Аманда Куик
Красавицата и звярът (4)

4.

Крейн се потеше. В камината на библиотеката гореше малък огън, колкото да прогонва студа и влагата на мразовития дъждовен ден, но Гидиън знаеше много добре, че не топлината кара управителя му да бърше често-често потта от челото си.

Гидиън небрежно отгърна още една страница от дебелата счетоводна книга, която лежеше отворена на бюрото му. Без съмнение системно го лъжеха. Гидиън знаеше, че сам си е виновен. Прекалено малко внимание бе обръщал на владенията на Хардкасъл тук, в Ъпър Бидълтън, и както можеше да се очаква, си плащаше солено за това.

Гидиън погледна бегло още една дълга колона цифри. Явно Крейн, когото бе наел преди година да управлява тукашните му владения, беше вдигнал наемите на повечето къщи. Но естествено въобще не си бе направил труда да съобщи за повишението на работодателя си. Най-вероятно управителят бе прибрал в собствения си джоб разликата.

Естествено това съвсем не беше рядко явление, но не и за Гидиън. Много от едрите земевладелци, опиянени от радостите на живота в Лондон, оставяха именията си изцяло в ръцете на своите управители. Докато парите се стичаха към тях в изобилие, малко от тях се сещаха да поразгледат по-внимателно счетоводните книги. Дори се смяташе за ужасно старомодно някой да знае с точност какво е финансовото му положение.

Само че Гидиън въобще не се интересуваше от живота в града, нито пък държеше да е „модерен“. Всъщност, през последните няколко години не се интересуваше от нищо друго освен от земите на семейството си и обикновено следеше много внимателно всичко, свързано с тях.

Освен в Ъпър Бидълтън.

Гидиън умишлено бе пренебрегвал именията на Хардкасъл тук, в Ъпър Бидълтън. Трудно му бе да се заинтересова особено от място, което мрази. Та нали точно тук преди шест години всичко се бе объркало.

Преди пет години, когато баща му с нежелание беше предал в негови ръце управлението на разпръснатите владения на Хардкасъл, Гидиън с готовност бе прегърнал тази възможност. Оттогава умишлено се бе затрупвал с работа по поддържането на бащините земи.

Работата беше за него лек срещу болката, която глождеше душата му, откак бе загубил честта си. Той непрекъснато пътуваше от едно имение към друго, неуморно работеше ту върху ремонта на къщите, ту за въвеждането на нови методи за обработване на земята или пък разучаваше възможностите да увеличи производителността от мините и риболова.

Наемаше само най-добрите управители и им плащаше добре, за да не се изкушават да крадат от него. Лично той преглеждаше счетоводните книги. Изслушвате предложенията и оплакванията на наемателите си. Събираше около себе си инженери и изобретатели, които могат да го научат на най-новите методи за повишаване продуктивността на земята.

Но не и тук, в Ъпър Бидълтън.

Ако зависеше от Гидиън, той би оставил земите на Хардкасъл в този район да вървят по дяволите.

Гидиън би ги продал още преди години, имаше правото да го стори. И щеше да го направи, ако не бе наясно с факта, че баща му много ще се разстрои. Земите в Ъпър Бидълтън принадлежаха на графовете Хардкасъл от пет поколения насам.

Те бяха най-старите семейни владения и бяха седалище на фамилията, поне до онези скандални събития.

Гидиън знаеше, че не може да ги продаде, ето защо бе избрал един почти толкова добър вариант — остави ги на произвола на съдбата.

Но колкото и да мразеше тези земи, сега Гидиън откри, че има нещо, което мрази още повече — да го лъжат. Вдигна поглед със студена усмивка на уста и видя как Крейн го наблюдава притеснено. Името много му прилягаше^[1], помисли си Гидиън. Висок, кльощав и с дълги крайници, Крейн наистина приличаше на голяма дългокрака птица.

— Е, Крейн, изглежда всичко е съвсем наред — Гидиън затвори дебелата книга, като не пропусна да забележи огромното облекчение, изписало се но лицето на управителя. — Наистина прилежно водено счетоводство. Отлична работа.

— Благодаря, сър — Крейн нервно прокара ръка по оредяващата си коса. Вече се бе поотпуснал на стола си. Острият му птичи поглед се стрелна от книгата към белязаната буза на Гидиън. — Старая се, милорд. Само ми се ще да ни бяхте уведомили предварително за пристигането си, та да можем да се подготвим по-добре.

Гидиън ясно съзнаваше, че всички в къщата бяха в паника заради неочакваното му пристигане. Икономката трескаво наемаше слуги от селото, за да й помогнат да приведе в нормален вид имението Блекторн Хол.

Гидиън чуваше как в коридора и по стълбищата хората търчат напред-назад. Трескаво се поръчваха хранителни продукти. От мебелите, стояли неизползвани години наред, сега припряно се издърпваха белите покривки, предпазвали ги от прахта. Миризмата на прясно излъскани подове и мебели се промъкваше в библиотеката.

Но за толкова кратко време нищо не можеше да бъде сторено за градините. Пусти и брулени от вятъра, те отразяваха небрежното отношение на управителя Крейн към тях. Майка му много обичаше градините в Блекторн Хол, помисли си Гидиън.

— Икономът ми Аул, който ме придружава навсякъде, пристига днес следобед. Той ще поеме ръководството на персонала — Гидиън наблюдаваше как очите на Крейн все се връщат нервно към белега му. Малко бяха хората, които успяваха учтиво да пренебрегват белязаното му лице, поне докато свикнат с вида му. А много хора така и не успяваха да свикнат.

Диъдри, например, намираше лицето му за ужасно отблъскващо. А и тя не беше единствената, която мислеше така.

Колко жалко, казваха често хората, че по-малкият син на графа не е толкова красив и изискан колкото първия.

Всички ужасно съжаляваха граф Хардкасъл, когато изгуби първородния си син и се оказа принуден да се примири с толкова неприемлив наследник. Но пък и Гидиън се съмняваше, че някой би могъл да е достоен за мястото на Рандъл.

Рандъл беше идеалният син и наследник, за който много родители само можеха да мечтаят.

Всички мислеха така.

Рандъл беше с десет години по-възрастен от Гидиън и дълго бе единствената им рожба. Майка им го боготвореше и графът бе горд с красивия, възпитан, атлетичен, честен млад мъж, който щеше да стане следващия граф Хардкасъл.

Още от люлката Рандъл бе възпитаван като наследник на графството и бе оправдал очакванията на всички. Беше блестящ в ролята си. Имаше цяла армия приятели, всички уважаваха физическите му достойнства, никой не поставяше под въпрос честността му.

Дори и в ролята си на по-голям брат бе безупречен, помисли си Гидиън. Е, не че двамата бяха много близки. Разликата в годините им се отрази и на отношенията им, които приличаха повече на тези между чичо и племенник.

Години наред Гидиън се бе старал да имитира брат си във всичко, докато не разбра, че е невъзможно да пресъздаде естествения стил и блясък на Рандъл. Ако Рандъл беше още жив, Гидиън несъмнено щеше да стане управител на няколко от владенията на Хардкасъл, защото Рандъл определено предпочиташе живота в града прел управлението на семейните земи.

Когато брат му загина, Гидиън бе покрусен. Но естествено никой не забеляза. Всички бяха прекалено заети да утешават родителите му, които бяха неутешими. Особено майка му. Много хора се опасяваха, че графиня Хардкасъл никога няма да преодолее скръбта си. А графът недвусмислено показа, че наследникът, който му остава, въобще не може да се сравнява с онзи, когото бе загубил.

Крейн прочисти гърлото си и рече:

— Извинете за въпроса, милорд, но ще останете ли тук повече от няколко дни? Икономката е загрижена да набави достатъчно продукти и да наеме достатъчно прислуга, нали разбирате.

Гидиън се облегна на стола си. Много добре знаеше защо Крейн пита колко дълго ще стои тук. Управителят несъмнено се чудеше дали да отложи някои от личните си планове. Гидиън още не знаеше дали Крейн е свързан по някакъв начин с крадците, както бе предположила Хариет, но не искаше да рискува. Реши да му даде да разбере съвсем ясно, че няма смисъл да отлага за по-нататък евентуалните среднощни срещи край скалите с пещерите.

— Можете да й съобщите да се готви за продължителен престой — каза Гидиън. — Доста време мина, откак не съм идвал в Ъпър Бидълтън и сега откривам, че морският въздух много ми допада. Най-вероятно ще прекарам тук цялата пролет.

Крейн зяпна от изненада. После се постара да затвори устата си.

— Пролетта ли, милорд? Цялата пролет?

— А може и лятото. Доколкото си спомням, крайбрежието е най-приятно през лятото. Странно. Не знаех колко са ми липсвали семейните земи тук, в Ъпър Бидълтън.

— Разбирам — Крейн подръпна с пръст високата си яка. — Ние, разбира се, много се радваме, че въпреки заетостта си намерихте време да дойдете тук.

— О, имам много време — увери го Гидиън. Той се наведе напред, взе дебелата книга и я подаде на Крейн. — Сега сте свободен. За днес отделих достатъчно време за отлично воденото ви счетоводство. Но тези сметки са страшно уморителни.

Крейн се изправи, пое книгата и леко се усмихна. После за пореден път избърса влажното си чело с пожълтяла кърпа.

— Да, милорд, разбирам. Малко са господата, които се интересуват от подобни неща.

— Именно. Точно затова наемаме хора като вас. Довиждане, господин Крейн.

— Довиждане, милорд — Крейн забърза към вратата и се измъкна от библиотеката.

С поглед, втренчен в равномерния дъжд зад прозореца, Гидиън почака, докато чу вратата да се затваря зад гърба на управителя. После се изправи, заобиколи бюрото си и се приближи към масичката, където икономката бе оставила един чайник.

Гидиън си наля една чаша силен чай и бавно отпи. Чувстваше се странно и знаеше, че това се дължи на факта, че след толкова години умишлено изгнаничество отново е в Хардкасъл.

Не беше избрал за свой дом нито едно от именията. Не се чувстваше удобно в нито едно от тях. Вместо това той непрестанно се местеше от едно място на друго под предлог, че иска да следи отблизо земите. Но истината беше друга — той просто искаше непрестанно да е в движение. Нуждаеше се непрекъснато да е зает с нещо.

И сега знаеше кой точно е виновникът да наруши суровия режим, с който си бе наложил да притъпява болката през всичките пет години.

Той отново си припомни сцената, разиграла се в пещерата тази сутрин. Отново си представи изражението на Хариет Поумрой, когато бе извадил скъпоценности на стойност цяло състояние от онези чували. В очите й не проблесна дори искрица интерес, още по-малко пък алчността, която човек би очаквал. Повечето жени щяха да бъдат дълбоко заинтригувани само ако зърнат подобна огърлица от злато и диаманти.

А Хариет бе развълнувана от едно нищо и никакво парче скала, в което се намирал някакъв зъб.

И от целувката му, напомни си Гидиън. Отново по тялото му пробягаха горещи тръпки, точно както и преди, в пещерата. Тя бе отвърнала на целувката му също толкова възторжено и учудено, както бе реагирала, щом откри онзи проклет стар зъб.

Гидиън горчиво се усмихна. Не можеше да реши дали да се чувства поласкан или обиден от откритието, че е достоен за сравнение с някаква си стара вкаменелост.

Той тръгна към прозореца, но се спря, когато зърна образа си в огледалото, окачено над камината. Обикновено не прекарваше много време загледан в лика си. Гледката не беше особено приятна.

Но този следобед той почувства непреодолимо любопитство, а и немалко недоумение какво точно вижда Хариет, когато го поглежда. Каквото и да бе, то явно не бе достатъчно, за да й се отще да го целуне. А той бе сигурен поне в едно — онзи сладостен, невинен пламък в очите й не би могъл да е подправен. Тя беше искрена.

Не, необяснимо защо, но тя не бе отвратена от лицето му. Именно неговата умишлена и некавалерска заплаха да я съблече гола и да я обладае още там, на пода на пещерата, най-сетне бе успяла да породи у нея някаква предпазливост и страх.

Гидиън потръпна при спомена за собственото си отвратително поведение. Понякога нещо го прихващаше и не можеше да се държи по друг начин. Нещо все го подтикваше да доказва с действията си, че е способен да извърши нещата, в които го обвиняваха.

И все пак, по свой си начин, той се бе опитал да я предупреди, да я предпази, макар че тя вероятно не бе го разбрала.

Защото я желаеше. Много силно.

Вероятно беше глупак, задето я накара да избяга. Трябваше да вземе каквото му се предлага, а ролята на джентълмен да върви по дяволите. Така и така никой не му вярваше, тогава защо, след всичките тези години, все още се опитваше да си играе на кавалер по своя непохватен начин?

На този въпрос Гидиън не можеше да даде задоволителен отговор. Още веднъж си каза, че е бил глупак и се опита да се съсредоточи върху по-важните въпроси. Трябваше да залови една банда крадци. А ако не се погрижи за това в най-скоро време, сигурно Хариет ще се опита сама да го стори.

Най-малкото, ще започне да му натяква да си свърши работата.

* * *

На следващата вечер Хариет обходи с поглед гостите на ежеседмичния бал на местната висша класа. Тя и леля Ефи вече от няколко месеца редовно посещаваха това мероприятие, като естествено водеха със себе си и Фелисити. За Хариет тези „събирания“, в по-голямата си част, бяха ужасно скучни.

Идеята на леля Ефи беше, че трябва да осигурят на Фелисити колкото се може по-добра шлифовка на светските й маниери, за да е подготвена за дългоочакваната покана от леля Аделаида за гостуване в Лондон. Тези балове бяха единствената й възможност да усъвършенства такива изкусни дейности, като например веенето с ветрило. А Фелисити определено бе самороден талант в това отношение.

Самата Хариет смяташе ветрилото за истинска досада. То непрекъснато й се пречкаше в ръцете.

Тази вечер положението не бе по-различно от друг път. Хариет добре разбираше защо леля Ефи настоява да присъстват, но лично тя не бе убедена, че Фелисити ще придобие кой знае колко добри светски маниери точно на баловете в Ъпър Бидълтън.

Ето, например, никой не танцуваше валс. Всички знаеха, че сега валсът е последният вик на модата в Лондон. Но тук, в Ъпър Бидълтън, танцуващите двойки все още се ограничаваха само с котильон, кадрил и още няколко подбрани селски танца. Валсът се считаше от местните светски дами за нещо скандално.

— Компанията тази вечер е чудесна, не мислиш ли? — леля Ефи си вееше с ветрилото и оглеждаше преценяващо залата. — А Фелисити определено изглежда най-добре от всички. Не се и съмнявам, че ще я канят за всеки танц, както винаги.

— Несъмнено — съгласи се Хариет. Тя седеше до леля си и наблюдаваше танцуващите, като вече скришом поглеждаше към малкия часовник, прикрепен към прекалено невзрачната й рокля. Все пак се опитваше леля и да не забележи отегчението й. Да въведат Фелисити в обществото беше най-важната им задача и тя, също като леля Ефи, бе твърдо решена да бъдат готови, в случай че се появи големият шанс за Фелисити.

— Трябва да й напомня да проявява по-малко въодушевление на дансинга — продължи леля Ефи, като лекичко се намръщи. — В града хората не показват толкова силни емоции. Не е прието.

— Знаеш колко много обича да танцува.

— Все едно — отвърна леля Ефи. — Тя трябва да потренира по-сдържано изражение.

Хариет въздъхна наум, с надеждата освежителните напитки и лакомствата да бъдат сервирани по-скоро. Досега нито веднъж не беше танцувала, което съвсем не бе необичайно, и сега тя очакваше с надежда нещо да наруши скуката. Чаят и сандвичите, сервирани на тези балове, не бяха кой знае какво, но все пак малко я разсейваха.

— Мили боже, приближава се господин Винъбъл — измърмори леля Ефи. — По-добре се стегни, миличка.

Хариет погледна възрастния мъж, облечен в старомоден лилав жакет и зелена жилетка, който тромаво се приближаваше към нея. Тя присви очи.

— Предполагам, че пак ще ме разпитва за последните ми открития.

— Не си длъжна да говориш с него, нали знаеш.

— А и нямам желание. Но ако не успее да ме притисне до стената този път, сигурно ще ме причака в неделя след църква. Знаеш колко е упорит — Хариет мрачно се усмихна на господин Винъбъл, който я дари със също толкова мрачна и заплашителна усмивка.

Двамата бяха стари врагове. Винъбъл беше запален колекционер на вкаменелости от години, но при един нещастен случай в пещерите бе започнал да се страхува от тях.

Оттогава бе принуден да събира вкаменелости само покрай брега и до ден днешен не беше направил нито едно значително откритие. Но това съвсем не му пречеше да убеждава Хариет, че се нуждае от неговата помощ и ръководство в работата си. Само че Хариет много добре познаваше номерата му. Търсачите на вкаменелости бяха пълни безсрамници и тя беше винаги нащрек в компанията на колекционери от сорта на господин Винъбъл.

— Добър вечер, госпожице Поумрой — господин Винъбъл се наведе вдървено над ръката й. — Мислех си, не бих ли могъл да се възползвам от привилегията да ви поднеса чаша чай?

— Благодаря ви, сър, това би било чудесно — Хариет се изправи и позволи на господин Винъбъл да я заведе до масата с освежителните напитки, където той с готовност й наля чаша чай.

— Как сте напоследък, скъпа? — усмивката на Винъбъл бе някак угодническа. — Сигурно сте се съсипали от работа в пещерите?

— Ходя там само когато имам време — Хариет се усмихна с престорена любезност. — Знаете как е, сър. Много сме заети с домакинството и напоследък рядко имам време да събирам вкаменелости.

Очите на Винъбъл блестяха. Разбира се, той много добре знаеше, че тя лъже. От доста време си играеха на тази игра.

— Споменах ли ви, че възнамерявам да се свържа с един колега от Кралското дружество за естествени науки във връзка с един доклад относно местните вкаменелости?

Хариет примигна любопитно.

— Не, не сте. Нима смятате да изнесете доклад пред Дружеството, сър?

— Признавам, че от доста време обмислям тази идея. Но, разбира се, съм много зает — Винъбъл погълна един миниатюрен сандвич. — А човек се нуждае от време, за да подготви подобно нещо.

— Както и от няколко интересни и необикновени вкаменелости — хладно отвърна Хариет. — Открихте ли нещо интересно напоследък?

— Две-три неща — Винъбъл се поклати на петите си с мъдра физиономия. — Две-три. А вие, скъпа?

Хариет се усмихна.

— О, опасявам се, че не мога да се похваля с нищо подобно. Както ви казах, напоследък имам толкова малко време да се занимавам с това.

Винъбъл очевидно се опитваше да измисли друг начин, за да пробие защитата й, когато над стаята се възцари необикновена тишина. Хариет се огледа любопитно. Музиката току-що бе спряла, но това не обясняваше внезапното затишие, настъпило сред тълпата. Тя забеляза, че всички погледи бяха насочени към вратата.

— Господи — възкликна Винъбъл стреснато. — Та това е Сейнт Джъстин. Какво търси тук, по дяволите?

Погледът на Хариет литна към входа на претъпканата зала. Там стоеше Гидиън, като някакъв хищен нощен звяр, случайно попаднал в стая, пълна с плячка.

Беше облечен в черно, от високите черни ботуши над колената до черния жакет с перфектна кройка. Само блестящо бялата му вратовръзка и бялата набрана риза смекчаваха общото впечатление за непрогледна чернота. Погледът му обходи тълпата с ледена пресметливост.

— Не съм го виждал от години — измърмори Винъбъл. — Но винаги бих разпознал този сатанински белег. Наистина, чух, че е пристигнал. Ама че нахалство, да се отбие тук, сякаш това е най-нормалната постъпка от негова страна.

Хариет се ядоса.

— Това е обществено събиране — рязко отвърна тя. — А той е най-едрият земевладелец в околността. Мен ако питате, местните хора трябва да се гордеят и да са благодарни, че и той присъства. Освен това, сър, възмутена съм, че си позволявате подобни забележки от лично естество относно белега му. Ни най-малко не го намирам за неприятен.

Винъбъл се намръщи.

— Вие сте прекалено благосклонна, скъпа. Вярвам, че е така, защото все пак сте възпитана от енорийския пастор. Но белегът на Сейнт Джъстин е нещо като символ на черната му душа.

— Сър! — Хариет бе направо вбесена.

— О, забравих, че сигурно не знаете предисторията. И по-добре. Тя съвсем не е подходяща за слуха на една млада дама.

— Затова се надявам да не я преразказвате пред мен — властно заяви Хариет.

— По дяволите, май Сейнт Джъстин се насочва към нас — Винъбъл се стегна и изправи рамене. — Не се бойте, скъпа.

— Въобще не се боя — Хариет отново погледна към залата и видя, че Гидиън наистина се приближава през тълпата право към мястото, където стояха тя и господин Винъбъл.

Музикантите припряно засвириха нова мелодия, като по този начин съвсем сполучливо заглушиха ропота на тълпата. Няколко млади двойки, в това число и Фелисити заедно със сина на някакъв фермер, излязоха на дансинга.

Хариет се усмихна приветливо на Гидиън, докато той напредваше през тълпата към нея. Нямаше търпение да узнае как се е отнесъл към управителя си и дали вече се е свързал с полицията. Време беше да обсъдят план за залавяне на крадците.

Тъмните вежди на Гидиън се повдигнаха, щом забеляза радостната й усмивка. Той спря пред нея и се поклони учтиво. Очите му хвърляха златисти отблясъци.

— Добър вечер, госпожице Поумрой. Тази вечер изглеждате много добре.

— Благодаря ви, сър. Радвам се да ви видя отново. Надявам се, че се наслаждавате на престоя си тук.

— Поне колкото може да се очаква — Гидиън погледна към Винъбъл. — Здравейте, Винъбъл. Отдавна не сме се виждали.

Винъбъл се намръщи и застана по-близо до Хариет.

— Добър вечер, милорд. Не знаех, че се познавате с госпожица Поумрой.

— Срещали сме се — промърмори Гидиън и отново се обърна към Хариет. — Надявах се, че няма да ми откажете следващия танц, госпожице Поумрой.

Очите на Хариет се разшириха.

— Но аз не танцувам добре, милорд.

— Нито пък аз. От няколко години въобще не съм се упражнявал в това.

Хариет си отдъхна.

— Е, добре, в такъв случай, с удоволствие. Ще ме извините ли, господин Винъбъл? — тя му връчи чинийката и чашката си.

— Ъ-ъ, вижте — заекна Винъбъл, докато автоматично ги поемаше. — Въобще не съм сигурен, че леля ви е съгласна да танцувате без нейно разрешение, госпожице Поумрой.

— Глупости — Хариет затвори ветрилото си с рязко изщракване и докосна с пръсти ръкава на Гидиън. — Леля ми ще е направо във възторг, щом разбере, че съм танцувала поне един танц тази вечер — тя погледна Гидиън през полуспуснати клепачи. — Е, сър, ще танцуваме ли?

— На всяка цена, госпожице Поумрой — Гидиън я поведе и двамата се отдалечиха от Винъбъл.

— Къде отиваме? — попита Хариет, когато видя, че се насочват към ъгъла, в който бяха разположени музикантите.

— Да поръчаме музиката — Гидиън спря и се наведе към един музикант, който свиреше на цигулка. Каза му две-три думи и той закима енергично с глава.

— Веднага, милорд. Непременно.

— Отлично. Знаех, че мога да разчитам на вас — Гидиън се изправи и хвана Хариет под ръка.

— А сега какво? — попита Хариет, когато стъпиха на дансинга.

— Сега ще танцуваме, разбира се.

В този момент селският танц, който свиреха досега, внезапно спря. Танцьорите замръзнаха по местата си и се погледнаха един друг учудено.

Само след миг от цигулката прозвучаха няколко пробни такта, след което поде шеметен валс. Останалите инструменти веднага я последваха.

Лицата на по-младите танцьори грейнаха радостно и те се впуснаха в танца, преди някой да успее да отмени нарежданията на Сейнт Джъстин. Двойките пламенно се въртяха в ритъма на доскоро забранения танц. По-възрастните се мръщеха неодобрително. Отново всички погледи се приковаха в Гидиън.

Но Гидиън гледаше само Хариет, любопитен каква ще е реакцията й.

Стомахът на Хариет се сви на топка от притеснение, но обзелото я силно вълнение най-сетне взе надмощие над неувереността. Тя си пое дълбоко дъх и пристъпи в обятията на Гидиън. Той се усмихна доволно и двамата се завъртяха вихрено към средата на подиума за танци.

— Знаех, че не бихте отстъпили пред някое предизвикателство, госпожице Поумрой — тихо рече Гидиън.

— Никога, милорд — засмя се Хариет. — Мога да се закълна, че тази вечер донесохте огромна промяна. Отсега нататък скромните ни балове никога няма да са същите. С едно помръдване на малкия си пръст докарахте валса в Ъпър Бидълтън.

— Струва ми се, че по мнението на повечето благопристойни хорица тук това е все едно, че съм докарал чумата в селото.

— О, всички ще оцелеят след пристигането на валса. А колкото до мен, аз съм ви безкрайно благодарна.

— Наистина ли, госпожице Поумрой?

— Ами да, толкова се тревожех, че Фелисити няма да има възможност да репетира стъпките на този танц, преди да отиде в Лондон. А ето че сега това е възможно.

— А какво мислите вие? — Гидиън я наблюдаваше внимателно, като в същото време я понесе в още едно шеметно завъртане. — Вие радвате ли се, че имате възможност да танцувате валс и ще сте подготвена, когато идете в Лондон?

— Дълбоко се съмнявам, че ще танцувам валс в Лондон. Фелисити ще има сезон, а не аз — Хариет се усмихна. — Но трябва да призная, че това е изключително вълнуващ танц, милорд, а вие танцувате толкова добре. Винаги се движите тъй плавно и безшумно и това ви прави отличен танцьор.

Той изненадано наведе поглед.

— Благодаря ви. Тъй като от шест години насам въобще не съм танцувал, приемам думите ви като огромен комплимент — Гидиън я поведе в още едно завъртане.

Хариет се отдаде на музиката, усещайки на гърба си топлината и силата на ръката на Гидиън. Това извика в съзнанието й горещия спомен за целувката в пещерата и тя усети как се изчервява. Молеше се наум всички, включително Гидиън, да сметнат, че руменината по лицето й се дължи на топлината и вихрения танц.

— Изненадана съм да ви видя тук тази вечер, милорд — рече тя. Опитваше се да почувства пълното удоволствие от факта, че танцува валс. — Не смятах, че компанията тук ще ви заинтересува.

— Тя не ме интересува. Интересувате ме вие, госпожице Поумрой.

Очите й се разшириха от изненада.

— Аз ли, милорд?

— Да, вие.

— О — тогава я осени едно прозрение. Тя му се усмихна сияеща. — Да, естествено. Разбирам ви.

— Така ли? — той я погледна с озадачено изражение. — Много се радвам, че поне един от нас разбира.

Тя пренебрегна странната му забележка, тъй като разумът й бе надделял над завладяващите усещания.

— Сигурно искате да ме уведомите за плана си за залавяне на крадците. Знаели сте, че ще е трудно да се срещнем отново, без да бием на очи, ето защо сте дошли тази вечер с надеждата да обсъдим това, сякаш просто водим учтив разговор.

— Поздравявам ви за логичните разсъждения, госпожице Поумрой.

— Е? — тя го погледна очаквателно.

— Какво „Е“?

Тя лекичко въздъхна, раздразнена.

— Разкажете ми за плановете си. Готово ли е всичко? Свързахте ли се с полицията? Решихте ли как да се държите с господин Крейн? Искам да знам всички подробности.

Гидиън я гледа втренчено в продължение на няколко секунди. После устните му се разтегнаха в лека усмивка.

— Засега не съм разкрил намеренията си на Крейн и се свързах с полицията. Вече предприех някои стъпки по отношение на бандата крадци и залавянето им, госпожице Поумрой. Надявам се да останете доволна, щом приключа работата си.

— Сигурна съм, че ще съм много доволна. Кажете ми всичко. Какво точно ще се случи сега?

— Трябва да оставите това на моите грижи, госпожице Поумрой.

— Не това имах предвид, милорд.

— Опасявам се, че това е положението — усмивката на Гидиън бе неразгадаема. — Мислите ли, че ще се справите с това, госпожице Поумрой?

— С кое? Да ви се доверя изцяло? Разбира се. Зная, че ще направите всичко, което обещахте. Но искам да знам подробностите, сър. И аз съм замесена в тази история. Все пак това са моите пещери.

— Вашите пещери?

Хариет се изчерви и прехапа устни.

— Е, добре, може би не са точно мои, но все пак няма да позволя някой като господин Винъбъл да обяви, че са негови.

— Успокойте се, госпожице Поумрой. Имате думата ми, че ще получите изключителни права над тях и всички стари кости и кой знае какво още, което се намира там.

Тя се усмихна несигурно.

— Имам ли честната ви дума за това, милорд?

Златистокафявите му очи блестяха под тъмните мигли, докато той изучаваше вдигнатото й нагоре лице.

— Да, госпожице Поумрой — тихо отвърна Гидиън. — Имате честната ми дума, колкото и да струва тя.

Хариет беше във възторг.

— Благодаря ви, сър. Камък ми падна от сърцето, уверявам ви. Все пак наистина искам да знам какво точно сте планирали?

— Трябва да имате търпение, госпожице Поумрой.

С няколко заключителни акорда музиката спря, което ужасно ядоса Хариет. Тя искаше още да поспори по въпроса.

— Милорд, вярвам, че мога да съм ви от голяма полза в това начинание — припряно заговори тя. — Познавам тези пещери по-добре от всеки друг и вашият човек от полицията несъмнено ще иска да обсъди с мен разположението на пещерите и проходите.

Гидиън я хвана подръка и я прекъсна със спокоен глас:

— Вярвам, че сега желаете да ме представите на леля си и на сестра си, госпожице Поумрой, нали?

— Така ли?

— Да. Мисля, че при дадените обстоятелства това се очаква от вас.

— Какви обстоятелства? — Хариет забеляза загрижения и очаквателен поглед на леля Ефи, която ги наблюдаваше от другия край на залата.

— Току-що танцувахме валс, госпожице Поумрой. Хората ще започнат да говорят.

— Глупости. Въобще не ме интересува какво ще говорят. Не можете да очерните репутацията ми само с един танц.

— Ще останете учудена колко лесно мога да съсипя репутацията на коя да е жена, госпожице Поумрой. Нека се опитаме да поправим нанесените щети, доколкото може, като ме представите на семейството си, както подобава.

Хариет простена.

— О, добре тогава. Но наистина бих предпочела да обсъдим плановете за залавяне на крадците.

Гидиън я дари с типичната си кратка усмивка.

— Да, сигурно предпочитате. Но както вече ви казах, трябва да ми се доверите изцяло по този въпрос.

* * *

На следващата сутрин Хариет се събуди малко преди изгрев слънце. Тя полежа в леглото си още малко, припомняйки си събитията от предната вечер. Леля Ефи беше едновременно и възхитена, и ужасена от факта, че я представят на печално известния виконт Сейнт Джъстин.

Но Ефи се справи със ситуацията с хладнокръвие, достойно за възхищение. Почти с нищо не издаде притеснението си.

Фелисити пък се държа както винаги — бе откровена и прагматична. Прие представянето му с обичайната си очарователна грациозност.

Гидиън усили ефекта от скандалното си поведение, като си тръгна от бала веднага щом се представи на Ефи и Фелисити.

В мига, в който се скри в нощта, претъпканата зала гръмна от оживени разговори. Хариет отлично съзнаваше, че бе фиксирана от поне няколко чифта любопитни очи.

На връщане в каретата Ефи не спря нито за миг да говори за случилото се.

— Местните хора са съвсем прави, като твърдят, че е странен и непредсказуем човек — повтори тя за хиляден път. — Само си представете, да поръча валс просто ей така, с една дума, и да избере точно теб, Хариет. Слава богу, че не избра Фелисити. Точно сега, преди да е отишла в Лондон, тя не може да си позволи такова нещо — да свързват името й с това на Сейнт Джъстин.

— Всъщност — обади се Фелисити, — даже съм му много благодарна. Сега, щом валсът вече е въведен в Ъпър Бидълтън, сигурно ще може да го танцуваме и на следващия бал. А сега той е последният вик на модата в Лондон, лельо Ефи. Ти самата ми го каза.

— Това няма нищо общо с въпроса — сопнато отвърна Ефи. — Убедена съм, че госпожа Стоун и останалите са съвсем прави. Този човек е опасен. Дори на външен вид изглежда опасен. И двете трябва да сте изключително внимателни с него, разбрахте ли?

Хариет се прозя.

— Какво чувам, лельо Ефи? Да не би най-сетне да си се загрижила и за моята репутация? Мислех, че ме смяташ в безопасност благодарение на напредналата ми възраст.

— Нещо ми подсказва, че нито една жена не е в безопасност в присъствието на този човек — мрачно обяви Ефи. — Госпожа Стоун го нарича звяр и вече почти не се съмнявам, че е права.

— Аз пък се чувствам в пълна безопасност с него — заяви Хариет. — Дори и когато танцувахме валс.

Но тя знаеше, че излъга леля си. В прегръдката на Гидиън съвсем не се бе чувствала в безопасност. Всъщност, точно обратното. И се бе наслаждавала от дън душа на всяка опасна тръпка, която бе преминала по гърба й, докато се въртяха в ритъма на валса.

Хариет знаеше, че няма да може да заспи отново, но беше прекалено рано и още никой в къщата нямаше да е станал. Тя отметна завивките си и стана от леглото. Щеше да се облече и да слезе в кухнята, за да си направи чай. Госпожа Стоун вероятно нямаше да е доволна от това. Тя твърдо вярваше, че дамите трябва да се държат на положение, но чак пък толкова… Хариет нямаше намерение да буди икономката толкова рано, а и бе способна да си направи чай и сама.

Спалнята й беше ужасно студена след дългата нощ. Хариет навлече набързо някаква избеляла вълнена рокля с дълги ръкави и закрепи едно муселинено боне на непокорната си коса.

На път за кухнята мина покрай прозореца и по навик погледна навън, за да види как зората облива с розова светлина морската шир. Имаше отлив и сега беше ужасно подходящ момент да иде на лов за вкаменелости. Колко жалко, че Гидиън й бе забранил да се приближава до скалите, преди крадците да са заловени.

С периферното си зрение Хариет зърна някакъв човек на брега под нейния прозорец. Закова се на мястото си и се надвеси през перваза, за да огледа по-добре. Може би е някой рибар, каза си тя.

Но миг по-късно човекът отново се появи в полезрението й и Хариет моментално разбра, че това не е никакъв рибар. Мъжът носеше палто и някаква много сплескана шапка с ниско дъно, нахлупена над ушите му. Не можеше да види лицето му, но веднага разбра, че мъжът се отправя по брега към входа на нейната безценна пещера.

Хариет не се поколеба нито за миг. Случката бе прекалено тревожна и трябваше непременно да разбере какво става. Мъжът на брега очевидно не беше от крадците. Те се появяваха само нощем.

Това оставяше още само една вероятна възможност — този човек сигурно бе някой от колекционерите, който се опитва да се промъкне в нейните пещери.

Хариет знаеше, че трябва моментално да слезе на брега и да разбере какво си е наумил този натрапник.