Аманда Куик
Красавицата и звярът (11)

11.

Гидиън прикри изненадата си, когато Фелисити Поумрой и леля й бяха въведени в библиотеката му късно следобед. Докато се изправяше, за да ги посрещне, той забеляза, че и двете не изглеждат щастливи. А и Хариет не бе с тях.

Веднага почувства, че се задават неприятности.

— Добър ден, дами — поздрави ги той, докато се настаняваха срещу бюрото му. — На какво дължа честта за това неочаквано посещение?

Ефи хвърли бърз поглед към Фелисити, която й кимна окуражаващо. После Ефи се обърна отново към Гидиън.

— Слава богу, че ви намираме у дома, сър.

— Смятах тази вечер да вечерям в къщи — промърмори той, за да даде някакво обяснение. После кръстоса ръце на бюрото пред себе си и зачака търпеливо Ефи да изплюе камъчето.

— Всичко това е доста конфузно, милорд — Ефи отново погледна несигурно към Фелисити, която отново й кимна лекичко. — Не съм много сигурна, че трябваше да ви безпокоим. Доста трудно е да ви го обясня, ако разбирате. Все пак ако наистина се е случило онова, което подозираме, то тогава сме изправени пред още едно бедствие, и то огромно.

— Бедствие? — Гидиън повдигна въпросително вежди към Фелисити. — В такъв случай това е въпрос, който засяга Хариет, нали?

— Да, милорд — твърдо отвърна Фелисити. — Така е. Леля ми явно не иска да ви обясни, но аз ще ви кажа точно как стоят нещата. Чистата истина е, че тя е изчезнала.

— Изчезнала?

— Мислим, че е била отвлечена и в този момент я карат към Гретна Грийн.

Гидиън се почувства така, сякаш току-що бе стъпил отвъд ръба на отвесна скала. От тях бе очаквал да чуе какво ли не, но не и точно това. Гретна Грийн. Имаше само една причина, поради която хората ходеха там.

— За какво, по дяволите, говорите? — попита той много тихо.

Ефи трепна при грубия му език.

— Не знаем със сигурност дали е била отвлечена — побърза да каже тя. — Тоест, има малка вероятност да се е случило нещо подобно. Но дори и да се е отправила на север, има голяма вероятност да го е направила по свое желание.

— Глупости — каза Фелисити. — Не би тръгнала по свое желание. Тя е твърдо решена да се омъжи за Сейнт Джъстин, въпреки факта, че я излага на показ като екзотично животно.

Гидиън погледна Фелисити намръщено.

— Екзотично животно? Какви са тия приказки за екзотични животни, по дяволите?

Ефи се обърна към Фелисити още преди момичето да успее да отговори.

— Тя е с лейди Иънгстрийт, Фелисити. И макар че лейди Иънгстрийт е прочута с ексцентричността си, досега не съм чувала да е отвличала някого.

Гидиън вдигна ръка.

— Искам да получа точно и ясно обяснение, ако позволите. Мисля, че е по-добре да започнете вие, госпожице Поумрой.

— Няма смисъл да се преструваме или да се опитваме да придадем благоприличен вид на тази история — Фелисити погледна Гидиън право в очите. — Мисля, че Хариет е била отвлечена от някои прекалено загрижени членове на Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми.

— Мили боже! — измърмори Гидиън. В съзнанието му веднага изникнаха боготворящите погледи, които бе забелязал, че Епългейт хвърля към Хариет. Колко ли още са членовете на Дружеството, които са попаднали в плен на чара й, чудеше се той. — Какво ви кара да мислите, че тази банда е духнала заедно с нея?

Фелисити го гледаше напрегнато.

— Днес следобед Хариет отиде на сбирка на Дружеството. Преди малко получихме бележка от нея, в която ни съобщава, че няколко приятели ще я заведат при някакъв господин, който колекционира вкаменели зъби, но имам основания да смятам, че това не е истина.

Гидиън не обърна внимание на Ефи, която мърмореше нещо в смисъл, че не могат да са съвсем сигурни за събитията. Той съсредоточи вниманието си върху думите на Фелисити.

— Какво ви кара да предположите, че Хариет не е отишла някъде, за да разглежда вкаменели зъби, госпожице Поумрой?

— Поразпитах младия лакей, който ни донесе бележката. Той каза, че Хариет, лейди Иънгстрийт, лорд Фрай и лорд Епългейт са се качили задно в пътната карета на лейди Иънгстрийт, а не в градската й карета. Освен това, когато го поразпитах още малко, научих, че на каретата били натоварени няколко пътни чанти.

Ръката на Гидиън неволно се сви в юмрук. Той с усилие на волята успя да отпусне пръстите си един по един.

— Разбирам. И какво ви кара да предположите, че става въпрос за Гретна Грийн?

Фелисити стисна прелестните си устни в сериозно изражение.

— Двете с леля Ефи идваме направо от дома на лейди Иънгстрийт. Разпитахме иконома и няколко от прислужниците. Кочияшът явно е доверил на една от камериерките, малко преди да потеглят, че е получил инструкции да се отправи на север.

Ефи въздъхна.

— Фактът, че лорд Епългейт напоследък доста често мърмореше за спасяване на племенницата ми от брак с вас, сър, ни кара да подозираме, че може да е решил да поеме нещата в свои ръце. Лейди Иънгстрийт и лорд Фрай очевидно са му помогнали в това.

Гидиън чувстваше как в стомаха му всичко се превръща в лед.

— Не знаех, че Епългейт се тревожи за спасяването на годеницата ми.

— Е, едва ли би споменал идеята си във ваше присъствие, милорд — съвсем практично отбеляза Фелисити. — Но истината е, че е говорил достатъчно много за спасяване на Хариет, за да плъзнат слухове на тази тема.

— Разбирам — слухове, които не са достигнали до ушите му, осъзна Гидиън. Той погледна Ефи. — Интересно, защо сте решили да дойдете направо при мен, госпожо Ашкомб? Мога ли да заключа от постъпката ви, че предпочитате племенницата ми да се омъжи за мен, а не за Епългейт?

— Не е точно така — откровено призна Ефи. — Но е прекалено късно, за да променим нещата. Само откачената идея за бягство и брак с Епългейт ще е достатъчна, за да плъзнат още по-скандални слухове от тези, с които ни се налагаше да се справяме досега.

— Значи аз съм по-малкото зло — отбеляза Гидиън.

— Точно така, сър.

— Колко приятно е да знаеш, че предложението ти за брак се оценява по подобни критерии!

Ефи леко присви очи.

— Положението е далеч по-лошо, отколкото си го представяте, Сейнт Джъстин. Възможно е до града да са достигнали слухове за онази нощ, която вие и Хариет прекарахте в ужасната пещера. Снощи, на соарето в Рексхъм, ми се стори, че чух нещо като намек за това. Освен всички досегашни клюки, хората скоро може да започнат да се чудят дали Хариет наистина е била компрометирана от вас. Репутацията й не би издържала след тази история с отвличането.

— Нещата щяха да са далеч по-различни, ако Хариет действително се омъжи за Епългейт — съвсем прагматично обясни Фелисити.

— А, да. Наистина — пръстите на Гидиън стиснаха силно някаква малка фигурка на птичка, която се намираше на бюрото му.

— Само че — продължи Фелисити, — знаем, че дори и да стигнат до Гретна Грийн, Хариет няма да се омъжи за Епългейт.

Гидиън прокара палеца си по крилото на птицата.

— Така ли мислите?

— Тя смята, че е обвързана с вас, милорд. Хариет никога не би нарушила подобно обвързване. Когато се върнат от там и Хариет не е омъжена за Епългейт, историята ще се разказва из целия град. А и така си имаме достатъчно проблеми с предположенията относно бъдещия ви брак със сестра ми.

Ефи простена.

— Всички ще кажат, че горкичката Хариет се е опитала да се спаси от лапите на Звяра от Блекторн Хол, като избяга към Гретна Грийн, но когато са стигнали там, Епългейт е променил решението си. Милото ми момиче ще бъде двукратно съсипано.

Гидиън се изправи на крака и дръпна връвта на звънеца, за да повика иконома си.

— Напълно прави сте, и двете. И сега достатъчно се приказва. Веднага ще се заема с този въпрос.

Фелисити погледна към вратата тъкмо в мига, когато Аул я отвори. После върна погледа си към Гидиън.

— Ще тръгнете след тях ли, милорд?

— Разбира се. Ако е вярно, че са взели онази стара пътна карета на лейди Иънгстрийт, то бъдете сигурни, че съвсем скоро ще ги настигна. Нейният фургон е поне на двадесет години. Много е тежък и е с лошо окачване. А и конете й са почти толкова стари, колкото и каретата. Няма да успеят да се измъкнат.

— Да, милорд? — попита Аул с обичайния си гробовен глас.

— Нареди веднага да впрегнат Циклоп и Минотавър във файтона и да го докарат незабавно, Аул — каза Гидиън.

— Добре, милорд. Вечерта не е особено приятна за разходка, ако позволявате да отбележа, сър. Струва ми се, че се задава буря.

— Ще рискувам, Аул. Бъди така добър и не се бави.

— Както желаете, сър. Само после да не кажете, че не съм ви предупредил.

Аул се оттегли и внимателно затвори вратата след себе си.

— Е, в такъв случай — Ефи се изправи и завърза връзките на бонето си. — Мисля, че е най-добре да си вървим, Фелисити. Направихме всичко, което можахме.

— Да, лельо Ефи — Фелисити се изправи и погледна изпитателно Гидиън. — Милорд, ако ги настигнете…

— Със сигурност ще ги настигна, госпожице Поумрой.

В продължение на няколко секунди тя изучаваше изражението му, след което си пое дълбоко дъх и рече:

— Да, ами добре… ако го направите, сър, надявам се да не се държите лошо със сестра ми. Сигурна съм, че тя ще има задоволително обяснение за тази история.

— Не се и съмнявам, че ще има обяснение — Гидиън се приближи с решителни крачки към вратата и я отвори за двете жени. — На Хариет никога не й липсват обяснения. Дали са задоволителни е съвсем друг въпрос.

Фелисити се намръщи.

— Сър, трябва да ми дадете дума, че няма да сте груб с нея. Нямаше да настоявам да дойдем при вас, за да ви кажем какво се е случило, ако мислех, че ще й се сърдите.

Когато забеляза загрижеността в очите на Фелисити, Гидиън пламна от раздразнение.

— Не се тревожете, госпожице Поумрой. Сестра ви и аз се разбираме отлично.

— И тя все това повтаря — измърмори Фелисити, като последва леля си към вратата. — Надявам се и двамата да сте прави.

— И още нещо — каза Гидиън, когато Фелисити и Ефи вече бяха излезли в коридора. — Веднага щом се приберете у вас, пригответе една чанта с най-необходимите вещи на годеницата ми. Ще се отбия да я взема, когато тръгвам от града.

Ефи внезапно се разтревожи.

— Смятате, че няма да успеете да я върнете в града преди зори?

На въпроса й отговори Фелисити.

— Разбира се, че няма да я върне тази вечер, лельо Ефи. Кои знае колко далеч са стигнали Хариет и приятелите й. Във всеки случай, мисля, че когато отново видим Хариет, тя вече ще е омъжена. Не е ли така, милорд?

— Да — каза Гидиън. — Точно така. Мисля, че е крайно време веднъж за винаги да се сложи край на тези глупости. Не мога да позволя всичко живо да се опитва да спаси годеницата ми от лапите на Звяра от Блекторн Хол. Всичко това вече става прекалено досадно.

* * *

Аул бе сгрешил в преценката си за времето. Нощното небе бе забулено от облаци, но не валеше и пътят беше сух. Гидиън напредваше бързо през улиците на града и щом излезе от района с по-оживено движение, той пришпори конете си. Циклоп и Минотавър се втурнаха стремително напред, а огромните им копита удряха земята с неотслабваща сила.

Имаше поне още два часа, преди да се стъмни напълно. Предостатъчно време, за да догони тежката стара карета на лейди Иънгстрийт.

Предостатъчно време да мисли. Може би прекалено много.

Какво преследваше той? Една отвлечена годеница, или годеница, която бяга от Звяра от Блекторн Хол?

Гидиън толкова силно желаеше Фелисити да е била права, когато каза, че Хариет се чувства обвързана с него. Но Гидиън не можеше да пренебрегне и възможността Хариет да е избягала доброволно в обятията на влюбения Епългейт.

Вчера, когато я бе завел на онази разходка в парка, тя наистина изглеждаше много сърдита. Гидиън си припомни избухването й за това, колко е лош навикът му да се налага над другите. Съвсем ясно му даде да разбере, че не е свикнала да й бъде заповядвано, без значение колко добри са намеренията на човека, който й заповядва.

Гидиън стисна зъби. Явно напоследък Хариет сериозно бе обмисляла какво означава наистина да си омъжена. Вчера искаше да му каже, че не е съгласна да се раздели с независимостта си след сватбата им.

Според Гидиън проблемът се състоеше в това, че Хариет прекалено дълго е била напълно независима. Налагало се е да взима решения за себе си и за другите в продължение на няколко години. Беше свикнала с това, също както беше свикнала да се мотае сама по пещерите.

Беше свикнала със свободата си.

Гидиън гледаше пътя пред себе си, като почти не забелязваше подръпването на кожените юзди в ръцете си, докато конете препускаха напред. Беше избрал Циклоп и Минотавър, както избираше и всичко друго на света, заради силата и издръжливостта им, а не заради външния им вид. Гидиън отдавна бе разбрал, че външната красота няма никакво значение у конете, жените, или пък приятелите.

Човек като Гидиън, който бе принуден да се изправи пред света с белязано лице и съсипана репутация и когото непрекъснато преценяват именно въз основа на тези критерии, бързо се научава да се взира под повърхността и външния вид на останалите.

Хариет беше като конете му, мислеше той. Тя бе направена от здрав и силен материал. Но имаше и много силна воля.

Може би е решила, че животът й ще е далеч по-приятен, ако се омъжи за някой като Епългейт, който няма дори и да си помисли да я командва.

Епългейт можеше да й предложи толкова много неща, включително титла и богатство. На това отгоре, осъзна Гидиън, Епългейт споделяше интереса на Хариет към вкаменелостите. Хариет може да е открила, че умът на Епългейт неудържимо я привлича.

Бракът с Епългейт би имал толкова много преимущества и нито един от недостатъците, които несъмнено биха характеризирали един брак със Звяра от Блекторн Хол.

Ако наистина беше джентълмен, помисли си Гидиън, би трябвало да остави Хариет да избяга с Епългейт.

Тогава той си представи Хариет в прегръдките на Епългейт. Гидиън изведнъж почувства, че му става лошо и го избива студена пот. Представи си как Епългейт докосва сладката й гръд, целува нежните й устни, промъква се в стегнатата й, всеотдайна топлина. Почувства се разкъсан от дълбока тъга и смазващото усещане за ужасна загуба.

Това беше невъзможно. Гидиън знаеше, че не може да се откаже от нея.

Животът без Хариет би станал толкова пуст. Това беше немислимо.

Спомни си какво бе казала Фелисити, че е показвал Хариет пред хората като някакво странно същество от далечни земи. Ръцете му инстинктивно стиснаха юздите, когато си каза, че може би наистина е правел точно това.

Единствената жена на света, която не се страхува от Звяра.

Гидиън отпусна ръцете си и подкани конете да препускат още по-бързо. Не му оставаше друго, освен да се моли на онзи бог, който го бе изоставил преди шест години, Хариет да не е избягала по свое желание.

* * *

Алкохолните изпарения изпълваха купето на тежката пътна карета, докато тя тромаво трополеше по пътя на север.

Хариет отвори едното прозорче, тъкмо когато лейди Иънгстрийт ентусиазирано даде тон на лорд Фрай за поредната неприлична кръчмарска песен. Хариет си каза, че непременно трябва да попита дамата, откъде е научила тези особени балади.

Имаше в село Ийст Дипълз мома,

дарена от бога с разкошни зърна.

След първия куплет лорд Епългейт отправи към Хариет един извинителен поглед. Тъй като тя едва ли щеше да го чуе при шума, който вдигаха другите двама, той се наведе към нея.

— Надявам се, че не сте прекалено обидена, госпожице Поумрой. Нали знаете какви са хората от по-старото поколение. Не са особено изискани. Но поне никому не мислят злото.

— Да, знам — отвърна Хариет със съжалителна усмивка. — Поне се забавляват.

— Сметнах, че е най-добре да ги взема с нас тази вечер. Присъствието им ще осигури благоприличен вид на бягството ни — обясни съвсем сериозно Епългейт.

— Милорд, проблемът е там, че както вече няколко пъти се опитах да ви обясня, нямам намерение да се омъжа за вас, дори и случайно да успеете да ме заведете в Гретна Грийн. А това е малко вероятно.

Епългейт я погледна загрижено.

— Надявам се да промените решението си, скъпа. Остават ни няколко часа, през които можете да обмислите отново положението. Уверявам ви, че ще бъда най-добрият съпруг. А имаме толкова много общи неща. Само си помислете, ще можем заедно да търсим и изследваме вкаменелости.

— Звучи много приятно, сър, но както вече няколко пъти ви напомних, аз съм сгодена. Не мога да наруша годежа си със Сейнт Джъстин.

Очите на Епългейт преливаха от възхищение.

— Чувството ви за отговорност в това отношение ви прави чест, скъпа. Но в действителност никой не очаква от вас да бъдете вярна на този човек. В края на краищата, това е Сейнт Джъстин. Собствената му репутация не му позволява да изисква лоялност и уважение от страна на другите, камо ли от вас, която сте толкова мила и очарователна, и невинна.

Хариет, на която вече бе омръзнало да обяснява едни и същи неща, реши да пробва с друга тактика.

— Ами ако ви кажа, че не съм толкова невинна, сър?

Епългейт вдървено изправи рамене.

— Не бих ви повярвал, госпожице Поумрой. Само като ви погледне човек, веднага може да познае, че сте самото въплъщение на невинността и добродетелта.

— Само като ме погледне?

— Разбира се. Освен това, моля ви, не забравяйте, че имам привилегията да познавам блестящия ви ум. Интелект като вашия, толкова възвишен и образован, не е в състояние да подхранва долни мисли, а още по-малко да действа в съответствие с тях.

— Много интересно заключение — промърмори Хариет. Смяташе да продължи спора, но тъкмо тогава усети, че каретата започна да забавя ход.

— Охо! — Лорд Фрай прекъсна за момент изпълнението си и отпи още една глътка от бутилката. — Спираме, за да хапнем, а? Чудесна идея. Че може даже и по една вода да пуснем, а?

— Стига, Фрай! — Лейди Иънгстрийт закачливо го шляпна по ръката с ветрилото си и направи смешна физиономия. — Не бива да се държиш толкова невъзпитано пред младите!

— Точно така — Фрай направи дълбок поклон към Хариет. — Моите извинения, госпожице Поумрой — каза той доста заваляно. — Не знам какво ме прихвана.

— Аз пък знам — весело заяви лейди Иънгстрийт. — Прихванала те е една бутилка от най-доброто ми бренди. Подай я насам, сър. Все пак това си е моята бутилка и смятам аз да си я довърша.

Навън се чу вик. Хариет чу тропота на копита по пътя. Зад тях бързо се приближаваше друга карета. Вече бе почти тъмно, но Хариет веднага позна яркожълтия файтон и огромните коне, които внезапно се изравниха с каретата на лейди Иънгстрийт.

Лекият и бърз файтон прелетя покрай тях. Хариет успя да зърне само за миг човека в него. Носеше тежко голямо палто и шапка, нахлупена ниско над очите, но тя винаги би познала тези масивни рамене.

Най-сетне Гидиън ги бе настигнал.

Откъм капрата долетя още един вик, последван от поток гневни ругатни, а каретата забави хода си още повече.

— Проклятие — намръщи се Епългейт. — Някакъв глупак ще ни избута от пътя.

Очите на лейди Иънгстрийт се разшириха с някак помътен поглед.

— О, може би ни нападат разбойници!

Фрай намръщено се обади:

— Не съм чувал разбойниците да се движат с файтони.

— Това е Сейнт Джъстин — спокойно обяви Хариет. — Казах ви, че ще дойде веднага щом разбере какво става.

— Сейнт Джъстин? — Фрай бе съвсем слисан. — Ама че работа. Нима ни е открил?

— Глупости. На никого не съм казвала какво ще правим. Невъзможно е да ни е открил — лейди Иънгстрийт отпи една стабилна глътка от шишето и намигна лукаво.

— Е, важното е, че ни е открил — каза Хариет. — Знаех си, че ще ни намери.

Епългейт изглеждаше ужасно блед, но въпреки това сега изправи решително рамене.

— Не се бойте, Хариет. Аз ще ви пазя от него.

Хариет доста се разтревожи от храброто му изказване. Само това й липсваше сега. Знаеше отлично, че Гидиън съвсем няма да е доволен от подобни героични действия от страна на Епългейт.

Пътната им карета бе спряла. Хариет чуваше как кочияшът сърдито разговаря с Гидиън и пита какво означава всичко това.

— Няма да ви задържам много — рече Гидиън. — Мисля, че возите нещо, което ми принадлежи.

Хариет чу тежките стъпки на ботушите му по пътя, което бе знак, че той съвсем не е в добро настроение. Тя погледна спътниците си с предупредително изражение.

— Моля ви, слушайте внимателно — каза тя. — Трябва да ме оставите аз да говоря със Сейнт Джъстин, разбрахте ли?

Епългейт я погледна с негодувание.

— В никакъв случай няма да ви оставя да се изправите сама пред Звяра. За какъв ме мислите?

В този момент вратата на каретата се отвори с трясък.

— Добър въпрос, Епългейт — каза Гидиън с мрачен и заплашителен глас. Видът му не вещаеше нищо добро. Черното му палто се развяваше около него като мантията на зъл магьосник. Лампите от купето осветяваха страшното му белязано лице.

— Най-после, Сейнт Джъстин — нежно каза Хариет. — Чудех се кога най-сетне ще ни настигнете. Кълна се, направихме една толкова приятна разходка. Вечерта е прелестна, не мислите ли?

Погледът му обходи един по един всички присъстващи в купето, след което се спря върху Хариет.

— Е, достатъчно чист въздух ли подишахте, скъпа? — попита той.

— Напълно достатъчно, благодаря — Хариет взе чантичката си и понечи да излее от каретата.

— Не мърдайте, госпожице Поумрой — заповяда храбро Епългейт. — Няма да позволя на този негодник да ви докосне. Ще ви защитавам до последна капка кръв.

— И аз с удоволствие ще помагам на лорд Епългейт да ви защитава, скъпа — извика на свой ред Фрай. — И двамата ще ви защитаваме до последната капка кръв на лорд Епългейт.

— Двама пияни глупаци — измърмори Гидиън. Огромните му ръце обхванаха кръста на Хариет и без никакво усилие я вдигнаха навън от каретата.

— Престанете. Спрете веднага! Няма да го позволя — лейди Иънгстрийт хвърли чантичката си и уцели Гидиън по гърдите. Тя отскочи от там и падна обратно в каретата. — Оставете я, чудовище! Няма да ви я дадем!

— Аха. Ние я спасяваме от вас — обясни Фрай.

Хариет простена от досада.

— Господи! Знаех си, че ще се получи толкова неудобно положение.

— Ще се получи нещо повече от неудобно положение, Хариет — Гидиън понечи да затвори вратата на каретата.

— Ей, вижте какво — извика Епългейт, като бутна вратата, за да я отвори отново. Сега храбро погледна Гидиън, с гняв в очите. — Не можете да я вземете просто така.

— Кой ще ме спре? — тихо попита Гидиън. — Може би вие?

Епългейт изглеждаше по-решителен и непоколебим от всякога.

— Точно така, аз ще ви спра. Ще посветя живота си на доброто на госпожица Поумрой. Обещал съм да я пазя и ще го направя.

— А така! Давай, момче! — Фрай нададе пиянски рев. — Не оставяй Звяра да я докопа с мръсните си лапи. Защити я с цената на собствената си кръв, Епългейт. Аз ще съм точно зад теб!

— И аз! — извика на свой ред и лейди Иънгстрийт с писклив и някак завален глас.

— По дяволите! — измърмори Гидиън.

Епългейт не обърна никакво внимание на другите двама. Наведе се напред и заговори през отворената врата:

— Говоря сериозно, Сейнт Джъстин. Няма да ви позволя да вземете госпожица Поумрой просто ей така. Настоявам веднага да я оставите и да се оттеглите.

Гидиън се усмихна с онази бавна, студена усмивка, при която се показваха зъбите му и белегът му ужасно се изкривяваше.

— Бъдете спокоен, Епългейт, ще имате възможност да обосновете възраженията си, когато поискам удовлетворение за тази история.

Епългейт примигна няколко пъти, докато истината бавно си проправяше път към съзнанието му. После лицето му стана мораво. Но не отстъпи.

— Както желаете, сър. Готов съм да приема предизвикателството ви. Честта на госпожица Поумрой за мен е по-ценна от живота ми.

— Дано да е така — рече Гидиън, — защото тъкмо за него говорим. За живота ви. Сигурно ще изберете пистолети? Или си падате по старомодния начин? Доста време мина, откак за последно използвах шпага, но съвсем ясно си спомням, че при последния си дуел определено спечелих.

Погледът на Епългейт се стрелна към белега на лицето на Гидиън. Той преглътна с мъка.

— Пистолетите ще свършат работа.

— Отлично — изръмжа Гидиън. — Ще видя дали мога да си намеря двама секунданти. Поне винаги около масите в клубовете се навъртат разни господа, които много обичат да участват в подобни истории.

— Мили боже! — Фрай сякаш изведнъж бе изтрезнял. — Нима говорите за дуел? Охо, това прави нещата доста по-сериозни.

— Какво става? Дуел ли? — лейди Иънгстрийт се втренчи в Гидиън. — О, вижте какво, нищо лошо не сме сторили. Просто се опитвахме да спасим момичето.

Епългейт стоически поддържаше самоуверения си вид.

— Не се страхувам от вас, Сейнт Джъстин.

— Много се радвам да го чуя — каза Гидиън. — Може би ще промените мнението си, когато се срещнем призори, само след няколко часа.

Хариет разбра, че тази глупост започва да става опасна. Тя пристъпи бързо напред и постави ръка върху ръкава на Гидиън, за да го спре.

— Достатъчно, Сейнт Джъстин — рязко каза тя. — Не позволявам да плашите до смърт приятелите ми, разбрахте ли?

Гидиън й хвърли един кос поглед.

— Приятелите ви?

— Разбира се, че са мои приятели. Нямаше да съм с тях, ако не бяха такива. Действаха само от добри намерения. Затова прекратете този глупав разговор за дуели и подобни неща. Няма да има дуел заради такова незначително нещо, което си беше чисто недоразумение.

— Недоразумение — изсъска Гидиън. — Бих нарекъл едно отвличане с доста по-лоша дума от това, „недоразумение“!

— Никой никого не е отвличал — каза му Хариет. — И няма да търпя подобно нещо, разбрахте ли? Дуел, как ли не!

Епългейт повдигна дръзко брадичката си.

— Не се тревожете, госпожице Поумрой. Нямам нищо против дори да умра за вас!

— Е, аз пък имам — отвърна Хариет. Тя му се усмихна през прозорчето на каретата. — Вие сте много мил, лорд Епългейт. И много храбър. Но просто не мога да позволя една обикновена екскурзия с карета да стане повод за дуел.

Лейди Иънгстрийт се окопити.

— Точно така. Една екскурзия с карета. Точно така си беше.

Фрай гледаше с подозрение.

— Е, беше малко повече от обикновен излет, скъпа. Та нали смятахме да омъжим това момиче, не помните ли?

Хариет не обърна никакво внимание на лорд Фрай. Тя погледна Гидиън право в намръщеното лице.

— Нека тръгваме, Сейнт Джъстин. Става късно. Трябва да оставим приятелите ми да тръгнат обратно към града.

— Да, наистина — бързо рече лейди Иънгстрийт. — Трябва да тръгваме — тя грабна бастуна на лорд Фрай и почука с него по покрива на каретата. — Обръщай! — извика тя към кочияша. — И по-бързо!

Кочияшът, който досега бе слушал разговора с видимо отегчение, сега надигна за последен път собствената си бутилка и хвана юздите. После подкара конете в широк завой и тежката карета затрополи обратно но пътя към Лондон.

Епългейт гледаше замислено през прозорчето към Хариет, докато пътят направи завой и каретата се скри от погледа.

— Е, добре — каза Хариет весело и пооправи бонето си. — Приключихме с тази история. А сега и самите ние трябва да тръгваме, милорд. Сигурна съм, че до града ще има да пътуваме още дълго време.

Гидиън хвана брадичката й с палец и показалец и повдигна лицето й нагоре, така че да не може да скрие очите си, като наведе глава. Вече беше почти тъмно, но Хариет виждаше мрачното му изражение съвсем ясно.

— Хариет, не искам дори и за миг да си помисляш, че тази история е приключила — каза Гидиън.

Тя прехапа устни.

— Божичко! Знаех си, че ще сте доста раздразнен.

— Това е меко казано.

— Работата е там, че това наистина не беше нещо повече от една неудобна ситуация за всички замесени — побърза да го увери Хариет. — Приятелите ми не искаха да направят нещо лошо. Признавам, че ви поставиха пред доста неприятности и много съжалявам за това, но не се е случило нищо, заради което да заплашвате Епългейт така ужасно.

— По дяволите, жено! Та той се опита да избяга с теб!

— Но бе така добър да осигури и двама почтени придружители. Не можете да го вините, че е нарушил благоприличието.

— Проклятие, Хариет…

— Дори и да бе успял да ме заведе чак до Гретна Грийн, което беше малко вероятно, нищо ужасно нямаше да се случи. Просто щяхме да обърнем каретата и да се върнем.

— Не мога да повярвам, че стоя тук под открито небе и обсъждам подобно нещо с теб — Гидиън хвана Хариет за лакътя и я поведе към файтона, спрян наблизо. — Този мъж си бе наумил да избяга с теб и да се ожени за теб — той с лекота повдигна Хариет на седалката.

Хариет приглади полите си, а Гидиън седна до нея и пое юздите в ръце.

— Милорд, надявам се не мислите, че щях да се омъжа за Епългейт. Та аз съм сгодена за вас!

Гидиън я погледна косо, докато обръщаше файтона в посока към Лондон с много бавен ход.

— Но този факт съвсем не попречи на приятелите ви да се опитат да ви спасят от лапите ми.

— Да, но те просто не разбират, че съм съгласна да съм в лапите ви, милорд.

Гидиън не отговори на това. Известно време стоя мълчаливо, очевидно потънал в собствените си размисли. Хариет вдиша дълбоко хладния нощен въздух. Облаците бяха започнали да се разкъсват и сега тук-там блещукаха звезди.

Нощта над този безлюден извънградски път беше толкова романтична, мислеше си тя. Всичко изглеждаше някак нереално. Чувстваше се така, сякаш тя и Гидиън, и конете се движеха в някакъв сън, препускаха по странен бляскав път, който можеше да ги отведе навсякъде.

Файтонът премина един завой и в далечината заблещукаха светлинките на някакъв хан.

— Хариет? — тихо проговори Гидиън.

— Да, милорд?

— Не искам отново да преживея подобна глупава история.

— Разбирам ви, милорд. Зная колко неприятно и неудобно бе за вас всичко това.

— Нямам точно това предвид — Гидиън бе втренчил поглед в далечните светлинки на хана. — Опитвам се да ти кажа, че искам да прекратя годежа ни.

Хариет онемя. Не можеше да повярва на ушите си.

— Да прекратите годежа ли, милорд? Защото бях толкова глупава, че се оставих да ме поведат на север?

— Не. Защото ме е страх, че ще има и още неприятни случки като тази. Наистина този път не се случи нещо лошо, но кой знае какво би станало следващия път?

— Но, милорд…

— Възможно е някой от обожателите ти да се опита да те спаси от Звяра от Блекторн Хол с доста по-драстични средства — каза Гидиън. Беше се съсредоточил върху конете. Въобще не я поглеждаше.

Хариет отправи поглед към суровия му профил.

— Няма повече да се наричате с това ужасно име, Сейнт Джъстин. Чувате ли?

— Да, госпожице Поумрой. Чувам. Ще се омъжиш ли за мен, веднага щом успея да получа специално разрешение?

Хариет стисна чантичката си.

— Да се омъжа за вас? Веднага?

— Да.

Хариет бе като замаяна.

— Мислех, че искате да прекратите годежа ни.

— Искам. Колкото може по-скоро. И то като се оженя за теб.

Хариет преглътна, изпълнена с огромно облекчение. После се опита да посъбере мислите си.

— Разбирам. Ами, питате дали да се оженим. Мислех, че ще имаме повече време да се опознаем, милорд.

— Знам, че мислеше така. Но не вярвам, че това има някакво значение. Вече знаеш най-лошото за мен и това май не те притеснява особено. Леля ти мисли, че след тази вечер ще плъзнат още повече приказки и слухове от всякога. А ако се оженим, поне отчасти ще предотвратим това.

— Разбирам — отново каза Хариет, но все още не бе в състояние да мисли спокойно и ясно. — Добре, милорд. Щом това е желанието ви.

— Това е. Е, значи, решено. Мисля, че е по-добре да пренощуваме тук тази нощ, вместо да продължим към града. Така ще може да се оженим, преди да стигнем в Лондон.

Хариет се втренчи в хана пред тях.

— Ще нощуваме тук?

— Да. — Гидиън спря конете и после ги подкара към двора на странноприемницата. Огромните им копита зачаткаха по калдъръма. — Така ще е по-разумно. Сутринта ще се погрижа за разрешението. След като се оженим, предлагам да отидем право в имението Хардкасъл и да те представя на родителите си. Някои неща са неизбежни.

Още преди Хариет да успее да отговори, вратата на странноприемницата се отвори и едно момче се втурна навън, за да се погрижи за животните. Гидиън слезе от файтона.

Събитията се развиваха прекалено бързо. Хариет се опита да говори със спокоен глас.

— Ами моето семейство, сър? Те ще се тревожат за мен.

— Ще им изпратим съобщение от хана, в което ще им обясним, че си в безопасност и че ще те заведа в имението Хардкасъл. Докато се върнем в Лондон, сензационната новина ще е вече отшумяла. И вече ще те държа здраво в лапите си.