не? — сприхаво попита Хариет — Той живее в Блекторн Хол, а това имение не е чак толкова далеч от тук.

— Виконт Сейнт Джъстин не си е правил труда дори да дойде в Ъпър Бидълтън, камо ли да мине покрай нашата къща поне от пет години насам, откак ние живеем тук. А и татко казваше, че се е срещал с неговия баща, граф Хардкасъл, само веднъж, в Лондон, когато той го е назначил за пастор и му е поверил енорията.

— Фелисити, трябва да ми повярваш. Сейнт Джъстин беше тук и това бе просто едно посещение от учтивост — твърдо заяви Хариет. — На мен ми се струва съвсем нормално той да посети и да огледа семейните земи в тази област.

— В селото казват, че Сейнт Джъстин никога не идва в Ъпър Бидълтън и че мрази от дън душа това място — леля Ефи си направи вятър с ръка. — Божичко, струва ми се, че и аз ще припадна. Виконт, и то в тази къща, само си представете!

— Аз не бих се радвала толкова, ако бях на ваше място, госпожо Ашкомб — госпожа Стоун погледна Ефи с мрачен многозначителен поглед. — Той вече бе сложил лапите си върху госпожица Хариет, видях го. Става богу, че влязох в стаята тъкмо навреме.

— Навреме за какво? — любопитството на Фелисити явно бе доста поизострено.

— Това не ви засяга, госпожице Фелисити. Твърде млада сте, за да разбирате от тези неща. Само се благодарете, че не влязох прекалено късно този път.

— Прекалено късно за какво? — настояваше Фелисити.

Хариет въздъхна.

Леля Ефи се обърна намръщена към нея.

— Но какво се е случило, Хариет, скъпа? Да не би да сме нямали чай? Би било ужасно!

— Не, имаме чай, само че не се сетих да му предложа — призна Хариет.

— Не си му предложила чай? Един виконт идва на гости у дома и ти дори не се сещаш да му предложиш освежително питие?! — сега вече леля Ефи изглеждаше наистина шокирана. — Хариет, какво ще правя с теб? Къде са добрите ти обноски?

— Искам да знам какво се е случило — бързо ги прекъсна Фелисити. — Каква е тази история за лапите на онзи мъж върху теб, Хариет?

— Нищичко не се е случило и нищо нямаше да се случи — сряза я Хариет. — Въобще не ме е докосвал — след тези думи тя си спомни, че все пак брадичката й се бе озовала в огромната лапа на този мъж, припомни си и свирепия заплашителен поглед в кафявите му очи. — Е, докосна ме, но само за миг. Нищо сериозно, уверявам ви.

— Хариет — Фелисити вече определено кипеше от любопитство. — Веднага ни разкажи всичко!

Само че този път госпожа Стоун бе тази, която отговори.

— Нагъл като самия дявол е той! — Тя кършеше ръце в скута си, а в очите й блестеше дълбоко възмущение и негодувание. — Мисли си, че всичко може да му се размине. Капчица срам не му е останала на тоя звяр!

При тези думи икономката подсмръкна, но Хариет веднага я сгълча:

— Госпожо Стоун, моля ви, сега пък не започвайте да плачете.

— Съжалявам, госпожице Хариет — госпожа Стоун отново лекичко подсмръкна и избърса очи с крайчето на престилката си. — Ама просто като го видях пак, след толкова години, си спомних всички ония ужасни неща.

— Какви неща? — Фелисити вече умираше от любопитство.

— Спомних си нашата прекрасна малка госпожица Диъдри — госпожа Стоун отново изтри очи.

— Коя е Диъдри? — заинтересува се леля Ефи. — Дъщеря ви?

Госпожа Стоун преглътна сълзите си.

— Не, не беше моя роднина. Тя бе прекалено изтънчена, за да е свързана по някакъв начин с обикновени хорица като мен. Тя бе дъщерята на преподобния Ръштън, неговото единствено дете. Но аз я отгледах.

— Ръштън? — Леля Ефи се позамисли. — О, да, предишния пастор на тази енория. Онзи, на чието място е дошъл скъпият ми брат.

Госпожа Стоун кимна. Тънките й устни трепереха.

— Госпожица Диъдри бе всичко, което остана на преподобния, когато милата й майчица си отиде от тоя свят. Тя беше като слънцето в тоя дом, толкова радост ни носеше. Докато накрая Звяра я унищожи.

— Звяра? — Фелисити сега имаше същото изражение, както когато четеше ужасиите в някой от любимите си готически романи. — Виконт Сейнт Джъстин? Той ли я унищожи? Как?

— Точно той, това развратно чудовище — госпожа Стоун отново попи сълзите си.

— Господи! — леля Ефи бе поразена. — Виконтът е съсипал момичето? Но моля ви, госпожо Стоун. Не мога да повярвам на подобно хрумване. Този човек е все пак е благородник. Наследник на графска титла.

— Тогава не беше никакъв благородник — заяви твърдо госпожа Стоун.

Хариет загуби търпение и се нахвърли върху икономката, която направо я вбесяваше.

— Госпожо Стоун, струва ми се, че за днес ни е повече от достатъчно да гледаме представленията ви. Свободна сте да се върнете в кухнята.

Насълзените очи на госпожа Стоун се изпълниха със загриженост.

— Истина е, госпожице Хариет. Точно той уби моята малка госпожица Диъдри, все едно че сам натисна спусъка на пистолета.

— Пистолет? — Хариет не можеше да повярва на ушите си.

За известно време в стаята се възцари тишина. Ефи бе като онемяла. Дори и Фелисити сякаш не можеше да изрече какъвто и да е въпрос.

Хариет почувства как устата й пресъхва.

— Госпожо Стоун — започна тя много внимателно, — нима искате да кажете, че виконт Сейнт Джъстин е убил някой, който е живял преди в тази къща? Защото, ако е така, ако продължавате да твърдите такива ужасни неща, принудена съм да ви съобщя, че повече не мога да ви търпя на служба в този дом.

— Но това е самата истина, госпожице Хариет. Кълна се в живота си. О, те казваха, че е било самоубийство, бог да даде мир на душата й, но съм сигурна, че той я подтикна към това. Звяра от Блекторн Хол е виновен, само той, и всички в селото го знаят.

— Мили боже! — възкликна Фелисити.

— Сигурно има някаква грешка — прошепна леля Ефи.

Но Хариет погледна госпожа Стоун право в очите и веднага разбра, че жената казва истината, или поне истината такава, каквато й бе известна. При тази мисъл тя внезапно се почувства ужасно зле.

— Но как е успял Сейнт Джъстин да тласне Диъдри Ръштън към самоубийство?

— Бяха се сгодили и трябваше да се венчаят — тихо каза госпожа Стоун. — Но това беше преди той да стане наследник на титлата. По-големият брат на Гидиън Уестбрук, Рандъл, все още беше жив по онова време. Тогава, разбира се, Рандъл бе този, който щеше да наследи стария граф. Той беше съвършеният джентълмен, истински благородник. Прекрасен наследник за граф Хардкасъл. Човек, достоен да продължи по стъпките на стария си баща.

— За разлика от Звяра? — попита Фелисити.

Госпожа Стоун я погледна със странно изражение и сниши гласа си почти до шепот:

— Някои дори твърдят, че точно Гидиън Уестбрук е убил собствения си брат, за да се добере до титлата и до именията.

— Колко вълнуващо! — промълви Фелисити.

— Не мога да повярвам — леля Ефи сякаш бе замаяна от новините.

— А мен ако питате, всичко това очевидно са куп глупави измислици — заяви Хариет. Но дълбоко в себе си тя усещаше някаква ледена буца. Госпожа Стоун си вярваше, до последната дума. Тази жена несъмнено много обичаше да драматизира нещата, но Хариет я познаваше от достатъчно дълго време, за да е сигурна, че икономката е съвсем честна.

— Истина си е — мрачно повтори госпожа Стоун. — Кълна се.

— Продължавайте, госпожо Стоун. Разкажете ни как Звяра… искам да кажа виконтът… е тласнал момичето към самоубийство — подкани я Фелисити.

Хариет се отказа от опитите си да спре разказа. Изправи гръб и заслуша с убеждението, че винаги е най-добре първо да се запознаеш с фактите.

— Да, госпожо Стоун. След като вече ни казахте толкова много неща, ще е най-добре да разкажете и останалото. Какво по-точно се случи с Диъдри Ръштън?

Госпожа Стоун сви ръце в юмруци.

— Той я насили против волята й. Похити я. Направи й дете. Използва я за собствено удоволствие, долния развратник. Ама вместо да стори, както честта повелява, да се венчае за нея, той я изостави. И туй за никой не е тайна, попитайте когото щете из околността.

Леля Ефи и Фелисити мълчаха, невярващи на ушите си.

— О, господи! — Хариет седна рязко на малкото канапе. Усети, че е вкопчила ръцете си толкова силно една в друга, че чак пръстите я боляха. Пое си дълбоко въздух, за да поуспокои дишането си.

— Напълно сигурна ли сте в това, госпожо Стоун? Той въобще не ми заприлича на такъв човек. Всъщност дори… дори доста ми допадна.

— Какво може да знаеш ти за такива хора, които вършат такива неща? — попита я леля Ефи с неопровержима логика. — Никога не си имала случай да се срещнеш с такъв човек. Дори не си прекарала нито един сезон в Лондон, защото брат ми, мир на праха му, не ни остави достатъчно средства, за да ти го осигурим. Може би ако беше постояла в големия град и бе видяла повечко свят, щеше да знаеш, че човек не може да разпознае точно този сорт хора от пръв поглед.

— Сигурно си права, лельо Ефи — Хариет бе длъжна да признае, че думите на леля й бяха самата истина. Тя наистина нямаше представа как би изглеждал мъжът, който е способен да обезчести едно младо момиче и после да го изостави. — Човек чува това-онова, научава разни истории, но това явно съвсем не е същото като да имаш личен опит с такъв човек.

— Но ти едва ли би желала да придобиеш такъв опит, нали — отбеляза Фелисити. После се обърна към госпожа Стоун: — Моля ви, продължете разказа си.

— Да — мрачно се съгласи Хариет. — Кажете ни всичко, госпожо Стоун.

Икономката повдигна брадичка и погледна Хариет и Фелисити с навлажнени очи.

— Та както ви казвах, Гидиън Уестбрук беше по-малкия син на граф Хардкасъл.

— Значи тогава не е бил виконт — вметна Фелисити.

— Разбира се, че не е бил — леля Ефи, както винаги, щом ставаше въпрос за такива неща, изглеждаше уверена и авторитетна. — Тогава не е имал никаква титла, защото с бил просто по-малък син. По-големият му брат трябва да е бил виконтът.

— Зная, лельо Ефи. Моля ви, продължавайте, госпожо Стоун.

— Звяра пожела моята мила госпожица Диъдри още в мига, в който я видя, при първия й бал в Лондон. Преподобният Ръштън бе събрал всичките си пари, до последния грош, само и само да осигури един сезон на дъщеря си. Но Звяра беше първият, който й предложи.

— Значи Ръштън е решил, че е по-добре да грабне това, което му се предлага, за да не остане на сухо, така ли? — попита Хариет.

Госпожа Стоун я погледна с ярост в очите.

— Преподобният каза на госпожица Диъдри, че трябва да приеме предложението. Звяра не притежаваше титла, но пък имаше пари и бе от знатно семейство. Той каза, че е отлична партия.

— Така погледнато, наистина е бил — промърмори Ефи.

— С други думи, тя е трябвало да се омъжи за него заради парите и за да се сродят с едно могъщо семейство — заключи Хариет.

Моята госпожица Диъдри винаги е била добра и покорна дъщеря — с мъка в гласа продума госпожа Стоун. — Тя се съгласи да направи както баща й искаше, въпреки че Уестбрук беше само по-малкия син и при това грозен като дявол. Тя можеше да си намери някой къде-къде по-добър, ама баща й не смееше да чака. Не можеше да си позволи да я издържа в Лондон прекалено дълго.

Хариет вдигна поглед, раздразнена.

— На мен въобще не ми се стори грозен.

Госпожа Стоун направи отвратена физиономия.

— Огромна, чудовищна твар! Ама и с тоя противен белег, пък и всичко останало, прилича на самия дявол! Дори преди да му обезобразят лицето, пак така си изглеждаше. Бедничката ми госпожица Диъдри потръпваше от отвращение само щом го зърнеше. Но направи онова, което бе длъжна да стори.

— Че и нещичко отгоре, доколкото разбрах — промърмори Хариет.

Леля Ефи поклати глава съчувствено.

— Ех, тия глупави млади момичета, дето все настояват да следват сърцата си, вместо да мислят с главите си. Такава глупост! Ще проумеят ли някога, че трябва да си пазят ума и честта, докато си осигурят брака, за да не се окажат изведнъж обезчестени и изоставени?

— Моята Диъдри беше добро момиче, спор да няма! — предано настоя госпожа Стоун. — Той я е похитил със сила, казвам ви. Тя беше едно невинно агънце, дето не знаеше нищичко за грешните плътски помисли, и той се е възползвал от това. Пък и в края на краищата, бяха сгодени. Тя вярваше, че той ще постъпи почтено, особено после, когато… когато тя разбра за бебето.

— Да, явно е вярвала, че един истински джентълмен няма да се отметне от годежа си — замислено рече Хариет.

— Ами да, един истински джентълмен няма никога да се отметне от годежа си — сопнато отвърна леля Ефи. — Работата е там, че една жена никога не може да е сигурна доколко е честен джентълменът, особено при подобни обстоятелства. И точно затова трябва да внимава преди всичко да не рискува репутацията си. Когато те заведем в Лондон, Фелисити, ще е добре да помниш тоя ужасен урок.

— Да, лельо Ефи.

Фелисити многозначително стрелна с поглед сестра си, която се опита да прикрие една мрачна усмивка. Не за първи път се случваше тя и сестра й да слушат подобни нравоучителни слова от добронамерената си леля.

Ефи винаги се мислеше за крайния арбитър в семейството по въпроси, засягащи поведението в обществото. Вече никой не оспорваше авторитета й на инструктор и настойник за тези неща, въпреки че Хариет често й напомняше, че в Ъпър Бидълтън няма нищо особено, от което чак толкова да се пазят.

— Нали ви казах, Сейнт Джъстин не е никакъв джентълмен. Той е жесток, безсърдечен, похотлив звяр — госпожа Стоун изтри очи с опакото на кокалестата си, похабена от домакинската работа ръка. — По-големият син на графа беше убит малко преди Диъдри да разбере, че е бременна. Той яздел над скалите недалеч от тук и казват, че конят му го хвърлил близо до ръба на скалите и паднал в морето. Счупил си врата, тъй казват. Било нещастен случай, ама по-късно, когато видяха как се отнесе виконтът с госпожица Диъдри, хората взеха да се съмняват, че не е било случайност.

— Колко ужасно — Фелисити все още бе ококорена от любопитство.

— Веднага щом разбра, че ще получи титлата, Гидиън Уестбрук развали годежа си с госпожица Диъдри.

— Ами! Наистина ли? — възкликна Фелисити. Госпожа Стоун кимна опечалена.

— Изостави я на момента, макар да знаеше, че тя носи неговото дете. Казал й, че сега е виконт Сейнт Джъстин и някой ден ще стане граф Хардкасъл, та можел да си намери и по-добра от някаква си дъщеря на прост енорийски пастор.

— Мили боже — Хариет си спомни пресметливото пламъче в интелигентните златистокафяви очи на Гидиън. Сега, като се позамисли, трябваше да признае, че не й заприлича на човек, който би се оставил да го водят чувствата, без да има някакви други помнели и планове. В него имаше нещо прекалено непреклонно. Полазиха я тръпки. — Казвате, че е знаел, че Диъдри носи дете?

— Да, проклет да е. Знаеше — госпожа Стоун свиваше и отпускаше длани. — Аз бях с нея онази вечер, когато разбра, че е бременна. Аз я прегръщах, когато плака горчиво цяла нощ, а на сутринта отиде да се срещне с него. А когато се върна от господарската къща, само по изражението й разбрах, че я е изоставил — сълзи препълниха очите на госпожа Стоун и потекоха по бузите й.

— Какво се случи после? — едва успя да попита Фелисити, толкова бе впечатлена от разказа.

— Госпожица Диъдри отиде в кабинета, свали от стената пистолета на баща си и се застреля. Преподобният Ръштън, горкия човечец, я намери мъртва.

— Горкото дете, каква съдба! — прошепна леля Ефи. — Защо ли не е внимавала повече! Да се бе грижила повече за репутацията си, нямаше да стане така, а тя — да се довери изцяло на някакъв съмнителен джентълмен! Фелисити, скъпа, нали няма да забравиш тази история, когато отидеш в Лондон?

— Да, лельо Ефи. Едва ли ще я забравя някога — Фелисити несъмнено бе поразена от покъртителната история.

— Господи — промърмори Хариет. — Направо не е за вярване. После погледна към кабинета, заринат с вкаменелости, и болезнено преглътна, като си припомни как Сейнт Джъстин се бе навел над бюрото й и бе хванал брадичката й в огромната си ръка.

— Госпожо Стоун, напълно сигурна ли сте, че това е истина?

— Абсолютно. Ако татко ви беше още жив, щеше да ви каже, че всичко туй е самата истина. Той много добре знаеше какво се е случило на дъщерята на преподобния Ръштън, но не искаше да ви разправя, защото не смяташе, че е прилично да се обсъжда тази тема пред млади дами като вас. Когато ми каза, че мога да остана да работя при вас, той ме предупреди да не говоря за това. И ето на, досега си мълчах. Ама вече не мога да го крия от вас.

Леля Ефи кимна в знак на съгласие.

— Не, разбира се, че не можете, госпожо Стоун. Сега, щом Сейнт Джъстин се е завърнал по тия места, всички благопристойни млади дами трябва много да внимават.

— Съблазнена и изоставена — Фелисити уплашено поклати глава. — Само си представете подобно нещо!

— Ужасно е — съгласи се леля Ефи. — Наистина ужасно. Младите дами трябва много, ама много да внимават, Фелисити, докато виконтът е тук, няма да излизаш никъде сама, разбра ли?

— О, глупости — Фелисити хвърли умолителен поглед към Хариет. — Нали няма да ме държите като затворничка в собствения ми дом само защото Сейнт Джъстин случайно е пристигнал тук?

Хариет се намръщи.

— Не, разбира се, че не.

Леля Ефи се намеси с много строг глас:

— Хариет, Фелисити трябва много да внимава. Сигурна съм, че си наясно с това.

Хариет я погледна в очите и заяви:

— Фелисити е една съвсем уравновесена и здравомислеща девойка, лельо Ефи. Няма да направи нещо необмислено. Така ли е, Фелисити?

Фелисити се ухили.

— И така да пропилея шанса да прекарам един сезон в Лондон? Как не! Можеш да бъдеш сигурна, че не съм чак толкова малоумна, Хариет.

Госпожа Стоун стисна устни.

— На Сейнт Джъстин много му допадат красиви и невинни млади момичета, проклет да е тоя чудовищен звяр. А особено сега, когато баща ви не е сред нас, за да ви пази, госпожице Фелисити, вие трябва много да внимавате.

— Точно така — съгласи се леля Ефи.

Хариет повдигна едната си вежда с въпроса:

— Да разбирам ли, че и двете не се интересувате от моята репутация толкова, колкото от тази на Фелисити?

Леля Ефи веднага се разкая за думите си.

— О, мила, нали знаеш, че не е така. Но, все пак, ти вече си почти на двадесет и пет. А този похотлив развратник, както ни го описа госпожа Стоун, явно предпочита съвсем младите и невинни момичета.

— За разлика от старите и невинни момичета, каквато съм аз — промърмори Хариет. После реши да не обръща внимание на заядливата усмивка на Фелисити. — Е, добре, предполагам, че си права, лельо Ефи. Едва ли и аз съм застрашена от набезите на Сейнт Джъстин — тя млъкна за миг. — Дори мисля, че преди малко му казах нещо подобно.

— За какво говориш? — леля Ефи се втренчи в Хариет.

— За нищо, лельо Ефи, няма значение — Хариет тръгна към отворената врата на кабинета. — Сигурна съм, че Фелисити ще опази здравия си разум и каквото още смята за особено ценно, в случай че се озове в компанията на виконт Сейнт Джъстин. Тя съвсем не е глупава. А сега, ако ме извините, трябва да довърша работата си.

Хариет съумя да се приближи към кабинета си привидно съвсем спокойна и с небрежен жест затвори вратата. Но след миг се отпусна на стола си, издавайки отчаян вопъл. Облакъти се на масата и подиря глава на ръцете си. Почувства как по гърба й полазиха студени тръпки.

Глупачката не беше Фелисити, а самата тя, реши Хариет с натежало сърце. Именно тя, Хариет, се бе проявила като пълна глупачка и бе извикала Звяра от Блекторн Хол обратно в Ъпър Бидълтън.