Аманда Куик
Красавицата и звярът (14)

14.

Седнала зад парапета на ложата, Хариет оглеждаше ярко осветената сцена. Редовете ложи срещу тяхната бяха изпълнени с разкошно облечени хора, които се съревноваваха с всички останали да приковат вниманието именно върху себе си. Всяка ложа сама по себе си представляваше миниатюрна сцена, на която зрителите се превръщаха в актьори, демонстрираха тоалетите си, новите си любовници и бижута.

Долу, в партера, се играеше съвсем друга пиеса от веселата, буйна тълпа, която почти изцяло бе заглушила актьорите преди края на първото действие. Контетата се перчеха и надуваха, разказваха на висок глас недодялани шеги, пляскаха се един друг по гърбовете, и най-общо казано, създаваха такава жива и интересна картина, която можеше достойно да съперничи на онова, което се разиграваше на сцената.

Отначало Хариет бе впечатлена от гледката, но скоро се отегчи. Много повече й се искаше да си е у дома и да изучава вкаменени зъби. Но това бе едва втората й вечер в Лондон, вече като виконтеса Сейнт Джъстин, затова Гидиън бе настоял да отиде заедно с лелите и сестра си на театър.

Хариет разбра защо е искал да я заведе на представлението едва когато непрестанният поток от посетители в ложата на леля й Аделаида й подсказа отговора. Гидиън показваше новата си съпруга.

— Приятно ли ти е? — попита я Фелисити в един кратък промеждутък между посещенията на всякакви познати и непознати. Тя беше очарователна в бледорозовата си рокля от муселин, украсена с панделки и волани. — Тази вечер театърът направо се пръска по шевовете от посетители.

— Да, така е. И е ужасно горещо — Хариет започна усилено да размахва ветрилото си, но рязко спря, когато забеляза погледа на Фелисити, пълен с присмехулно отчаяние.

Хариет въздъхна. Знаеше отлично, че не е усвоила нищичко от майсторлъка на веенето с ветрило. Въобще не й се удаваше да го поклаща престорено свенливо или съблазнително, каквото бе предназначението на този инструмент. Но поне никой не можеше да разкритикува облеклото й. Роклята й беше наистина красива, ушита от тюркоазен муселин, гарниран с бели волани и панделки, Фелисити я беше избрала.

Завеските на ложата отново се разтвориха и разкриха двама красиви млади мъже в безупречни вечерни костюми.

— Ето че и близнаците на Адонис пристигнаха — прошепна Хариет на Фелисити.

— Виждам — Фелисити се усмихна. Явно ролята на перла сред красавиците я забавляваше невероятно много.

Двамата младежи, които Хариет бе нарекла с този смешен прякор, въобще не бяха роднини, но имаха с еднакъв ръст и цвят на косата и очите, ползваха услугите на един и същ шивач и се влюбваха в едни и същи жени. В момента и двамата боготворяха Фелисити.

Близнаците учтиво поздравиха Аделаида и Ефи, след което се обърнаха възторжено към Фелисити.

Тя на свой ред веднага зашемети и двамата с една ослепителна усмивка.

— Добър вечер, господа. Колко се радвам да видя и двама ви тук тази вечер. Нали познавате сестра ми, отскоро виконтеса Сейнт Джъстин?

— За нас е удоволствие да ви видим отново в града, мадам — каза единият Адонис с изящен поклон. За миг очите му изглеждаха замислени.

— Огромно удоволствие. Приемете поздравленията ни за скорошната ви венчавка — вторият Адонис се поклони по същия начин като първия, след което и двамата отново се обърнаха към Фелисити.

В дъното на ложата Аделаида и Ефи си бъбреха с някаква възрастна богата вдовица, облечена изцяло в черно. Хариет дочу как въпросната дама спомена на Ефи, че цялото им семейство трябва да е невероятно доволно, че в крайна сметка този брак се е осъществил.

— Ние, разбира се, сме доволни от брака им — спокойно отвърна Ефи, а след това добави в лицето й следната чиста лъжа: — Естествено бяхме доста разочаровани, че младите нямаха търпение да почакат, за да се венчаят както подобава, но любовта трябва непременно да постигне своето, нали?

— Някой наистина постигна своето — измърмори вдовицата. — Мен ако питате, това е Сейнт Джъстин.

Хариет съвсем ясно съзнаваше, че е обект на внимание от страна на няколко чифта любопитни очи от съседните ложи, затова се надвеси през парапета, за да наблюдава как долу, на партера, някакви хора се бяха сбили. Въобще не беше забелязала следващия посетител в ложата им, докато не чу един познат мъжки глас да поздравява Аделаида и Ефи.

— О, добър вечер, господин Морлънд! — каза Ефи приветливо. — Колко се радвам да ви видя тук тази вечер.

— Дойдох, за да поздравя новата виконтеса Сейнт Джъстин — каза Брайс.

— Разбира се, заповядайте — отвърна Ефи.

Хариет се обърна на мястото си и видя Брайс изправен точно над нея. Златните му коси блестяха на светлината на лампите и усмивката му бе очарователна. Тя си спомни думите на Гидиън. Той не е такъв ангел, какъвто изглежда.

— Добър вечер, господин Морлънд — учтиво се усмихна Хариет.

— Мадам — Брайс се настани на тапицирания с кадифе стол до нея. Погледна я право в очите и снижи гласа си: — Тази вечер изглеждате прелестно.

— Благодаря ви, сър.

— Едва тази сутрин узнах, че сте в града — рече Брайс. — И че сте омъжена.

Хариет кимна с глава. Повечето хора поне се стараеха да измислят някакъв неискрен поздрав.

— Да.

— Слуховете относно внезапното ви заминаване от Лондон преди няколко дни много ме разтревожиха.

— Така ли? — Хариет сви рамене. — Аз пък не бях разтревожена от нито едно от събитията. Не мога да разбера защо някой трябва да се е тревожил.

— Някои от нас бяха много загрижени за безопасността ви — тихо рече Брайс.

— Глупости. Дори за миг не съм била в опасност. Чудя се, откъде би хрумнало подобно нещо на някого.

Брайс се усмихна печално.

— Онези от нас, които се тревожеха за вас, чувстваха, че наистина имаме причина да се безпокоим, когато разбрахме, че Сейнт Джъстин е последвал вас и приятелите ви.

— Е, сега поне знаете, че е нямало причина да се тревожите — твърдо заяви Хариет.

— Вие сте много храбра жена, мадам — Брайс наведе глава в знак на преклонение пред храбростта й. — Знайте, че се възхищавам от вас.

Хариет го погледна ядно.

— За бога, за какво говорите?

— Няма значение. Не е важно. А и станалото — станало — Брайс кимна към тълпата. — Притесняват ли ви неучтивите погледи и коментари? Вие сте най-новата забележителност на светския хоризонт, лейди Сейнт Джъстин. Невестата на Звяра от Блекторн Хол.

Хариет се отдръпна от него, вбесена.

— Бях ви помолила съвсем недвусмислено да не наричате съпруга ми с това отвратително име. Моля, напуснете тази ложа, господин Морлънд.

— Не исках да ви обидя, мадам. Просто повтарям онова, което говори целият свят. Нима ще убиете вестоносеца, донесъл лошите вести?

— Да, ще се наложи да го сторя, ако непрекъснато повтаря една и съща подобна вест — тя махна заповедно с ветрилото си, за да го отпрати. — А сега, вървете си, сър. Не съм в настроение да слушам подобни глупости.

— Както желаете — Брайс се изправи и сграбчи ръката й, преди тя дори да се досети за намерението му. После сведе глава към пръстите й. — Позволете да ви повторя, че много се възхищавам от вас.

— Господин Морлънд, това е повече от достатъчно.

Той снижи гласа си, така че никой друг освен нея да не го чуе.

— Вашата храброст вече е пословична. Не всяка жена е в състояние да издържи да споделя брачното ложе с чудовище като Сейнт Джъстин.

Хариет рязко дръпна ръката си от неговите ръце и точно в този миг завесите се разтвориха още веднъж. В ложата пристъпи самият Гидиън. Погледът му мигновено се прикова върху Морлънд.

— Сейнт Джъстин — Брайс му се усмихна стреснато. — Тъкмо поздравявах новата ви съпруга.

— Наистина ли? — Гидиън обърна гръб на Брайс, за да поздрави Ефи, Аделаида и Фелисити. После погледна Хариет, а очите му изучаваха изражението й хладнокръвно.

Хариет веднага се постара да се усмихне, загрижена да не би да даде повод на Гидиън да предизвика Брайс. Едва бе успяла да оправи онази история с Епългейт. Съвсем не беше лесно да убеди Гидиън да оттегли предизвикателството си.

— Ето ви най-сетне и вас, милорд — спокойно каза Хариет. — Вече се чудех дали ще се появите тази вечер.

Гидиън мина покрай Морлънд, сякаш другият мъж бе някакъв невидим дух. Наведе се над ръката на Хариет и целуна пръстите й.

— Казах ви, че ще се срещнем тук — напомни й тихо той.

— Да, разбира се — Хариет беше объркана. Усещаше враждебността между двамата мъже, а не искаше неприятности. — Седнете, моля ви, сър. Второто действие тъкмо започва — тя кимна незаинтересувано към Брайс, който гледаше Гидиън със заплашителни очи. — Довиждане, господин Морлънд. Благодаря, че се отбихте да ме поздравите.

— Довиждане, мадам — Брайс изчезна зад плюшените завеси.

— Ядоса ли те с нещо? — тихо попита Гидиън, докато сядаше до нея.

— За бога, не! — Хариет разтвори ветрилото си и започна бързо-бързо да си вее. — Той просто се отби от учтивост — Хариет забеляза погледа на сестра си. Фелисити я гледаше въпросително, сякаш я питаше дали всичко е наред. Хариет се опита да й съобщи, също така без думи, че всичко е под контрол.

— Радвам се да го чуя — Гидиън арогантно се изтегна на стола до Хариет. Явно се опитваше да покаже собственическата си поза на всички присъстващи в залата. — Приятно ли ти е представлението?

— Не особено — отвърна Хариет. — Дори не мога да чуя какво става на сцената. Тази вечер тълпата е ужасно шумна. Някои от онези хора долу дори замерваха актьорите с обелки от портокали в края на първо действие.

Аделаида се изсмя.

— Хариет все още си мисли, че човек ходи на театър, за да гледа и слуша представлението, Сейнт Джъстин. Ние вече й казахме, че това е най-незначителната причина да отидеш на театър.

Устните на Гидиън едва забележимо се разтеглиха в усмивка. Той огледа тълпата с явно задоволство.

Хариет се размърда неспокойно на стола си. Вече определено й беше омръзнало да я излагат на показ като новата невеста на Звяра от Блекторн Хол.

* * *

Късно същата вечер, когато прислужницата й най-сетне бе напуснала спалнята й и Хариет остана сама, тя реши, че е дошъл моментът да си поговори с Гидиън.

Приближи се до вратата, която свързваше нейната спалня с неговата, и долепи ухо до нея. Направи го тъкмо навреме, за да чуе как прислужникът на Гидиън напуска стаята. Хариет отвори вратата и веднага влезе в другата стая.

— Искам да поговоря с теб, милорд — обяви тя.

Гидиън, облечен в черен халат, тъкмо си наливаше чаша бренди. Той вдигна поглед и леко повдигна едната си вежда.

— Разбира се, скъпа. Тъкмо смятах аз да дойда в твоята спалня. Но тъй като вече си тук, може да ми направиш компания, като пийнеш и ти една чаша бренди.

— Не, благодаря. Не искам.

— Долавям някакви режещи нотки в гласа ти — Гидиън отпи една глътка от чашата си и я огледа внимателно. — Сърдита ли си ми за нещо, Хариет?

— Да. Гидиън, тази вечер не исках да ходя на театър. Отидох само защото ти настояваше.

— Мислех, че ще ти е приятно да си със семейството си и да ги увериш, че си омъжена съвсем безопасно. Нямаше нужда да ги караме да се тревожат още дали ще бъдеш прелъстена и изоставена от мен. Вече си виконтеса Сейнт Джъстин и нищо не може да промени този факт.

— Това не е причината да настояваш да отида и ти го знаеш. Гидиън, сестра ми смята, че ме излагаш на показ като някакъв рядък вид домашен любимец. Така ли е? Защото, ако е истина, не ми харесва. Достатъчно търпях.

— Ти наистина си много рядко създание, скъпа — очите му блестяха. — Наистина много рядко.

— Това не е вярно, милорд. Аз съм съвсем обикновена жена, която но една случайност вече е твоя съпруга. Гидиън, не искам повече да съм като на изложба. Не успя ли вече да докажеш, каквото там си искал да докажеш на обществото?

— Каквото и да говори сестра ти, тази вечер не те изпратих на театър, за да те показвам, Хариет.

— Съвсем сигурен ли си в това, милорд? — попита меко тя.

— По дяволите, разбира се, че съм сигурен. Ама че смешен въпрос. Мислех, че ще ти е приятно да си заедно с роднините си и че ще ти хареса театърът. Това е всичко.

— Отлично — каза Хариет, — но следващия път, когато предложиш да отида на някое място, където аз не желая да ходя, запазвам си правото да ти откажа.

Той я погледна раздразнено.

— Хариет, вече си омъжена жена. Ще правиш онова, което ти кажа.

— Аха! Значи смяташ да ме принудиш да ходя на места, където не ми е приятно?

— Хариет…

— Ако започнеш да ми заповядваш, определено ще си направя извода, че имаш други мотиви, а не го правиш само за да ми с приятно — рече Хариет. — А засега единствената причина, за която се досещам, е че искаш да ме показваш на всички.

— Не те показвам — Гидиън обърна чашата си на един дъх с раздразнено изражение.

— Тогава нека се върнем в Ъпър Бидълтън — побърза да каже Хариет. — Нито един от двама ни не обича особено града. Нека идем у дома.

— Значи много ти се иска да се върнеш при вкаменелостите си, така ли е?

— Естествено, че искам да се върна при тях. Знаеш колко се тревожа, че някой друг може да открие останалите кости, които съответстват на зъба ми. И тъй като и ти не харесваш тукашното общество повече от мен, не виждам защо да не се върнем в Ъпър Бидълтън.

— Пак с твоите проклети вкаменелости — изръмжа той. — Само за това ли можеш да мислиш?

Хариет изведнъж разбра, че вече не е само раздразнен. Гидиън се ядосваше здравата.

— Знаеш отговора много добре, милорд.

— Така ли? Кажи ми, скъпа, къде се намирам аз в класацията на скъпите ти неща? Другите съпрузи се тревожат от конкуренцията на мъже като Морлънд. А аз трябва да се съревновавам с купчина стари кости и зъби.

— Гидиън, започваме да спорим за идиотски неща. Не мога да те разбера тази вечер.

Гидиън тихо изруга.

— Не съм сигурен, че и аз мога да разбера себе си тази вечер. Не съм в настроение, Хариет. По-добре си лягай.

Хариет се приближи към него. Постави ръка на рамото му и го погледна в очите.

— Какво има, Гидиън?

— Нищо.

— Не ме отблъсквай така пренебрежително. Знам, че се е случило нещо, което те е ядосало.

— Според теб по принцип съм си вечно сърдит.

— Не винаги — обидено отвърна тя. — Кажи, какво те ядосва, Гидиън? Фактът, че господин Морлънд намина в нашата ложа в театъра ли?

Гидиън се отдалечи от нея. Приближи се към масичката, на която стоеше брендито, и си наля още една чаша.

— Аз ще се разправям с Морлънд.

— Гидиън! — Хариет беше слисана. — Какво говориш?

— Казах, че аз ще се разправям с него.

— Сейнт Джъстин, чуй какво ще ти кажа — изсъска Хариет. — Да не си посмял да замисляш как да провокираш господин Морлънд, за да го извикаш на дуел. Не смей дори да си го помислиш. Няма да търпя подобни истории.

— Толкова ли си влюбена в него? — провлечено изръмжа той.

— За бога, Гидиън, знаеш, че това не е истина! Какво ти става тази вечер?

— Казах ти вече, най-добре ще е да си легнеш, мадам.

— Няма да ти позволя да ме изпратиш да си лягам като някакво непослушно дете, а ти да останеш тук и да беснееш като някакъв голям… голям…

— Звяр?

— Не, не като звяр — извика Хариет. — Като опърничав, труден, нечувствителен съпруг, който няма доверие на жена си.

Това го накара да замълчи. Гидиън я гледаше втренчено.

— Имам доверие в теб, Хариет.

Тя прочете тази проста истина в очите му и някаква част от нея, която бе студена като лед, изведнъж се разтопи.

— Е — продума тя колебливо, — все пак определено не го подсказваш с действията си.

Светлокафявите му очи изглеждаха почти златисти на светлината на огъня.

— Няма друг човек на този свят, на когото да вярвам толкова, колкото вярвам на теб, Хариет. Никога не го забравяй.

Хариет почувства как й се завива свят от щастие.

— Наистина ли е така?

— Никога не казвам нещо, което не е истина.

— О, Гидиън, тона е най-милото нещо, което някога си ми казвал — тя се втурна през стаята и се хвърли в прегръдките му.

— Господи, как си могла да си помислиш, че няма доверие в теб? — Гидиън остави чашата си и я притисна към себе си. — Никога не се съмнявай в това, миличка.

— Щом ми вярваш — прошепна тя до гърдите му, — защо се тревожиш толкова заради господин Морлънд?

— Той е опасен — простичко каза Гидиън.

— Откъде знаеш?

— Познавам го много добре. Едно време се представяше за мой приятел. Все пак бяхме прекарали известна част от детството си заедно. Семейството му живееше близо до Блекторн Хол в продължение на няколко години, когато бяхме още деца. После те се преместиха другаде. Срещнах се с господин Морлънд чак когато излязох от университета. Тогава той все още се наричаше мой приятел, дори и след като разсече лицето ми с една шпага.

Хариет замръзна. Вдигна глава, а очите й се бяха разширили от учудване. Докосна нежно бузата му и попита:

— Морлънд ли ти стори това?

— Беше нещастен случай. Или поне той твърдеше така. И двамата бяхме много по-млади. Може би и малко диви. Във всеки случай, една вечер бяхме пили прекалено много вино и Морлънд ме предизвика на състезание по фехтовка. Аз приех.

— Мили боже! — ахна Хариет.

— Не носехме маски, за да защитим лицата си, но бяхме сложили предпазни капачета на върха на рапирите. Няколко приятели разчистиха място на пода и направиха облози. Споразумяхме се, че първият, който пробие защитата на другия, печели.

— Какво се случи после?

Гидиън сви рамене.

— Само след няколко минути всичко бе свършило. Морлънд не беше особено добър фехтувач. Аз спечелих, като го обезоръжих. После отстъпих назад и свалих гарда си. Но той грабна шпагата си и нападна без предупреждение. Предпазната капачка на върха й някак се беше откачила и острието разряза челюстта и бузата ми.

— Гидиън! Можел е да те убие!

— Да. Често съм се чудил дали това е било намерението му. Имаше нещо особено в погледа му през онези няколко секунди. Видях го, когато се нахвърли върху мен. В този миг той ме мразеше, но не знаех защо.

— Как ти обясни той поведението си, да се нахвърли върху теб, след като е загубил?

— По-късно той твърдеше, че не е разбрал, че вече съм признат за победител. Предположил, че срещата още не е приключила, че само за момент съм се оттеглил.

— Ами фактът, че шпагата му е била без предпазител? Как ти обясни това?

— Чиста случайност — Гидиън сви рамене. — Разгорещен от схватката, не е видял, че предпазната капачка е паднала. Обясненията му изглеждаха логични, винаги така става.

— А ти какво направи?

Гидиън замълча за миг.

— Видях яростта в очите му и реагирах инстинктивно. Отвърнах на атаката му така, сякаш бях на истински дуел. Морлънд ужасно се изненада, изгуби равновесие и падна на пода. Хвърлих своята шпага и взех неговата. Допрях острието й до гърлото му. Тогава той започна да крещи, че всичко е станало случайно.

— И ти му повярва?

— Какво друго обяснение можеха да имат действията му? И двамата бяхме пили твърде много. Казах си, че сигурно е било случайно. Морлънд беше мой приятел. Но никога не успях да забравя погледа му в мига, когато се хвърли срещу мен.

— Останахте ли приятели?

— Донякъде. По-късно той ми се извини и аз приех извиненията му. Казах си, че всичко е свършило. Знаех, че ще остана обезобразен до края на живота си, но знаех също така, че само аз съм си виновен, защото приех това глупаво предизвикателство.

— Той твърди, че бил единственият, който не се е отвърнал от теб, когато са те обвинили, че изоставяш Диъдри.

Гидиън се усмихна, но в усмивката му имаше само горчивина.

— И точно така си беше. Но тъй като именно той я бе прелъстил и беше баща на детето й, а освен това по онова време бе все още женен, вероятно е преценил, че ще е най-благоприятно за него да се преструва на мой приятел. Така можеше да се престори на съвсем невинен.

Хариет вдигна глава, ококорила очи от слисване.

— Морлънд ли е този, който я е прелъстил?

— Да. Диъдри ми го призна онази вечер, когато дойде при мен. Но след смъртта й нямаше начин да го докажа — устните на Гидиън се изкривиха. — Нещата щяха да са далеч по-лесни, ако Диъдри си беше направила труда да остави поне една бележка, преди да се застреля. Но тя никога не е била особено загрижена за другите. Вероятно й е било все едно върху кого ще падне вината за самоубийството й.

Хариет потрепери, когато долови свирепата болка и безсилния гняв в гласа на Гидиън.

— Гидиън, ти вече не я обичаш, нали?

— Мили боже, не! — той я погледна с изненада и гняв. — Бях убеден, че я обичам, когато й направих предложение. Но сега виждам, че просто съм бил заслепен от красотата й, както и от факта, че подобно прелестно създание изглежда ме желае. Но каквото и да съм изпитвал към Диъдри Ръштън, то умря в нощта, когато ми каза, че е приела предложението ми само защото баща й я е накарал да го направи, и че е бременна от друг мъж. Каза ми, че й е омразна дори мисълта за мен.

— О, Гидиън — Хариет стегна ръцете си, обвити около кръста му. — Говорела е като една отчаяна жена. Била е много млада и несъмнено е смятала, че е влюбена в Морлънд. Знаела е, че никога няма да го има, и се е ужасявала от мисълта, че трябва да се омъжи за някого, когото не обича. Затова е решила да обвини теб за проблемите си.

— Не е нужно да измисляш извинения за постъпката й — промълви Гидиън.

— Искам просто да разбереш, че вероятно тя въобще не те е мразела. Просто се е чувствала в капан и е решила да изкара гнева и отчаянието си върху теб.

— Определено успя да ми отмъсти, ако това с искала — рече Гидиън.

— Да, знам. Цели шест години си живял в истински ад.

— Доста образно го каза, но горе-долу си е точно така — сухо отвърна Гидиън. — Знам обаче едно, през тези шест години бях адски самотен.

Хариет се усмихна колебливо.

— Но вече не си. Сега имаш мен.

— Сега имам теб — Гидиън вдигна ръце, за да докосне косата й. — И се кълна, че ще се грижа за теб безкрайно внимателно.

— Благодаря, милорд. И аз обещавам да се грижа за теб, и то още по-внимателно.

— Наистина ли? — в лъвските му очи пламтяха топли отблясъци.

— О, да! Грешиш, ако смяташ, че обичам повече вкаменелостите си, отколкото теб — тя се изправи на пръсти и докосна с устни неговите. — Истина е, че съм много привързана към тях, но много повече ме е грижа за вас, милорд.

Гидиън бавно се усмихна.

— Много се радвам да го чуя.

Той я грабна и я вдигна във въздуха, сякаш бе лека като перце. Гидиън я караше да се чувства като нежна принцеса от приказките, помисли си Хариет.

Той я постави в средата на леглото си и легна до нея.

— Може би ще ми покажеш кои точно са онези части от анатомията ми, които ти се струват равностойни или по-внушителни от старите кокали, които събираш, мадам.

Хариет се засмя, легнала в сянката на огромното му тяло.

— Значи можеш да почнеш от пръстите на краката ми и да изброяваш наред.

— С удоволствие.

Тя нежно го побутна и Гидиън послушно се търкулна по гръб. После Хариет коленичи до него и започна да изучава огромните му стъпала със сериозно изражение.

— Трябва да призная, че рядко съм се натъквала на вкаменелости с подобни размери.

— Поласкан съм — Гидиън наблюдаваше лицето й, озарено от сиянието на огъня.

— Освен това човек рядко има щастието да попадне на пищял с такава големина — Хариет плъзна бавно пръста си нагоре по вътрешната страна на крака му. — Наистина впечатляващо.

— Значи мога да си отдъхна, че поне в това отношение печеля по точки пред онези стари кости.

— Определено печелиш — увери го тя. Пръстите й продължиха нагоре през коляното му и по вътрешността на бедрото му. — И никога не съм виждала подобна бедрена кост, освен когато имах възможността да изучавам скелета на един слон.

Дъхът на Гидиън почти спря, когато дланта й продължи още по-нагоре, разтваряйки черния му копринен халат, за да разкрие бедрата му.

— Радвам се, че ме оценяваш толкова високо.

— Наистина е така, милорд — тя наведе глава и го дари с една мъничка, влажна целувка върху горната част на крака му. Твърдите, къдрави косъмчета погъделичкаха носа й. Мъжкият аромат на тялото му я накара да осъзнае собствената си нарастваща възбуда. Тя докосна твърдия му пенис. — А сега стигаме до една много интересна находка.

— Само не ми казвай, че си намирала вкаменели образци точно на тази анатомична част! — каза Гидиън.

Не — призна Хариет. — Но това нещо е също толкова твърдо, колкото всичко, което съм намирала в камъка.

— Охо — Гидиън си пое дълбоко дъх, докато тя внимателно го галеше.

Хариет видя как мускулите на бедрата и гърдите му все повече се стягат от възбуда. Да гали тялото му беше като да гали стомана. Силата, скрита в него, направо я хипнотизираше.

— Ако някога бях открила нещо подобно — промълви Хариет, докато правеше кръгчета около него с върховете на пръстите си, — със сигурност щях веднага да напиша дописка за него до Докладите.

Смехът на Гидиън беше по-скоро вопъл от неутолено желание.

— Не мисля, че ще издържа на тази лекция. Елате насам, мадам. Смятам да заровя известна част от анатомията си на топличко във вас, преди да се е превърнала в истинска вкаменелост заради така нежеланото отлагане.

Хариет се усмихна, когато той я хвана и я издърпа върху тялото си. Изведнъж се озова седнала върху него. Усещаше силните му бедра между своите и това и се стори много възбуждащо. Чувстваше под себе си как мъжествеността му пулсира. Това я накара да осъзнае с огромно удоволствие своята женска сила.

Наведе се напред, като избута настрани халата му, за да разпери пръсти върху широките му гърди. След това наклони глава и прокара езика си по плоските му зърна.

— Мм, хубаво е — Гидиън си пое дъх и отново дълбоко издиша. — Толкова е хубаво!

Той постави ръце върху коленете й и бавно прокара дланите си нагоре по вътрешната страна на бедрата й. Откри онази мека част, която търсеше, и разпали в нея огън. После бавно плъзна пръста си в нея, за да провери дали е готова.

— Гидиън! — Хариет наклони глава назад и изви цялото си тяло като дъга в отговор на нежното посегателство.

— Постави ме в себе си — прошепна той с дрезгаво ръмжене. — Хвани ме в ръцете си и ме насочи навътре.

Тя протегна треперещите си пръсти надолу и намери, каквото търсеше. После се повдигна на колене и бавно се спусна обратно. Той навлизаше в нея бавно, като я остави тя да определя темпото.

Хариет чувстваше как той все повече я изпълва и разпъва. Усещането беше неописуемо вълнуващо. Винаги беше така. Тя не бързаше, искаше да се наслади на всеки сантиметър от него.

И тогава Гидиън бе изцяло в нея и двамата бяха свързани така, както само мъж и жена могат да бъдат. Хариет за пореден път се остави да бъде завладяна от неизразимата наслада да бъде в силните прегръдки на Гидиън.

Дълго, дълго време тя не се сети нито за Брайс Морлънд, нито за ужасните неща, които бе причинил на Гидиън. Когато се събуди след известно време и си спомни грозната история, Хариет видя, че Гидиън дълбоко спи до нея.

Искаше да го събуди, за да му напомни отново да не предизвиква умишлено Брайс, но Гидиън спеше толкова спокойно, че Хариет реши да почака до сутринта.

Но когато на сутринта тя се събуди. Гидиън го нямаше.