Аманда Куик
Красавицата и звярът (17)

17.

Слухът за дуела между Гидиън и Морлънд беше почти заглушен от слуха за онова, което скоро стана известно из града като „Кавгата“.

Всички членове на отбраното общество, за най-голямо отвращение на Хариет, посрещнаха възторжено отказа й да говори на съпруга си. Новината за това се разнесе като горски ножар из балната зала още същата вечер. Невестата на Звяра от Блекторн Хол отблъскваше съпруга си. Витаеха какви ли не налудничави предположения за причината на Кавгата.

В крайна сметка се оказа, че мотивите на Хариет да не говори на съпруга си бяха далеч по-малко интересни за висшето общество, отколкото фактът, че Кавгата се оказа едно изключително забавно зрелище.

Хариет скоро разбра, че е неимоверно трудно да пренебрегне Гидиън, когато той не иска да бъде пренебрегнат. А той сякаш си умираше от удоволствие да я предизвиква пред всички.

Тъкмо се беше увлякла в един много интересен разговор с групата колекционери, присъстващи на бала, когато се появи Гидиън. Досега милостиво не се бе мяркал наоколо, но точно в единадесет часа той пристъпи в залата и се отправи директно към Хариет. Както обикновено, той не се спря да поздрави никого по пътя си.

— Добър вечер, скъпа — каза той съвсем спокойно, когато спря пред нея. — Мисля, че сега ще свирят валс. Ще танцувате ли с мен?

Хариет вдигна брадичката си и му обърна гръб. Впусна се отново в разговора, сякаш огромният й съпруг не се бе надвесил точно над нея.

Хората наоколо храбро се опитаха да продължат спора за морските вкаменелости, но явно вече никой не можеше да се съсредоточи върху този въпрос. Всички бяха прекалено заинтригувани от последното развитие на събитията. Хариет може и да бе способна да пренебрегва Звяра, но никой друг не можеше да се похвали със същото.

Гидиън сякаш не забеляза, че е получил отказ.

— Благодаря, скъпа. Знаех си, че не би могла да откажеш един валс.

Хариет леко извика от изненада, когато огромните ръце на Гидиън се сключиха около кръста й откъм гърба.

Той я вдигна във въздуха и без усилие я занесе до дансинга сред поток от приглушени хихикания и неодобрителни възклицания. Там я пусна да стъпи на краката си, прегърна я и я понесе в ритъма на валса. Нямаше никакъв начин тя да избяга от нежния затвор на прегръдката му.

Хариет го погледна вбесена.

Гидиън наведе глава и й се усмихна. Златистокафявите му очи блестяха.

— Изгуби ума и дума, така ли, скъпа?

Толкова й се искаше да му се скара, но не можеше. Това би значело да наруши обета си за пълно мълчание. Не й оставаше нищо друго, освен да дотанцува с него този проклет валс. Хариет съзнаваше, че е обект на смаяни погледи и прошепнати забележки по техен адрес от страна на всички околни, а това още повече я раздразни.

Малката сценка, която бяха разиграли, ще е прекрасна тема за всички разговори утре сутринта, с отвращение си мислеше Хариет. Ето вече цялата зала бръмчеше от коментари.

Още една скандална проява на Звяра от Блекторн Хол.

Гидиън съвсем спокойно и непринудено говореше за всичко, от прогнозата за времето, до това, колко е препълнена балната зала на Бъркстоунови. Докато я въртеше по дансинга, Хариет гледаше втренчено и ядно в една точка в пространството точно над рамото му.

— Виждам, че Фрай и Епългейт са пристигнали — измърмори Гидиън, когато валсът свърши. — Трябва да ме извиниш, скъпа. Имам да обсъдя с тях някои важни въпроси.

Хариет се завъртя сърдито на пета и се запъти вдървено към приятелите си. Когато хвърли през рамо един поглед назад, тя видя как Фрай и Епългейт са се задълбочили заедно с Гидиън в очевидно много сериозен разговор.

Тя не бе единствената, която ги бе забелязала. Явно разговорът им не бе убягнал на никого от присъстващите и мълвата за това, което щеше да се случи, вече бе заляла цялата бална зала.

— Чух, че щяло да има дуел — прошепна лейди Иънгстрийт на Хариет, когато тя се бе върнала при групичката приятели колекционери. — Фрай ми каза, че всичко това естествено е тайна. Той и Епългейт са секунданти на Сейнт Джъстин. Сигурно не знаете някакви подробности?

— Не, не знам никакви подробности — твърдо отвърна Хариет.

Няколко минути по-късно към нея се приближи Ефи.

— Цялата зала е наострила уши. Вярно ли е? Сейнт Джъстин ще участва в дуел?

— Не и ако мога да попреча на това.

Ефи я огледа внимателно.

— Какво става, Хариет? И какво, за бога, означаваше тая скандална история, която видях с очите си преди малко? Сейнт Джъстин те вдигна и те занесе до дансинга. Всички само за това говорят!

— Хората винаги говорят за Сейнт Джъстин — измърмори Хариет. — Бих искала една чаша лимонада. А може би и нещо по-силно.

Лейди Иънгстрийт засия.

— Ето, идва един лакей с поднос. Изпратих за него преди малко. Вземете си, скъпа.

Хариет взе първата чаша, която й попадна, без да погледне дали е лимонада, или шампанско. Отпи малко и започна да потропва лекичко със сатенената си пантофка.

Ефи се намръщи.

— Постарай се повече да не даваш повод за коментари, скъпа. За тази вечер това е повече от достатъчно.

— Да, лельо Ефи.

Ефи й хвърли един последен смразяващ поглед и изчезна сред тълпата.

Малката групичка страстни колекционери учтиво се опита да поднови непринудения разговор, но добрите им намерения бяха осуетени, защото тъкмо тогава се появи Клайв Ръштън.

Той си проправи с лакти път право към мястото, където стоеше компанията на Хариет, и се вторачи в нея с немигащ поглед. Групичката приятели внезапно онемяха.

— Така значи — започна Ръштън с груб глас. — Успяхте да се омъжите за Звяра. Поздравления, лейди Сейнт Джъстин. Омъжила сте се за един убиец.

Хариет го гледаше слисано.

— Как смеете, сър?

Ръштън пренебрегна думите й, както и ужасената реакция на групичката ентусиасти по вкаменелостите.

— Докога? — пропя Ръштън с гробовен глас. — Докога ще издържите да развратничите с демона? Колко време остава до мига, когато Звяра ще се нахвърли върху вас? Докога ще сте в безопасност, лейди Сейнт Джъстин?

Ръката на Хариет трепереше. Чашата, която държеше, се разплиска заплашително.

— Моля, сър, очевидно все още сте обезумял от скръб, дори след толкова години, за което наистина ви съжалявам. Но трябва да си вървите, преди Сейнт Джъстин да е разбрал, че ми приказвате подобни неща.

— Прекалено късно е — тихо рече Гидиън, който изведнъж бе изникнал до рамото на Хариет. — Вече го чух.

Трескавият и нагъл поглед на Ръштън се премести върху Гидиън.

— Убиец! Ти я уби! Ти уби дъщеря ми — гласът му се извиси до онзи гърлен рев, който явно бе практикувал достатъчно време от амвона. — Чуйте ме всички! Звяра от Блекторн Хол скоро ще вземе още една жертва. Невинната му жена скоро ще бъде тласната към гибел, точно както моята дъщеря бе тласната към смъртта си.

Още преди някой да разбере намерението му, Ръштън грабна чашата шампанско от ръката на лейди Иънгстрийт и плисна съдържанието й право в лицето на Гидиън.

Неописуем гняв се надигна в Хариет.

— Не го наричайте Звяр, проклет да сте!

Тя плисна шампанското от собствената си чаша в изненаданото лице на Ръштън и се нахвърли върху него.

Съвсем слисан, Ръштън отстъпи една крачка назад и вдигна ръце, за да се защити.

Лейди Иънгстрийт изпищя. Същото направиха и още няколко дами, които бяха видели случилото се. Мъжете, ужасени и объркани, гледаха безсилно и никой не помръдваше.

Явно никой не бе наясно как точно е прието да се постъпва в случай, че в някоя бална зала една дама първа започва да се бие.

Никой, освен Гидиън.

Той пристъпи напред и хвана Хариет тъкмо в момента, когато започваше да налага Ръштън. Гидиън се разсмя толкова силно, че чак щеше да я изпусне.

— Достатъчно, мадам — Гидиън я метна на рамо, като придържаше с една ръка бедрата й. — Вие успешно защитихте честта ми. Мисля, че милият преподобен Ръштън е разгромен. Не е ли така, сър?

Както висеше през рамото на Гидиън, на Хариет й беше доста трудно да види какво става. Тя успя да извърне главата си достатъчно, за да види гнева, изписан по лицето на Ръштън.

Той не отвърна на закачката на Гидиън. Вместо това се извърна и започна трескаво да си пробива път през изумената тълпа към изхода на балната зала.

Гидиън постави Хариет обратно на земята. Тя пооправи полите си и вдигна поглед само за да види как Гидиън се хили насреща й. Очите му имаха цвят на разтопено злато.

— Още един валс, мадам? — попита Гидиън, като галантно се наведе и целуна ръката й.

Хариет се чувстваше толкова съсипана от събитията тази вечер, че се отпусна в обятията му, без да проговори.

Същата вечер Гидиън дойде в стаята й, след като тя си беше легнала. Държеше се така, сякаш между тях нещата вървяха съвсем добре.

Това направо вбеси Хариет, която смяташе да си почине след събитията на бала у Бъркстоунови. Обърна се с гръб към него, а той бавно се приближи към леглото и.

— Приятно ли прекара тази вечер, скъпа? — попита Гидиън, като остави свещта си на една масичка.

Хариет му отвърна с гробовно мълчание.

— Да-а, беше доста обикновена вечер, нали? Даже направо скучна — Гидиън хвърли халата си на един стол, дръпна завивките й и се вмъкна в леглото до нея. Беше гол. — Но ти, както винаги, беше прекрасна.

Хариет почувства как ръката му се обвива около кръста й, след което спря върху гърдите й. Тя се опита да не му обръща внимание.

— Хариет, сериозно ли говореше по-рано тази вечер, когато каза, че ме обичаш?

Това беше прекалено. Хариет забрави обета си да мълчи.

— За бога, Гидиън, сега въобще не е моментът да ме питаш подобно нещо. Ужасно съм ти сърдита.

— Да, знам, дори не ми говориш — той я целуна по врата.

— Не ти говоря.

— Но сериозно ли го каза?

— Да — призна тя, като вече почти бе забравила яда си. Сега ръката му се плъзгаше по ханша й, а кракът му се намести между нейните бедра. Усещаше как пръстите му очертават мекотата на формите й. Тя лежеше с гръб към него, но този факт очевидно ни най-малко не го смущаваше.

— Радвам се — каза Гидиън. Той издърпа нощницата й до кръста. — Това бе всичко, което исках да обсъдим засега. Няма нужда да казваш друго, щом не желаеш. Ще те разбера.

— Гидиън…

— Шшш — той се надвеси над нея, като я целуна по шията и по онова чувствително местенце зад ухото. Ръката му галеше дупето й. После единият му пръст се плъзна между двете меки полукълба.

Хариет потрепери. Тялото й реагираше мигновено на докосванията му.

— Гидиън, съвсем сериозно ти казах, че вече няма да ти говоря.

— Вярвам ти — пръстът му продължи напред и навътре и бавно се вмъкна в тялото й. Нежно, внимателно той я разпалваше, отваряше я, приготвяше я за себе си.

— Гидиън, нима ми се присмиваш?

— Никога не бих ти се присмивал, сладката ми. Но понякога ме караш да се смея.

Изведнъж пръстът му изчезна и на негово място големия му, твърд член започна да се вмъква в тялото й, бавно, нежно, но настойчиво.

Дори и да искаше да продължи разговора, в този момент Хариет не можа да го направи. Удоволствието бе прогонило всяка мисъл за разговори.

* * *

На следващата сутрин Хариет имаше уговорка с Фелисити и Ефи да обикалят магазините заедно. Само че сега идеята въобще не й се нравеше. Знаеше, че Ефи ще й чете конско за събитията на бала на Бъркстоунови.

Когато една прислужница почука на вратата, за да й съобщи, че сестра й и леля й са пристигнали и я очакват, Хариет запечата писмото, което току-що бе завършила.

— Погрижи се това писмо да бъде изпратено още с днешната поща, разбра ли? — нареди тя на прислужницата.

Момичето бързо кимна и излезе, за да потърси някой лакей да свърши поръчката. Хариет с нежелание взе бонето си и слезе на долния етаж.

Но когато стигна в голямата приемна, там нямаше и следа от Фелисити и Ефи.

— Къде са те, Аул?

— Негова светлост ги покани да ви почакат в библиотеката, мадам — при тези думи Аул й отвори вратата.

— Разбирам. Благодаря.

Хариет влезе в библиотеката и видя Фелисити и Ефи, седнали срещу Гидиън. Тя изпъшка с негодувание.

Гидиън се изправи, а очите му блестяха развеселени.

— Добро утро, скъпа. Виждам, че вече си готова да тръгвате. Кога да те очаквам у дома?

Както вече бе открила предната вечер, да не му говори се бе оказало ужасно трудна работа. Въпреки това, тази сутрин тя все още смяташе да се старае да мълчи. В крайна сметка, мислеше тя, това бе единственото й оръжие срещу безумните действия на Гидиън.

Докато завързваше връзките на бонето си, Хариет се обърна към Фелисити.

— Може да съобщиш на негова светлост, че след като се върнем от магазините, ще отида на събрание на Дружеството за вкаменелости. Ще се върна у дома чак в четири следобед.

Фелисити й хвърли един дяволит поглед, който издаваше колко забавно й е да участва в тази игра. Тя деликатно се покашля и се обърна към Гидиън.

— Съпругата ви казва, че ще се върне около четири, милорд.

— Отлично. Тъкмо навреме за една разходка в парка.

Хариет се намръщи.

— Фелисити, моля те, кажи на негова светлост, че въобще не искам да ходя на разходка в парка днес.

Фелисити прикри усмивката си и отново се обърна към Гидиън.

— Сестра ми каза да ви кажа, че…

— Чух — измърмори Гидиън, приковал поглед върху Хариет. — Въпреки това, желая да отидем на разходка в парка днес следобед и знам, че тя също ще иска да ме придружи. Нямам търпение да я видя как язди новата си кобила.

— Каква нова кобила? — попита Хариет. После осъзна, че е адресирала въпроса директно към Гидиън. Затова бързо се обърна към сестра си. — Попитай негова светлост каква е тази нова кобила, за която говори.

— Мили боже! — изохка Ефи. — Не мога да повярвам. Та това е абсурдно!

Фелисити обаче явно се забавляваше страхотно.

— Сестра ми е любопитна каква е тази нова кобила, сър.

— Да, сигурно е така. Кажи й, че кобилата пристигна в конюшните ни вчера и тя ще я види с очите си, когато дойде с мен на езда в парка днес следобед.

Хариет го гледаше ядно.

— Фелисити, бъди така любезна и кажи на съпруга ми, че няма да позволя да бъда подкупена.

Фелисити отвори уста, за да повтори предупреждението, но Гидиън я спря, като вдигна ръка.

— Разбирам. Жена ми явно си мисли, че с този подарък се опитвам да я накарам да започне да ми говори. Моля, уверете я, че нямам подобни намерения. Кобилата бе купена още преди да спре да ми говори, затова не бива да изпитва угризения и да отказва да я язди.

Хариет хвърли към Гидиън един объркан поглед, след което отново се обърна към Фелисити.

— Кажи на негова светлост, че му благодаря за кобилата, но днес не ми се струва най-подходящия момент да отида на езда с него. Няма да можем да разговаряме и разходката ще се окаже ужасно досадна.

— Тя казва… — започна Фелисити.

— Да, чух — прекъсна я Гидиън. — Работата е там, че ако днес отида на езда сам, след онова, което се случи снощи, хората със сигурност ще започнат да говорят. Ще стана обект на доста неприятни спекулации. Дори е възможно някой да подметне, че бия жена си.

— Глупости — троснато каза Хариет към Фелисити.

— Не съм много сигурен, че са глупости — замислено рече Гидиън. — Хората очакват най-лошото от Звяра от Блекторн Хол. Като например да се окаже, че бие жена си. Ще е съвсем в тон със слуховете за него. И след дръзките предсказания и обвинения от страна на Ръштън снощи, всички ще очакват да се случи най-лошото. Не сте ли съгласна с мен, госпожо Ашкомб?

Ефи го погледна замислено.

— Да. Доста вероятно е. Но поне едно е сигурно — днес няма да липсват какви ли не клюки и слухове по ваш адрес.

— Във всеки случаи, вие двамата успяхте да се превърнете в истински забележителности.

Хариет стисна зъби, разтревожена, че може би той е прав. Хората винаги бяха готови да повярват на най-лошите неща за Гидиън и той не правеше нищо, с което да ги спре. Снощи и тя самата бе подклала огъня, на който винаги кипеше скандала около Гидиън. Ако не я видят днес заедно с него, ще плъзнат всякакви слухове за раздор между тях.

— Добре — Хариет вдигна брадичка. — Фелисити, може да уведомиш негова светлост, че ще дойда с него днес следобед на езда в парка.

— Радвам се да го чуя, скъпа — доволно рече Гидиън.

Ефи извъртя очи към небето и с досада каза:

— Вече се наслушах на този откачен разговор. Хайде да тръгваме.

— Разбира се — Хариет първа излезе от библиотеката. Въобще не погледна към Гидиън, защото добре знаеше, че той й се смее наум.

Няколко минути по-късно, когато Ефи и Фелисити вече се бяха разположили в каретата срещу Хариет, Фелисити избухна в неудържим кикот.

— Не виждам кое е толкова смешно — промърмори Хариет.

— Още колко ще издържиш да не му говориш? — поинтересува се Фелисити. — Снощи на дансинга няколко от партньорите ми казаха, че в клубовете им се сключват облози за това, колко дълго ще продължи Кавгата.

— Това не влиза в работата на никого — сопнато отвърна Хариет.

Ефи страшно се намръщи.

— Щом е така, трябваше да не показвате пред всички, че сте скарани.

— Невъзможно беше — отвърна Хариет. — Гидиън непрекъснато иска да ме провокира. Точно както направи и в библиотеката преди няколко минути. Отказва да се съобразява с факта, че не му говоря.

Ефи я гледаше с неприкрито любопитство.

— Тогава защо се изненадваш, че хората намират поведението ви за безкрайно забавно? Съпругът ти винаги е давал поводи за приказки.

— Знам — призна Хариет.

— А снощи, когато нападна Ръштън, ти просто добави още една апетитна хапка за клюкарите.

Хариет се намръщи.

— Ръштън отново го нарече звяр. Не мога да се сдържа, когато някой нарича Сейнт Джъстин с това ужасно име.

— Сега за пръв път оставаме насаме с теб, Хариет — каза Фелисити, като се наведе напред. — И направо си умирам да разбера защо точно не говориш на Сейнт Джъстин. Има ли нещо общо с тези слухове за дуела? Какво става, Хариет?

Хариет погледна сестра си и леля си и едва се сдържа да не се разплаче.

— Значи и вие сте чули за дуела?

— Всички знаят — увери я Фелисити. — За бога, Хариет! Сейнт Джъстин е избрал за секунданти Фрай и Епългейт. А нито един от двамата не може да си държи устата затворена. И двамата сега направо са се самозабравили от перчене. Смятат се вече за истински светски мъже.

— Но това е отвратително! — оплака се Ефи. — Предполага се, че един дуел трябва да е таен, за бога!

— Винаги има слухове за дуели — отбеляза Фелисити.

— Да, но в този случай дуелът се превръща в нещо като обществено забавление. Целият свят знае за него.

— Господи! — Хариет припряно затърси кърпичката си из дамската си чанта. — Това е ужасно! Толкова ме е страх, че Сейнт Джъстин може да бъде прострелян или принуден да избяга от страната. И всичко е заради господин Морлънд. Той дори не е достоен да участва в дуел. Вече го обясних и на Сейнт Джъстин, но той не иска да ме послуша и да се откаже от дуела.

Ефи я гледаше изпитателно.

— Затова ли не говориш на съпруга си? Сърдита си, че ще рискува живота си в дуел?

Хариет мрачно кимна.

— Да. И донякъде всичко се случи по моя вина.

Фелисити се облегна на седалката си.

— Сейнт Джъстин е предизвикал Морлънд заради нещо, което Морлънд ти е казал? Това ли се е случило?

Хариет въздъхна.

— Беше нещо повече от обида, вярвайте ми. Но все пак…

— Колко повече от обида? — попита Ефи.

— Господин Морлънд ме нападна, щом искате да знаете истината — Хариет видя ужаса, изписал се в очите на леля й, затова побърза да я успокои. — Но не ми стори нищо лошо. Пострада само господин Морлънд. Хвърлих един много голям камък върху главата му. Но Сейнт Джъстин не иска да остави нещата така.

— И аз не бих искала — сопна се Ефи. — Тази новина променя положението. Разбира се, че Сейнт Джъстин трябва да направи нещо.

— О, Хариет! — ахна Фелисити. — Сейнт Джъстин ще се бие за честта ти. Та това е толкова романтично!

— Аз пък не мисля, че е романтично — сърдито отвърна Хариет. — Трябва да предотвратя този дуел по някакъв начин.

— Сигурно много те обича — въздъхна Фелисити, а очите й бяха пълни с удивление.

Хариет направи недоволна гримаса.

— Въобще не е така. Просто Сейнт Джъстин приема собствената си чест прекалено сериозно.

— И тъй като ти си му жена, твоята чест е неотделима от неговата — тихо рече Фелисити.

— За нещастие си права — Хариет изправи гръб с решително изражение. — Но ще намеря начин да спра този глупав дуел. Вече предприех някои мерки.

— Мерки?

— Тази сутрин, преди да пристигнете, повиках помощ.

Ефи я зяпна учудено.

— Каква помощ?

— Писах на родителите на Сейнт Джъстин — доволно заяви Хариет. — Изпратих им писмо, в което ги уведомявам, че ще се случи нещо ужасно. Сигурна съм, че ще ми помогнат да намеря изход от тази ситуация. В края на краищата, Сейнт Джъстин е единственият им син и наследник. И те няма да искат повече от мен той да рискува живота си в някакъв глупав дуел.

* * *

Клюките за дуела, за Кавгата и за нападението на Хариет върху Ръштън гъделичкаха любопитството не само на светските персони. Същия следобед Хариет откри, че те бяха основна тема за разговорите и на всички членове на Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми.

Фрай и Епългейт, и двамата с безкрайно тържествени и важни изражения, си придадоха вид на безразсъдно смели мъже още в мига, когато влязоха в приемната на лейди Иънгстрийт. След това всички се запромъкваха по-близо до важната двойка с надеждата да дочуят нещо повече за дуела.

— Въпрос на чест — обяви Фрай с мрачен и сериозен глас. — Но, разбира се, не мога да ви кажа нищо повече. Много сериозна работа. Наистина, много сериозна.

— В никакъв случай не мога да говоря за това — рече Епългейт. — Сигурен съм, че разбирате. Мога само да кажа, че Сейнт Джъстин постъпва като истински джентълмен. Опасявам се, обаче, че не мога да кажа същото и за другия участник. Отказва да се срещне с нас и не иска да назове секундантите си.

Хариет, която седеше на едно канапе, дочу забележката на Епългейт и настроението й лекичко се повиши. Отчаяно се надяваше Морлънд да успее да се измъкне от този дуел. Може би щеше да изпрати извинения на Гидиън. Тя се наведе напред и напрегна слух да чуе какво говори Епългейт.

За нещастие, лейди Иънгстрийт избра тъкмо този момент да седне до нея. Тя й намигна някак замаяно и Хариет веднага разбра, че дамата вече е успяла да си пийне от следобедното си шери.

— Така, така, така-а, моето момиче — величествено започна лейди Иънгстрийт. — Страхотно представление направихте снощи. Нахвърлихте се като тигрица върху Ръштън, така си беше.

— Той нарече Сейнт Джъстин „звяр“ — оправда се Хариет.

Лейди Иънгстрийт замислено наклони глава на една страна.

— Знаете ли, доскоро Ръштън въобще не ми се е мяркал. Не мисля, че имаше куража да се движи сред висшето общество, а и не му подобава. Но тези дни човек го среща на всяка крачка, нали?

— Да — измърмори Хариет. — На всяка крачка.

* * *

Колкото повече говореха хората за дуела, толкова по-неизбежен и страшен изглеждаше той. Хариет започна да разбира, че отказът й да говори на Гидиън не дава никакъв резултат. Вече се беше отчаяла, че няма да може да го накара да промени решението си и се чудеше дали да не прекрати бойкота.

Той сякаш въобще не забелязваше, че тя му е сърдита.

Същия следобед, докато й помагаше да се качи на прекрасната нова кобила, Гидиън проведе един приятен, учтив едностранен разговор, сякаш Хариет отговаряше нормално на всяка негова реплика.

— Е, какво мислиш за нея? Двете сте чудесна двойка — Гидиън с лекота повдигна Хариет на седлото, след което отстъпи назад няколко крачки, за да се наслади на гледката. После кимна със задоволство. — Направо сте прелестни.

Хариет, облечена в рубиненочервен костюм за езда и с дръзка червена шапчица, кацнала върху гъстата й коса, почти не можеше да сдържи възклицанията, напиращи в гърлото й. Арабската кобилка наистина беше прекрасна. Никога през живота си Хариет не бе яздила толкова елегантно животно. Тя потупа възторжено врата на кобилата.

Нежна, интелигентна и добре обучена, кобилата заподскача весело до огромния дорест жребец на Гидиън. Арабската кобилка явно ни най-малко не се плашеше от размерите на жребеца.

Когато навлязоха в парка, Хариет нямаше как да не забележи погледите, които се вторачиха в тях. Знаеше, че двамата с Гидиън несъмнено представляват невероятна гледка, не само заради всички приказки по техен адрес, но и заради прелестните им коне. Хрумна и едно сравнение от стар рицарски роман, което й се стори доста забавно: рицарят, възседнал бойния си кон, отива на разходка със своята дама, яхнала изящната си кобила.

Образът, който изникна в съзнанието й, бе толкова впечатляващ, че Хариет без малко да наруши обета си за мълчание и да сподели сравнението с Гидиън. Устните й вече се бяха разтворили, за да проговори, но в този миг тя решително ги запечата.

Гидиън се усмихна нахално.

— Знам, че ти е ужасно трудно да продължаваш да не ми говориш, скъпа. Освен това е съвсем излишно да го правиш. Сама каза, че съм невероятно голям инат. Затова е малко вероятно да ме разубедиш за нещо само с мълчанието си.

Хариет го погледна ядосано, но знаеше отлично, че е прав. Този мъж беше най-големият инат, когото бе срещала. Затова реши най-сетне да се откаже от мълчанието и проговори с известна доза облекчение, но и много раздразнена.

— Прав сте, милорд — язвително рече тя. — Вие сте невероятно твърдоглав. Но наистина имате чудесен вкус относно конете — тя се усмихна и погледна красивата кобила.

— Благодаря, скъпа — скромно отвърна Гидиън. — Винаги е толкова приятно да разбереш, че поне за нещо те бива.

— Бива ви за много неща, милорд. Но въобще няма да мога да се възползвам от това, ако ви убият в този глупав дуел — тя се обърна към него с тревожно изражение. — Гидиън, не бива да участваш в дуела!

Устните на Гидиън се изкривиха иронично.

— О, колко сте настойчива, мадам. Но пак ти казвам, няма защо да се тревожиш за това. Всичко е под контрол. Опитай се да имаш поне малко доверие в горкичкия си съпруг.

— Това не е въпрос на доверие, а на здрав разум — Хариет се втренчи в една точка право пред себе си, някъде между ушите на кобилата. — Позволи ми да отбележа, че в момента не проявяваш и капчица здрав разум — тогава я осени една идея. — Гидиън, има ли нещо, което аз не знам? Да не би случайно пак да действаш според някакъв собствен мистериозен план?

— Наистина имам план, скъпа. Винаги имам план. Но в момента това е всичко, което мога да ти кажа.

— Кажи ми повече! — настоя Хариет.

— Не — отвърна твърдо Гидиън.

— Защо не? Аз съм ти жена. Можеш да ми се довериш.

— Не става въпрос за доверие — усмихна се Гидиън, — а за здрав разум.

Хариет се намръщи.

— Мислиш, че не мога да пазя тайна, така ли? Обидена съм, сър.

— Не с това причината, скъпа. Просто в този случай съм убеден, че е най-добре никой друг освен мен да не знае какво съм замислил.

— Но ти се довери на Епългейт и Фрай, нали? — запротестира Хариет.

— Доверих им се отчасти. Прости ми, миличка. Просто съм свикнал да действам сам. Това е стар навик.

— Вече имаш съпруга — напомни му Хариет.

— Повярвай ми, това го знам отлично.

* * *

Две вечери по-късно, когато Хариет влезе в балната зала на Ламсдейлови, веднага чу възбуденото жужене на тълпата и разбра, че я очаква още една горчива доза от влудяващите клюки и слухове. Почувства, че вече едва издържа на нелепостта на цялата история.

От родителите на Гидиън все още нямаше и следа. Вече се чудеше дали писмото не се е изгубило, или пък враждата между Гидиън и баща му е толкова голяма, че графът не би си направил труда да се притече на помощ на сина си дори когато въпросът е на живот и смърт. А може би графът е болен и не може да пътува?

Хрумваха й какви ли не обяснения, но резултатът бе все същият: трябваше да се справи с опасността от дуел съвсем сама.

А засега не бе постигнала никакъв успех в опитите си да разгроми твърдоглавието на Гидиън и авторитарното му решение да се занимава с въпроса сам.

Хариет разговаряше с една групичка приятели от Дружеството за вкаменелости, когато Фелисити я откри.

— Пристигнаха Епългейт и Фрай — съобщи Фелисити. — Мисля, че търсят съпруга ти.

В погледа на лейди Иънгстрийт блесна въодушевление.

— Това е то, значи. Фрай каза, че днес следобед щели да търсят Морлънд, за да го принудят да се съгласи за времето и мястото на дуела.

— Божичко! — възкликна Хариет, която изведнъж се почувства ужасно безпомощна.

— Ще се осмеля да отбележа, че никога не съм чувал един дуел да се организира с такава публичност — измърмори един от членовете на групичката. — Много странно.

Сър Джордж, който бе експерт по бедрените кости, заяви с много мрачен вид.

— Трябва да са по-внимателни, иначе властите ще разберат къде и кога ще се проведе дуелът. Тогава ще има и арестувани.

— Господи! — прошепна Хариет. За миг й се стори, че ще припадне при мисълта Гидиън да влезе в затвора.

Фелисити я потупа окуражаващо по рамото.

— Не се тревожи, Хариет. Не вярвам, че Сейнт Джъстин се е заел с това, без да знае как да приключи историята подобаващо.

— И той все това разправя — Хариет се изправи на пръсти и се помъчи да открие Гидиън сред тълпата. Високият му ръст обикновено доста улесняваше подобна задача.

Сега той стоеше до един прозорец в дъното на балната зала. На Хариет й се стори, че различава плешивото теме на лорд Фрай точно до него.

Сред множеството се понесе вълна коментари, която се бе надигнала точно от дъното на залата и се носеше бързо към мястото, където стояха Хариет и приятелите й.

С приближаването на вълната гласовете ставаха все по-силни.

— Какво има? — попита Хариет Фелисити. — Какво става там?

— Още не знам. Но нещо се е случило — Фелисити чакаше с нетърпение.

Сър Джордж си придаде важен вид.

— Предполагам, че са уточнили мястото и времето. Сигурно са избрали пистолети. Вече никой не използва шпаги. Прекалено старомодно е.

— Ами те най-добре да го организират в театъра Друъри лейн и да поканят целия град! — забеляза лейди Иънгстрийт.

Хариет стисна рамото на Фелисити.

— Какво да сторя? Не мога да оставя Сейнт Джъстин да се бие в този дуел.

— Почакай да разберем какво става — посъветва я Фелисити. Оживените разговори вече бяха достигнали почти до тях.

— Успяха дори да дочуят откъслечни думи и изрази.

— Заминал за континента…

— …нито дума на никого… — Дори прислугата не знаела…

— Проклет страхливец…

— …винаги съм твърдял, че е прекалено хубавичък, за да е добър. И капка храброст няма тоя човек…

Някой се наведе, за да каже две думи на лейди Иънгстрийт. Тя го изслуша внимателно и се обърна към групичката около Хариет, за да направи важното съобщение. Всички чакаха, затаили дъх.

— Морлънд е избягал на континента — заяви лейди Иънгстрийт. — Опаковал си багажа и хукнал да бяга посред нощ. Дори не съобщил на прислугата си. Още утре сутринта кредиторите му ще чукат на вратата.

Всички се впуснаха в оживени разговори. Хариет се чувстваше като зашеметена. Опита се да привлече вниманието на лейди Иънгстрийт.

— Значи няма да има дуел?

— Очевидно не. Морлънд се оказа страхливец, и избяга — каза лейди Иънгстрийт. — Сейнт Джъстин толкова го е изплашил, че го е накарал да напусне страната.

Сър Джордж кимна с мъдро изражение.

— Винаги съм твърдял, че Сейнт Джъстин си е куражлия. И как иначе щеше да издържи на онова, което му се струпа през последните няколко години.

— Очевидно нещата, които разправяха за него, са били лъжи — заяви лейди Иънгстрийт. — Нашата Хариет никога нямаше да се омъжи за него, ако той не бе истински мъж с характер.

Останалите замърмориха в знак на съгласие. Хариет чувстваше такова облекчение, че почти не чуваше какво говорят другите.

— Фелисити, няма да има дуел!

— Да, разбрах — засмя се Фелисити. — Вече можеш да спреш да се караш със Сейнт Джъстин. Всичко свърши. А ако не греша, междувременно съпругът ти успя да изтрие петното от честта си. Забележително!

— Никога не е имало петно на честта му — почти по навик се сопна Хариет. — Всичко бяха само долни слухове.

— Да, добре, а сега явно и всички останали мислят така — Фелисити се усмихна. — Не е ли удивително каква фурнаджийска лопата е общественото мнение? Всеки е готов моментално да застане на страната на победителя. Сейнт Джъстин ще се събуди утре сутринта и ще открие, че сега той е най-великата личност.

Но Хариет вече не я слушаше. Видя как тълпата се раздели на две и разбра, че Гидиън се е запътил към нея през множеството. Няколко души се опитаха да го заговорят, но Гидиън не погледна настрани нито за миг. Блесналият му поглед бе прикован право в Хариет и не потрепна, когато той застана пред нея и хвана ръката й.

— Мисля, че се канят да свирят валс, скъпа. Ще ми направите ли честта да танцувате с мен?

— О, Гидиън, да! — нежно извика Хариет и се хвърли в прегръдката му.

Докато я въртеше шеметно по дансинга, Гидиън се смееше тържествуващо.

* * *

Доста по-късно, в каретата на път за дома, Хариет най-сетне се оказа насаме с Гидиън. Едва сега тя реши да му зададе въпросите, които толкова я вълнуваха.

— Наистина ли всичко свърши?

— Така изглежда. На Епългейт и Фрай им отне доста време и усилия, за да разберат какво е станало с Морлънд, но най-после успяха да открият фактите. Мисля, че бяха доста разочаровани, задето е избягал от страната. С такова огромно нетърпение очакваха да изпълнят ролята си на секунданти.

Хариет го гледаше изпитателно.

— Кажи ми, Гидиън, това ли беше първоначалният ти план? Знаеше ли, че Морлънд ще предпочете да избяга, вместо да се изправи лице в лице с теб?

Гидиън сви рамене.

— От самото начало това беше един доста вероятен изход. Знаех си, че е страхливец.

— Трябваше да ми кажеш, Гидиън. Толкова се тревожех.

— Нямаше как да съм сигурен, че всичко ще се случи точно така. Именно затова не ти се доверих, скъпа. Не исках да подхранвам в теб лъжливи надежди. Все още съществуваше възможността да ми се наложи наистина да се дуелирам с него, а знаех, че тази мисъл ужасно те разстройва.

Хариет се разкъсваше между облекчението и гнева.

— Наистина искам да обсъждаш с мен подобни въпроси, милорд. Направо е влудяващо да те държат в неведение.

— Направих онова, което сметнах за най-добро, Хариет.

— Само че онова, което смяташ за най-добро, понякога не съвпада с моите представи — властно заяви тя. — Прекалено много си свикнал да действаш, без да си правиш труда да даваш обяснения. Трябва да се научиш да потискаш този лош навик.

Гидиън леко се усмихна.

— Нима смяташ да прекараш остатъка от нощта, като ми четеш конско, мила? Лично аз имам предвид някои други неща, с които можем да се занимаваме.

Хариет въздъхна и тъкмо тогава каретата спря пред къщата.

— Ако не бях толкова доволна, че си в безопасност, кълна се, щях да ти чета конско не само цялата нощ, но и на сутринта.

— Но ето, че съм в безопасност — провлачено и тихо отвърна Гидиън, докато един лакей отваряше вратата. — А ти си доволна. Затова, какво ще кажеш да пропуснем конското и да си легнем, а?

Хариет го погледна косо, докато й помагаха да слезе от каретата. Гидиън слезе след нея, хвана я под ръка и я поведе нагоре по стълбите. Все още се усмихваше.

Вратата се отвори и се появи Аул. Мрачното му лице изглеждаше дори по-мрачно от обикновено.

— Добър вечер, мадам. Ваша светлост.

Хариет го погледна изпитателно.

— Да не би някой да е умрял. Аул?

— Не, мадам — Аул погледна Гидиън. — Имаме гости.

— Гости ли? — усмивката на Гидиън замръзна. — Кой, по дяволите, си позволява да ни идва на гости толкова късно? Не сме канили никого.

— Пристигнаха родителите ви, сър.

Хариет беше във възторг.

— Чудесно.

— Родителите ми? — избухна Гидиън. Очите му потъмняха от гняв. — По дяволите! Какво, за бога, търсят тук?

Аул премести погледа си върху Хариет.

— Казаха ми, че са получили покана от лейди Сейнт Джъстин.

— Да, наистина — Хариет реши да не обърне внимание на Гидиън, който се бе обърнал към нея, а лицето му изразяваше засилваща се ярост. — Аз ги поканих, защото мислех, че могат да ми помогнат да спра тази ужасна глупост с господин Морлънд.

— Ти си ги поканила? Без мое разрешение? — попита Гидиън, а гласът му не вещаеше нищо добро.

— Направих онова, което сметнах за най-добро, милорд. Щом ти не ми се доверяваш, не очаквай, че и аз ще ти се доверявам за всяко нещо — Хариет избърза покрай него и изкачи стълбите, за да поздрави родителите му.

Граф и графиня Хардкасъл се бяха разположили в библиотеката пред камината. Бяха им поднесли чайник с пресен чай. Когато Хариет се втурна при тях в библиотеката, и двамата я погледнаха с крайно разтревожени очи.

Графът погледна първо Хариет, а след това и Гидиън, който бе влязъл след нея. Той се намръщи на сина си, който пък от своя страна отвърна на погледа му също толкова свирепо.

— Получихме едно писмо — сърдито рече Хардкасъл. — Пишеше нещо за някакви безразсъдни и опасни събития, които заплашват да предизвикат скандал, кръвопролитие и евентуално убийство.

— По дяволите — каза Гидиън. — Хариет винаги е знаела как да пише писма.