Аманда Куик
Красавицата и звярът (10)

10.

— Никога не съм виждала подобно нещо! — Аделаида, все още по халат, вдигна чашата си с горещ шоколад. — Кълна се, че тази сутрин целият град ще знае историята. Всички ще обсъждат как Хариет сряза Ръштън.

Ефи отчаяно затвори очи и простена.

— Ще обсъждат тая сцена дори и докато четат обявяването на годежа й в сутрешните вестници. Божичко, дори не мога да си представя какво ще си помислят всички. Една млада невинна дама да говори за такива неща, и то в средата на балната зала! Та това надминава всичко!

— Аз не съм точно „невинна“, лельо Ефи — Хариет, която седеше в ъгъла на трапезарията за закуска на леля Аделаида, вдигна поглед от едно от скорошните издания на Доклади на Кралското геоложко дружество.

— Е, но правим всичко възможно да минеш за такава — отбеляза Аделаида.

Хариет направи кисела физиономия.

— Не знам за какво толкова се тревожите. Просто изказах на глас онова, което ми се струва съвсем очевидно, и което явно всички са пропуснали да забележат.

— Пак с твоя логически подход — мрачно каза Аделаида. — Уверявам те, никой не пропусна да забележи факта, че Диъдри Ръштън беше бременна, когато се самоуби. А откак се разчу, че си се сгодила за Сейнт Джъстин, се наслушах на тази история.

— Имах предвид факта, че е била бременна от друг мъж. Определено детето не е било от Гидиън — Хариет отново наведе поглед към Докладите.

— Откъде накъде си толкова сигурна? — поинтересува се Аделаида.

— Защото съм абсолютно сигурна, че чувството за чест на Гидиън е не по-слабо развито от това на който и да е от истинските джентълмени. Дори съм готова да се обзаложа, че вероятно е далеч по-развито от това на всички останали. Ако бебето е било негово, той щеше да се ожени за нея.

— Просто не мога да разбера как може да си толкова сигурна за него — въздъхна Ефи. — Не ни остава друго, освен да се надяваме, че си права по въпроса за честта му.

— Права съм — Хариет си взе една препечена филийка и я захапа лакомо, като продължи да преглежда страниците на Докладите. — Между другото, той ще дойде днес следобед в пет. Ще ходим на разходка с файтон в парка.

— Би могъл поне да изчака, докато поутихнат приказките относно снощната ти изява, и чак тогава да те води в парка. Точно в пет там се изсипват абсолютно всички и всички ще те видят — промърмори Ефи.

— Мен ако питате, точно затова ще я заведе — Фелисити, която тъкмо влизаше в трапезарията, се усмихна с многозначителна ирония на сестра си. — Мисля, че Сейнт Джъстин иска да показва Хариет като на изложба при всяка удобна възможност. Сякаш е екзотична домашна животинка, която с донесъл от далечна страна.

— Като домашна животинка! — Ефи бе шокирана.

— Мили боже! — ахна Аделаида. — Ама че идея!

Хариет вдигна поглед от списанието, тъй като усети, че сестра й съвсем не се шегува.

— Какво имаш предвид с това, Фелисити?

— Не разбирате ли? — Фелисити си взе една препечена филийка и яйце от страничната масичка. В жълтата си рокля изглеждаше изключително сияйна и жизнерадостна. — Ти си единственото известно живо същество, което наистина вярва, че е възможно Сейнт Джъстин да е честен. Освен това си единствената, която мисли, че може да е невинен относно прелъстяването и изоставянето на горкичката Диъдри Ръштън.

— Той наистина е невинен в тая история — почти по навик отвърна Хариет. После се замисли и си припомни изражението на Гидиън предната вечер, когато бе спорила с Ръштън. — Но за тая работа с изложбата може и да си права.

— Е, човек едва ли може да го вини. Сигурно не може да устои на изкушението да се фука с трогателната ти вяра в Звяра от Блекторн Хол — усмихна се Фелисити.

— Казала съм ти да не го наричаш с това ужасно име — сгълча я Хариет, но някак доста разсеяно. Умът и бе зает да обмисля думите на Фелисити. Беше й тъжно да го признае, но в тях наистина имаше някаква истина. Хариет знаеше, че сама е трябвало да го забележи.

Гидиън, естествено, смяташе да получи все някакво удовлетворение от този брак, който поначало не бе желал. И кой можеше да го вини за това?

Той със сигурност не даваше никакви признаци, че се влюбва в нея, каза си Хариет. В действителност, не бе споменал и думичка относно любовта. Нито я бе помолил да го обича. Снощи, когато я бе попитал дали изпитва някакви топли чувства към него, звучеше така, сякаш пита от чисто любопитство.

Хариет знаеше, че вярата й в честността му е може би далеч по-важна за Гидиън от всяко признание в любов. Без съмнение, именно това беше най-важното нещо за него. Прекалено дълго бе живял в сянката на безчестието.

Хариет изгледа как Фелисити седна на масата и започна да се храни с истинска охота. Напоследък, след като всяка нощ бе изпълнена с толкова много танци, сестра й бе развила особен интерес към закуската.

Аделаида погледна Ефи над ръба на чашата си.

— Е, не ни остава друго, освен да се преструваме, че приемаме съвсем храбро и спокойно цялата тази история. Докато самият Сейнт Джъстин твърди, че е сгоден, ние сме в безопасност. С малко късмет ще успеем да изкараме и остатъка от сезона, без да се случи нещо неочаквано.

Хариет отново направи сърдита физиономия и затвори списанието.

— Уверявам ви, че нищо неочаквано няма да се случи, лельо Аделаида. Сейнт Джъстин няма да го допусне — тя погледна часовника. — Ако ме извините, трябва да се облека. Днес следобед ще присъствам на една сбирка на Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми.

Ефи я погледна изпитателно.

— Забелязах, че си станали много добра приятелка с някои от членовете на Дружеството, скъпа. Много ми допада лорд Епългейт. Знаеш ли, той има добри роднински връзки с маркиза Ашертън. Наскоро, заедно с титлата си, получи и солидно наследство.

Хариет се усмихна кисело.

— Вече съм сгодена, лельо Ефи, ако не си забравила. И то за бъдещ граф, не по-малко.

— Как би могъл да забрави човек? — въздъхна Ефи.

— Имаше и време, когато бе готова дори да убиеш някого, без да ти мигне окото, за да омъжиш мен или Фелисити за граф.

— Работата е там, че въобще не съм сигурна, че ще успея да те омъжа точно за този граф — печално отговори Ефи.

* * *

В мига, в който Хариет влезе в приемната на лейди Иънгстрийт, тя усети някакво безпокойство и загриженост у останалите членове на Дружеството. Но пък никой не спомена и думичка за снощната сцена на бала, за което тя беше безкрайно благодарна.

Както винаги имаше много хора, което отразяваше нарастващия интерес към вкаменелостите и геологията. Когато всички бяха седнали по местата си, компанията моментално подхвана разговор за някои случаи на фалшифициране на вкаменелости, които произхождаха от една каменна кариера на север.

— Въобще не съм изненадана да чуя подобно нещо — заяви лейди Иънгстрийт. — И преди са се случвали подобни неща, а и в бъдеще със сигурност ще продължават да се случват. Позната история. Работниците в кариерата скоро научават, че има запалени купувачи за всяка по-странна вкаменелост, която случайно може да открият по време на работа. Когато вече не могат да изравят достатъчно вкаменелости, за да задоволят търсенето, те започват да си ги произвеждат сами.

— Чух, че са направили цяла работилница в онази кариера — лорд Фрай поклати глава. — Използвали парченца от често срещани вкаменели риби и други кости, за да сглобяват съвсем нови и необичайни скелети. За някои от по-оригиналните им творения са били предлагани огромни суми. Поне два музея са купили такива фалшификати, без да разберат.

— Опасявам се, че в нашата работа ще се срещаме с все повече заблуди, измами и фалшификации — рече Хариет и отпи от чая си. — Интересът към нещата, които лежат заключени в камъка, е толкова голям, че винаги ще привлича и много безскрупулни типове.

— За нещастие сте напълно права — съгласи се Епългейт с въздишка, която трябваше да издава разочарование от този свят. Топлият му поглед спря за миг върху скромното деколте на Хариет. — Вие сте толкова проницателна, госпожице Поумрой.

Хариет се усмихна.

— Благодаря ви, милорд.

Лорд Фрай прочисти гърлото си, за да привлече вниманието отново върху себе си.

— Аз лично несъмнено щях да се усъмня в онези листа и риби, които работниците предлагали на всички колекционери.

— Аз също нито за миг не бих била заблудена от съществата, които са наполовина риби и наполовина четириноги — обяви някаква начетена дама с педантичен вид.

— Нито пък аз — заяви и лейди Иънгстрийт.

Чуха се още много подобни изказвания, след което събранието се разпадна на множество отделни групички. Всеки изказваше мнението си за фалшификатите и се надпреварваше да уверява събеседниците си, че нито за миг не би останал излъган от тях.

Лорд Епългейт се приближи и седна до Хариет. Погледна я със свенливо възхищение и тихо каза:

— Днес изглеждате изключително красива, госпожице Поумрой. Точно този оттенък на синьото толкова ви подхожда!

— Много сте любезен, господин Епългейт — Хариет тайничко подръпна полите на тюркоазеносинята си рокля изпод бедрото му.

Когато разбра, че е седнал върху една от широките дипли на муселинената й рокля, Епългейт ужасно се изчерви.

— Много се извинявам.

— Не се тревожете за това — Хариет му се усмихна окуражаващо. — На роклята ми нищо й няма. Четохте ли вече последния брой от Докладите, сър? Получих го тази сутрин и открих в него една невероятно интересна статия върху идентифицирането на вкаменели зъби.

— Все още не съм имал възможност да го прегледам, но няма да пропусна да го направя веднага щом се върна у дома. Щом вие казвате, че статията заслужава внимание, аз съм сигурен, че тя наистина ще ми бъде страшно интересна. Вашето мнение по тези въпроси за мен е образец на истинска ерудиция, госпожице Поумрой.

Хариет не успя да устои на ласкателството. Реши деликатно да сондира отношението му към вкаменените зъби.

— Колко мило от ваша срана, че смятате така. Работили ли сте повечко със зъби?

— Е, работил съм, но не много. Трябва да призная, че когато става въпрос за идентифициране, предпочитам да работя с фаланги. По пръстите на едно животно човек може да отгатне толкова много неща.

— Разбирам. — Хариет бе разочарована. Щеше да е толкова хубаво, ако може да покаже зъба си на лорд Епългейт. Той й допадаше и бе убедена, че може да му има доверие. Но ако не разбира много от вкаменели зъби, няма смисъл да му го показва. — Лично аз предпочитам зъбите. Само като погледнеш зъба, и веднага можеш да познаеш дали става въпрос за хищник или не. А когато човек разбере това, може да си направи изводи за толкова много други неща относно животното.

Епългейт сияеше от възторг.

— Вие наистина трябва да посетите музея на господин Хумболт, госпожице Поумрой. В старата си къща той е складирал огромна и много впечатляваща колекция от вкаменелости. Два пъти в седмицата къщата му е отворена за посетители, в понеделник и четвъртък. Самият аз съм ходил там два-три пъти, за да търся фаланги и други подобни работи. А той има цели чекмеджета, пълни със зъби.

— О, наистина ли? — Хариет бе страшно развълнувана. Тя почти не обърна внимание на факта, че коляното на Епългейт е в застрашителна близост до нейното. Полите на роклята й отново май щяха да бъдат измачкани. — Господин Хумболт членува ли в Дружеството?

— Преди членуваше — отвърна Епългейт. — Но после обяви, че всички сме отчайващи аматьори и веднага се оттегли. Той е много странна персона. По отношение на работата си е изключително потаен и подозрителен спрямо всички останали.

— Напълно го разбирам — Хариет си отбеляза наум, че трябва да включи в графика си и едно посещение в музея на господин Хумболт, и то при първа възможност.

Епългейт си пое дълбоко дъх и я погледна с много сериозно изражение.

— Госпожице Поумрой, ще имате ли нещо против, ако променим темата на разговора ни и поговорим за нещо, което ми се струва далеч по-належащо?

— Какво е то? — Хариет се чудеше по кое време е отворен музеят на господин Хумболт. Може би във вестниците ще пише нещо по въпроса.

Епългейт поразхлаби малко вратовръзката си. По челото му блещукаха мънички капчици пот.

— Страхувам се, че ще ме помислите за много нахален.

— Глупости! Питайте направо, милорд — Хариет хвърли един поглед към бръмналата от разговори стая. Явно темата за фалшификатите се струваше много интересна на членовете на Дружеството.

— Работата е там, госпожице Поумрой, че… Искам да кажа, че… — Епългейт отново подръпна вратовръзката си и прочисти гърло. После сниши гласа си и почти шепнешком каза: — Работата е там, че просто не мога да повярвам, че наистина сте се сгодили за Сейнт Джъстин.

Думите му моментално приковаха вниманието на Хариет. Тя се намръщи:

— Какво, за бога, ви пречи да повярвате, сър?

Епългейт вече изглеждаше доста отчаян, но смело продължи:

— Простете, госпожице Поумрой, но просто сте прекалено добра за него.

— Прекалено добра за него?

— Да, госпожице Поумрой. Безкрайно по-добра. Много по-изтънчена. Все си мисля, че той по някакъв начин ви принуждава да се обвържете с него.

— Епългейт, да не би да сте си изгубили ума?

Епългейт се наведе към нея със сериозно изражение, като дори се осмели да докосне ръката й. Пръстите му трепереха от силно вълнение.

— На мен можете да имате пълно доверие. Кажете ми истината, госпожице Поумрой. Ще ви помогна да избягате от лапите на Звяра от Блекторн Хол.

Очите на Хариет се разшириха от гняв. Тя остави с леко издрънчаване чашката си на масата и се изправи на крака.

— Сър, наистина отидохте твърде далеч. Няма да търпя подобни приказки. Ако желаете да бъдете мой приятел, трябва да се въздържате от подобни думи.

Тя обърна гръб на ужасно засрамения Епългейт и бързо се отдалечи към една групичка ентусиасти, които обсъждаха разпалено методите за разпознаване на фалшификатите.

Всичко това започваше наистина да става адски досадно, нещастно си помисли Хариет. Чудеше се как Гидиън бе успял да издържи на тези подли нападки цели шест години. Самата тя вече бе готова да напусне Лондон и никога да не се завърне. А сега дори не ставаше въпрос за собствената й чест.

* * *

Същия следобед идеята на Фелисити, че Гидиън излага на показ годеницата си като някакъв екзотичен домашен любимец, получи категорично потвърждение според Хариет. Тя бе очаквала с нетърпение тази разходка в парка. И при други обстоятелства тя щеше да й достави огромно удоволствие. Денят бе прелестен, слънчев и свеж.

Фелисити бе надзиравала строго избора на рокля и наметка за Хариет.

— Определено съм на мнение, че трябва да облечеш жълтия муселин с тюркоазената наметка — обяви Фелисити. — И, струва ми се, тюркоазеното боне. Подхожда на очите ти. Не забравяй и ръкавиците.

Хариет се огледа внимателно в огледалото.

— Не ти ли се струва, че е прекалено ярко?

Фелисити се усмихна мъдро.

— Много е ярко. И изглеждаш прелестно. Ще изпъкваш сред останалите в парка и Сейнт Джъстин ще остане доволен от това. Той ще иска да е сигурен, че всички ще те забележат.

Хариет я погледна ядно, но не каза нищо. Страхуваше се, че Фелисити наистина е права.

Гидиън пристигна пред къщата на леля Аделаида с яркожълт файтон. Ослепителната карета бе запретната с две огромни и много мощни на вид животни. Конете не си подхождаха по цвят, както бе модерно. Единият бе много едър и мускулест дорест жребец, а другият приличаше на сиво чудовище. И двата изглеждаха така, сякаш ще създават огромни проблеми за кочияша, но се оказа, че се държат много добре. Хариет бе дълбоко впечатлена.

— Какви прелестни животни, милорд — каза тя, докато Гидиън й помагаше да се качи на високата седалка на файтона. — Бих се обзаложила, че могат да препускат в пълен галоп часове наред. Изглеждат невероятно яки.

— Такива са — каза Гидиън. — И сте напълно права за издръжливостта им. Но мога да ви уверя, че Минотавър и Циклоп изглеждат направо недостойни да дърпат тази карета, щом вие сте в нея. Днес изглеждате наистина очарователно.

Хариет долови хладното задоволство, прикрито зад галантните му думи, и хвърли един бърз поглед към Гидиън. Но не успя да прочете нищо по силните, волеви черти на лицето му. Той с лекота се възкачи на седалката до нея и взе юздите в ръце.

Хариет ни най-малко не се изненада на спокойствието и лекотата, с които Гидиън управляваше впряга. Той сръчно насочваше конете по оживената улица, след което зави към парка. Там се присъединиха към множеството елегантно облечени хора, които бяха наизлезли на разходка със всякакви видове карети, както и на кон, за да видят народ и да бъдат видени.

Хариет разбра, че двамата с Гидиън веднага станаха център на внимание и то съвсем недобре прикрито внимание. Всички, с които се разминаваха, зяпаха двойката в жълтия файтон с интерес, който варираше от учтиво прикрито любопитство до нагло обръщане на глава. Някои нахално ги зяпаха. Други им кимваха с незаинтересован вид, като тайничко хвърляха преценяващи погледи към Хариет. Някои пък просто не можеха да откъснат очи от белега на Гидиън. А няколко души повдигнаха многозначително вежди при вида на немодерните коне.

Гидиън сякаш въобще не забелязваше любопитството, което събуждаха той и Хариет, но самата Хариет се чувстваше все по-неудобно. Помисли си, че щеше да се чувства така дори и ако Фелисити не беше споменавала за екзотичните годеници.

— Разбрах, че снощи сте танцували валс с Морлънд — каза Гидиън след дълго мълчание. Звучеше така, сякаш просто обсъжда с нея времето.

— Да — призна Хариет. — Той бе много мил с мен и Фелисити още откак се появихме в града. Казва, че е ваш стар приятел, сър.

— Това беше преди много време — промърмори Гидиън, като бе приковал вниманието си изцяло върху конете, тъй като минаваха през доста оживена алея. — Мисля, че е най-добре повече да не танцуваш с него.

Хариет, която вече бе доста раздразнена от всички тези погледи, реагира доста по-рязко, отколкото би направила при други обстоятелства.

— Да не би да твърдите, че не одобрявате господин Морлънд, сър?

— Точно това твърдя, скъпа. Ако желаеш да танцуваш валс, ще съм щастлив аз да ти партнирам.

Хариет бе объркана.

— О, ами, разбира се, би ми било много по-приятно да танцувам с вас, милорд. Знаете това. Но съм чувала, че сгодените жени, както дори и омъжените жени, често танцуват с много други хора освен с годениците и съпрузите си. Нали е модерно да се прави точно това.

— Няма защо да се тревожиш за модата, Хариет. Ти ще наложиш свой собствен стил.

— Струва ми се, че вие се опитвате да наложите мой стил — Хариет извърна глава, за да избегне втренчения поглед на някакъв мъж на кон. Тя бе сигурна, че той каза нещо отвратително на приятеля си, докато се разминаваха с файтона им. След това до слуха й долетя доста неприятен смях.

— Опитвам се да те предпазя от неприятности — тихо отвърна Гидиън. — Ти си разумна жена, Хариет. Преди ми вярваше и сега трябва отново да ми повярваш. Стой настрана от Морлънд.

— Защо? — попита направо тя.

Гидиън стисна зъби.

— Не смятам, че е нужно да ти обяснявам.

— Е, аз пък смятам. Не съм глупава и неопитна ученичка, милорд. Ако желаете да направя или да не правя нещо, трябва да ми обясните защо — после внезапно я осени една мисъл, която я накара да забрави желанието да му се противопоставя. Усмихна се колебливо и рече: — Ако ревнувате от господин Морлънд, то ви уверявам, че нямате повод за това. Да танцувам валс с вас ми е далеч по-приятно, отколкото с него.

— Не става въпрос за ревност, а за благоразумие. Трябва ли да ти напомням, Хариет, че се намираме в това положение точно защото не се вслуша в нарежданията ми при един друг случай?

Хариет трепна и се сви, почувствала силно вината си. Не можеше да отрече, че тъкмо необмислената й постъпка през онази нощ, когато бе напуснала безопасността на дома си, докато залавяха крадците, бе довела до предложението на Гидиън да се оженят. После се постара да запази самообладание, като каза:

— Признавам, че вината е донякъде моя, милорд. Но ако бяхте ме включили в плана си, както ви помолих, щях да съм много по-предпазлива през онази нощ. Имате лошия навик да се държите прекалено авторитарно, сър, ако позволите да ви го кажа открито. Това е много неприятна черта на характера ви.

Гидиън я погледна и повдигна едната си вежда.

— Ако това е единственият недостатък, който откриваш в мен, мисля, че ще се разбираме чудесно, скъпа.

Тя го погледна намусено.

— Това е сериозен, а не незначителен недостатък, сър.

— Само в твоите очи.

— Само моите очи имат значение — сърдито отвърна тя.

Устните на Гидиън бавно се разтегнаха в лека усмивка.

— В това съм напълно съгласен с теб. Наистина само твоите очи имат значение. А очите ти са много красиви, Хариет. Казвал ли съм ти го?

— Не, сър, не сте.

Тя веднага се размекна от комплимента му.

— Тогава позволи ми да ти го кажа сега.

— Благодаря ви — Хариет се изчерви, докато файтонът продължаваше нататък по алеята. Не беше свикнала да й казват, че нещо в нея е красиво. — Фелисити каза, че цветът на бонето ще помогне да се откроят очите ми.

— Наистина е така — Гидиън явно бе развеселен.

— Но не мислете, че ласкателствата ви ще ме накарат да забравя ужасния ви навик да издавате заповеди, сър.

— Няма да го забравя, скъпа.

Тя го погледна изпитателно.

— Сигурен ли сте, че няма да ми кажете защо предпочитате да избягвам господин Морлънд?

— Ще е достатъчно, ако ти кажа само едно: той не е такъв ангел, какъвто изглежда.

Хариет се намръщи.

— Знаете ли, точно това си помислих, когато го видях снощи. Че прилича на някой архангел от старите картини.

— Не обърквай реалността с външния вид.

— Няма, милорд — обидено отвърна тя. — Не съм такава глупачка.

— Зная — нежно каза Гидиън. — Но имаш лошия навик да си много своеволна и опърничава.

— Струва ми се, че така е съвсем честно: и аз да имам недостатък, който да се равнява по сериозност на вашия — мило отвърна Хариет.

— Хмм.

Хариет тъкмо се канеше да продължи да разпитва за Морлънд, когато сред тълпата ездачи по алеята забеляза едно познато лице. Тя се усмихна за поздрав към лорд Епългейт, който яздеше един загладен, скоклив скопен жребец. Това животно беше напълно в крак с модата, в пълна противоположност на техните коне. От него се излъчваше някаква фина и жизнена елегантност, която хармонираше отлично с елегантните дрехи на ездача.

— Добър ден, госпожице Поумрой. Сейнт Джъстин — Епългейт поведе изящния си кон успоредно на жълтия файтон. Погледът му се задържа малко по-дълго върху лицето на Хариет, обрамчено от надипленото й тюркоазеносиньо боне. — Днес изглеждате прелестно, госпожице Поумрой, ако ми позволявате да ви го призная.

— Благодаря ви, сър — Хариет погледна скришом Гидиън. Той изглеждаше определено отегчен. После тя отново погледна Епългейт. — Успяхте ли вече да прочетете статията за идентифициране на вкаменели зъби в последния брой Докладите!

— Да, наистина — увери я Епългейт ентусиазирано. — Веднага щом ми я споменахте, аз се прибрах у дома и я прочетох. Много е интересна.

— Най-заинтригувана бях от онази част от нея, в която се обсъждаше идентифицирането на зъби от влечуги — внимателно спомена Хариет. Все още не искаше да издава с намеци нещо за скъпоценния си зъб, но вече отчаяно й се искаше да го обсъди с някого.

Епългейт придоби сериозно, замислено изражение.

— Много впечатляващо, наистина. Самият аз обаче се съмнявам, че човек може да отгатне толкова много неща само по зъбите. В това отношение фалангите са далеч по-полезни.

— Е, да, наистина е много полезно човек да разполага с нещо повече от един зъб, за да направи някакви по-общи заключения — отвърна Хариет, като се стараеше да поддържа учтивия разговор. Тя вече бе забелязала, че Гидиън въобще не се опитва да й помогне.

Епългейт се усмихна с възхищение.

— Вие винаги сте толкова прецизна и методична в подхода си към тези въпроси, госпожице Поумрой. Винаги е толкова поучително да ви слуша човек.

Хариет почувства, че отново се изчервява цялата.

— Колко любезно от ваша страна, че казвате подобно нещо, сър.

Гидиън най-сетне благоволи да обърне внимание на Епългейт.

— Имате ли нещо против да помръднете малко коня си, Епългейт? Изнервя сивия ми кон.

Епългейт се изчерви.

— Извинете ме, сър — той дръпна настрани загладения си кон. Гидиън пришпори впряга си. Огромните коне моментално реагираха и зачаткаха с копита в бърз тръс, файтонът бързо се отдалечи от Епългейт, който се изгуби сред тълпата. След това Гидиън отново отпусна юздите.

— Явно си си спечелила голям почитател в лицето на младия Епългейт — забеляза Гидиън.

— Той е много мил — отвърна Хариет. — А и имаме толкова общи неща с него.

— Като например интереса ви към вкаменените зъби?

Хариет се намръщи.

— Е, всъщност лорд Епългейт се интересува повече от фалангите. Но мисля, че се е насочил към грешна част от анатомията. Въз основа на зъбите на едно животно често мога да определя какви крака е имало. Растителноядните, например, обикновено имат копита. Хищниците имат нокти. Според мен, зъбите са далеч по-полезни от фалангите.

— Не мога да ти опиша какво облекчение изпитвам, че Епългейт мисли погрешно. По едно време наистина започнах да се опасявам, че насреща ми стои сериозен съперник.

Търпението на Хариет се изчерпа.

— Мисля, че ми се подигравате, сър.

Изражението на Гидиън някак се посмекчи, когато погледна надолу и срещна очите й.

— Съвсем не, госпожице Поумрой. Просто съм леко развеселен.

— Да, знам, сър. Но вече ми е ясно, че се забавлявате за моя сметка и това не ми е приятно.

Нежността в очите на Гидиън се изпари.

— Така ли било?

— Да, така е — сопнато отвърна Хариет. — Разбирам, че съвсем не ви е приятно, че се сгодихте при тези обстоятелства, и досега се стремях да проявявам търпимост.

Гидиън присви златистокафявите си очи.

— Търпимост?

— Да, търпимост. Но бих се радвала, ако не забравяте, че и аз не съм във възторг от сегашното положение. Струва ми се, сър, че и двамата трябва да се стремим да направим положението възможно по-търпимо. И вие можете да допринесете за това, като се въздържате от подигравки по адрес на мен самата или на приятелите ми.

За момент Гидиън сякаш бе объркан.

— Хариет, уверявам те, че не исках да ти се подигравам.

— Много ми е приятно да го чуя. В такъв случай, сигурно ще се постараете повече да не обиждате приятелите ми, както и интереса ми към вкаменелостите, нали?

— Хариет, мисля, че реагираш прекалено остро на една незначителна забележка.

— По-добре от самото начало да се държа така, както ще се държа и в бъдеще — уведоми го Хариет. — Уверявам ви, Сейнт Джъстин, че ако искате в бъдеще да имаме шансове за спокоен, мирен съвместен живот, ще ви се наложи да се научите да сте по-малко саркастичен и надменен. Не съм съгласна да срязвате и да ръмжите срещу всеки, който се приближи. Нищо чудно, че имате толкова малко приятели.

Гидиън се намръщи и ядосано отвърна:

— По дяволите, Хариет, прекалено самонадеяна си, за да ме обвиняваш, че съм надменен. Самата ти понякога можеш да си истински тиранин. Ако наистина желаеш да си осигурим спокоен и мирен съвместен живот, бих те посъветвал да не противоречиш на съпруга си за всяко нещо.

— Ха! Намерил се кой да ми дава съвети за брачния живот. Та вие никога не сте бил женен.

— Нито пък ти. И вече започвам да си мисля, че точно това е една от причините да си толкова свадлива. Прекалено дълго си живяла без мъж, който да те ръководи.

— Нямам особено желание да разполагам с мъж, който да ме ръководи. А ако смятате, че ще сте длъжен да ме ръководите, след като се оженим, то по-добре ще е да преосмислите ролята си като съпруг.

— Знам какво трябва да прави един съпруг — процеди през зъби Гидиън. — Но ти тепърва ще научиш какво трябва да прави една съпруга. А сега, ако нямаш нищо против, спри да дърдориш за неща, които все още въобще не разбираш. Хората започват да забелязват.

Хариет пусна една ослепителна усмивка, като бе съвсем наясно за любопитните погледи, които ги съпътстваха навсякъде.

— Мили боже! Ние естествено не искаме да ставаме център на внимание, нали?

— Вече станахме център на внимание.

— Точно това имах предвид, сър — промърмори тя. — Какво значение има дали спорим пред хората или не? Все едно, те ще ни зяпат. Така че, защо де не си направим някоя публична кавга насред парка, та да могат всички да видят и да се насладят на гледката?

Гидиън издаде някакъв приглушен звук, който можеше да е както подтиснат смях, така и вопъл от отчаяние.

— Хариет, ти си невъзможна. Ако се намирахме на друго място, а не насред парка, знаеш ли какво щях да направя точно в този момент?

Тя присви очи.

— Нищо свързано с насилие, предполагам?

— Разбира се, че не — Гидиън изглеждаше дълбоко отвратен от тази мисъл. — Без значение какво говорят хората за мен, аз никога не бих те наранил, Хариет.

Хариет прехапа устни, тъй като бе доловила гнева и болката в думите му. Нито за миг не можеше да си представи Гидиън да използва огромната си сила срещу нея. Винаги когато си припомняше нощта в пещерата, тя оставаше дълбоко впечатлена от начина, по който той умееше да контролира невероятната си физическа сила.

— Простете ми, Гидиън. Знам много добре, че никога не бихте се държали грубо с мен.

Очите му внезапно срещнаха погледа й.

— Откъде си толкова сигурна, Хариет? Нима ми вярваш толкова много?

Тя почувства, че ужасно се изчервява. Откъсна очи от неговите и съсредоточи погледа си върху ушите на конете.

— Забравяте колко интимно ви познавам, Сейнт Джъстин.

— Повярвай ми, не мога да забравя нито за миг — рече Гидиън. — По цели нощи не мога да заспя заради спомена колко интимно се познаваме. Напоследък въобще не спя добре, Хариет, и само ти си виновна за това. Ти завладя сънищата ми.

— О — Хариет не знаеше как да отговори на тези думи. Просто не знаеше със сигурност дали Гидиън има нещо против това, да завладяват сънищата му. Чудеше се дали да му спомене, че напоследък и той завладява нейните. — Съжалявам, че не спите добре, сър. Но понякога и аз имам проблеми със съня.

Гидиън изви устни в иронична усмивка.

— Но докато ти несъмнено прекарваш някоя и друга нощ в неспокойни мисли за вкаменели зъби, моите безсънни нощи са изпълнени с мисли за това, как точно ще правя любов с теб, когато най-сетне си в леглото ми.

— Гидиън!

— И точно това щях да направя сега с теб, ако не седяхме в открита карета насред обществения парк.

— Гидиън, тихо!

— Помни добре това следващия път, когато се изкушиш да държиш такъв тон на бъдещия си съпруг и господар, госпожице Поумрой. — Гидиън се усмихна с не особено добре прикрита заплаха в изражението. — Всеки път, когато го предизвикаш, може да си сигурна, че той ще си върне, като измисля нови и уникални начини да те накара да трепериш и стенеш от удоволствие в прегръдките му.

Хариет беше толкова шокирана, че не посмя повече да проговори. Факт, който явно достави огромно задоволство на Гидиън.

* * *

Хариет почувства някакво странно напрежение в стаята на лейди Иънгстрийт, в която се бяха събрали за една извънредна сбирка на Дружеството за вкаменелости и древни изкопаеми. По време на събранието тя на няколко пъти усети втренчения поглед на лорд Фрай, а бе доловила и някаква необичайна решителност в начина, по който я гледаше лорд Епългейт. Лейди Иънгстрийт изглеждаше някак странно възбудена, сякаш криеше някаква тайна.

Тази сбирка бе свикана извънредно от лейди Иънгстрийт, за да изслушат една лекция от господин Криспли. Сега той изнесе един много досаден доклад, чиято цел явно бе да покаже съвсем ясно, че няма начин вкаменените животни да са предшественици на съвременните животни. Да се вярва на откачената идея, че можа да са съществували и по-ранни варианти на съвременните животински видове, е направо смешно, твърдеше той.

— Да се приеме подобна налудничава идея — предупреждаваше господин Криспли със заплашителна интонация, — би прокарало път на богохулната и научно невъзможна теория, че човешките същества може да са имали някакви други предшественици, които са се различавали много от хората днес.

Естествено никой не можеше дори да допусне да приеме подобно скандално предположение. Или поне не публично. Когато господин Криспли приключи с лекцията си, бе приветстван от доста откъслечни ръкопляскания.

Когато тълпата се разкъса на отделни разговарящи групички, лорд Фрай се наведе към Хариет, за да промърмори:

— Така-а. Чудесна лекция, а, госпожице Поумрой?

— Наистина чудесна — учтиво отвърна тя. — Но съм малко разочарована, че той не засегна въпроса за вкаменените зъби.

— Е, ами сигурно следващия път ще го направи — лорд Фрай изведнъж се сепна. — Охо, това ми напомня нещо. След сбирката днес следобед сме намислили аз, лейди Иънгстрийт и лорд Епългейт да посетим един приятел, който притежава удивителна колекция от вкаменели зъби. Искате ли да дойдете с нас?

Хариет моментално изпадна във възторг.

— Ужасно ще се радвам да дойда. Далеч ли живее приятелят ви?

— В предградията на Лондон — отвърна Фрай. — Ще идем дотам с каретата на лейди Иънгстрийт.

— Много ви благодаря за поканата, сър. С огромно удоволствие бих разгледала зъбите на приятеля ви.

— Така си и мислех — Фрай се усмихна с доволно изражение.

— Ще изпратя една кратка бележка до къщата на леля ми, за да знаят, че днес следобед малко ще закъснея — каза Хариет. — Не бих искала роднините ми да се тревожат.

— Както желаете — промърмори Фрай. — Предполагам, че лейди Иънгстрийт би могла да се погрижи някой от прислугата да я занесе у вас.

Късно този следобед, когато и последните членове на Дружеството вече се бяха сбогували и разотишли, Хариет се качи в старомодната пътна карета на лейди Иънгстрийт. Сега тази дама снизходително се усмихна на Хариет, докато тя се настаняваше до нея.

— Винаги използвам тази карета, когато се движа на по-дълги разстояния из града — каза лейди Иънгстрийт. — Толкова по-удобна е от тези нови градски карети.

Фрай и Епългейт се настаниха на тъмнокафявите кадифени възглавнички на седалката срещу дамите. Хариет нямаше как да не забележи колко напрегнати бяха лицата им.

— Това ще е невероятно приятно пътуване — каза лейди Иънгстрийт.

— Очаквах го с огромно нетърпение — обади се и Хариет. — Съвсем случайно нося скицника си със себе си. Мислите ли, че този господин с колекцията от зъби ще ми позволи да направя някои скици?

— Предполагам, че ще успеем да го убедим — измънка лорд Фрай.

Тежката стара карета бавно потегли през оживените улици. Когато стигна покрайнините на града обаче, кочияшът не забави ход. Вместо това той подкара четворния впряг още по-бързо.

Хариет започна да се притеснява. Погледна през прозорчето на каретата и забеляза, че напускат града и се отправят през пустошта нанякъде.

— Къде е къщата на приятеля ви, лорд Фрай?

Лицето на лорд Фрай стана тъмночервено. Той се покашля и колебливо рече:

— Ами, мисля, че вече е време да научите какво става в действителност, скъпа госпожице Поумрой.

— Да, наистина — лейди Иънгстрийт потупа окуражаващо ръката й. Очите й блестяха от вълнение.

— Можете да бъдете напълно спокойна, Хариет. Като ваши истински приятели, ние се нагърбихме да ви спасим от брака със Звяра от Блекторн Хол.

Хариет я зяпна изненадано.

— Моля?

Лорд Епългейт подръпна с пръсти вратовръзката си и видът му стана по-решителен от всякога.

— Запътили сме се към Гретна Грийн^[1], госпожице Поумрой.

— Гретна Грийн? Нима ме отвличате?

Лорд Фрай се намръщи.

— Съвсем не, госпожице Поумрой. Ние ви спасяваме. Започнахме да обмисляме този план още когато Сейнт Джъстин пристигна в Лондон. Тогава ни стана ясно, че ще продължи да играе подлата си игра с вас. Не можехме да го допуснем. Вие сте наша приятелка, една от нас, колекционерите. Ще направим онова, което сме длъжни да сторим.

— Мили боже! — прошепна Хариет, съвсем слисана. — Но защо Гретна Грийн?

Епългейт изправи доста слабоватите си рамене.

— С най-голяма радост ще се оженя за вас там, госпожице Поумрой. Решихме, че това е единственият начин, по който можем да спрем подлите машинации на Сейнт Джъстин.

— Да се ожените за мен? Господи! — Хариет не знаеше дали да се смее, или да пищи. — Сейнт Джъстин направо ще се вбеси!

— Не се бойте — каза Епългейт. — Аз ще ви защитя.

— А аз ще му помагам — обяви лорд Фрай.

— Аз също — лейди Иънгстрийт отново потупа ръката на Хариет. — Освен това, и кочияшът ще ни помогне. Не се бойте. Спасена сте от Звяра, мила. Така-а, а сега, донесла съм и нещичко за сгряване на кокалите. Една глътчица бренди винаги прави пътуването по-леко, не мислите ли?

— Охо! Чудесна идея, скъпа — Фрай изгледа с одобрителна усмивка как лейди Иънгстрийт извади една бутилка от голямата си чанта.

— Господи! — отново промълви Хариет. Тогава изведнъж осъзна и още нещо. Тя се намръщи. — Лорд Фрай, това означава ли, че не познавате такъв приятел, който притежава колекция от зъби?

— Опасявам се, че не познавам, скъпа — отвърна Фрай, докато поемаше бутилката бренди от ръцете на лейди Иънгстрийт.

— Колко жалко — рече Хариет. Тя се облегна на плюшената седалка на клатушкащата се карета и се примири да чака търпеливо Гидиън.

Знаеше, че не след дълго той ще тръгне след нея, и когато най-сетне догони каретата на Иънгстрийт, съвсем няма да е в добро настроение.

Знаеше, че ще й се наложи тя да защитава приятелите си от гнева му.