Аманда Куик
Красавицата и звярът (5)

5.

В ранното утро въздухът беше леденостуден. Хариет се уви още по-плътно в старото дебело наметало, принадлежало някога на майка й. Тя тръгна внимателно надолу по пътеката. Слънцето скоро щеше да изгрее, но все още сивата светлината, отразена от морето, бе съвсем оскъдна.

Когато стигна брега, тя забърза към редицата тъмни отвори в скалите. В мокрия пясък имаше отпечатъци от обувки. Щеше да си отдъхне само ако е сигурна, че натрапникът не се е насочил точно към онази пещера, която толкова я интересуваше напоследък.

Щеше да е съвсем лесно: просто ще проследи отпечатъците и ще провери дали не е влязъл в прохода към нейната пещера, където се намираше зъба.

Но само след няколко минути Хариет изтръпна от ужас, защото забеляза, че следите изчезват точно в този проход. Може би е чиста случайност, опита се да се успокои тя.

А може би означава, че някой друг се опитва да се докопа до скъпоценния й зъб. По дяволите! Каква глупачка беше, че се остави Гидиън да я отклони от работата й в пещерата, докато приключи с разбойниците. А и какво друго да очаква, когато оставя такава работа в ръцете на човек като Гидиън.

Загърната в топлото наметало, тя съжали, че не е взела и лампа със себе си. Трябваше да се сети, помисли си Хариет, докато пристъпваше през тесния вход в зейналата тъмна пещера.

Щом разбра, че не може да продължи напред без светлина, тя спря на място. Известно време стоя неподвижно, за да привикнат очите й към непрогледния мрак. Чуваше как около нея в зловещата тъмнина се процеждат капчици вода.

Хариет напрегна очи, за да различи нещо в тесния каменен коридор, водещ към пещерата. Нямаше и следа от светлина. Натрапникът явно вече се бе отдалечил доста напред през лъкатушните извивки на тунела, в края на който се намираше пещерата, пълна с крадени предмети и с нейния скъпоценен зъб.

— По дяволите — измърмори Хариет на глас, напълно отчаяна и вбесена. Не можеше да стори абсолютно нищо. Просто трябваше да чака тук, докато се върне онзи мъж. Тогава щеше да му даде да се разбере, щеше да му каже, че има разрешение лично от Гидиън тя и само тя да изследва тези пещери.

Хариет стоеше там нетърпеливо, кръстосала ръце, когато изведнъж някаква огромна ръка се спусна върху рамото й, стисна я силно и я обърна назад.

— Божичко, какво… — Хариет леко изпищя от уплаха, но веднага разбра, че не друг, а Гидиън бе влязъл през входа зад гърба й. — О, милорд, та това сте вие. Слава богу! Толкова се стреснах.

— Заслужавате доста повече от едно стресване — изръмжа Гидиън. — Би трябвало да ви напляскам. Какво, по дяволите, правите тук? Нали ви казах да не влизате в пещерите, докато не свърша с разбойниците?

Хариет се намръщи.

— Да, знам, милорд. Но ще разберете, че бях длъжна да сляза тук, щом ви разкажа какво се случи. Просто поглеждах през прозореца си преди малко и видях как друг колекционер се промъква подло насам.

— Видели сте, глупости — Гидиън хвърли един поглед към прохода. Той държеше в ръката си лампа, но тя не бе запалена.

— Наистина видях — увери го Хариет. — Не се сетих да взема и лампа, ето защо смятам да го причакам тук, когато се връща.

— И какво, по дяволите, смятахте да сторите, когато се появи?

Тя повдигна брадичка.

— Ще го уведомя, че имам изключителни права върху тези пещери, които се намират под вашите земи, сър. Смятам да го предупредя, че ако продължава да бракониерства тук, ще го арестувате.

Гидиън поклати глава с отвращение.

— Пак вашите проклети вкаменелости — явно смяташе да продължи в този дух, когато бе прекъснат от тихо подсвирване откъм тунела.

— Ето го — бързо рече Хариет. Тя се обърна и видя как някъде дълбоко в прохода мъждука светлина. — Чудесно, че сте тук, милорд. Така ще потвърдите, че няма право да тършува в тези пещери.

Човекът продължаваше да си подсвирква, като звукът се засили и светлината на лампата му стана по-ярка. Миг по-късно един дребен, сух човечец, облечен с дебело палто, шапка с ниско дъно и много износени обувки се появи от прохода. Това беше същият човек, който Хариет забеляза от прозореца си. Светлината на лампата му разкриваше неговото тясно, някак заострено лице и чифт очи като мъниста. Той се закова на мястото си, когато видя Гидиън и Хариет, застанали в началото на прохода.

— Добрутро, милорд. Виждам, че сте успели да пристигнете навреме. Не познавам хора от вашата класа, които да стават по-рано от обяд. О, виждам, че сте довели и една приятелка — дребният човек се поклони на Хариет изненадващо ниско. — Добрутро и на вас, мадам.

Хариет се намръщи.

— Кой сте вие, сър, и какво си мислите, че правите в моите пещери?

— Вашите пещери? — лицето на човечеца се разля в сплескана усмивка. — Не бях чувал, че нещата стоят точно така.

— Единствено аз имам право да работя в тези пещери — твърдо заяви Хариет. — Негова светлост ще ви обясни.

Гидиън отправи към Хариет ироничен поглед.

— Май наистина е добре да го направя, преди нещата да се объркат още повече. Госпожице Поумрой, позволете да ви представя господин Добс от полицията.

Хариет зяпна дребния човечец.

— Полицията? Вие сте полицай?

— Имам тази чест, мадам — Добс я удостои с още един дълбок поклон.

— Колко вълнуващо — Хариет стрелна с поглед Гидиън. — Значи вече планът е готов и в действие?

— С малко късмет ще заловим крадците още при следващото им появяване — Гидиън кимна към дребния човек. — Добс ще стои на пост през нощта край пещерите през следващите няколко седмици.

— Радвам се да чуя това — Хариет погледна Добс. — Мисля, че идват поне двама мъже, но понякога и трети човек придружава останалите. Ще успеете ли да се справите с толкова много престъпници, господин Добс?

— Ако се налага — отвърна Добс. — Но все пак очаквам известна помощ. Негова светлост и аз се споразумяхме за един сигнал. Когато забележа злодеите на брега, ще използвам фенер, с който ще подам сигнал от върха на скалите.

— Икономът ми и аз ще се редуваме да следим за сигнала всяка нощ, когато няма прилив, докато крадците бъдат заловени — обясни Гидиън. — Когато забележим сигнала на господин Добс, ще слезем на брега и ще се погрижим всичко да тръгне по план.

Хариет кимна одобрително.

— Струва ми се, че това е чудесен план. Точно толкова съобразен с обстоятелствата, колкото беше и моят.

— Благодаря — сухо отвърна Гидиън.

— Само че — продължи Хариет, — искам да ви предложа една малка поправка, ако може.

— Не — отсече Гидиън. — Не мисля, че е необходимо, благодаря. — Той погледна Добс. — Открихте ли пещерата, където са складирани предметите?

— Да, сър, успях да я намеря, като следвах малката ви скица. Много внушително количество плячка, наистина — очите на Добс заблестяха. — А и успях да разпозная доста от събраните предмети. Беше ни съобщено, че са изчезнали, та ние следяхме пазара за тях. Но нищо чудно, че не са се появили в града. Държали са ги тук, за да мине достатъчно време и всеки да ги забрави. Много хитро. Наистина, много хитро.

— Тъй като господин Добс ще получи награда, когато върне предметите на собствениците им — тихо рече Гидиън към Хариет, — можете да сте спокойна, че ще стои на пост изключително съвестно.

— Да, разбира се — Хариет се усмихна на Добс. — Знаете ли, господин Добс, никога през живота си не съм виждала истински полицай. Бих искала да ви попитам за толкова много неща, свързани с работата ви.

Добс засия и си придаде важен вид, примесен с подобаваща доза скромност.

— О, разбира се, мадам. Питайте направо.

Гидиън вдигна ръка.

— Не сега. Добс, сигурен съм, че бихте искали да се отдалечите от околността колкото може по-скоро, особено след като се запознахте с терена. Няма смисъл да рискуваме. Нали не искаме някой да ви види да се навъртате тук.

— Много сте прав, сър. Е, тогава, по-добре да си вървя. Довиждане и на вас, мадам — Добс дари Хариет с още един от учтивите си поклони и се измъкна от пещерата.

Хариет изгледа как той се отдалечава.

— Е, определено си отдъхнах. Трябва да призная, че съм много доволна от скоростта, с която действате. Чудесно се справяте, милорд. Но ми се щеше да се консултирате с мен.

— Рядко се консултирам с когото и да е, госпожице Поумрой. Предпочитам да действам сам.

— Разбирам — Хариет свъси вежди, но май нямаше смисъл да спори с него по въпроса за авторитарните му методи. Планът бе задействан и изглеждаше достатъчно подходящ. Трябваше да е доволна. — Предполагам, че е най-добре да си тръгна, преди да усетят у дома, че ме няма.

Гидиън се надвеси над нея застрашително, препречвайки пътя към изхода на пещерата.

— Един момент, госпожице Поумрой. Искам да си изясним едно нещо, преди да ви позволя да се приберете у дома.

— Да, милорд?

— Трябва да стоите далеч от тези пещери, докато си свършим работата — Гидиън говореше през зъби, наблягайки на всяка дума. — Повече няма да ви го повтарям. Разбрахте ли?

Хариет примигна.

— Да, естествено, разбрах. Само че, милорд, аз не съм дете. Напълно способна съм да бъда предпазлива, когато се налага.

— Предпазлива? Нима наричате това предпазливост? Да слезете призори на брега, за да преследвате непознат мъж в тази пещера? Това не е предпазлива постъпка, това е постъпката на малка безумна глупачка.

— Не съм глупачка — извика Хариет ядосана. — Предположих, че господин Добс е някакъв колекционер, а и той се бе запътил право към пещерите ми.

— Е, но сгрешихте, нали? Въобще не беше колекционер. Също толкова вероятно бе да е един от крадците, изпратен тук да нагледа плячката.

— Казах ви, крадците никога не идват през деня. Освен това ще съм ви много благодарна, ако престанете да ми крещите, милорд. Аз съм тази, която ви предупреди какво става тук, помните ли? Преди всичко аз съм тази, която откри крадците. Трябва да ме считате, ако не за друго, то поне за партньор в тази работа. Аз просто се опитвам да спася вкаменелостите си.

— Да вървят по дяволите вашите вкаменелости. Само за това ли сте способна да мислите, госпожице Поумрой?

— Общо казано, да — изсъска Хариет.

— Ами репутацията ви? Не ви ли е хрумвало какво ще се случи, ако продължавате да се мотаете наоколо и да преследвате крадци и полицаи и всякакви други непознати, които се навъртат около брега? Нима не давате и пет пари за онова, което ще си помислят хората, ако открият с какво се занимавате по всяко време на деня и нощта?

Хариет вече наистина бе вбесена. Не беше свикнала друг, освен леля й Ефи, да й чете конско, а и отдавна се бе научила да пренебрегва нейните съвети. Но с Гидиън беше различно. Беше невъзможно просто да го пренебрегне, когато се извисява над нея по този начин и ръмжи насреща й.

— Не се интересувам какво ще кажат хората — заяви Хариет. — Не се интересувам особено от репутацията си. Нямам причина да съм загрижена за нея, тъй като нямам намерение да се омъжвам.

Очите на Гидиън блестяха в мрака.

— Каква глупачка сте! Нима мислите, че единственото нещо, което рискувате, е предложение за брак, което така и така не желаете?

— Да.

— Грешите — голямата му длан се обви около врата й, като повдигна брадичката й така, че тя бе принудена да го гледа право в очите. — Нямате представа какво рискувате. Не знаете какво означава да изгубите репутацията си и честта си. Ако знаехте, не бихте говорили такива глупости.

Хариет долови свирепата болка в гласа му и гневът й се стопи. Внезапно разбра, че думите извират от дълбините на душата му, където тежеше собственият му горчив опит.

— Милорд, нямах намерение да намеквам, че честта на човек е без значение. Просто имах предвид, че не ме интересува какво казват другите за нея.

— Значи наистина сте глупачка — изсъска той. — Трябва ли да ви обяснявам какво значи целият свят да вярва, че нямате чест? Да разкъсат на парченца репутацията ви? Да знаете, че всички, включително и семейството ви, ви смятат недостоен дори да носите благородническа титла?

— О, Гидиън — Хариет нежно докосна ръката му.

— Трябва ли да ви казвам как се чувства човек, когато влезе в балната зала и знае, че всички присъстващи започват да си шепнат за миналото му? Можете ли да си представите какво е, когато изиграете ръката си на карти в собствения си клуб и случайно спечелите, да се чудите дали някой няма да ви обвини зад гърба ви, че лъжете? В края на краищата един мъж, чиято чест е под съмнение, вероятно ще лъже и на карти, нали?

— Гидиън, моля ви…

— Знаете ли какво значи да загубите приятелите си?

— Ами, не, но…

— Знаете ли какво е всеки да мисли за вас най-лошото?

— Гидиън, престанете.

— Знаете ли какво е собственият ви баща да поставя под съмнение честта ви?

— Собственият ви баща? — Хариет бе потресена.

— Когато си богат и имаш власт — продължи Гидиън, — никой не те предизвиква открито, давайки ти възможност да обясниш истината. Всички шепнат зад гърба ти. Не ти оставят никакви средства, за да изчистиш петната от името си. И след време разбираш, че няма никакъв смисъл дори да се опитваш да го направиш. Никой не иска да знае истината. Всичко, което се иска от тебе, е да им даваш поводи да наливат още масло в огъня на клюките. Шепотът става толкова силен, че понякога мислиш, че би могъл да се удавиш в него.

— Мили боже!

— Ето какво означава да загубите честта и репутацията си, госпожице Хариет Поумрой. Добре си помислете за това, преди да поемате други рискове — Гидиън я пусна. — А сега тичайте в къщи, преди да съм решил да се вслушам в думите ви и да ви покажа какво наистина означава да пренебрегнеш общественото мнение.

Хариет се уви по-плътно в наметалото си, чувствайки се малко по-сигурна в него и го погледна право в очите.

— Искам да знаете, че не ви смятам за лишен от чест, милорд. Не мисля, че човек, лишен изцяло от чест, би се грижил толкова за моята собствена. Или да скърби толкова за онова, което той самият е изгубил. Съжалявам ви за всичко, което сте изстрадали. Виждам колко болка ви е причинило то.

— Не ми трябва проклетото ви съжаление — изрева Гидиън. — Махайте се от тук. Веднага!

В този миг Хариет осъзна, че няма начин да проникне през стената от гняв и лично страдание, която Гидиън бе издигнал около себе си. Тя бе провокирала звярът в него и сега той заплашваше да я връхлети.

Без да проговори повече, Хариет го заобиколи и се насочи към изхода на пещерата. Там тя се обърна, за да го погледне още веднъж.

— Довиждане, милорд. Ще очаквам с нетърпение развръзката на чудесния ви план.

* * *

Пристигането на госпожа Тредуел в пасторския дом същия ден следобед накара цялото домакинство да се разтича оживено. Но Ефи се справи с неочакваното посещение прелестно. Хариет трябваше да признае, че леля й определено беше факир в това отношение. Майсторлъкът й личеше най-добре именно когато й се наложи да управлява кораба в опасните води на учтивия разговор.

Госпожа Тредуел бе съпруга на един от по-едрите земевладелци в района. Съпругът й се беше отдал изцяло на ловните си кучета, а госпожа Тредуел — на обществените и моралните въпроси в околността.

Тя беше доста едра жена, която предпочиташе роклите в тъмни цветове, съчетани с тюрбани в съответните тонове. Днес представляваше внушителна гледка в сивата си рокля от алпака и с обемист сив тюрбан, който напълно скриваше оредялата й сива коса.

Въпреки че ненадейното посещение я свари неподготвена, леля Ефи моментално се окопити. Буквално за секунди тя успя да се погрижи гостенката й да бъде разположена удобно в гостната и чаят да бъде сервиран. Хариет бе принудена да напусне кабинета си, а Фелисити учтиво изостави ръкоделието си, за да забавлява госпожа Тредуел.

— О, каква приятна изненада, госпожо Тредуел — Ефи приседна на канапето и грациозно започна да налива чай. — Винаги толкова се радваме, когато някой ни посети тук, в енорийската къща — тя се усмихна любезно, докато подаваше чашката на гостенката си. — Дори и без предупреждение.

Хариет и Фелисити си размениха по една многозначителна усмивка.

— Опасявам се, че е нещо повече от обикновено посещение — каза госпожа Тредуел. — До знанието ми достигна вестта, че на снощния бал се е случило едно доста неприятно събитие.

— О, нима? — Ефи отпи от чая си и не й помогна нито с думичка.

— Разбрах, че Сейнт Джъстин се е появил.

— Да, наистина, така беше — съгласи се Ефи.

— И е поръчал да се свири валс — продължи злокобно госпожа Тредуел. — И след това го е танцувал с вашата племенница, Хариет.

— Всъщност, беше много забавно — жизнерадостно се обади Хариет.

— Да, така беше — Фелисити се усмихна на госпожа Тредуел. — Всички много харесаха валса. Надяваме се да го свирят и на следващия бал.

— Ще видим, госпожице Поумрой — госпожа Тредуел изправи вече и без това прекалено изправените си рамене. — Колкото и скандално и неприемливо е да се свири и танцува валс, аз съм далеч по-притеснена от факта, че Сейнт Джъстин е танцувал с вас, Хариет. И то само с вас. Според информацията, която получих, след този единствен танц той си е тръгнал.

— Предполагам, че е бил прекалено отегчен от нашето малко събиране — хладнокръвно заяви леля Ефи, още преди Хариет да успее да отговори. — Един танц несъмнено му е бил достатъчен, за да разбере, че едва ли ще се забавлява, ако остане. Сигурна съм, че е свикнал с по-възвишени забавления.

— Заобикаляте въпроса, госпожо Ашкомб — госпожа Тредуел повиши тон. — Сейнт Джъстин е танцувал с племенницата ви. И то валс, а не нещо друго. Наистина, избрал е Хариет, а не Фелисити, на която, слава богу, не е обърнал внимание. Въпреки това въпросът е много сериозен.

— Аз бях там през цялото време — твърдо отвърна Ефи. — Бъдете спокойна, нито за миг не ги изпуснах от погледа си.

— Въпреки това — настояваше госпожа Тредуел, — той е напуснал бала, без да си направи труда да покани другиго на танц. Избрал е да обърне внимание само на вашата племенница. Трябва да сте наясно, че подобно събитие ще бъде забелязано от всички.

— Нима? — Ефи сразяващо повдигна вежди.

— Да, точно така — мрачно заяви госпожа Тредуел. — Хората вече говорят. Ето защо лично аз се наех да дойда при вас тази сутрин.

— Колко мило от ваша страна — изкуши се да промърмори Хариет. Тя срещна погледа на Фелисити и едва успя да сдържи още една ехидна усмивка.

Госпожа Тредуел се съсредоточи върху Ефи.

— Добре ми е известно, че отскоро сте в околността, госпожо Ашкомб. Едва ли сте чували за лошата слава на Сейнт Джъстин. — Наистина, това не е тема, която може да се обсъжда пред невинни млади дами.

— В такъв случай, тъй като тук присъстват две такива дами, може би ще е най-добре да не я обсъждаме — любезно предложи Ефи.

— Ще ви кажа само едно — госпожа Тредуел упорито продължаваше да се задълбава в темата. — Този мъж е заплаха за всички невинни млади дами. Наричат го Звяра от Блекторн Хол именно защото е отговорен за гибелта на една друга млада дама, която някога живееше точно в тази къща. Тя си отне живота по негова вина. И на това отгоре, плъзнаха слухове, че е отговорен дори и за смъртта на собствения си брат. Ясно ли се изразих, госпожо Ашкомб?

— Пределно ясно, госпожо Тредуел. Пределно ясно. Ще пийнете ли още малко чай? — Ефи взе чайника.

Госпожа Тредуел я погледна ядосано. Тя остави чашката и чинийката си с доста силно издрънчаване на масата и рязко се изправи.

— Направих онова, което бях длъжна да сторя. На вашите плещи лежи отговорността за тези две млади дами. Надявам се, че ще се съобразявате с това.

— Ще се старая колкото мога — хладно отвърна Ефи. — Довиждане, госпожо Тредуел. Искрено се надявам следващия път, когато решите да ни посетите, да ни уведомите предварително. В противен случай може и да не ни откриете у дома. Ще повикам икономката си, за да ви изпрати.

Миг по-късно вратата на гостната се отвори и затвори и чак тогава Хариет си отдъхна с облекчение.

— Ама че нахално същество. Тази жена никога не ми е харесвала.

— Нито пък на мен — каза Фелисити. — Трябва да призная, че се справи с нея отлично, лельо Ефи.

Ефи сви устни и присви очи замислено.

— Ама че неприятна сцена, нали? Не смея да си представя какво говорят хората в селото тази сутрин. Сигурно всеки бакалин обсъжда снощния бал с всеки клиент, който пристъпи прага на дюкяна му. Точно от това се опасявах, Хариет.

Хариет си наля още малко чай.

— Лельо Ефи, наистина няма за какво да се тревожиш. Та това бе само един танц и тъй като най-вероятно ще си остана стара мома, не виждам какво толкова е станало. Скоро всичко ще бъде забравено.

— Да се надяваме — въздъхна Ефи. — Ето на, мислех си, че трябва да се притеснявам как да опазя Фелисити от Сейнт Джъстин, а се оказа, че ти си застрашената, Хариет. Колко странно. А всички казват, че предпочитал много млади момичета.

Хариет си спомни спора си с Гидиън същата сутрин. Знаеше, че никога няма да забрави колко болка и гняв струяха от очите му, когато я бе залял с ужасните примери за това, какво е да загубиш честта си.

— Мисля, че не трябва да вярваме на всичко, което разправят за Сейнт Джъстин, лельо Ефи.

Госпожа Стоун се появи на вратата с тъжни очи, пълни с възмущение.

— По-добре да вярвате, госпожице Хариет, тъй ще е най-добре за вас. Помнете ми думите. Звярът няма да се поколебае да съсипе още една млада дама, стига само да му се отдаде възможност.

Хариет скочи на крака.

— Не ви позволявам повече да наричате негова светлост „звяр“, госпожо Стоун. Разбрахте ли? Ако го направите, ще ви се наложи да си търсите нова работа.

Тя тръгна към вратата и се отдалечи през коридора към кабинета си, без да обръща внимание на изненадата и смущението, които остави зад гърба си. Най-сетне на спокойствие в личното си убежище, тя затвори вратата и седна на бюрото. После разсеяно взе някакъв страховито озъбен череп и започна да го върти в ръцете си.

Гидиън не беше звяр. Той бе човек, жестоко наранен от живота и от собствената си участ, но не беше звяр. Хариет знаеше, че би заложила на това и живота, и репутацията си.

* * *

Късно през нощта Гидиън остави книгата, която се опитваше да чете в продължение на повече от час, и си наля чаша бренди. Опъна крака към огъня и се загледа в пламъците над ръба на чашата си.

Колкото по-бързо приключи тая история с крадците, толкова по-добре, каза си той. Положението започваше да става опасно. Знаеше го, макар че Хариет Поумрой още не можеше да го проумее. Ако имаше и капчица здрав разум, той веднага би напуснал това място.

Какво, по дяволите, си мислеше, че прави снощи, когато се бе понесъл с нея в ритъма на валса? Пределно ясно му бе, че хората ще започнат да говорят, особено щом той не си направи труда да покани на танц никоя от другите жени в залата.

Още една дъщеря на пастор танцува с Звяра от Блекторн Хол. Нима историята ще се повтори?

Нещо в Хариет определено го караше да се държи безразсъдно. Гидиън се бе опитал да си внуши, че тя е просто една досадна учена педантка, чиито чувства са запазени единствено за стари кости. Но знаеше, че това е лъжа.

В Хариет имаше достатъчно страст, за да задоволи всеки мъж. Дори и да не я бе усетил в целувката й онази сутрин в пещерата, тя личеше ясно в кристала на очите й предната вечер, когато бе в прегръдките му и танцуваха валс.

Той си бе тръгнал толкова скоро след това, защото знаеше, че остане ли, само ще даде повод за още повече клюки в селото. Хариет беше тази, която ще трябва да изтърпи всички намеци и клюки, след като той си тръгне. Тя можеше и да си мисли, че не е чак толкова страшно, но бе толкова наивна. Животът й можеше да се превърне в истински ад.

Гидиън топлеше с ръце брендито си. Щеше да е най-добре, ако скоро напусне околността, преди отново да бъде подтикнат към някоя ужасна постъпка.

Но знаеше, че една част от него се надява залавянето на крадците да се проточи колкото може по-дълго.

Той облегна глава на стола и се замисли за усещанията си, когато снощи бе държал Хариет в обятията си. Тя беше топла и мека и се бе отдала изцяло на валса с някакво възторжено желание. Без никаква свенливост тя се бе наслаждавала истински на този тъй порочен и чувствен танц. Гидиън знаеше, че би правила любов със същата сладостна всеотдайност.

В края на краищата тази дама беше почти на двадесет и пет години и определено бе много самонадеяна. Може би трябваше да престане да се прави на благороден и да остави Хариет да се тревожи за собствената си репутация.

Та кой бе той, че да й оспорва правото да си играе с огън?

* * *

Три нощи по-късно Хариет разбра, че въобще не може да заспи. Вече два часа се въртеше неспокойно в леглото си. Нещо я тревожеше, но тя не знаеше каква е причината за безпокойството й.

Най-сетне се отказа от опитите си да заспи и стана от леглото. Когато дръпна завесите на прозореца си, видя, че облаци закриват отчасти луната. Имаше отлив и се виждаше посребрената ивица пясък в подножието на скалите.

Видя и още нещо. Светлинката на някаква лампа.

Крадците се бяха върнали.

Обхвана я силно вълнение. Хариет отвори прозореца и се надвеси навън, за да вижда по-добре. Малко по-далеч проблесна още една светлинка, издавайки присъствието на втори крадец. Точно така, почти винаги крадците бяха двама, но понякога на брега се появяваше и трети човек.

Хариет потърси с поглед трета светлинка, но след известно време реши, че този път третият мъж сигурно не придружава останалите.

Чудеше се дали Добс, полицаят, вече е започнал да действа. Вероятно точно сега изпращаше сигнали на Гидиън. Опитвайки се да види какво става, Хариет едва не падна от прозореца.

Без съмнение това бе най-вълнуващото преживяване в живота й. Затова ужасно съжаляваше, че няма да може да наблюдава как Добс арестува злодеите.

Спомни си строгото предупреждение на Гидиън да стои далеч от пещерите. Естествено все така ще стане: мъжете ще преживяват нещата наистина, а тя, човекът, които бе забелязал какво става и бе предупредил другите за това, трябваше да виси на прозореца и от там да наблюдава събитията.

Хариет се надяваше, че ще забележи Гидиън, когато пристигне, за да се присъедини към господин Добс. Но накъсаната от облаците лунна светлина не й позволяваше да види кои знае колко от действията, които се развиваха на брега.

После й хрумна, че ще вижда много по-добре, ако застане на върха на пътеката, която води надолу към брега.

Нужни й бяха само няколко минути, за да навлече набързо една топла вълнена рокля, да завърже обувките си и да грабне наметалото и ръкавиците си.

Малко по-късно, вдигнала качулката на пелерината, за да я предпазва от режещия нощен въздух, Хариет излезе от къщата и се отправи към върха на пътеката в скалите.

От новата си наблюдателница тя можеше да види далеч по-обширна част от брега. Ивицата пясък едва забележимо започна да се стеснява, тъй като приливът бе започнал. След около половин час морската вода щеше да нахлуе в пещерите.

Крадците сигурно знаеха точно кога настъпва приливът, помисли си Хариет. Много пъти преди това бяха действали по същия начин. Гидиън и господин Добс също трябваше да са наясно с това. Трябваше да се действа бързо, тъй като крадците нямаше да се бавят много. В противен случай щяха да се озоват хванати в пещерите като в капан от нахлуващата вода.

Хариет забеляза някакво леко раздвижване на сенките по брега. Две сенки, каза си тя. И не използваха лампи, за да осветяват пътя си. Несъмнено това бяха Гидиън и неговият иконом, които пристигат по сигнала на Добс.

Хариет пристъпи напред, досами ръба на скалите. Изведнъж я обзе страх. Крадците сигурно бяха въоръжени и ето че всеки момент щяха да излязат от пещерата.

За пръв път й хрумна, че Гидиън може да се намира в сериозна опасност. Мисълта я разтревожи и напълно прогони досегашното й вълнение. Разбра, че не може да понесе мисълта той да бъде ранен.

Към сенките, за които Хариет бе сигурна, че са Гидиън и иконома му, сега се присъедини и трета сянка, която несъмнено беше господин Добс. Сега тримата се скриха зад скалите.

В този миг откъм входа на пещерата се появи малка светлинка. Оттам излязоха двама мъже, които веднага бяха пресрещнати от Добс. Сред шума на морето и вятъра Хариет едва успя да долови вика на дребния човек:

— Спрете, крадци!

Откъм брега се разнесоха викове на изненада и уплаха. Хариет тъкмо се опитваше да види по-добре какво точно става там долу, когато изведнъж около врата й се уви нечия дълга мъжка ръка и я стегна като в менгеме. Хариет замръзна на място от изненада.

— По дяволите, какво си мислите, че правите, госпожице Поумрой? — изсъска тихо Крейн.

— Господин Крейн! Господи, как ме изплашихте! — мислите й летяха със светкавична бързина. — Не можех да заспя и реших да се поразходя на чист въздух покрай скалите. Какво правите тук? — Хариет се поздрави наум за добре изиграната самоувереност.

— Стоя на стража, госпожице Поумрой. И много хубаво съм направил, нали? Иначе можеше и мен да хванат заедно с ония бедни, тъпи нехранимайковци долу на брега — той допря острието на нож до гърлото й.

Хариет потръпна, отвратена от неприятната миризма на високия костелив мъж, както и от силата на змийската му ръка.

— Нямам представа за какво говорите, господин Крейн. Да не би да се е случило нещо на брега тази нощ? Мислех, че в този район отдавна са се справили с контрабандата.

— Не вярвайте на глупости, госпожице Поумрой — той стисна още по-силно гърлото й, като така почти спря дъха й. — Сам виждам какво става там долу. Другарите ми са попаднали в капан.

— Нямам представа за какво говорите, господин Крейн.

— О, нима? Е, скоро ще разберете, когато и ние слезем там долу.

Хариет преглътна.

— Защо ще слизаме там долу?

— Ще изчакам, докато ония се разкарат, и тогава ще ида да прибера, каквото мога. Утре, още при изгрев слънце, полицията ще дойде, за да конфискува всичката стока от пещерата. Ще си взема, каквото мога, преди да са я отмъкнали. А вие ще дойдете с мен като заложница. Просто за всеки случай, например ако някой се опита да ме спре.

— Но приливът вече започва, господин Крейн — отчаяно рече Хариет. — Няма да имате достатъчно време.

— Е, добре, значи просто трябва да побързам, нали? Както и ти. Мърдай по-бързо, госпожице Поумрой. Предупреждавам те, ако извикаш, ей тоя нож ще мине през гърлото ти.

Крейн я избута към пътеката в скалите. Хариет погледна надолу и видя, че Гидиън и останалите вече бяха заловили крадците. Сега отвеждаха злодеите нататък по брега, към една от другите пътеки нагоре. Дори и някои от тях случайно да погледне назад, сигурно нямаше да забележи как Крейн и тя слизат надолу към брега, скрити в тъмните сенки.

А след малко Гидиън и останалите щяха да са достатъчно далеч, за да не могат и да ги чуят.