Аманда Куик
Красавицата и звярът (7)

7.

През нощта Гидиън стана веднъж, за да запали другата лампа. Хариет не помръдна. Той се върна в тяхното странно легло, притисна я отново до себе си и заспа.

Когато се събуди за втори път, знаеше, че вече е утро.

В пещерата нямаше начин да различи деня от нощта, но сетивата му подсказваха, че вече се зазорява. Зората и равносметката.

Стана му съвсем ясно какво ще се случи още в мига, когато бе пресрещнал Крейн във входа на пещерата и бе разбрал, че Хариет все още е вътре, и то сама. Дори докато си проправяше път през надигащите се вълни, той добре съзнаваше, че няма да има време да открие Хариет и да я изведе отново навън, преди външната пещера да се наводни.

И това значеше, че ще прекара нощта с нея. Значеше, че на сутринта тя ще е напълно компрометирана. Той не можеше да попречи на онова, което зората неизбежно щеше да й донесе.

И все пак той съвсем не възнамеряваше да усложнява проблема, като се люби с нея.

Но сега Гидиън ясно съзнаваше, че щом тя му се бе усмихнала, щом го бе докоснала и му се бе отдала доброволно, всичките му добри намерения бяха отишли по дяволите.

Да люби Хариет бе станало също толкова неизбежно, колкото и идването на зората.

Гидиън се протегна внимателно и почувства силна болка в мускулите, които се бяха схванали през нощта заради твърдия каменен под. Усети как Хариет се размърда до него и се сгуши по-плътно до тялото му, търсейки топлината му. Но не отвори очи.

Той я погледна и се усмихна. Тя така удобно лежеше на сгъвката на ръката му, сякаш това бе най-естественото място, където да се намира. Лицето й бе наполовина скрито от непокорната й къдрава коса. Гидиън любопитно докосна с пръсти кестенявите й къдрици, които изглеждаха като мънички пружинки, но при допир се оказаха толкова меки. После хвана в шепата си част от косата й, стисна й и след това внимателно я пусна.

Снопчето коса сякаш имаше свой собствен живот. В мига, в който пръстите му го пуснаха, то отново бухна непокорно. Косата на Хариет бе като всичко останало в нея, реши Гидиън: мека и ароматна, женствена и безкрайно жизнена.

Снощи той се беше изгубил в тази жена. Снощи бе открил безкрайността на желанието си към нея. Снощи тя му бе казала — не, беше му показала, — че го желае. Бе му се отдала с необуздано, невинно доверие, което бе по-ценно от целия куп съкровища в средата на пещерата.

Тя се бе отдала на Звяра от Блекторн Хол, въпреки белязаното му лице и въпреки белязаното му минало.

Когато горещите спомени се завърнаха, тялото му отново започна да се втвърдява. Той помръдна крака си върху голия прасец на Хариет и плъзна ръка по пищната извивка на бедрата й. Мечтаеше повече от всичко на света този омагьосан миг никога да не свършва.

Досега никога не се беше страхувал да застане лице в лице с реалността. Дори отдавна се бе научил да търси умишлено сблъсъка с тази реалност. Но тази сутрин Гидиън знаеше, че би дал всичко, би продал душата си само за да има магическа пръчица, с която да превърне тази пещера в безкраен свят, където той и Хариет ще могат да останат завинаги.

Хариет повдигна клепки и замига, за да прогони съня. Няколко секунди тя го гледа е някаква сънена умора, но скоро тюркоазените й очи се избистриха и в тях се върна съзнанието за реалността.

— Мили боже! — извика тя и рязко се изправи. — Колко е часа?

— Мисля, че вече е утро — Гидиън видя как тя придърпа наметалото си и свенливо го уви около себе си. Разбра, че тя избягва погледа му. Видя как по страните й избива руменина. — Успокой се, Хариет.

— Семейството ми ужасно ще се тревожи.

— Несъмнено.

— Трябва да излезем оттук и да ги уверя, че съм в безопасност.

— Така ли? — Гидиън бавно седна, като не я изпускате от погледа си.

Хариет рязко извърна глава, за да го погледне право в лицето. Очите й се разшириха.

— Какво имате предвид, милорд?

— Прости ми, скъпа. Не исках да ти прозвучи като присмех.

Гидиън стана прав, без да се притеснява от голотата си, докато видя как Хариет бързо отвърна поглед. Това доста го развесели. Тя сякаш дори и не забелязваше белега на лицето му, но гледката на неговото голо мъжко тяло я бе накарала да се извърне.

— По-добре се облечи, Хариет. Сигурно отливът вече е настъпил и е възможно Добс да е тръгнал насам, за да ни търси.

— Да. Да, разбира се — тя се изправи на крака, като все още придържаше наметалото около тялото си. После се наведе и вдигна роклята. Поколеба се, като явно се опитваше да измисли как да я навлече, без да пуска наметалото.

— Ей сега ще ти помогна — тихо предложи Гидиън.

— Няма нужда, милорд.

— Както искаш — Гидиън отново се протегна и отиде до мястото, където бе оставил собствените си дрехи. Навлече ризата си и обу панталоните си, като остана много доволен, че бяха поизсъхнали през нощта. Но ботушите му се бяха втвърдили от солената баня.

— Гидиън?

— Да, скъпа?

Хариет се поколеба.

— Ами, за снощи, милорд. Не искам… Исках да кажа, вие не бива да се чувствате…

— Можеш да съобщиш на леля си да ме очаква в три следобед — Гидиън започна да дърпа единия вдървен ботуш. Но да го обуе съвсем не беше лесна задача. Кожата изглежда се бе свила.

— Защо? — направо го попита Хариет.

Гидиън повдигна едната си вежда и й хвърли недоумяващ поглед, докато се мъчеше да нахлузи и другия си ботуш. Хариет го гледаше втренчено и изглеждаше страшно разтревожена. Гидиън се чудеше, дали пък най-сетне не беше осъзнала пълното значение на случилото се.

— При тези обстоятелства естествено желая да й поднеса почитанията си — рече той.

— Почитанията си? Това ли е всичко?

Той сви рамене.

— И да направя официално предложение за брак.

— Знаех си — Хариет го гледаше вбесена. — Знаех си, че точно това сте намислил. Е, аз пък не съм съгласна, милорд. Няма да го позволя, разбирате ли? Няма да ви позволя да го направите.

— Няма да позволиш? — Гидиън я гледаше изпитателно.

— В никакъв случай. О, знам какво си мислите. Мислите, че заради онова, което се случи между нас снощи, вие сте длъжен да ми предложите брак. Но, уверявам ви, това въобще не е нужно, сър.

— Така ли?

— Абсолютно — Хариет се изправи гордо. — Онова, което се случи снощи, не беше по ваша вина. Само аз съм виновна. Ако не бях такава глупачка, че да изляза на скалите, за да наблюдавам събитията, нямаше да стане нищо лошо.

— Но ти излезе на скалите, Хариет. И всичко друго наистина се случи.

— Няма значение, не искам да се чувствате задължен да ми предлагате брак — Хариет изглеждаше наистина много ядосана.

— Хариет, сега си прекалено развълнувана. Когато се успокоиш, сама ще разбереш, че нямаш друг избор, освен да приемеш предложението ми. Дори нещо повече, леля ти и сестра ти ще настояват да го сториш.

— Това не ме интересува особено. Сама вземам решения, милорд, точно както направих и снощи. И после нося отговорността си за тях.

— Аз също сам взимам решения, Хариет — рече той, като вече започваше да се ядосва на непокорния й нрав. — И аз също нося отговорността си за тях. Ще се сгодим още този следобед.

— Не, няма да се сгодим този следобед. По дяволите, Гидиън, няма да се омъжа само за това, че съм била компрометирана.

Гидиън бе разгневен не на шега.

— Аз пък няма да позволя отново да разправят, че Звяра от Блекторн Хол е похитил и безсърдечно е захвърлил още една дъщеря на енорийски пастор.

Хариет пребледня. Втренчи се в лицето му, а огромните й очи издаваха колко е смутена.

— Господи, Гидиън. Въобще не се замислих какво ще кажат за теб!

— По дяволите — с три големи крачки Гидиън се озова до нея и сграбчи раменете й. Искаше му се да я разтърси. Но вместо това просто я държеше неподвижно и я накара да го погледне в очите. — Та ти въобще не си мислела. Просто си се водила от наивните си, спонтанни прищевки, без въобще да се замислиш за реалността на онова, с което ще трябва да се сблъскаме в мига, в който излезем от тази пещера.

Тя гледаше изпитателно лицето му.

— През цялото време си знаел какво ще трябва да направиш днес, нали? Точно това си имал предвид снощи, когато ми говореше за съдбата.

— Разбира се, че знаех какъв ще е крайният резултат. Но и ти си го знаела.

Тя яростно поклати глава.

— Не. Наистина, въобще не се бях замислила за това до тази сутрин, когато се събудих и осъзнах, че вие сигурно ще се почувствате длъжен да ми предложите брак. Казах си, че това не е необходимо. Аз бих могла да понеса клюките тук, в провинцията. И тъй като не се движа много в обществото, а и не смятам да се омъжвам, въобще не се интересувам от онова, което ще кажат хората.

— А ако разбереш, че си бременна? Как смяташе да се справиш с това?

Хариет наведе очи, а бузите й се изчервиха силно.

— Не е много вероятно, милорд. А и в края на краищата, беше само един път.

— И един път е достатъчен, Хариет.

Тя стисна устни.

— Във всеки случай, ще разбера със сигурност само след няколко дни.

— Само след няколко дни? Та това ще се окажат най-дългите дни в живота ти. Хариет, ти си умна жена. Предлагам ти да започнеш да се държиш, както подобава, а не като наивно, своеволно дете.

Пръстите й стискаха силно наметалото й.

— Да, милорд.

Гневът се изпари от Гидиън тъй бързо, както бе дошъл. Той я притегли към себе си и притисна главата й до рамото си. Чувстваше колко е напрегната.

— Толкова ли ще е лошо да се омъжиш за мен, Хариет? Снощи ми се стори, че не ме намираш чак толкова отвратителен.

— Та вие не сте ни най-малко отвратителен, милорд — думите и долитаха до него приглушени от ризата му. — Не е там въпроса. Работата е там, че не желая да се омъжите за мен, защото се чувствате длъжен да го направите.

— Разбирам. Ти си много твърдоглава жена — той се усмихна с ирония, скрил лице в косата й. — Свикнала си да правиш, каквото см поискаш. Сигурно се страхуваш, че ще загубиш част от безценната си независимост…

— Нямам намерение да губя нито частица от независимостта си — приглушено рече тя.

— С течение на времето ще привикнеш към брачния живот.

— Вижте какво, Гидиън, какви са тия приказки за привикване?

— Няма значение — нежно отвърна той. — Ще говорим за това по-късно. А дотогава, трябва да ми позволиш да уведомя леля ти, че сме сгодени.

— Но, Гидиън…

— Казваш, че ще знаеш дали носиш детето ми само след няколко дни. Ако се окаже, че наистина е така, ще си издействам специално разрешение за сключване на брак без отлагане и ще се венчаем незабавно. Ако не си бременна, ще действаме както правят всички и ще насрочим дата за сватба след по-благоприличен период от време.

Хариет вдигна глава, а по очите й личеше, че внезапно е разбрала нещо.

— Значи искате да почакаме, ако е възможно?

— Ако е възможно, да. Ако покажем, че не бързаме особено, това би потушило някои от клюките. А сега, щом се разбрахме за това, мисля, че е най-добре да тръгваме. Скоро хората ще тръгнат да ни търсят — той я пусна и тръгна да вземе лампата.

Хариет не каза нищо, докато го следваше по прохода към изхода на пещерата. Гидиън усещаше как тя върви близо зад него, стиснала устни обезсърчено, но поне вече не протестираше.

Разбираше, че тя се чувства като в капан и е страшно нещастна, но не знаеше как да повдигне духа й. Бе сигурен само в едно: щеше да е далеч по-нещастна, ако не бе я принудил да приеме предложението му да се оженят.

На Хариет й бе лесно да твърди, че не се нуждае от официално предложение за брак, което да я предпази от последствията на тази нощ в пещерата. Но Гидиън знаеше много добре каква е истината. Животът й щеше да стане истински ад, дори и тук, в Ъпър Бидълтън, ако не направи каквото трябва. Той не би допуснал да бъде очернена само заради него.

Гидиън разбираше, че не е доволна от перспективата да се омъжи за него, но знаеше също и че тя няма друг избор.

В момента Хариет беше прекалено замаяна, за да разсъждава трезво. Гидиън се чудеше кога ли ще й стане ясно, че има и нещо далеч по-лошо от това, да се тревожи, че ще се омъжи насила.

Сигурно съвсем скоро някоя много загрижена персона щеше да я предупреди, че може и въобще да не се омъжи.

Рано или късно някой непременно щеше да напомни на Хариет, че от Гидиън не може да се очаква да направи онова което повелява честта му. Звяра от Блекторн Хол съвсем не се славеше с особена честност, когато става въпрос за млада невинни жени.

Добс ги чакаше на входа на пещерата. Придружаваше го Аул, изключително чевръстия иконом на Гидиън.

Гидиън бе избрал Аул по същия начин, както избираше и конете си: не заради външния им вид или сговорчивия нрав а заради предаността, силата и издръжливостта им. Когато Гидиън го срещна за пръв път, Аул изкарваше прехраната си като професионален боксьор.

Аул така и не бе успял да отвори своя собствена школа като Джаксън, например. Но бе успявал да оцелява години наред, като участваше само в показни мачове. Печелеше скромни суми, като оставяше на разни наперени младежи от аристокрацията да му плащат, за да им служи като спаринг партньор. Младежите не обичаха да губят. А Аул бе успял да проумее този тъй прост факт и той бе залегнал в основата на бизнеса му.

Лицето на Аул носеше белезите на професията: носът му бе чупен безброй пъти, ушите му бяха доста посмачкани, а и му липсваха няколко зъба. Беше с типичната тромава осанка на боксьорите и костюмът му на иконом никога не му стоеше както трябва, но това съвсем не смущаваше Гидиън. Аул бе един от малкото хора на този свят, на които имаше пълно доверие и с които можеше да сподели всичко.

— Охо! Виждам, че вие двамата сте преживели нощта — Добс вдигна лампата си, щом ги видя. — Вярвам, че сте в от лична форма?

— Добре сме — Гидиън погледна Аул. — Всичко наред ли е?

— Разбира се, милорд — Аул погледна Хариет злокобно. — Предполагам, че това е госпожица Поумрой? Семейството й е много разстроено. Говорих с икономката, госпожа Стоун която сякаш моментално успя да схване сериозността на положението.

— Не съм изненадан — спокойно отвърна Гидиън. — Госпожице Поумрой, позволете да ви представя моя иконом. Името му е Аул и е изключително полезен, когато се налага, но е напълно лишен от чувство за хумор. Госпожица Поумрой и аз смятаме да се оженим в близкото бъдеще, Аул.

Погледът, с който Аул измери Хариет, можеше достойно да съперничи с този на митичния базилиск^[1].

— Много добре, милорд.

Хариет вдигна глава.

— Гласът ви ми подсказва, че съвсем не намирате идеята за добра, Аул.

— Аз нямам думата по въпроса, госпожице Поумрой. Господарят ми прави каквото си иска. Винаги е бил такъв. Несъмнено и такъв ще си остане.

— Не му обръщайте внимание — тихо каза Гидиън на Хариет. — Ще свикнете с маниерите му. Добс, успяхте ли заедно с Аул да хванете Крейн снощи?

— Свършихме я и тая работа, сър — весело отвърна Добс. — Много добре я свършихме. Издърпахме го от водата тъкмо преди за последен път да потъне. Обаче вече беше прекалено късно, за да влезем след вас и госпожица Поумрой в пещерата. Предположихме, че ще идете в голямата пещера и ще останете сухи през нощта.

— Да — Гидиън хвърли бърз поглед към Хариет, която стоеше край него прекалено мълчаливо. — Нека заведем госпожица Поумрой у тях. Събитията се оказаха прекалено изтощителни за нея. А има и някои подробности, които бих искал да обсъдя с вас, Добс.

— Разбрано, сър. Разбирам ви отлично.

Малката група излезе от пещерата и се отправи покрай брега към пътеката в скалите, която водеше към старата енорийска къща. Когато стигнаха до върха на скалите, Гидиън с едно кимване отпрати Добс и Аул и хвана Хариет за ръката.

— Ела, Хариет — тихо рече той. — Ще те изпратя до вратата.

— Няма нужда — промълви тя. — Мога и сама да се изпратя до собствената си врата.

Гидиън се въздържа от раздразнената забележка, която бе готов да изрече. Тя беше прекалено разстроена от скорошните събития и потиснатото й чувство за лична независимост само търсеше поводи, за да излезе на повърхността. Гидиън си каза, че явно трябва да е подготвен за известна липса на готовност от страна на Хариет да му съдейства, поне на първо време. Сега най-важното беше тя да разбере, че няма друг избор, освен да приеме годежа им.

Вратата на къщата се отвори, още преди Гидиън и Хариет да стигнат до входните стъпала. Появи се Фелисити, която явно бе наблюдавала през прозореца, с лице, по което се четяха и тревога, и облекчение.

— Хариет, толкова се разтревожихме. Добре ли си?

— Съвсем добре съм — увери я Хариет. — Как е леля Ефи?

— Сигурно се приготвя за погребение в дневната. Госпожа Стоун припадна, щом господин Аул дойде късно снощи и ни каза какво се е случило. И вече часове наред все ми се налага да я свестявам — Фелисити погледна Гидиън намръщено. — А вие, сър, какво ще кажете в своя защита?

Гидиън се усмихна хладно на предизвикателството.

— Опасявам се, че точно сега нито имам време, нито желание да казвам каквото и да е. Но в три часа ще се върна, за да говоря с леля ви. Моля, кажете й да ме очаква — той се обърна към Хариет: — Довиждане засега, скъпа. Ще се видим днес следобед. Постарай се дотогава да не се докараш до истерия. Ще се почувстваш много по-добре, ако вземеш една гореща вана.

Хариет изсумтя презрително.

— Нямам никакво намерение да се докарвам до истерия, както предполагате. Но мисля, че наистина ще взема вана.

Тя влезе наперено в къщата и затвори вратата под носа му. Гидиън слезе обратно по стълбите и се присъедини към Добс и Аул.

— Госпожица Поумрой май не е в особено добро настроение днес — забеляза Добс. — Сигурно й е дошло множко туй, дето й се случи. Пък е толкова хубаво момиче. Имал сте късмет, сър, че не изпадна в истерия.

— Годеницата ми не спада към онези жени, които толкова лесно изпадат в истерия. Не е ваша работа да се тревожите за състоянието й, Добс. Има по-важни въпроси, които трябва да обсъдим.

— Да, сър. И какви са тези въпроси, ваша светлост?

Гидиън погледна замислено през рамото си към скалите.

— Вероятността да не сме хванали всички крадци.

Лицето на Добс, което толкова приличаше на лицето на джудже от приказките, сега се сбръчка в любопитна гримаса.

— Мислите, че може да има и други замесени?

— Сбирката с ценни предмети в пещерата е доста внушителна — тихо обясни Гидиън. — Мисля, че са били подбрани с опитно око, а не са били грабнати случайно, както става в бързината, когато правят обир.

— А-ха — Добс вече наистина беше заинтригуван. — Мислите, че зад тези кражби стои друг организатор? Някой, който се е погрижил да бъдат откраднати само най-отбрани предмети?

— Мисля, че ще е от полза, ако поразпитаме Крейн и другите двама, които заловихме снощи — отвърна Гидиън.

— Аз ще се заема с това — рече Добс, като потри ръце. — Колкото повече, толкоз по-весело. Ще ви призная, че този случай ще стори чудеса с репутацията ми на професионалист. Всички ще се избиват да наемат някой си Дж. Уилям Добс.

— Сигурно — Гидиън се обърна към Аул. — Докато отида с Добс до магистрата, за да се заемем с разпитите, ти ще се върнеш в Блекторн Хол и ще наредиш на прислужника ми да ми приготви дрехи за следобедното ми посещение в енорийската къща. Искам лично да се увериш, че всичко е както трябва, Аул. Ще правя предложение за брак и трябва да създам добро впечатление.

— Значи искате да сте облечен в черно, милорд. Както и ако отивахте на погребение.

* * *

Ефи си наля още една чаша чай. Това бе четвъртата, броено от момента, когато Хариет слезе при тях след горещата вана. Фелисити крачеше напред-назад покрай прозореца на приемната, а по лицето й бе изписано изключително сериозно изражение. Госпожа Стоун за пореден път бе свестена, след като бе паднала на пода като мъртва при вида на завърналата се Хариет. Веднага щом я бяха изправили на крака, тя бе дръпнала завесите, сякаш в къщата имаше смърт.

Един висок часовник тиктакаше печално, като отмерваше безвъзвратно приближаването на три часа. С всяко лекичко поместване на стрелките му Ефи сякаш потъваше още по-дълбоко в унинието си. Най-общо казано, в къщата се бе възцарила атмосфера на мрачна безнадеждност.

Според Хариет, това вече започваше да прелива чашата. Отначало се беше почувствала ужасно виновна, задето бе разстроила така всички. Но сега отчаянието, обзело околните, започваше да й лази по нервите.

— Не мога да разбера защо се държите така, сякаш съм умряла в онази пещера — промърмори Хариет, като наля чаша чай и за себе си.

Тъй като не беше много наясно каква точно трябва да е роклята ти, когато ще получаваш предложение за брак от страна на един виконт, тя бе избрала най-новата си рокля. Роклята беше от муселин, който поначало беше бял, но Хариет наскоро го бе пребоядисала в жълто, защото платът бе започнал своеволно да придобива именно този цвят. Дългите й ръкави бяха набрани при китките, а деколтето бе запълнено със скромна надиплена риза. Върху непокорната си коса Хариет бе забола с фиби една свежа бяла дантелена шапчица. Винаги се чувстваше някак недооблечена без шапчица.

Когато се огледа в огледалото, тя реши, че изглежда точно както си е изглеждала винаги. Всъщност, ужасно обикновена. Човек би предположил, че след онова, което се случи снощи, тя ще изглежда някак различна. Може би по-вълнуваща и интересна. Щеше да й е страшно забавно, ако се бе превърнала в мистериозна жена. А вместо това тя си изглеждаше просто като грозноватичката Хариет.

— Слава богу, че не умря — рече Фелисити. — Честно, Хариет, така и не успях да разбера как можеш да влизаш в тези пещери, да не говорим пък как си прекарала цяла нощ в една от тях. Сигурно е било ужасно!

— О, не беше чак ужасно, просто страшно неудобно. Пък и нямах друг избор — Хариет отпи от чая си. — Всичко това беше просто една лоша случайност. Искам пак да ви напомня този факт.

— Всичко това си е направо бедствие — заяви мрачно Ефи. — Един бог знае какво ще се случи сега.

— Ще се случи това, че в най-скоро време ще се окажа сгодена — въздъхна Хариет.

— И то за човек, който ще стане граф — отбеляза Фелисити с обичайния си прагматизъм. — Мен ако питате, това съвсем не е лоша участ.

— Нямаше да е лоша, ако той се жени за мен, защото е безумно, безнадеждно, страстно влюбен — каза Хариет. — Проблемът е там, че той ще се ожени за мен, защото така повелява честта му.

— И точно така трябва да направи — строго рече Ефи. — Той напълно съсипа репутацията ти.

Хариет се намръщи.

— Ни най-малко не се чувствам съсипана.

Госпожа Стоун влезе в стаята с тежка походка, с още един чайник в ръка, и изгледа малката групичка. Видът й бе като на човек, който смята да се произнесе по съдбовен въпрос.

— Няма да има нито годеж, нито сватба. Помнете ми думите. Ще видите. Звяра от Блекторн Хол се е позабавлявал с госпожица Хариет и сега ще я захвърли като боклук.

— Бог да ни е на помощ! — проплака Ефи, като се облегна на стола см, стиснала в скута си мократа си кърпичка.

Хариет свъси вежди.

— Внимавайте, госпожо Стоун. Бих предпочела да не ме наричате боклук. Помнете, че все пак съм ви работодател.

— Нищо лично, госпожице Хариет — госпожа Стоун остави троснато подноса с чай на масата. — Просто знам що за подлец е Звяра. Вече веднъж съм преживяла всичко това. Получил е, каквото е искал. Сигурно вече е далеч, далеч от тук.

Фелисити погледна замислено Хариет.

— Наистина ли получи, каквото е искал. Хариет? По този въпрос не бе особено ясна.

— Мили боже! — промърмори Ефи, преди Хариет да успее да измисли какво да отговори. — Едва ли има някакво значение, дали го е получил, или не. Репутацията й вече е съсипана.

Хариет се усмихна иронично на сестра си.

— Е, виждаш ли, Фелисити? Какво се е случило в действителност няма никакво значение. Най-важно е как изглеждат нещата отвън.

— Да, знам — отвърна Фелисити. — Но съм ужасно любопитна, нали разбираш.

— О, той я е похитил, това е сигурно — заяви направо госпожа Стоун. — Въобще не се съмнявайте в това. Никоя невинна млада дама не може да прекара нощта със Звяра от Блекторн Хол и в крайна сметка той да не я похити.

Хариет усети как се изчервява. Пресегна се да си вземе една от курабийките на подноса.

— Благодаря за мнението ви, госпожо Стоун. Мисля, че вече чухме достатъчно. Защо не идете в кухнята и не си намерите някаква работа там? Сигурна съм, че негова светлост ще се появи всеки момент. Ще ни трябва още чай.

Госпожа Стоун се изправи възмутена.

— Току-що донесох пресен чай. А вие само се заблуждавате, госпожице Хариет, ако вярвате, че Сейнт Джъстин ще се появи днес следобед. Най-добре е да се примирите с неизбежното, тъй мисля аз. И се молете на господ бог да не се окаже, че сте бременна, както се случи с бедничката госпожица Диъдри.

Устните на Хариет се свиха от гняв.

— Дори и да ми се случи подобно нещо, уверявам ви, нямам никакво намерение да прибавя още патос към драмата, като отнема собствения си живот, госпожо Стоун.

— Хариет, моля те — отчаяно се намеси Ефи. — Не може ли да говорим за нещо друго? Всички тия приказки за похищаване и самоубийства направо ме смазват.

Тропотът на копита, който долетя точно в този момент, сложи край на мъчителния разговор, Фелисити припна към прозореца и надникна иззад завесите.

— Той е — възкликна тя тържествуващо. — На един огромен кон. Хариет беше права. Сейнт Джъстин наистина дойде, за да й предложи да се оженят.

— Слава богу! — промълви Ефи, като моментално изпъна гръб на стола си. — Спасени сме. Хариет, или веднага извади тази курабийка от устата си, или моментално я глътни.

— Гладна съм — продума Хариет с пълна уста. — Ако си спомняш, тази сутрин не съм закусвала.

— Една млада дама, на която ще правят предложение, трябва да е прекалено развълнувана, за да яде. Особено когато предложението пристига при такива обстоятелства. Госпожа Стоун, пригответе се да отворите вратата. Точно днес не искаме да караме негова светлост да чака. Фелисити, прибери се в стаята си. Предстоящият разговор не те засяга.

— О, добре, лельо Ефи — Фелисити се измъкна от дневната, като не пропусна да хвърли един любопитен поглед към Хариет. — И после ще искам подробен разказ! — извика тя от коридора.

Въпреки храбрия вид, който досега бе успявала да поддържа пред другите, Хариет усещаше стомаха си свит на топка. Сега бе заложено цялото й бъдеще, а и нещата съвсем не вървяха, както ги бе планирала. Щом чу рязкото, властно почукване на Гидиън по входната врата, тя изведнъж съжали, че въобще е налапала тази курабийка.

Хариет зачака напрегнато госпожа Стоун да отвори вратата.

— Може да съобщите на госпожа Ашкомб, че Сейнт Джъстин е тук — хладно заяви Гидиън. — Очакват ме.

— Жестоко е да карате бедничката госпожица Поумрой да си мисли, че наистина ще се ожените за нея — неумолимо заяви госпожа Стоун. — Отвратително жестоко.

— Отдръпнете се, госпожо Стоун — изръмжа Гидиън. — Смятам да се представя сам.

В коридора отекнаха тежките стъпки на ботушите му. Сигурно умишлено набиваше пети. Гидиън можеше да се движи толкова тихо, когато пожелае.

Хариет изтръпна.

— О, боже! Опасявам се, че започнахме страшно зле, лельо Ефи. Госпожа Стоун успя да го обиди, още преди да е пристъпил прага ни.

— Тихо — изкомандва Ефи. — Аз ще се погрижа за това.

Гидиън влезе в стаята с широки крачки и дъхът на Хариет спря, щом го зърна. Високият му ръст и масивното му, мощно тяло, съчетани с елегантната кройка на черните му дрехи и лъскавите ботуши, му придаваха изключително внушителен вид. Но днес следобед той й се стори още по-прелестен. Чудеше се дали това се дължи на новото й, толкова интимно познание за него.

Погледите им се срещнаха и Хариет разбра без капчица съмнение, че той си спомня предишната нощ. Тя усети как ужасно се изчервява и това я раздразни. Инстинктивно се опита да прикрие реакцията си, като грабна още една курабийка и я захапа, докато Гидиън кимна на Ефи.

— Добър ден, госпожо Ашкомб. Благодаря, че ме приехте. Несъмнено знаете защо дойдох.

— Наистина, добре зная защо ни посещавате, сър. Моля ви, седнете. Хариет ще ви налее чай — Ефи хвърли към Хариет един смразяващ поглед.

Като отчаяно се опитваше да погълне нежеланата курабийка, Хариет грабна чайника и напълни една чаша за Гидиън. После безмълвно му я подаде.

— Благодаря ви, госпожице Поумрой — Гидиън пое чашата, като се настани в стола срещу нейния. — Сега изглеждате чудесно. Предполагам, че сте успели да се възстановите след мъчителната нощ?

По някаква причина, може би защото вече нервите й бяха изопнати до краен предел, Хариет се засегна дълбоко от забележката му. Тя погълна курабийката, която й се стори с вкус на стърготини, след което успя да се усмихне хладно.

— Да, милорд. Съвсем възстановена съм. Мога да заявя, че след изпитанията се възстановявам много бързо. Ето на, минали са само няколко часа, откак репутацията ми бе съсипана, но не чувствам нито капчица угризения или отчаяние, както би се очаквало, след като човек е изгубил безценната си девственост заради Звяра от Блекторн Хол.

Ефи бе ужасена.

— Хариет!

Хариет й се усмихна мило.

— Е, както и да е, нямах кой знае колко интересни планове за нея. Затова загубата не ме тормози особено.

Ефи я погледна със смразяващо мрачен поглед.

— Дръж се прилично. Негова светлост е тук, за да ти направи предложение, за бога! — тя се обърна бързо към Гидиън. — Мисля, че днес тя не е на себе си. Става въпрос за лесно уязвимата й чувствителност, нали разбирате. Цялата тази история дълбоко я е разстроила.

Гидиън се усмихна с типичната си лъвска усмивка.

— Разбирам ви, госпожо Ашкомб. Лесно уязвимата й чувствителност, наистина. Точно както би се очаквало от една добре възпитана млада дама. Може би трябва двамата с вас да обсъдим този въпрос насаме. Нещо ми подсказва, че племенницата ви няма да допринесе с нищо смислено към разговора ни.