Аманда Куик
Красавицата и звярът (13)

13.

Граф Хардкасъл очевидно не беше във възторг от това, че му представят новата му снаха без никакво предупреждение.

Графиня Хардкасъл се стараеше да се държи учтиво, но явно и тя бе сварена неподготвена от новината, че синът й се е оженил толкова неочаквано. Хариет си мислеше, че дамата може дори да е малко разстроена, че синът й е сключил брак с едно съвсем невзрачно същество от Ъпър Бидълтън.

Самият Гидиън, от друга страна, определено се канеше да се наслади изцяло на фойерверките, които сам бе подготвил, като пристигна така изненадващо в дома на родителите си с новата си съпруга.

Това едва ли бе най-гостоприемното и радушно посрещане, което някога бе получавала някоя младоженка. Но Хариет се утешаваше с мисълта, че вероятно не беше и най-лошото.

Макар и да приемаше философски нещата, все пак не можеше да отрече, че вечерята беше истинско мъчение. Графът седеше вдървено на единия край на дългата маса, а графинята — на другия.

Гидиън се бе изтегнал като голяма хищна котка на стола си срещу Хариет. Очите му, развеселени и наблюдателни, блещукаха с онова пламъче, което, Хариет добре знаеше, можеше да се превърне само за един миг в хладен гняв.

— Доколкото разбрах, съвсем доскоро сте били в Лондон.

— Да, мадам, така е — Хариет си взе мъничко от езика в сос от френско грозде, който й поднесе един от слугите. Езикът определено не спадаше към любимите й ястия. — Леля ми ме заведе там, за да подобря обноските си в обществото. Тя ме убеди, че съвсем няма да ми е излишно, за да не се излагам, когато стана виконтеса.

— Разбирам — рече лейди Хардкасъл. — Е, как е, подобрихте ли ги?

— Ами, не — призна Хариет, като добави малко картофи в чинията си. Чувстваше страхотен глад. Денят съвсем не беше лек: първо венчавката, а после и дългото пътуване до имението Хардкасъл. — Или поне не много. Но реших, че със сигурност няма кой знае какво значение дали са добри обноските ми, защото при Сейнт Джъстин те определено са много лоши.

Лейди Хардкасъл трепна изненадано. Хвърли един несигурен поглед към другия край на масата, където графът изръмжа нещо под носа си.

Гидиън взе чашата си, като за момент се ухили.

— Направо съм смаян, съпруго моя, че оценявате толкова ниско изисканите ми маниери.

Хариет го погледна намръщено.

— Да, но това си е самата истина. Трябва да признаете, че с огромно удоволствие се мръщите и ръмжите срещу всеки. И сте винаги готов да спорите и за най-незначителните неща. Не мислете, че съм забравила абсурдното предизвикателство, което смятахте да отправите към горкичкия Епългейт.

Графът сепнато вдигна поглед.

— Каква е тая история? Какво предизвикателство?

Ръката на лейди Хардкасъл трепна във въздуха.

— Мили боже! Нима си се скарал с Епългейт, Гидиън?

Гидиън изглеждаше отегчен, но очите му блестяха, когато погледна Хариет.

— Епългейт започна пръв.

Графът настръхна.

— Как, по дяволите, е възможно Епългейт да започне такъв спор, който да е повод за дуел?

— Той отвлече Хариет. Опита се да я отмъкне в Гретна Грийн. Вчера ги настигнах по пътя на север — накратко обясни Гидиън.

В стаята се възцари смаяно мълчание.

— Отвлякъл я? Господи! — очите на лейди Хардкасъл се стрелнаха от Гидиън към Хариет. — Не мога да повярвам.

— И съвсем основателно — каза Хариет одобрително. — Защото това съвсем не беше отвличане. Само че Сейнт Джъстин ужасно твърдоглаво отказваше да повярва, че е станало просто едно недоразумение. Е, няма нужда да се тревожите за тази история. Вече всичко свърши. Няма да има тайни срещи призори. Не е ли така, милорд?

Гидиън сви рамене.

— Както кажеш. Вече се съгласих да не предизвиквам Епългейт на дуел.

— Колко е объркващо всичко това! — оплака се лейди Хардкасъл.

Хариет кимна.

— Да, знам. Става ли въпрос за Сейнт Джъстин, всичко е ужасно объркващо. Но вината е само негова, мен ако питате. Той въобще не си прави труда да обяснява каквото и да е. И това е напълно разбираемо, естествено.

Графът я погледна войнствено.

— Как така, „разбираемо“? Защо, по дяволите, да не се постарае да даде обяснение?

Хариет сдъвка набързо парченцето картоф в устата си и съвсем културно го преглътна, преди да отговори.

— Предполагам, че е така, защото вече му е омръзнало всички винаги да мислят за него най-лошото. Решил е умишлено да ги кара да го правят. Не виждате ли, това е неговият извратен начин да се забавлява.

Гидиън леко се усмихна и отряза едно парченце от заешкото с къри в чинията си.

— Но това е абсурдно — прошепна лейди Хардкасъл. После погледна изпитателно сина си.

Хариет отпи от виното си.

— Не точно абсурдно. Не е трудно да се досети човек как е придобил този навик. Той е прекалено твърдоглав. И много арогантен. И обича да е прекалено потаен в плановете си. Това причинява понякога ужасни неприятности.

— Очарователно, мадам — Гидиън кимна присмехулно с глава. — Ех, това са прелестите първи дни на семенния живот, когато съпругата вижда само най-добрите черти на новия си съпруг. Чудя се какво ли ще мислите за мен след една година?

Графът не обърна внимание на Гидиън. Беше приковал строгия си поглед върху Хариет.

— Дочух, че сте се сгодили за сина ми при доста необичайни обстоятелства. И това ли е било умишлено недоразумение?

— Хардкасъл, недейте така! — укори го лейди Хардкасъл с разтревожен вид. — Това едва ли е най-подходящата тема за разговор на масата.

С един весел жест Хариет пренебрегна загрижеността на домакинята.

— О, съвсем не е така. Нямам нищо против да говорим за обстоятелствата около годежа ни. Той бе резултат на верига от неприятни събития, за които главен виновник съм аз. В крайна сметка стана така, че бях безнадеждно компрометирана и на горкия Сейнт Джъстин не му оставаше друг избор, запазващ честта му, освен да се ожени за мен. Все пак смятаме да направим така, че нещата да потръгнат, нали, милорд? — тя се усмихна окуражително на Гидиън.

— Да — рече той. — Определено това са плановете ни. И трябва да призная, че засега нещата не са чак толкова зле. Сигурен съм, че Хариет ще се приспособи към брака доста добре с течение на времето.

— Ха — сърдито отвърна Хариет. — Вие сте този, който трябва да се приспособи, милорд.

Гидиън повдигна вежди в мълчаливо предизвикателство.

— Какви по-точно бяха тези събития, които доведоха до годежа ви? — заплашително попита графът.

— Ами — започна Хариет, — Сейнт Джъстин бе организирал капан за една банда крадци, които използваха моите пещери, за да крият в тях крадената стока.

— Пещерите на Хардкасъл — сухо я поправи Гидиън.

— Крадци? — лейди Хардкасъл изглеждаше доста объркана.

— Каква е тази история, за бога?

— Какво е станало? — графът гледаше свирепо към Гидиън.

— Не съм чувал нищо за крадци на земите на Хардкасъл.

Гидиън сви масивните си рамене по доста небрежен начин.

— От доста време не съм забелязал да проявявате особен интерес към именията си, сър. Сметнах, че не е нужно да ви отегчавам с подробности.

Очите на Хардкасъл хвърляха гневни искри.

— Дявол да те вземе, Гидиън, толкова си арогантен!

— Точно това имах предвид — Хариет погледна Хардкасъл с одобрителна усмивка заради проницателността му. — Той определено е склонен да се държи така. Ужасно арогантно.

— Довършете историята за крадците — прогърмя гласът на Хардкасъл, почти по същия начин, както звучеше гласът на сина му, ако е в лошо настроение.

— Вече знам откъде е наследил това качество — промърмори Хариет.

Гидиън се ухили.

— Разкажете му и останалата част от историята, скъпа.

— Добре — послушно каза Хариет. — През нощта, когато залавяха кралите, бях взета за заложница от единия от бандата. Признавам, че вината беше моя. Но такъв проблем въобще нямаше да възникне, ако Сейнт Джъстин предварително бе обсъдил с мен плана за действие, както настоявах.

— Мили боже! — лейди Хардкасъл изглеждаше зашеметена. — Заложница?

— Да. Сейнт Джъстин геройски се втурна в пещерите, за да ме спасява, а когато вече беше стигнал при мен, приливът бе залял ниските части на прохода — Хариет погледна към края на масата, където Хардкасъл седеше ужасно намръщен. — Предполагам, че познавате приливите около Ъпър Бидълтън, сър.

— Познавам ги — рунтавите вежди на Хардкасъл се бяха сключили в една права линия. — Тези пещери са опасни.

— Глупости — рязко отвърна Хариет. — Въобще не са опасни, стига човек да внимава с приливите и да маркира пътя си в проходите сред скалите. Но, както казвах, онази вечер аз и Сейнт Джъстин се оказахме хванати в капан от прилива и трябваше да прекараме нощта в пещерата. Затова на следващия ден той естествено се чувстваше длъжен да ми предложи женитба.

— Разбирам — лейди Хардкасъл се пресегна за чашата си, а пръстите й видимо трепереха.

— Направих всичко възможно, за да го разубедя — каза Хариет, като говореше все по-разпалено. — Не виждах защо да не преживея остатъка от дните си в Ъпър Бидълтън като една жена със съсипана репутация. В края на краищата, подобна репутация едва ли щеше да попречи на заниманията ми с вкаменелостите. Но Сейнт Джъстин беше прекалено настойчив.

Лейди Хардкасъл се задави с виното си. Икономът разтревожено пристъпи към нея, но тя го отпрати с един жест.

— Добре съм, Хокинс.

Погледът на графа все още бе прикован върху Хариет.

— Вие събирате вкаменелости?

— Да, така е — отвърна Хариет. Стори й се, че забеляза някаква искрица интерес в очите на Хардкасъл. — И вие ли се интересувате от проблемите на геологията, сър?

— Едно време се интересувах. — Всъщност, това беше по времето, когато живеех в Ъпър Бидълтън. Тогава бях намерил и няколко интересни екземпляра.

Хариет моментално бе заинтригувана.

— Пазите ли ги все още, милорд?

— О, да. Но съм ги забутал някъде. Не съм ги поглеждал от години. Предполагам, че Хокинс или икономката биха могли да ги открият. Желаете ли да ги видите?

Хариет кипеше от ентусиазъм. Реши, че би могла да довери на графа тайната за зъба. В края на краищата нали вече бяха от едно семейство?

— Това е най-голямото ми желание, сър. Самата аз вече открих един крайно интересен зъб. Разбирате ли от зъби, милорд?

— Малко — очите на графа станаха доста замислени. — Какъв е този зъб?

— Моят зъб е невероятно странен и все още се опитвам да го идентифицирам — обясни Хариет. — Струва ми се, че принадлежи на някакъв голям гущер, но не е прилепен направо към челюстта, както е при гущерите. Разположен е в нещо като ямка или джобче. Явно е зъб на хищник. И то на много голям хищник.

— В джобче ли казахте? И е голям? — графът направи кратка пауза. — Може би е от крокодил?

— Не, сър, съвсем сигурна съм, че не е от крокодил. Но несъмнено е зъб на влечуго. И то на гигантско влечуго.

— Много интересно — промърмори графа. — Наистина много интересно. Трябва да прегледаме колекцията ми и да видим дали няма да открием нещо сходно. Вече съвсем забравих какво има в онези сандъци.

— Бихме ли могли да я прегледаме след вечеря, милорд? — моментално предложи Хариет.

— Е, не виждам причина да не можем — съгласи се Хардкасъл.

— Благодаря ви, сър — Хариет си отдъхна. — Случайно нося зъба със себе си. Беше в чантичката ми, когато бях отвлечена. Искам да кажа, когато бях отведена на кратка разходка с карета от моите приятели.

Гидиън погледна майка си с иронично изражение.

— И това е краят на всякакви учтиви разговори за тази вечер, освен ако вие, мадам, не решите да се намесите. Заговори ли съпругата ми за вкаменелости, ужасно трудно може да бъде спряна и принудена да смени темата.

Лейди Хардкасъл реши да го послуша.

— Вярвам, че изучаването на вкаменелостите може да почака до утре — твърдо заяви тя.

Хариет се опита да скрие разочарованието си.

— Разбира се, мадам.

— Ще отнеме доста време, докато Хокинс и икономката успеят да открият онези сандъци, в които са складирани старите находки на негова светлост — опита се да я утеши лейди Хардкасъл. — А точно по това време едва ли е удобно да ги караме да търсят.

— Наистина, сигурно е така — призна Хариет. Но в действителност самата тя не виждаше какво пречи да изпратят прислугата веднага да потърси сандъците с вкаменелости. Все пак не беше чак толкова късно.

— А сега трябва да ни разкажете нещо за сезона, Хариет — умоляващо каза лейди Хардкасъл. — Не съм ходила в Лондон по време на сезона от години. Откак… — тя бързо млъкна. — Е, от доста време.

Хариет се опита да се настрои за учтив светски разговор. Но съвсем не й беше лесно, защото наистина предпочиташе да си говори с графа за вкаменелости.

— Сезонът е много вълнуващ, предполагам. Стига на човек да му допадат подобни забавления. Сестра ми, например, се забавлява невероятно много. Иска и догодина да дойде в Лондон.

— Но самата вие не го ли намирате за забавен? — попита лейди Хардкасъл.

— Не — Хариет изведнъж засия. — С изключение на валса. Толкова ми харесва да танцувам валс със Сейнт Джъстин!

Гидиън вдигна чашата си с вино в знак на мълчалив поздрав. Усмихна й се от отсрещния край на масата. Хариет бе видимо доволна от галантния му жест.

— Благодаря ви, сър — тя се обърна отново към лейди Хардкасъл. — Най-хубавото е, че се присъединих към Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми.

Хардкасъл се обади от далечния край на масата.

— И аз членувах едно време. Но, разбира се, от години не съм ходил на никоя от сбирките им.

Хариет моментално се обърна към него.

— Сега имат наистина много членове, а на сбирките им присъстват и много начетени хора. За съжаление все още не съм се запознала с някой, който да разбира от зъби.

— Ето на, пак започва — предупреди майка си Гидиън. — По-добре веднага да я спрете, ако не искате разговора отново да се завърти около вкаменелостите.

Хариет се изчерви.

— Моля да ме извините, мадам. Често ми казват, че съм прекалено запалена по тази тема и ставам досадна.

— Не се тревожете — великодушно рече лейди Хардкасъл. После хвърли един поглед към съпруга си. — Спомням си времето, когато и негова светлост беше толкова запален. Но от доста време не съм го чувала да говори за вкаменелости. Както и да е, тази тема наистина доста ограничава разговора. Можете ли да ни разкажете още нещо интересно за Лондон?

Хариет сериозно се замисли.

— Ами, всъщност, не — най-сетне призна тя. — Ако трябва да съм съвсем честна, определено предпочитам живота на село. Нямам търпение да се върна в Ъпър Бидълтън, за да се заема за работа в моята пещера.

Гидиън я погледна снизходително.

— Както виждате, оженил съм се за идеалната съпруга за мъж, който предпочита да се посвети на семейните земи.

— Ще е наистина много приятно да пътувам заедно с Гидиън, докато той наглежда именията на Хардкасъл — заяви доволно Хариет. — Ще имам възможност да изследвам какви ли не нови места за вкаменелости.

— Какво облекчение, да зная, че мога да предложа нещо ценно на съпругата си — рече Гидиън. — По едно време бях започнал да се чудя дали въобще ще имате някаква полза от нашия брак. Пределно ясно ми е, че няколко незначителни преимущества, като например една старинна титла и множество доходни имения не са от голямо значение за колекционерка като вас.

Граф и графиня Хардкасъл зяпнаха слисано сина си.

— Виждате ли какво имах предвид? — доверително каза тя на лейди Хардкасъл. — Просто не може да устои на изкушението умишлено да провокира другите при всеки удобен случай. Вече му е станало навик.

Когато вечерята най-сетне приключи, Гидиън се облегна на стола си и, поразвеселен, започна да наблюдава как майка му се опитва да накара Хариет да станат от масата и да идат заедно в другата стая.

— Да оставим ли господата да изпият портвайна си? — тихо каза лейди Хардкасъл.

— Нямам нищо против да го пият и пред нас — отвърна Хариет, без да разбере намека.

Гидиън се ухили.

— Очевидно не сте получили достатъчно добри светски маниери, щом не можете да разберете, че майка ми се опитва да ви намекне нещо. Сега от вас се очаква да напуснете масата, за да могат господата на спокойствие да се напият до безсъзнание.

Хариет се намръщи.

— Надявам се, че не пиете прекалено много, милорд. Баща ми никога не е гледал с добро око на пияниците, а и аз съм на това мнение.

— Ще се постарая да остана достатъчно трезвен, за да изпълня тази нощ съпружеските си задължения, скъпа. Все пак това е нашата първа брачна нощ, не помните ли?

На отсрещния край на масата Хариет веднага схвана зле скрития подтекст на забележката му и лицето й придоби възхитителен розов цвят. Само че майката на Гидиън съвсем не беше възхитена.

— Гидиън! Как може да говориш по такъв ужасен начин! — лейди Хардкасъл го гледаше ядосано. — Намираш се в една почтена къща и ще се държиш прилично. Човек не говори за подобни неща на масата. Знаеш това отлично. През последните шест години маниерите ти са станали отвратителни.

— Точно така си е, по дяволите — изсумтя и Хардкасъл. — Поставяш бедното момиче в неудобно положение. Веднага се извини на съпругата си.

Хариет ехидно се усмихна на Гидиън.

— Да, Сейнт Джъстин, моля веднага да ми се извините. Не мисля, че някога съм ви чувала да се извинявате. Нямам търпение да чуя подобно нещо.

Гидиън се изправи и учтиво се поклони.

— Моите извинения, мадам. Не исках да засегна уязвимата ви чувствителност.

— Прекрасно — Хариет се обърна към родителите му. — Не го ли направи възхитително? Определено храня големи надежди, че някой ден може и да бъде научен да се движи сред обществото, без да предизвиква смут и хаос навсякъде.

Майката на Гидиън се изправи рязко, стиснала устни.

— Мисля, че сега двете с Хариет ще се оттеглим в дневната. Хариет грациозно се изправи.

— Да, най-добре ще е да се оттеглим, преди Сейнт Джъстин да изговори още някоя обида. Дръжте се прилично в мое отсъствие, милорд.

— Ще се постарая — отвърна Гидиън.

Той изгледа как майка му изведе Хариет от трапезарията. Когато вратата се затвори след тях, той седна отново на мястото си.

В стаята се възцари пълна тишина. Хокинс пристъпи напред с портвайна и напълни по една чаша за Гидиън и за баща му. След това икономът се оттегли.

Двамата мъже продължаваха да мълчат. Гидиън не искаше да проговори. За пръв път от доста с време насам оставаше сам с баща си. Ако Хардкасъл желаеше да говори с него, реши Гидиън, то нека се постарае пръв да заговори.

— Тя е интересна — най-сетне продума графът. — Това трябва да ти го призная. И то съвсем не по обикновения начин.

— Не. Не е обикновена. Това е една от най-привлекателните й черти.

Отново в стаята настана тишина.

— Не бях очаквал да е точно такава — каза Хардкасъл.

— Имате предвид, след Диъдри? — Гидиън опита прекрасния портвайн и се загледа в изящно гравираните сребърни свещници пред себе си. — Вече съм с шест години по-възрастен, сър. И въпреки всичките си слабости, рядко правя една и съща грешка два пъти.

Хардкасъл изсумтя.

— Искаш да кажеш, че този път имаше доблестта да направиш онова, което е редно?

Ръката на Гидиън стисна силно столчето на чашата.

— Не, сър. Имах предвид, че този път открих една жена, на която мога да вярвам.

Тишината отново се възцари в трапезарията.

— Съпругата ти несъмнено ти вярва — промърмори Хардкасъл.

— Да. Усещането е наистина изключително приятно. Толкова отдавна никой не ми е вярвал.

— Е, а какво, по дяволите, очакваше след онази история с Диъдри? — изсъска Хардкасъл.

— Да ми вярват.

Хардкасъл удари с ръка по масата, при което чашите подскочиха.

— Момичето беше бременно, когато умря. Ти прекрати годежа ви точно преди да се застреля. Казала е на баща си, че си я насилил и след това си я изоставил. Какво очакваше да си помислим всички ние?

— Че може и да е излъгала.

— Защо й трябва да лъже? Та тя е смятала да се самоубие, за бога! Нямало е какво да губи.

— Не знам какви са били мотивите й. Тя не беше на себе си, когато дойде при мен онзи път. Тя… — Гидиън замълча.

Нямаше смисъл да се опитва да обясни в какво състояние бе Диъдри онази нощ. Когато се беше опитала да го съблазни, Гидиън веднага разбра, че нещо не е наред.

След като месеци наред не бе отвръщала на колебливите му и съвсем непорочни целувки, тя изведнъж се бе хвърлила в обятията му. Нещо в нея говореше за пълно отчаяние. Гидиън някак разбра, че е била с друг мъж.

Когато й каза в очите какво подозира, тя изпадна в ярост. Думите й все още звънтяха в ушите му.

Да, има друг мъж. И се радвам, че ти не успя да сложиш огромните си, грозни ръце върху мен, ти, чудовищно създание. Не смятам, че бих понесла дори да ме докоснеш. Не бих издържала отвратителното ти лице да се надвеси над мен. Нима наистина повярва, че искам да ме любиш? Нима си мислеше, че наистина искам да се омъжа за теб? Баща ми беше този, които ме принуди да приема предложението ти.

Графът отпи голяма глътка портвайн.

— Ако е имало друг мъж, защо не си го е признала? Можеше да остави бележка или нещо от този сорт. По дяволите, човече! Знаеш ли колко упорито се опитваше майка ти да повярва, че Диъдри се с оставила да бъда прелъстена от друг мъж? Но фактите говореха сами за себе си.

— Може би е по-добре да сменим темата — предложи Гидиън.

— Дявол да те вземе, единственият ми внук умря заедно с Диъдри Ръштън!

Гидиън вече загуби самообладание.

— Не, по дяволите! Това не беше вашият внук. Нечий друг внук е умрял заедно с Диъдри Ръштън. Бебето не беше от мен!

— Гидиън, за бога, внимавай с чашата!

— За последен път ви казвам — изръмжа Гидиън, — кълна се в честта си, макар да знам, че ме смятате за напълно лишен от чест, не съм спал с Диъдри Ръштън. Никога не съм я докосвал. Тя не можеше да понася дори мисълта да я докосна, щом държите да знаете проклетата истина. Това ми го заяви съвсем ясно.

С огромно усилие на волята Гидиън успя да възвърне самообладанието си. Остави внимателно чашата на масата. Баща му го гледаше изпитателно.

— Може и да си прав — продума Хардкасъл. — Може би наистина трябва да сменим темата.

— Да — Гидиън си пое дълбоко дъх, за да се поуспокои. — Извинявам се за сцената, сър. Човек би очаквал, че след толкова години трябва да съм разбрал колко безсмислени са подобни обяснения. Но в случая можете да вините съпругата ми. Тя непрекъснато се оплаква, че не се опитвам да обясня какво мисля — той се усмихна мрачно. — Но сам можете да се убедите какво се случва, когато се опитам. Никой не ми вярва.

— Освен жена ти? — хладно попита Хардкасъл.

— Тя вярваше, че съм невинен още преди да си направя труда да й обяснявам каквото и да било — каза Гидиън, почувствал как у него се надига вълна на дълбоко задоволство. — Всъщност все още въобще не съм й разказвал цялата история. И въпреки това насред една претъпкана бална зала, тя се изправи пред всички и заяви, че очевидно бебето на Диъдри е било от друг баща, не от мен.

— Нищо чудно, че си се оженил за нея. Доста си приличате — сухо рече Хардкасъл.

— Да. Нищо чудно. Кое бе другото нещо, което желаехте да обсъдим, сър?

Хардкасъл го гледа мълчаливо в продължение на доста време, след което каза:

— Крадците. Разкажи ми, какви са тези негодници, които са използвали пещерите, за да крият откраднатата стока?

С известно усилие на волята Гидиън успя да върне мислите си към този проблем.

— Няма кой знае какво за разказване. Приготвих им капан с помощта на един полицай. Хванахме мъжете, които са криели стоката.

— А как разбра какво става?

Гидиън се усмихна сухо.

— Хариет открила пещерата с откраднатите предмети, докато търсела вкаменелости. Извика ме с писмо в Ъпър Бидълтън и ме инструктира да се справя с този проблем колкото може по-бързо, защото искала да продължи да изследва точно тази пещера. Ако все още не сте забелязали това и сам, ще ви кажа, че тя се държи доста властно.

— Разбирам. Значи си заловил крадците. И междувременно си се сдобил с Хариет.

— Да — Гидиън въртеше чашата с портвайн в дланите си и наблюдаваше рубинените отблясъци. — Има само още едно нещо, което ме тревожи. Смятам, че има и четвърти човек. Когото все още не сме заловили.

— Кое те кара да мислиш така?

— Първо, когато по-късно разпитах крадците, всички твърдяха, че са получавали инструкции от някакъв мистериозен човек, чието лице никога не са виждали. А аз съм доста склонен да им вярвам.

— Защо?

— Предметите, които открихме в пещерата, до един бяха с най-високо качество. С невероятно изящна изработка, а и не бяха откраднати от нито една от по-богатите къщи в Ъпър Бидълтън. От тримата мъже, които заловихме, нито един не изглежда с достатъчно набито око, за да различи доброто качество, ако разбирате какво имам предвид. Всички приличаха по-скоро на онзи тип разбойници, които биха счупили прозореца на някоя по-видна къща и биха грабнали всичко, което им се стори по-ценно на пръв поглед.

— Разбирам — бавно рече Хардкасъл.

— Освен това, когато полицаят върна някои от откраднатите предмети на собствениците им в Лондон, узна, че никой не е знаел, че е бил жертва на обир, докато след време някой от слугите не е забелязвал, че предметът е изчезнал.

Хардкасъл бе много изненадан.

— Никои не е забелязал кражбата веднага?

Гидиън бавно поклати глава.

— Проблемът е там, че не е имало счупени прозорци или разбити брави, които да предупредят собствениците. Само си помислете колко голямо е имението Хардкасъл или пък Блекторн Хол. Дори и градската ви къща в Лондон е огромна. Ако никой не е разбивал прозорец или врата, за да влезе, как бихте разбрали, че сте ограбени, преди да установите липсата на някой предмет?

— Да, няма как, наистина. Ами какво мислите за слугите?

— Обикновено някой от прислугата пръв е забелязвал липсата на предметите. Поне така ми каза Добс, полицаят, с когото работих.

Графът го погледна с видимо любопитство.

— Е, до какви заключения стигна?

— Че някой има достъп до къщите и може да ги огледа, преди да извърши кражбите. Проверява какви ценности има и къде са разположени — каза Гидиън. — След това същият този човек организира нещата така, че предметите да бъдат задигнати чисто и без видими следи, без счупени прозорци и брави.

— И мислиш, че този човек все още се навърта наоколо?

— Знам, че не сме го заловили — Гидиън допи портвайна си. — Има още едно много интересно нещо, което знаем за него, освен че има набито око за ценните предмети и достъп до най-богатите къщи.

— Познава пещерите около Ъпър Бидълтън — заключи Хардкасъл.

— Да. Познава ги отлично.

— Не може да има чак толкова много хора, които да отговарят на това описание — рече Хардкасъл.

— Напротив — мрачно се усмихна Гидиън. — С течение на годините толкова много хора са търсили вкаменелости в пещерите на Ъпър Бидълтън. Голяма част от тях са достойни членове на обществото. Ето например, вие, сър.

— Аз?

— Вие напълно отговаряте на описанието. Джентълмен с добър вкус относно ценните предмети, добре приеман във всички богати къщи и също така експерт по отношение на пещерите в Ъпър Бидълтън.

Графът беше съвсем слисан. После в очите му пламна ярост.

— Как смееш да намекваш подобно нещо за собствения си баща?

Гидиън веднага се изправи на крака и наведе глава в учтив поклон.

— Моля ви за извинение, сър. Не намеквах нищо. Не съм ви заподозрял в кражба нито за миг, естествено. Вашата чест е над всякакво подозрение.

— По дяволите, и аз така смятам.

— Освен това като управител на вашите имения, аз съм добре запознат с богатството ви. Вие не се нуждаете да прибягвате до кражба. Затова не съм ви вписал в списъка на заподозрените лица.

— Мили боже! — Хардкасъл беше бесен. — Това е най-долното, най-унизителното нещо, което съм чувал. Как можеш дори да предположиш, че бих могъл да съм сред заподозрените! Това преля чашата!

Гидиън тръгна към вратата.

— Усещането е доста интересно, нали?

— Кое? — изсъска графът.

— Да разбереш, че някой, за когото смяташ, че те уважава, изведнъж е възможно да се усъмни в честта ти и да знаеш, че с нищо не можеш да докажеш невинността си пред него. Как ви се струва?

Гидиън не дочака отговор. Излезе от трапезарията и затвори вратата след себе си.