Аманда Куик
Красавицата и звярът (15)

15.

Тържището Татърсолз беше вече пълно с народ, когато Гидиън влезе в двора. Това място по принцип винаги бе оживено, особено в пазарни дни като този, когато имаше големи разпродажби. Тъй като тук се организираха търгове на най-расовите коне в Лондон, мястото привличаше господата от града, както витрините с бонбони привличат малки деца. Наддаванията достигаха внушителни суми и в тях се включваха както тези, които можеха да си го позволят, така и онези, за които разкошните коне едва ли бяха по джоба.

Част от двора бе покрит с покрив, поддържан от колонада в класически стил. Гидиън подпря рамо на една от огромните колони и с безразличие изгледа как изведоха един ловен кон. Но той не беше дошъл, за да купува ловни коне.

След това бяха изложени чифт дорести коне за карета. По цвят си подхождаха идеално, но Гидиън забеляза, че и двата нямат особено добре развит гръден кош. Външният вид нямаше никакво значение за един кон за карета. Най-важното нещо беше издръжливостта и мощта на дробовете. Освен това днес не беше дошъл на пазара и за коне за карета.

Гидиън бързо изгуби интерес към дорестите коне и започна да оглежда тълпата. Беше почти сигурен, че ще открие жертвата си тук. Някои дискретни проучвания снощи в клуба му бяха разкрили, че Брайс ще е на тържището тази сутрин.

Миг по късно Гидиън го откри сред множеството. Морлънд стоеше на другия край на колонадата и разговаряше с някакъв пълничък мъж с палто, което му стоеше доста зле.

В този момент излезе един коняр със следващото предложение за покупка, една прелестна арабска кобилка, сива и петниста. Гидиън се поколеба за момент, тъй като в съзнанието му внезапно бе изникнал образът на Хариет, възседнала красивото животно.

Той спря и огледа кобилата по-внимателно. Изглеждаше загладена, но с яка мускулатура, която обещаваше сила и издръжливост. Малките й уши се движеха с особена чувствителност, винаги нащрек. Интелигентните очи бяха разположени доста настрани на изящно изваяната й глава. Хариет щеше да оцени интелигентността на един кон.

Гидиън оглеждаше изящните крака на животното, когато до ухото му прозвуча гласът на Морлънд.

— Не е в твой стил, а, Сейнт Джъстин? Повече ще ти подхожда някой от онези огромни, тромави зверове, които явно предпочиташ. Трябва ти нещо, дето да не се размаже под тежестта ти, като го възседнеш.

Гидиън не го погледна. Вниманието му бе изцяло съсредоточено върху кобилата.

— Радвам се, че си тук днес, Морлънд. Исках да си поговорим.

— Така ли? Много странно — тонът на Морлънд определено бе заядлив. — Едва ли си ми казал и две думички през последните шест години.

— Нямало е за какво да говорим.

— А сега има, така ли?

— Да, за съжаление. Ще те предупредя нещо, Морлънд. Надявам се, че ще обърнеш внимание.

— Ами ако не го направя?

— Тогава ще ти се наложи да се разправяш с мен — Гидиън хареса дръзката извивка на опашката на кобилата и гордата й осанка. Имаше нещо във вида на това животно, някаква жизненост и ентусиазъм, които му напомняха за Хариет.

— Да не би случайно да се опитваш да ме заплашваш? — попита подигравателно Морлънд.

— Да — Гидиън оглеждаше внимателно яките задни крака на кобилата. Достатъчно силни са, реши той. Можеше да издържи на дълга езда. — Искам да стоиш настрана от жена ми.

— Мръсен кучи син — гласът на Морлънд бе загубил заядливостта си. Сега кипеше от ярост. — За кой се мислиш, че да ме заплашваш?

— Аз съм Сейнт Джъстин — тихо рече Гидиън. — Звяра от Блекторн Хол. И тъй като донякъде ти си отговорен за тази титла, трябва да си достатъчно благоразумен, за да имаш страх от нея.

— Заплашваш ме, защото знаеш, че ако реша да ти отнема малката ти Хариет, ще го направя. Отлично знаеш, че само с пръстче да я повикам, и тя ще дотича при мен.

— Не — каза Гидиън, все още приковал поглед в кобилата. — Тя няма да дойде при теб.

— Щом си толкова сигурен, тогава защо си правиш труда да ме заплашваш? — попита Морлънд.

— Защото не искам да й досаждаш — Гидиън направи знак на коняря, който водеше кобилата. — А сега ме извини. Смятам да купя един кон.

Гидиън се отдалечи от Морлънд, без дори да го е погледнал. Знаеше много добре, че тази безмълвна обида ще го гложди много повече, отколкото заплахата му.

* * *

Гидиън се върна следобед у дома с намерение да съобщи на Хариет за кобилата, но вместо това разбра, че тя е отишла в музея на господин Хумболт. Трябваше да чака, за да я изненада с подаръка си. Това го раздразни. Осъзна, че е чакал с нетърпение да види реакцията й.

Гидиън се намръщи на Аул. Той пък му отвърна със същата намръщена физиономия.

— Музея на господин Хумболт? — повтори Гидиън.

— Да, милорд. Изглеждаше много въодушевена. Един бог знае защо. Не мога да си представя какво толкова намира в някаква си сбирка мухлясали кокали.

— Ще ти се наложи да свикнеш с интереса на лейди Сейнт Джъстин към подобни неща, Аул.

— И аз така си помислих.

Гидиън тръгна към библиотеката, но се спря.

— Тя сети ли се да вземе със себе си прислужницата си или един от лакеите?

— Не. Но аз се погрижих за това, сър. Прислужницата й отиде с нея.

— Отлично. Знаех, че мога да разчитам на теб, Аул — Гидиън продължи към вратата на библиотеката. — Очаквам посещение от господин Добс днес следобед. Моля, доведи го, когато пристигне.

— Добре, милорд.

Петнадесет минути по-късно пристигна и самият Добс, както винаги кипящ от енергия. Той хвърли настрана смачканата си шапка и се разположи срещу Гидиън с обичайната си фамилиарност.

— Здравейте, сър. Нося списъците с гостите, както пожелахте — Добс му подаде един свитък листове. — Невъзможно бе да набавя всичките. Някои са се изгубили или са били унищожени. Но успях да се сдобия с доста от тях.

— Добре. Нека видя какво сте ми донесли — Гидиън нареди всички списъци на писалището си. Огледа набързо дългите редици имена на хора, които са били канени в различни къщи, от всяка от които е изчезвало по нещо през този сезон.

— Хич няма да е лесно да сортираме онези, които били поканени в къщите и същевременно имат някаква връзка с ония пещери, сър — Добс махна към листите. — Стотици имена трябва да прегледаме. Много им се нрави на богаташите да дават големи приеми.

— Виждам, че ще отнеме доста време — Гидиън прокара пръст по единия от листовете. — Поне знам, че нашият човек трябва да е колекционер на вкаменелости.

— Не е задължително, милорд — каза Добс. — Може да е просто някой, който е отраснал в Ъпър Бидълтън или с имал повод да посети района.

Гидиън поклати глава.

— Един случаен посетител не може да е опознал пещерите достатъчно, за да знае за онази пещера, в която открихме плячката. Онзи, който е избрал тази пещера, е познавал добре мястото. А единствената причина, поради която някой изучава пещерите, е да търси вкаменелости.

— Щом казвате. Е, добре, ще ви оставя тези списъци и ще чакам да ми съобщите каква ще е следващата ни стъпка.

— Благодаря, Добс. Много ми помогнахте — Гидиън вдигна поглед, когато малкото човече се изправи. — Как успяхте да се сдобиете с толкова много списъци?

Лицето на Добс, което толкова приличаше на лицата на гномите от приказките, сега се сбърчи в лукава усмивка.

— Казах им, че искам списъците като част от наградата за туй, че им връщам предметите. Като го чуваха, всички се разбързаха да ги намерят и ми ги дадат.

Гидиън се усмихна.

— Така им излиза много по-евтино, отколкото да ви дават пари в брой, разбира се.

— Знам ги тях. Всички големци се избиват да платят за някой хубав кон или за хубаво бижу, ама стават бая стиснати, щом им се наложи да плащат за услугите на хора като мен — Добс нахлупи смачканата шапка на главата си. — Но тъй като този път работя не за друг, а за вас, смятам, че ще получа възнаграждението си. Проверил съм туй онуй. Репутацията ви в това отношение е здрава като камък. Всички казват, че си плащате сметките и никога не се опитвате да прецакате хората средна ръка.

Гидиън вдигна вежди.

— Винаги е хубаво да чуе човек, че поне в някои области има добра репутация.

— В тия области, в които се движа аз, да се знае, че човек си урежда сметките честно и почтено е единствената репутация, която има значение.

* * *

Музеят на господин Хумболт беше наистина впечатляващ и си струваше входната такса. Колекцията му от вкаменелости, скелети, препарирани животни и странни растения изпълваше цялата му градска къща, чак до последния етаж. Нито една стая не беше оставена празна. Дори и в спалнята му стояха витрини и сандъци, пълни с прашни скелети, морски вкаменелости и други отбрани експонати.

Когато разбра колко голям е музеят, Хариет остана дълбоко впечатлена.

— Само погледни това място, Бет! — каза тя на прислужницата си. Гледаше слисано редицата стаи на приземния етаж, пълни с невероятни съкровища. Посетителите можеха съвсем свободно да се разхождат из тях, да оглеждат и да се възхищават от черепите на носорози и безжизнените тела на препарирани змии. — Това е невероятно! Направо невероятно!

Бет хвърли един предпазлив поглед в първата стая. Веднага потрепери от ужас при вида на един скелет на огромна акула.

— Трябва ли задължително да дойда с вас, мадам? От тия работи направо ме побиват тръпки, казвам ви!

— Добре, тогава може да ме чакаш в приемната. Ще разгледам музея сама.

— Благодаря ви, мадам — вниманието на Бет веднага бе привлечено от младия мъж, който събираше входната такса от малкото посетители. Тя му се усмихна свенливо. Младежът дръзко й се ухили.

Хариет не обърна никакво внимание на разменените погледи.

— Какво има в онази стая? — попита тя, като посочи към една врата до стълбището, която беше затворена.

Младежът я погледна за миг и отговори:

— Там е кабинетът на господин Хумболт. Не е позволено да влиза никой друг освен него. Единствената стая, която не е за посетители.

— Разбирам — Хариет тръгна към стълбището. — Добре тогава. Мисля, че ще започна отгоре надолу.

Тя се изкачи на третия етаж и се шмугна в първата стая, пълна с експонати.

Това беше самият рай.

В музея нямаше много посетители, така че нямаше кой да й се пречка. Докато бавничко разглеждаше всичко от горния етаж надолу към партера, времето сякаш летеше.

Въпреки че се интересуваше предимно от вкаменели зъби. Хариет често се разсейваше и от други експонати, които привличаха вниманието й.

Тя откри отлично запазен морски таралеж, който не приличаше на нито един от онези, които бе виждала досега. Заедно с него бяха наредени и още няколко интересни морски вкаменелости. В един сандък пък имаше цял куп други вкаменелости, които задържаха вниманието й известно време.

Отне й цяла вечност да прерови всички чекмеджета на всички шкафове в многобройните стаи, но Хариет не искаше да пропусне нищичко. Всеки път, когато отваряше някое чекмедже или надникваше в стъклена витрина, тя си казваше, че точно сега може да открие зъб като онзи, който бе открила в Ъпър Бидълтън. С малко късмет можеше дори да има етикетче. Щеше да разбере дали някой вече го е идентифицирал.

Хариет остави най-долния етаж на къщата за накрая. В една нормална къща мазето щеше да е отделено за кухнята и помещенията за прислугата, но Хумболт го беше превърнал в истински склад за музея. Когато Хариет слезе по стълбите, тя се оказа съвсем сама.

Това й беше съвсем удобно.

В две от тъмните помещения тя не откри друго освен сандъци. По в края на коридора отвори последната врата и откри една сумрачна стая, в която се очертаваха силуетите на много скелети, някои от които бяха доста големи.

Светлината беше съвсем оскъдна. Пред вратата, в железни свещници, забити в стената, горяха две свещи. Тя взе едната и я внесе в стаята. С нея успя да запали полуизгорелите свещи в това помещение. Очевидно тук не идваха често.

Стаята беше не само тъмна, но и студена. Всичко бе покрито с дебел слой прах, но Хариет не обърна на това никакво внимание. Мръсотията и прахът бяха неразделна част от събирането на вкаменелости.

Тя веднага забеляза, че има няколко реда високи шкафове. Всеки от тях имаше десетки чекмеджета.

В чекмеджета с подобни размери определено имаше повече шансове да открие и доста зъби, реши щастливо Хариет.

Но преди да започне да тършува из шкафовете, тя се поспря да огледа някои от странните екземпляри, които задръстваха стаята. Върху един от шкафовете, разположен в средата на стаята, стоеше огромен каменен къс. Хариет го огледа отблизо и видя финия отпечатък на някаква странна риба с бодли.

По-нататък по същата редица тя видя прашните кости на няколко невероятни същества, които имаха и крака, и перки. Хариет ги гледаше удивено. Никога не бе виждала нещо подобно.

Видя в ъгъла един стол и го издърпа до шкафа със странните скелети. После се качи върху него, за да ги разгледа по-отблизо.

Когато се наведе, за да докосне една перка с необикновена форма, от костите се вдигна облаче прах. Тогава тя видя и малките карфици, които придържаха перката към скелета.

— Аха — промърмори тя доволно, — фалшификат. Знаех си. Нищо чудно, че господин Хумболт те е заточил в преизподнята — каза тя на бедното създание. — Вероятно доста солена цена е платил за теб само за да открие, че са му одрали кожата за нищо.

Когато слезе от стола, тя забеляза прашните петна по жълтата си наметка. Вече прекалено късно, тя съжали, че не си е донесла престилка. Следващият път не трябваше да забравя да си вземе от къщи.

Тъкмо се бе надигнала на пръсти, за да разгледа някакъв странен скелет на риба, когато чу, че вратата се отвори зад гърба й. После се затвори съвсем тихо. Явно още някой от посетителите на музея беше открил пътя към последната стая-склад. Хариет не обърна никакво внимание, докато не чу, че новодошлият тръгна по пътеката между високите шкафове, на която стоеше тя.

— Добър ден, Хариет — каза Брайс Морлънд от другия край на пътеката.

Хариет замръзна на място, не само защото неговият глас беше последното нещо, което бе очаквала да чуе, но и заради заплашителните нотки в него. Тя се обърна с лице към него.

— Господин Морлънд! Какво, за бога, правите тук, в музея на господин Хумболт? Не знаех, че се интересувате от вкаменелости.

— Не се интересувам от тях — Морлънд се усмихна, но дори на оскъдната светлина си личеше, че усмивката му само далечно напомня на ангелско изражение. — Но за сметка на това много се интересувам от теб, моя сладка малка Хариет.

Тръпки на ужас полазиха по гърба на Хариет.

— Не ви разбирам.

— Не? Няма страшно. Скоро ще разбереш — той тръгна по пътеката към нея. Бледата светлина на свещта позлатяваше русата му коса, но красивото му лице оставаше в сянката на шкафовете.

Хариет инстинктивно отстъпи назад. Изведнъж усети, че ужасно се страхува.

— Извинете, сър. Става късно и трябва да се прибирам.

— Наистина вече е много късно. Музеят затвори преди десет минути.

Очите на Хариет се разшириха.

— Господи! Как лети времето! Прислужницата ми ще ме чака.

— Прислужницата ти е много заета да флиртува с момчето, което продава билетите. Никой от тях няма да се сети за нас още доста време.

— Както и да е, вече си тръгвам — Хариет вдигна брадичка. — Моля, отдръпнете се, сър.

Морлънд продължаваше да върви бавно към нея по тясната пътечка.

— Не още, малка Хариет. Не още. Трябва да ти спомена, че днес срещнах съпруга ти.

Така ли? — Хариет бавно отстъпваше.

— Имахме приятен разговор, по време на които той спомена да стоя настрана от теб — очите на Морлънд хвърляха яростни искри. — Нали разбираш, той много добре знае, че ме харесваш.

— Не — Хариет отстъпи още една крачка назад. — Това не е вярно и вие го знаете, господин Морлънд.

— О, вярно е. Ти си точно като Диъдри. И тя не можа да ми устои.

— Да не сте луд? За какво говорите?

— За теб и за Диъдри, разбира се. Сейнт Джъстин я загуби и ще загуби и теб. Този път гордостта му ще бъде окончателно сломена. Винаги е бил толкова отвратително арогантен, толкова гадно горд, дори и когато целият Лондон шепнеше зад гърба му. Но този път няма да успее да издържи на слуховете, както направи предния път.

— Какво смятате да правите? — попита Хариет.

— Да засея семето си в тялото ти, точно както го засях и в тялото на Диъдри — спокойно отвърна Брайс. — Диъдри бе повече от щастлива, когато се остави да я прелъстя. Ти обаче май се нуждаеш от малко убеждаване, а?

Хариет го гледаше втренчено.

— Никога няма да ти се дам. Как можа дори да си помислиш подобно нещо?

Морлънд кимна, очевидно доволен.

— Значи, не само убеждаване. Ще е нужна и малко сила. Отлично. Знаеш ли, предпочитам така. Но толкова рядко намирам жена, която да ми направи удоволствието да се съпротивлява! Всички съвсем лесно ми се дават, направо падат в леглото ми.

— Как смееш? — прошепна Хариет.

— Лесно. От дни чакам тази възможност. След неприятното разговорче със съпруга ти тази сутрин, тръгнах да те търся. Реших, че моментът е настъпил. Знаех, че днес ще те имам. Разбираш ли, Сейнт Джъстин днес много, много ме ядоса.

— Проследил си ме?

— Разбира се. След като видях, че влизаш тук, реших, че сигурно ще ми осигуриш чаканата възможност. И така и стана. Ключът за тази стая беше точно от външната страна на вратата. Взех го пътьом и заключих вратата след себе си — Морлънд извади един тежък метален ключ от джоба си и го показа със злобен кикот. После го пусна обратно в джоба на палтото си.

— Ще викам.

— Никой няма да те чуе. Стените на тази стая са от камък и са много дебели. А и никой няма да слезе по стълбите до тук, защото музеят е затворен.

Хариет отстъпи още няколко крачки назад. Беше стигнала почти до края на пътечката. Само след миг щеше да може да се втурне покрай последния шкаф и да бяга по съседната пътека. Не знаеше какво ще прави след това, но все щеше да измисли нещо, уверяваше се тя. Междувременно трябваше да задържи Морлънд колкото може повече.

— Защо си толкова твърдо решен да си отмъстиш на Сейнт Джъстин? — попита тя. — Какво ти е сторил?

— Какво ми е сторил ли? — яростта изкривяваше красивото лице на Брайс. — Като всички останали от неговия сорт, той имаше всичко. Винаги е имал всичко. А аз нямах нищо. Нищо. Семействата ни бяха съседи години наред. Докато растях, трябваше да го гледам, него и по-големия му брат, как получават най-доброто. Коне, карети, дрехи, училища.

— Господин Морлънд, чуйте ме!

— Знаеш ли какво значи това? Не, разбира се, че не знаеш. Разни знатни хора идваха на гости в Блекторн Хол. Всички лазеха на колене за вниманието на граф Хардкасъл. А аз трябваше да съм благодарен, че просто съм получил покана за бал на Хардкасъл. Бях късметлия, ако ме вземат на лов със себе си. Родителите ми бяха от дребната провинциална аристокрация. Те направо ближеха обувките на граф Хардкасъл. Но аз никога не съм се унижавал пред него или пред синовете му. Бях равен с тях.

— Как можеш да кажеш, че Сейнт Джъстин е имал всичко? — попита Хариет.

— Той е наследник на графство и на огромно наследство, а аз трябваше да се оженя за дъщерята на някакъв си търговец, за да имам парите, от които се нуждаех. Не беше честно!

— Ти каза, че си му бил приятел.

Морлънд елегантно сви рамене.

— Приятели като него са невероятно полезни за човек в моето положение. Приятели от сорта на Сейнт Джъстин могат да те вкарат в най-добрите клубове, в най-добрите приемни, в най-добрите легла. За мен е обичайна практика да си търся приятели като Сейнт Джъстин. Но Сейнт Джъстин вече не ми е особено полезен, а и ме обиди.

Хариет го гледаше втренчено.

— Сигурно си казваш, че си по-добър от него, нали? Казваш си, че докато той има богатство и титла, ти си много по-умен, по-красив, по-привлекателен за жените от него.

— Точно така.

— Но го мразиш, защото дълбоко в душата си знаеш, че той е далеч по-добър, отколкото ти някога можеш да бъдеш. И не богатството или титлата му го правят по-добър. То е нещо по-дълбоко, нещо, което никога няма да имаш. Така ли е, господин Морлънд?

— Щом ти казваш така, скъпа.

— Какво ще докажеш, като ме нараниш?

Очите на Брайс блестяха.

— Ще докажа за пореден път, че мога да вземам жените на Сейнт Джъстин под носа му. Когато те обладая, ще имам удовлетворението да знам, че съм притежавал и двете жени, които Сейнт Джъстин мислеше, че са негови. Не е много, но го правя заради удоволствието.

— Ти си глупак, Морлънд. Сигурно знаеш какво ще стори Сейнт Джъстин, когато открие, че си се опитал да ме нападнеш.

— Охо, не мисля, че ще му кажеш за малката ни веселба, мадам — Брайс я погледна затворнически. — Жените обикновено не си признават, че са били с друг мъж дори и когато ги е изнасилил. Мисля, че ги е страх да не обвинят самите тях. Всяка жена, която е омъжена за Звяра от Блекторн Хол, никога няма да си признае, че не му е била вярна. Прекалено много ще се страхува. Звяра със сигурност ще се нахвърли върху нея.

Пръстите на Хариет откриха края на последния шкаф.

— Няма да ме е страх да кажа на Сейнт Джъстин. Той ще ми повярва и със сигурност ще отмъсти за мен.

— Много по-вероятно е да те убие — каза Брайс, като скъси разстоянието между тях. — А ти си достатъчно умна, за да го знаеш. Няма да понесе мисълта, че младата му булка, жената, която показваше толкова гордо в града, вече се е оказала невярна.

— Ти не знаеш нищичко за него — без предупреждение Хариет се шмугна зад ръба на редицата шкафове.

Брайс се хвърли след нея, а в очите му гореше порочен огън.

Хариет изтича по втората пътека между шкафовете. Брайс беше точно зад нея. Само още две крачки и щеше да я хване.

Тогава тя зърна стола, на който бе стъпила, за да разгледа вкаменелостите. Стоеше точно там, където го бе оставила, в средата на пътеката. Тя скочи на седалката и се покатери върху шкафовете тъкмо в мига, когато Брайс посегна да сграбчи полите й.

Но не успя.

Хариет изтича по шкафовете, като събаряше черепи, кости и прешлени на пътеката долу. Брайс скачаше след нея по пътеката, очевидно с намерението да я хване на другия край, когато тя се опита да достигне вратата.

— По-добре ще е да слезеш веднага, малка кучко. Всичко това може да свърши само по един начин — сега в гласа на Брайс се долавяше жестока възбуда.

Хариет не го послуша. Целта й беше големият камък върху шкафа в края на редицата, онзи, в който личаха контурите на странната бодлива риба. Сега тя само се молеше камъкът да не се окаже прекалено тежък, за да го помести.

Брайс така и не разбра какво е намерението й. Вероятно въобще не му хрумна, че една жена може да прибегне до такива средства, за да се защити, или пък че ще е достатъчно силна, за да го стори, дори и да се опита.

Но Хариет от години копаеше вкаменелости от твърдите скали. Беше прекарала толкова часове, размахвайки чука и длетото. Знаеше, че не е слабачка.

Тя грабна камъка и го запрати към русата глава на Бране тъкмо в мига, когато той посягаше да сграбчи глезена и.

В последния момент Брайс явно разбра какво става.

— По дяволите, не — викът му прозвуча задавено, когато той се опита да отскочи настрани.

Но беше прекалено късно. Едва успя да избегне фронталния удар на тежкия скален къс. При рязкото му движение камъкът леко засегна главата му и отскочи тежко от рамото му, преди да падне с трясък на пода.

Брайс залитна и рухна на земята. Лежеше съвсем неподвижно, а очите му бяха затворени. Изпод една руса къдрица на челото му се процеждаше струйка кръв.

В сенчестата стая, пълна със стари кости, се възцари ужасна тишина.

Хариет стоеше върху шкафовете и едва си поемаше дъх. Сърцето й биеше лудо и ръцете й трепереха. Гледаше втренчено Брайс, но все още не можеше да разсъждава ясно.

После се насили да слезе от шкафовете. Страхуваше се да се приближи до Брайс. Не знаеше дали е мъртъв и не искаше да разбере.

Но й трябваше ключ, за да се измъкне от тази стая.

Хариет си пое няколко пъти дълбоко дъх и приближи неподвижното тяло на Брайс много внимателно. Когато видя, че той нито помръдна, нито отвори очи, тя коленичи край него и бръкна в джоба му за ключа.

Пръстите й се свиха около тежкия метален предмет. Тя бързо го измъкна. Усещаше в ръката си колко е студен. Брайс все още не помръдваше. Не можеше да каже дали въобще диша.

Хариет не се бави повече. Изтича до вратата, пъхна ключа в ключалката и я отвори.

Беше свободна.

Втурна се нагоре по стълбите до приземния етаж и видя, че всичко е обвито в сумрак. Тежките завеси на прозорците бяха спуснати срещу късното следобедно слънце.

Вратата на личния кабинет на господин Хумболт се отвори. Един прегърбен мъж с огромни бакенбарди се изправи в рамката на вратата, също като голям паяк. Човекът свирепо се намръщи, когато я видя.

— Ама какво е това, ти не си готвачката с вечерята ми! Какво, по дяволите, търсиш тук? Всички посетители трябваше отдавна да са си тръгнали.

— Тъкмо тръгвах.

— Какво казваш? Говори по-силно, момиче — той направи фуния с дланта около ухото си.

— Казах, че тъкмо си тръгвах — каза по-високо Хариет.

Той махна с ръка, доста раздразнено.

— Хайде, махай се от тук. Имам важна работа. Прекалено късно е за проклети посетители. Ако не ми трябваха пари, за да купувам повече вкаменелости, въобще нямаше да пусна когото и да било в тази къща. Банда аматьори и търсачи на сензации. Глупаци, всички са глупаци.

Хумболт се обърна и тромаво влезе обратно в кабинета си. После блъсна вратата зад гърба си.

Хариет осъзна, че трепери. Опита се да поизчисти колкото може прахта от роклята си. Когато отвори входната врата на музея и пристъпи навън на улицата, тя видя Бет да я чака близо до каретата. Момичето се смееше на нещо, което кочияшът тъкмо беше казал. Момчето, което събираше входните такси, също бе с тях. И тримата сега се обърнаха, за да я погледнат.

— Готова ли сте, мадам? — учтиво попита кочияшът.

— Да, готова съм — Хариет се приближи до каретата. — Хайде да вървим. И без това вече много закъсняхме.

Бет се ококори при вида на прашните й дрехи.

— Божичко, мадам, ваш’та прекрасна жълта рокля е направо съсипана. Туй е заради всичките ония мръсни стари кости! Трябваше да донеса една престилка.

— Няма значение, Бет — Хариет се настани в каретата. — Моля те, побързай. Искам по-скоро да се прибера у дома.

— Да, госпожо.

Момчето, което проверяваше билетите, изведнъж се втренчи в нея.

— Ами какво стана с другия господин? Онзи, дето каза, че искал да разглежда вкаменелости на спокойствие?

Хариет се усмихна хладно.

— Нямам представа. Не съм срещала никой, когато си тръгвах.

Младежът се почеса по главата.

— Трябва да е излязъл, когато не съм гледал.

— Сигурно — Хариет даде знак на кочияша да тръгват. — Това със сигурност не ни засяга.

Двадесет минути по-късно Хариет слезе от каретата пред градската къща на Гидиън. Все още не можеше да реши каква част от случилото се да разкаже на съпруга си.

От една страна, искаше да се хвърли в обятията му и да му каже всичко. Трябваше да поговори с някого за ужасните събития в музея на господин Хумболт.

Но пък от друга страна, ужасно се тревожеше какво би направил Гидиън. Нямаше да остави подобна обида към жена му да се размине безнаказано.

Гидиън стоеше на вратата на библиотеката, когато Хариет влезе в къщата. Той се усмихна при вида на прашните й дрехи.

— По мръсотията по дрехите ти съдя, че си прекарала много приятно в музея на господин Хумболт, мадам.

— Беше много интересно преживяване, милорд. Нямам търпение да ви разкажа всичко за него — пръстите й трепереха, докато смъкваше ръкавиците си.

Хариет осъзна, че тялото й едва сега реагира физически на ужасните събития в музея. Чувстваше се някак неестествено. Сякаш не можеше да спре леките, почти незабележими вибрации, които разтърсваха гърба й.

Хариет мина точно покрай Гидиън и влезе в библиотеката. Зоркият му поглед спря замислено върху лицето й и веселата му усмивка изчезна. Затвори вратата на библиотеката и се обърна към нея.

— Какво се е случило, Хариет?

Хариет се обърна с лице към него, като отчаяно търсеше думи. Чувстваше се като разкъсана от реакцията на тялото й след преживяното. Не можеше повече да се контролира.

Тя тихо проплака и се втурна към Гидиън, за да се хвърли в прегръдките му, търсейки утеха до силните му гърди.

— О, Гидиън, случи се най-ужасното нещо. Може да съм убила господин Морлънд.