Аманда Куик
Красавицата и звярът (12)

12.

Гидиън огледа малката стаичка. Тя беше най-добрата, с която разполагаше ханджията, но това не значеше кой знае какво. Имаше само едно легло, и то доста малко.

— Надявам се, че не си прекалено възмутена, задето казах на съдържателя, че сме женени — Гидиън коленичи, за да по-разбута въглищата в огнището. Не погледна назад към Хариет, но усещаше напрежението й.

— Не. Нямам нищо против — тихо отвърна Хариет.

— Скоро това ще е самата истина.

— Да.

Тази вечер на Гидиън повече от друг път му се струваше, че е прекалено грамаден. Не знаеше защо е така, но се чувстваше тромав и непохватен в малката стая. Страхуваше се, че при всяко свое движение може да счупи нещо. Всичко наоколо му се струваше малко и крехко, включително самата Хариет.

— Не ми се стори особено благоразумно да останеш сама в някоя друга стая — каза той, като все още не я поглеждаше. — Ако те придружаваше камериерката ти или сестра ти, щеше да е по-различно.

— Разбирам.

— Винаги е рисковано една жена да остава сама в някоя странноприемница. Долу в кръчмата вече има няколко пияни грубияни. Не се знае дали на някой от тях няма да му хрумне да се качи тук и да започне да опитва кои врати са заключени.

— Доста неприятна мисъл.

— А има и друга неприятна възможност. Хората може да започнат да се съмняват, че си истинска дама, ако се разбере, че не сме женени — Гидиън се изправи, тъй като огънят вече се бе разпалил. Загледа се във веселите пламъци. — Може да си направят неприятни изводи.

— Разбирам. Всичко с наред, Гидиън. Моля ви, не се тревожете за това — Хариет се приближи към огъня и протегна ръце, за да ги стопли. — Както сам отбелязахте, скоро наистина ще сме женени.

Гидиън погледна профила й, очертан срещу светлината на огъня, и цялото му тяло се стегна при тази гледка. Сиянието на огъня придаваше на кожата й златист оттенък. Косата й, мека и къдрава, обрамчваше лицето й. Струваше му се, че вижда как къдриците й искрят от жизненост. Тя изглеждаше толкова нежна и уязвима.

— По дяволите, Хариет, тази вечер няма да настоявам да упражня съпружески права над теб — промълви смутено Гидиън. — Ти имаш право да очакваш от мен да се въздържам и аз наистина смятам да го направя.

— Разбирам — каза тя, но не го погледна.

— Това, че загубих контрол над себе си онази нощ в пещерата не означава, че не умея да се контролирам.

Хариет го погледна за миг с някакво странно любопитство в погледа.

— Никога не съм мислила, че ви липсва самоконтрол, милорд. Всъщност вие сте най-сдържаният човек, когото някога съм срещала. Понякога това ме тревожи. Ако искате да знаете, това е единственото нещо у вас, което понякога ме кара да се чувствам неловко.

Той я гледаше невярващо.

— Мислиш, че съм прекалено сдържан?

— Предполагам, че това се дължи на факта, че през последните няколко години ви се е налагало да понасяте толкова обидни слухове и приказки — простичко обясни Хариет. — Научили сте се да криете чувствата си. Може би прекалено много. Понякога въобще не знам какво мислите.

Гидиън подръпна нервно вратовръзката си и бързо я развърза.

— Понякога мисля същото и за теб, Хариет.

— За мен? — очите й се разшириха. — Но аз почти никога не се старая да прикривам чувствата си.

— Така ли? — Гидиън се приближи към единствения стол в стаята и хвърли небрежно връзката си на облегалката му. После съблече жакета си. — Може би ще се изненадаш, ако ти кажа, че нямам представа какви са чувствата ти към мен, госпожице Поумрой — той започна да разкопчава ризата си. — Не знам дали ти се виждам смешен или противен или направо досаден.

— Гидиън, за бога…

— Точно затова бях толкова разтревожен, когато разбрах, че си избягала от града и си на път за Гретна Грийн — той остави ризата си да виси разкопчана на раменете му и седна на ръба на леглото, след което издърпа единия си ботуш. — Хрумна ми, че може да си помислила, че би могла да си намериш и по-добър съпруг от един безчестен, доста намусен виконт.

В продължение на няколко секунди Хариет го гледа изпитателно.

— Понякога наистина сте намусен, Сейнт Джъстин. Това не може да се отрече. И много упорит.

— И свикнал да издава заповеди — припомни й той.

— Много неприятен навик, наистина.

Той събу и другия си ботуш и го пусна на пода.

— Освен това не разбирам много от вкаменелости и геология, или пък от разните теории за произхода на земята.

— Съвсем вярно. Въпреки това изглеждате доста интелигентен. Мисля, че можете да понаучите нещо.

Гидиън я погледна сепнато, като не можеше да реши дали тя се опитва да го дразни.

— Не мога да променя нито лицето си, нито миналото си.

— Не помня да съм ви молила да го правите.

— По дяволите, Хариет! — грубо възкликна той. — Защо си съгласна да се омъжиш за мен?

Тя наклони глава на една страна и сякаш се позамисли.

— Може би защото имаме толкова много общи черти.

— Дявол да го вземе! Точно там е проблемът — отвърна моментално той. — Нямаме нищо общо освен това, че прекарахме една нощ заедно в онази пещера.

— Аз също понякога мога да съм доста упорита — каза тя замислено. — Самият вие ме нарекохте тиранична още при първата ни среща.

Гидиън изръмжа.

— Точно тъй, госпожице Поумрой, Точно така беше.

— И се интересувам от стари зъби и кости до такава степен, че понякога ставам невъзпитана, а понякога, както са ми казвали, дори и груба.

— Интересът ти към вкаменелостите съвсем не е толкова лоша черта — великодушно обяви Гидиън.

— Благодаря ви, сър. Само че, освен всичко това, мога да добавя и факта, че и аз, също като вас, не мога да променя нито лицето си, нито миналото си — продължи Хариет, сякаш четеше от някакъв списък на леко повредени стоки, които и се иска да продаде.

Гидиън остана много изненадан.

— Но в тях няма нищо лошо или нередно!

— Напротив, има. Никой не може да отрече, че съвсем не съм такава красавица като сестра ми, а освен това и възрастта ми си е неопровержим факт. Вече съм почти на двадесет и пет, не съм с особено мил характер, нито пък съм сговорчиво младо момиченце, току-що приключило с образованието си.

Гидиън забеляза сянката на усмивка, която играеше около нежните й устни. Почувства как някъде дълбоко в него нещо започва да се отпуска.

— Е, значи така — бавно се съгласи той. — Сигурно би било съвсем лесно да превъзпиташ една малка глупава патка, която още дори не се е научила да мисли със собствената си глава. Но тъй като и аз самият не съм в първа младост, едва ли имам право да се оплаквам от напредналата ти възраст.

Хариет се усмихна широко.

— Колко великодушно от ваша страна, милорд.

Гидиън я гледаше втренчено и усещаше как по вените му тече изгарящо желание. Предстоеше му една много дълга нощ, помисли си той.

— Има само още едно нещо, което искам да си изясним.

— И какво е то, милорд?

— Ти си най-красивата жена, която някога съм познавал.

Хариет зяпна от изненада и учудване.

— Ама че глупости! Гидиън, как можете да кажете подобно нещо?

Той сви рамене.

— Това е самата истина.

— О, Гидиън — Хариет примигна за миг. Устните й трепереха. — О, Гидиън!

Тя се затича през стаята и се хвърли право в обятията му.

Приятно изненадан от неочакваната й реакция, Гидиън се остави да бъде повален назад върху леглото. Ръцете му се сключиха около Хариет и той я притегли към гърдите си.

— Ти си най-привлекателният, най-красивият, най-прекрасният мъж, когото някога съм срещала — свенливо промълви Хариет, притиснала устни към гърлото му.

— Виждам, че към списъка на дребните ти недостатъци може да прибавим и лошо зрение — Гидиън зарови пръстите си в гъстата й коса. — Но това ми се струва доста незначителен и несъмнено много полезен недостатък при сегашните обстоятелства.

— Твоето зрение трябва да е също толкова слабо, ако наистина ме смяташ за красива — Хариет се изкикоти. — Е, виждате ли, милорд? Еднакви недостатъци. Очевидно много си подхождаме.

— Очевидно — Гидиън хвана с две ръце лицето й и притегли устните й към своите.

Тя отвърна на целувката му с такава нежна, щедра готовност, че кръвта му закипя. Усещаше невероятната мекота на гърдите й през фината тъкан на роклята и наметката й. Пръстите му се стегнаха в косите й.

— Гидиън? — Хариет повдигна малко главата си, за да го погледне с удивление в очите.

— Господи, колко те желая! — той търсеше с поглед някакъв знак по лицето й, който да му подскаже, че няма нужда да се сдържа, както подобава на един джентълмен, през тази последна нощ преди да се оженят. — Нямаш представа колко много те желая!

Тя наведе поглед и Гидиън забеляза руменината по бузите й.

— И аз те желая, милорд. Толкова често мислех за онази нощ, която прекарахме заедно.

— След като утре се оженим, ще прекарваме заедно всяка нощ — обеща той.

— Гидиън — тихо каза тя, — зная, че ще се оженим, защото така се налага. Разбирам, че се чувстваш длъжен да постъпиш честно с мен. Но все се чудя…

— Какво? — точно сега той съвсем не беше в настроение за логичния й подход към ситуацията, но не знаеше как да я спре. Тя бе права. Беше й предложил брак, защото я бе компрометирал.

— Мислиш ли — попита бавно тя, — че е възможно някога да се влюбиш в мен?

Гидиън замръзна. После за миг затвори очи, забелязал надеждата, скрита дълбоко в тюркоазените й очи.

— Хариет, искам да сме съвсем откровени един към друг.

— Да, милорд?

Той отвори очи, усещайки болката, разкъсваща душата му.

— Преди шест години забравих какво е любов. Това чувство за мен е мъртво. Но най-тържествено ти обещавам, че ще бъда добър съпруг. Ще се грижа за теб и ще те защитавам с цената на живота си. Ще ти осигуря всичко, което съм в състояние да ти дам. Ще бъда верен.

В очите на Хариет проблеснаха две малки сълзи, но тя веднага примигна, за да ги скрие. Устните й трепереха, когато му се усмихна със свенлива, но безкрайно женствена подкана.

— Е, добре, милорд, тъй като вече съвсем сме се компрометирали един друг, не виждам причина да отлагаме неизбежната втора нощ. Най-малко ти си човекът, който трябва да доказва честните си намерения към мен.

Гидиън почувства как цялото му тяло се стяга, преливащо от желание. Бе останал почти без дъх при подканващия поглед на Хариет.

— Неизбежна? — дрезгаво попита той. — Така ли я наричаш? Така ли ти изглежда правенето на любов? Като неизбежно задължение?

— Не беше неприятно — побърза да го увери тя. — Не исках да те обидя. Всъщност, в много отношения бе невероятно вълнуващо. Определено не беше зле.

— Благодаря — сухо промълви Гидиън. — Поне се постарах.

— Зная, че е така. Но предполагам, че е редно да отчетем и влиянието на неудобното легло, което се наложи да споделяме. Не мисля, че каменният под е най-предразполагащото място за правене на любов.

— Не е.

— А трябва да прибавим и още един фактор, милорд, размерите ти — продължи Хариет. — Ти си доста едър мъж — тя дискретно се покашля. — И всичките ти части са с мащаби, пропорционални на ръста ти. Също както и при моите вкаменелости, ако разбираш какво имам предвид. Знаеш ли, че често само по големината на един зъб може да бъдат определени размерите на цялото животно?

Гидиън простена.

— О, Хариет…

— Е, исках да кажа, че не бях чак толкова изненадана — увери го тя. — Все пак натрупала съм доста голям опит в преценяването на големината и формата на някое същество въз основа само на данните от шепа кости и зъби, превърнали се в камък. И при теб всичко беше точно такова, каквото можеше да се очаква. По отношение на пропорциите.

— Разбирам — успя да продума Гидиън с приглушен глас.

— Всъщност сега като се замисля за тази случка, ми се струва невероятно колко добре се справихме. А и наистина се надявам, че в бъдеще нещата ще вървят по-гладко.

— Достатъчно, Хариет — Гидиън сложи ръката си върху устата й, нежно, но категорично. — Не мога да издържа повече на приказките ти. Но си права за едно нещо: в бъдеще нещата наистина ще вървят по-гладко.

Очите й се разшириха учудено над ръката му, когато той я обърна по гръб. Щом започна да разкопчава наметката й, тя обви ръце около врата му.

Гидиън простена и махна ръката си от устата й. Целуна я дълбоко и страстно, като усещаше как желанието му се надига на все по-силни вълни и заплашва да залее всичко останало по пътя си. Никога не бе желал някоя жена по-силно от Хариет.

Но тази нощ, каза си Гидиън, той ще контролира желанието си, докато самата Хариет не разбере колко силна е собствената й страст. Тя му бе подарила най-скъпото нещо — себе си. Сега той бе решен да й се отплати по същия начин.

Той успя да съблече роклята и наметката й, докато Хариет лежеше на леглото под него. Когато вече бе останала само по риза и копринени чорапи, той нежно я изправи на крака. После се пресегна, за да отметне покривката на леглото.

Слава богу, че чаршафите изглеждат прилично, каза си Гидиън С огромно облекчение. Това не винаги бе така в подобни странноприемници. Не можеше да понесе мисълта да обладае сладката Хариет на някое въшливо легло. Сякаш не беше достатъчно, че първия път го бе направил върху каменния под на пещерата. А Хариет заслужаваше най-доброто.

Но пък самата тя сякаш въобще не бе в настроение да забелязва подобни неща. Сега го гледаше с премрежени очи, леко разтворила устни. Когато му се усмихна, той успя да зърне двете сладки зъбчета, които леко се издаваха пред останалите. И сякаш въобще не я смущаваше фактът, че розовите й зърна прозират през тънката й ленена риза.

Гидиън разбра, че му е добре, когато е с Хариет. Тя го караше да се чувства като герой, благороден и горд. Вярата й в него бе очевидна. За пръв път той осъзна, че онова, което му дава Хариет, компенсира всичко, което бе загубил преди пели шест години в очите на баща си и на всички останали.

Хариет вярваше в него. Това му бе достатъчно.

— Колко си прекрасна — прошепна Гидиън. Хвана я през кръста и я вдигна високо пред себе си. После започна да целува гърдите й, като навлажняваше с език фината тъкан на ризата и, докато тя стана съвсем прозрачна.

Хариет заби пръсти в тялото му и отметна глава назад. Когато той пое в устата си едното й твърдо мъничко зърно и лекичко го захапа, тя тихо простена.

— О, Гидиън…

— Харесва ли ти това, моя малка Хариет?

— О, да! Да, толкова е хубаво! — пръстите й се изпънаха върху раменете му. Когато той захапа другото й зърно, през тялото й преминаха сладостни тръпки.

Гидиън бавно я спусна на земята и тя отново стъпи на крака пред него, обвила с ръце врата му. Той сграбчи ризата й и я издърпа нагоре през главата й. После коленичи пред нея, за да разкопчае жартиерите й и да събуе копринените й чорапи. При всяко докосване той усещаше как тя трепва и отново се отпуска.

Гидиън се изправи и впи жаден поглед в сладостните извивки на тялото й. Светлината на огъня очертаваше с огнени линии силуета на пълните й бедра и грациозния й гръб. Нежно и внимателно той разпери дланта си върху тъмния триъгълник къдрави косъмчета между бедрата й. Усети как по цялото й тяло премина лек трепет.

Гидиън плъзна бедрото си между краката й и с настойчиво движение ги разтвори настрани. Целуна я, а пръстите му запълзяха през гъстите снопчета косми, докато откриха мекото цвете, скрило тайните й. После започна нежно и внимателно да разтваря листенцата му. Хариет прошепна името му съвсем тихо, но много настойчиво и разтвори разкопчаната му риза. Целуна гърдите му. Устните й трепкаха като крилете на пеперуда по изпънатата му кожа. Връхчетата на пръстите й се плъзнаха по раменете му и ги освободиха от ризата, за да може тя да ги посипе с още мънички и нежни целувки, като капчици роса върху пламналата му кожа.

Тя се държеше с него толкова внимателно, също както се отнасяше и към редките си вкаменелости, помисли си Гидиън, донякъде развеселен, но и изцяло завладян от това непознато усещане. Никоя жена не го бе докосвала така, сякаш е рядко и крехко съкровище.

— Хариет, кълна се, не можеш да си представиш как ме караш да се чувствам.

— Обожавам да те докосвам — очите й преливаха от удивление, когато тя вдигна глава, за да го погледне. — Ти си невероятен. Толкова силен и мощен, и грациозен.

— Грациозен? — той се засмя приглушено. — За пръв път някой ме нарича грациозен.

— Но ти си точно такъв! Движиш се като лъв. Прекрасно е да те гледа човек.

— О, Хариет, ти май наистина си зле с очите, но кой съм аз, та да се оплаквам?

Устните му отново се долепиха до нейните. Когато отдръпна ръката си от нея, пръстите му бяха влажни, напоени с омайващия аромат на нейната възбуда. Слабините му лудо пулсираха.

Гидиън повдигна Хариет и я постави на леглото. Тя се излегна и не откъсна погледа си от него, докато той сваляше останалите си дрехи. Гидиън се извърна само колкото да хвърли панталона и ризата си на стола. Когато отново се обърна към нея, тя се втренчи удивена в силно възбуденото му тяло.

— Докосни ме — той легна до нея на леглото. — Искам да чувствам допира на ръцете ти, сладка моя Хариет. Ръцете ти са толкова меки, толкова нежни!

Тя веднага му се подчини, като плъзна пръстите си по гладката му кожа, първо малко нерешително и колебливо, но след миг доби по-голяма увереност в ласките си. Галеше очертанията на гърдите и раменете му, а след това плъзна дланта си към бедрото му. Там се спря.

— Искаш ли да ме докоснеш там? — едва успя да проговори Гидиън. Желанието бушуваше във вените му, задушаваше го, изпъваше всяко негово мускулче, изгаряше кожата му.

— Искам да те докосвам така, както ти ме докосваш — очите й блестяха. — Толкова си красив, Гидиън!

— Красив! — простена той. — Едва ли, мила моя.

— Твоята красота е толкова мъжествена, това е красотата на силата и мощта — прошепна Хариет.

— Не зная нищо за тази мъжествена красота, за която говориш — приглушено отвърна той. — Но наистина ужасно ми се иска да докоснеш онази част от мен, която скоро ще е дълбоко в теб.

Той почувства как пръстите й се плъзнаха нежно по дължината на невероятно напрегнатия му член. Затанцуваха леко и внимателно по него, изучаваха формата му, усещането от допира. Това бе по-силно, отколкото можеше да издържи Гидиън. Той затвори очи и се помъчи да събере цялото си самообладание.

— Стига, малката ми — той хвана ръката й и със съжаление я отдръпна. — Тази нощ е за теб.

После я притисна по гръб на леглото и плъзна крака си между меките й, гладки бедра. Протегна ръка и внимателно затърси малката, чувствителна пъпка на женската страст.

Когато я откри, Хариет изстена силно и изви тялото си към него.

— Гидиън, моля те! О, да, да!

Той вдигна глава, за да наблюдава лицето й, като продължаваше да я гали нежно с пръст. Мислеше си колко е красива в страстта си. Гледаше с възторг как тя се извива и стене в прегръдките му.

Гидиън не бързаше, опитваше се да сдържа собственото си желание, докато бавно и уверено разпалваше пламъка в нея. А тя бе толкова чувствена! Той не можеше да повярва на късмета си. Тя го желаеше.

Тя го смяташе за красив.

Гидиън целуна шията й, а после и гърдите. Хариет се вкопчи в него, като се опита да го притисне плътно към себе си. Тя така и не разбра кога той обсипа корема й с нежни целувки. Бе увила пръстите си в косата му и се опитваше да го притегли върху себе си. Но Гидиън знаеше какво иска да постигне. Успя да устои на изкушението да я обладае веднага, още в този момент. Вместо това той разтвори краката й още по широко и на мястото на влажния си пръст прилепи устни.

Хариет леко извика. Цялото й тяло се бе стегнало и извило като дъга.

— Гидиън! Какво правиш с мен? — стенеше тя.

И тогава започна да трепери цялата. Гидиън знаеше, че е достигнала самия връх на страстта си. Не чака повече. Бавно и мощно той се плъзна в тялото й тъкмо когато я разтърсиха сладостните конвулсии на екстаза. Нахлуващото му тяло срещна съпротивата на тесния, влажен отвор, но само след миг меката й плът го обгърна и плътно се затвори около него.

Да навлезе в нея точно в този момент беше едно от най-разтърсващите преживявания през целия му живот. Тя бе също толкова тясна, толкова гореща, толкова мека, както през онази първа нощ в пещерата, но мисълта, че и тя е достигнала до онази сладка забрава, го караше да чувства още по-силно насладата от мига. Този път, дори и да й причиняваше някаква болка, тя бе толкова далеч, че едва ли я забелязваше.

— Хариет, о господи, Хариет! Да! — Гидиън с мъка успя да преглътне вика, който напираше в гърдите му. Пръстите й се стегнаха жестоко в косата му и коленете й се повдигнаха, за да се отвори тялото й дори още повече за него.

Гидиън още веднъж се изгуби в огъня на страстта й и усещането бе неописуемо. Той беше част от нея. Нищо друго на този свят нямаше значение. Дори и изгубената му чест.

* * *

От огъня в камината бяха останали само тлеещи въглени, когато Гидиън най-сетне се събуди от леката дрямка. Почувства как кракът на Хариет се плъзна по неговия и тогава разбра какво го е събудило.

— Мислех, че вече си заспала — измърмори той, като я притисна по-плътно към себе си.

— Обмислях онова, което се случи тази вечер — промълви Хариет.

Той се ухили, като за пръв път от години се чувстваше с леко сърце.

— Ах, госпожице Поумрой! Кой би помислил, че сте толкова сладострастна? Какви ли порочни мисли минават през главата ви? Моля, опишете ми ги с подробности.

Тя го смуши в ребрата.

— Говоря ти за онова, което се случи, когато спря каретата на лейди Иънгстрийт.

Усмивката на Гидиън избледня.

— Какво по-точно?

— Гидиън, искам да ми обещаеш, че няма да предизвикваш Епългейт на дуел.

— Не се занимавай с този въпрос, Хариет — той целуна едната й топла, мека гърда.

Тя се изправи на лакът и се надвеси над него. Изражението й бе много напрегнато.

— Говоря сериозно, милорд. Искам да ми дадеш дума, че няма да го правиш.

— Това не е твоя работа — той се усмихна и постави ръката си върху сладката извивка на коремчето й. Представи си как неговото семе вече е посято в нея, може би в този момент вече расте и се развива. Тази мисъл накара тялото му отново да се стегне.

— Точно моя работа е! — настояваше Хариет. — Няма да позволя да предизвикаш горкичкия Епългейт само защото той и другите ме взеха днес със себе си.

— За бога, Хариет! Та ти беше отвлечена!

— Глупости. Никой не ти е искал откуп.

Гидиън се намръщи.

— Не е там работата. Епългейт се опита да те отвлече и аз ще се разправям с него. Точка по въпроса.

— Не. Не можеш да сложиш точка. Няма да го застреляш, Гидиън, чу ли?

Гидиън започваше да става нетърпелив. Желанието му се бе върнало и той отново бе твърд като камък.

— Няма да го убивам, ако за това се тревожиш. Не ми се ще да се окажа принуден да напусна страната.

— Да напуснеш страната? — повтори тя като ехо, с ужас в очите. — Така ли става, ако убиеш някого при дуел?

— За нещастие, макар и властите да са съгласни да си затварят очите пред някои аспекти на дуелирането, няма да останат бездейни, ако се случи подобно незначително събитие, като например да убиеш противника си — Гидиън направи иронична физиономия. — Колкото и да го заслужава той.

Хариет се изправи като пружина в леглото.

— Това е прекалено. Няма да ти позволя да поемеш такъв риск.

Той сложи ръка върху крака й.

— Значи не искаш да се видя принуден да напускам страната?

— Разбира се, че не искам — промърмори тя.

— Хариет, реагираш прекалено остро на тази история. Дадох ти дума, че няма да убия Епългейт. Но трябва да разбереш, че не мога да оставя днешните му действия безнаказани. Ако се разчуе, че съм оставил някой да си играе подобни игрички, много вероятно е и друг да се опита да стори нещо подобно. Дори и по-лошо.

— Глупости. Малко вероятно е отново да вляза в една и съща карета с непознат мъж — Хариет се измъкна от леглото и се пресегна за ризата си.

— Може и да не е непознат — тихо каза Гидиън, като я наблюдаваше внимателно. — Може някой познат да те накара да влезеш в някоя карета. Някой, на когото си имала доверие.

— Невъзможно. Много ще внимавам — Хариет закрачи напред-назад пред камината с угасващия огън. Сиянието на тлеещите въглени прозираше през фината тъкан на ризата й и разкриваше извивките на гърдите и бедрата й. — Гидиън, моля те, обещай ми да не се дуелираш с Епългейт.

— Искаш прекалено много от мен. Не говори повече за това.

Тя го погледна разгневено, като все още нервно обикаляше пред огъня.

— Не можеш да очакваш, че просто ей така ще спра да говоря за това.

— Защо не? — меко попита той, впил поглед в апетитната извивка на дупенцето й. Помисли си, че със сигурност никога няма да се насити на тази жена.

— Говоря съвсем сериозно, милорд — обяви тя. — Няма да позволя да се дуелираш заради мен. В никакъв случай. А и въобще не е необходимо. Нищо лошо не се е случило и лорд Епългейт не искаше да ми навреди. Той и останалите просто се опитваха да ме спасят, както те си знаят.

— По дяволите, Хариет…

— Освен това той изцяло се е посветил на изучаването на геологията и вкаменелостите. Обзалагам се, че не разбира нищичко от дуелиране.

— Това не е мой проблем — отвърна Гидиън.

— Няма да има никакъв смисъл, ако го застреляте.

— Вече ти обясних, че има смисъл.

Тя се нахвърли върху него като малка тигрица.

— Гидиън, трябва да ми обещаеш още сега, на момента, че няма да го предизвикваш.

— Няма да ти обещая нищо подобно, сладката ми. А сега се върни в леглото и престани да се суетиш за нещо, което въобще не те засяга.

Хариет застана до края на леглото и кръстоса ръце на гърдите си. Стоеше там, съвсем изправена и непоколебима.

— Ако не ми дадеш честната си дума за това още сега, сър — каза тя, — утре няма да се омъжа за теб.

Гидиън реагира така, сякаш бе хвърлен от кон и ритнат в стомаха. За миг дори не можеше да диша.

— Значи Епългейт означава за теб толкова много? — попита той дрезгаво.

— Епългейт не означава нищо за мен — отвърна тя вбесена. — Ти си този, който ме интересува. Не разбираш ли? Толкова си твърдоглав, арогантен и себичен! Не искам да даваш повод за още повече приказки, а и да рискуваш живота си заради една глупост, която може да се приеме просто като екскурзия с карета.

Гидиън отметна завивката настрани и скочи от леглото. С ръце на кръста той тръгна с решителни крачки към нея, но Хариет не отстъпи нито на сантиметър от мястото си. Може би това бе единствената жена на света, която не се боеше от него.

— Смееш да ме заплашваш, така ли? — попита Гидиън, необикновено тихо.

— Да, сър, точно така. Щом смяташ да си такъв инат по този въпрос, тогава ми се налага да прибягна и до заплахи — след тези думи изражението й се посмекчи. — Гидиън, престани да се държиш така и бъди разумен.

— Съвсем разумен съм — изрева той. — Ужасно разумен. Опитвам се да предотвратя други неприятни случки, подобни на днешната.

— Няма нужда да предизвикваш Епългейт. Той е просто един младеж, който се опитва да играе ролята на благородния рицар. Толкова ли е трудно да разбереш и да простиш това?

— Дявол да го вземе, Хариет — Гидиън прокара пръсти през косата си, чувствайки безсилието си през логиката й. Естествено разбираше, че Епългейт не е сериозна заплаха. Но важен беше принципът.

— Можеш ли да кажеш за себе си, че никога не си се опитвал да се правиш на благороден рицар, когато си бил на неговата възраст?

Гидиън отново изруга, още по-вбесен, защото вече знаеше, че ще изгуби този спор. Тя беше права. Разбира се, че и той бе търсил тази роля, когато бе на възрастта на Епългейт. Повечето младежи минават през този период.

Беше му съвсем ясно, че Хариет не е влюбена в това момче, ето защо от тази гледна точка нямаше никаква опасност.

Може би наистина можеше да остави така този инцидент. Гидиън разбра, че наистина не му се иска да продължава спора. В момента можеше да се съсредоточи единствено върху прелестната гледка пред себе си — тялото на Хариет, очертано върху сиянието от камината. Желаеше я до болка. Пенисът му бе твърд като камък. Кръвта му гореше. А тя бе толкова щедра в страстта си.

Вероятно имаше и по-важни занимания от това, да даде един урок на Епългейт.

— Добре тогава — най-сетне промърмори Гидиън.

— Гидиън — очите на Хариет сияеха.

— Този път постигна своето. По помни, не ми харесва, дето Епългейт ще се измъкне толкова лесно. Да се надяваме, че това няма да докара други неприятности.

Усмивката на Хариет бе по-ярка и от въглените в камината.

— Благодаря ти, Гидиън!

— Смятай го за сватбен подарък — обяви Гидиън.

— Чудесно, милорд. Това е вашият сватбен подарък и приемам жеста ви.

Гидиън се спусна към нея, грабна я през кръста и я вдигна високо във въздуха.

— А какъв е вашият подарък за мен? — попита той с ехидна усмивка.

— Каквото си пожелаете, милорд — тя се вкопчи в раменете му и се разсмя щастливо, когато той я завъртя из стаята. — Трябва само да назовете желанията си.

Гидиън я занесе обратно до леглото.

— Смятам да прекарам остатъка от нощта зает именно с това. Ще изброявам желанията си, едно по едно. А ти ще ги изпълняваш всичките.