Аманда Куик
Красавицата и звярът (8)

8.

Мистериозният зъб, заедно с парченце от челюстта, излязоха от камъка изненадващо лесно. Хариет действаше с чука и длетото толкова умело и прецизно, както бе научена преди доста време от баща си. Не след дълго тя вече държеше скъпоценната вкаменелост в ръцете си.

Това беше много голям зъб, с формата на острие и закрепен в нещо като джобче в челюстната кост, а не просто долепен до нея. Това бе зъб на хищник, реши Хариет. И то на много голям хищник.

Тя го разглеждаше на светлината на лампата, която бе закачила на клина в стената на пещерата. Преди да потърси допълнителна информация в списанията, тя не можеше да е съвсем сигурна, но беше уверена в едно — този зъб бе различен от всички други, които бе намирала някога. Нито пък приличаше на някой от зъбите в колекцията на баща й.

С малко късмет това можеше да се окаже останка от някакъв неизвестен досега вид. Ако не успее да го идентифицира, ще може да напише доклад, с който да го представи на света.

Бяха минали два дни, откак бе прекарала онази съдбовна нощ с Гидиън. Внимателно придържайки зъба в ръцете си, Хариет се огледа наоколо в пещерата, която бе променила живота й. Откраднатите предмети бяха изнесени от господин Добс под наблюдението на Гидиън и на местния съдия.

Дори и платнените чували, които им бяха служили за легло през онази нощ, бяха изчезнали.

Все още здраво стиснала вкаменения зъб, Хариет се приближи към мястото, където бе лежала в прегръдките на Гидиън. Парещите спомени отново я завладяха. Тя си спомни болезнената жажда в очите му, потта на челото му, изпънатите до крайност мускули на раменете му. Онази нощ той бе стигнал до ръба на самоконтрола си.

Но онова, което най-много го тревожеше, бе мисълта, че й причинява болка, припомни си Хариет. Той бе сторил всичко възможно, за да намали страданието й, въпреки че бе тласкан почти неудържимо от собствената си страст.

Хариет потръпна, когато си припомни какво бе почувствала, когато Гидиън бе в нея. Той я бе изпълнил докрай, усещаше го толкова дълбоко в себе си, че сякаш бе станал част от нея. В един безкраен миг те бяха толкова тясно свързани, колкото никога не биха могли дори да си представят. Усещането за тази зашеметяваща близост не беше просто физическо. Хариет се чувстваше така, сякаш е докоснала самата душа на Гидиън. Тя знаеше, че и той бе докоснал нейната.

Този романтичен полет на въображението й, толкова непривичен за нея, я накара да се сепне смутено.

— Глупости — промърмори тя на глас. — Сигурно точно такива неща си казват всички влюбени жени, след като са направили подобна глупост като тази, да жертват девствеността си, преди да са омъжени. Явно всеки се нуждае от някакво оправдание за безразсъдната си постъпка.

Но може би все пак имаше извинение за романтичните си мисли. В края на краищата тя бе една влюбена жена.

Вече от два дни Хариет бе наясно с това. Всъщност, знаеше го още преди Гидиън да я люби. Но онова, което разкъсваше сърцето й и я караше да се чувства ужасно зле, бе мисълта, че Гидиън ще се ожени за нея само заради честта си.

Хариет знаеше, че няма начин да го разубеди от намерението му да се оженят. Честта му беше наранена прекалено жестоко преди години. Той нямаше да позволи това да се случи отново, особено при подобни обстоятелства. Гордостта му бе като отворена рана. Той беше готов да нападне всеки и всичко, което я заплаши.

Хариет взе лампата си и бавно излезе от пещерата, в която бе разбрала, че любовта съвсем не е толкова проста и сладка, колкото си я бе представяла.

Беше толкова по-лесно да разгадаваш тайни, заключени в камъка, какъвто бе нейния прекрасен зъб, отколкото да разбереш сложната природа на мъж като Гидиън, реши най-сетне тя. Трябваше просто да го приеме такъв, какъвто си е, и да го обича.

Той бе прекалено горд, за да обясни себе си или за да моли да бъде разбран.

Фелисити нахълта в кабинета й, тъкмо когато Хариет се канеше да започне скицата на зъба, намерен в пещерата.

— Ето къде си била. Знаех си, че ще те намеря точно тук — Фелисити затвори вратата зад гърба си и седна. — Как можеш да се занимаваш с тия ужасни стари вкаменелости при цялото вълнение тези дни?

Хариет вдигна поглед.

— Да ти кажа честно, напоследък работата за мен е нещо като убежище от всичко това.

— Ха! Ако бях на твое място, щях да съм прекалено заета да приготвям чеиза си. Само си помисли, Хариет, та ти ще станеш графиня!

— Виконтеса.

— О, добре де, на първо време — виконтеса. Но някой ден, когато бащата на Сейнт Джъстин почине, ти ще станеш графиня Хардкасъл. Само си представи! Разбираш ли колко ще промени живота ми това?

Хариет повдигна вежди.

— Твоя живот?

— Ами да, разбира се. Вече няма да настоявате чак толкова да се омъжа за богат съпруг. Ако отида в Лондон, ще мога просто да се забавлявам, вместо да се тревожа как да уловя някоя подходяща партия. Какво облекчение!

Хариет остави перото си и се облегна на стола.

— Не знаех, че се чувстваш принудена да го сториш, Фелисити.

— Разбира се, че бях принудена. Знаех, че вие с леля Ефи разчитате на мен да си намеря подходяща партия и така да си осигуря бъдещето — Фелисити се усмихна щастливо. — И разбира се, щях да изпълня дълга си, ако се налагаше. В края на краищата, не исках да съм ви в тежест. Но сега съм свободна.

Хариет разтри слепоочията си.

— Прости ми. Никога не се бях замислила как ли си се чувствала ти, когато крояхме планове за бъдещето ти. Просто предположих, че ако те заведем в Лондон, ще привлечеш около себе си толкова много отлични ухажори и ще можеш да се влюбиш в един от тях.

— Много ме съмнява, че любовта върви в комплект с практичността — сухо отвърна Фелисити.

— Сигурно си права. Само виж в какво положение се намирам самата аз.

— Че какво му е лошото на положението ти? Мен ако питаш, вижда ми се доста приятно. Ти страшно харесваш Сейнт Джъстин. Не можеш да го отречеш. Виждала съм изражението ти, когато говориш за него.

— Наистина страшно го харесвам — промълви Хариет, като си мислеше, че харесвал е твърде слаба дума за онова, което в действителност изпитваше към Гидиън. — Но не можеш да отречеш, че той ми предлага да се оженим само защото честта му го изисква.

Фелисити се намръщи.

— За бога, Хариет. Разбира се, че трябва непременно да се ожени за теб, въпреки че госпожа Стоун все още предрича, че няма да го стори. В края на краищата ти беше обезчестена! — тя направи многозначителна пауза. — Беше, нали? Не че действителните факти имат значение, както твърди леля Ефи. Външният вид на нещата е най-важен.

Хариет присви очи и изгледа сестра си.

— Как ли си успяла да пораснеш, без да развиеш никакво чувство за такт, скъпа сестро?

— Предполагам, това има нещо общо с факта, че точно ти си ми сестра и, поне досега, винаги си била съвсем пряма и откровена за всичко. Както леля Ефи постоянно ни напомня, нямаш изискани обноски.

Хариет кимна с мрачно примирение.

— Знаех, че някак все аз ще се окажа виновна. Всичко, което се случва напоследък, явно е по моя вина.

— Охо, вече се самосъжаляваме, а?

— Да — промърмори Хариет. — Ако искаш да знаеш, наистина малко ме е жал за мен.

— Ако бях на твое място, моя скъпа обезчестена сестро, щях да благодаря на звездите, че мъжът, който ме е обезчестил, ми е предложил брак. Знаеш ли какво разправят в селото?

— Не, а и въобще не искам да знам.

— Е, доста се говори за залавянето на крадците, естествено, но хората са далеч по-заинтересувани от твоето положение.

Хариет простена.

— Мога да си го представя.

— Казват, че историята се повтаря — довери й Фелисити с жизнерадостен драматизъм. — Твърдят, че Звяра от Блекторн Хол е съблазнил още една млада, невинна дъщеря на енорийски пастор, която скоро ще разбере, че е изоставена.

Хариет се намръщи.

— Знаят ли, че Сейнт Джъстин и аз сме сгодени?

— Разбира се, че знаят. Просто не вярват, че ще се ожените. Убедени са, че ще споделиш участта на горкичката Диъдри.

— Глупости — Хариет взе перото си и отново се залови за работа. — Единственото нещо при това нещастно стечение на обстоятелствата, за което съм абсолютно сигурна е, че ще се оженим. И самият дявол не може да спре Сейнт Джъстин да стори онова, което му повелява честта.

— Да се надяваме, че е така. Ако не го направи, ще е ужасно неприятно.

Още преди Хариет да успее да отговори, откъм двора се чу тропотът на конски копита, Фелисити скочи на крака и се приближи към прозореца.

— Сейнт Джъстин — провъзгласи тя. — Господи, къде ги намира тия коне? Та те са истински чудовища! Чудя се този път за какво ли е дошъл? Изглежда много мрачен.

— Това нищо не означава. Той винаги си изглежда така.

Фелисити се обърна рязко, като огледа сестра си от глава до пети.

— Най-малкото, което би трябвало да сториш, е да свалиш тази ужасна престилка и да си пооправиш шапчицата. Побързай, Хариет. Скоро ще ставаш виконтеса. Трябва да се научиш да се обличаш, както подобава.

— Не мисля, че Сейнт Джъстин забелязва как се обличам — въпреки думите си, Хариет послушно махна престилката и се засуети с косата си.

Гласът на госпожа Стоун прозвуча силно от коридора.

— Ще съобщя на госпожица Поумрой, че сте дошли да я посетите, сър.

— Не си правете труда. Бързам. Сам ще й съобщя.

Хариет се обърна към вратата на кабинета в мига, в който се отвори. Тя се усмихна очарователно.

— Добро утро, милорд. Не ви очаквахме.

— Знам — Гидиън не отвърна на усмивката й.

Беше облечен в дрехи за езда и Фелисити бе напълно права за изражението му. Той изглеждаше мрачен. Дори по-мрачен от обикновено. — Съжалявам, Хариет, но трябваше или сам да дойда тук, без да предупредя, или да изпратя съобщение по друг човек. Исках лично да ти го съобщя.

Хариет го огледа с нарастващо безпокойство.

— Какво има, милорд? Нещо не е наред ли?

— Получих съобщение, че състоянието на баща ми се е влошило. Изпратил ми е бележка да отида при него. Затова веднага тръгвам за имението Хардкасъл. Не зная кога ще мога да се върна.

Хариет скочи на крака и се приближи бързо до него, за да го докосне съчувствено по рамото.

— О, Гидиън, толкова съжалявам. Надявам се да се оправи.

Изражението на Гидиън ни най-малко не се смекчи.

— Обикновено се оправя веднага щом пристигна. Не за пръв път ме викат на смъртното му ложе. Но човек никога не знае кога ще е наистина, затова трябва да тръгвам.

— Разбирам.

— Ще ти оставя адреса си в Хампшир — той свали едната си кожена ръкавица и се приближи към бюрото й. Взе перото и надраска няколко реда върху листа, на който Хариет смяташе да рисува зъба.

Когато свърши, той се изправи, сгъна листа и го мушна в ръката й. Погледите им се срещнаха в безмълвно разбирателство.

— Ще ми пишеш веднага, щом разбереш нещо, което и аз трябва да знам, разбираш ли?

Тя преглътна с неудобство, защото й бе съвсем ясно какво има предвид той. Да му пише веднага, ако разбере, че е бременна.

— Да, милорд. Ще ви уведомя на всяка цена.

— Чудесно. Тогава аз тръгвам — той сложи отново ръкавицата си и обви ръце около раменете й. След това я притегли към себе си и я целуна с някаква груба припряност.

С ъгълчето на окото си Хариет зърна как Фелисити ги наблюдава смаяна. Знаеше какво си мисли сестра й. Добре възпитаните господа никога не целуват дамите пред други хора. Това бе просто още една проява на скандалното поведение на Звяра от Блекторн Хол.

Преди Хариет дори да понечи да реагира по някакъв начин, Гидиън я пусна и с решителни крачки излезе от кабинета. Миг по-късно външната врата се затвори и по пътя се чу тропота на конските копита.

Фелисити бе зяпнала Хариет с ококорени, любопитни очи.

— Мили боже! Така ли те целуваше и когато те съблазни? Трябва да призная, изглежда доста вълнуващо.

Хариет се отпусна на стола си.

— Фелисити, ако изречеш дори само още една думичка за онази нощ, кълна се, ще те удуша. Препоръчвам ти много да внимаваш. Сега, когато вече нямаш намерение да се омъжиш както подобава, съвсем не си толкова ценна за семейството, колкото преди.

Фелисити се разкикоти.

— Ще го имам предвид. Както и да е, имаш страхотен късмет, че леля Ефи не видя тази прощална целувка.

В този миг вратата на кабинета отново се отвори и в стаята влетя Ефи с очи, които недвусмислено издаваха колко е шокирана.

— Какво е това? — властно попита тя. — Сейнт Джъстин е идвал тук? Госпожа Стоун твърди, че е дошъл, за да ти каже, че те изоставя.

Хариет въздъхна.

— Успокой се, лельо Ефи. Той отива при баща си, който може би вече е на смъртния си одър.

— Но годежът ви още не е официално обявен! Още не е изпратил съобщения до вестниците за това.

— Когато се върне, ще има предостатъчно време за формалностите — тихо отвърна Хариет.

Госпожа Стоун се появи на вратата с ужасно заплашителен вид. Очите й блестяха тържествуващо.

— Той няма да се върне — прошепна тя с гробовен глас. — Знаех, че това ще се случи. Казах ви, че така ще стане. Но не искахте да се вслушате в предупрежденията ми. И ето че той замина. Повече няма да го видите. Горкичката госпожица Поумрой е изоставена на горчивата си участ.

Хариет погледна икономката разтревожено.

— Госпожо Стоун, да не сте посмели отново да припадате! Въобще не съм в настроение за подобно нещо.

Но вече бе прекалено късно. Госпожа Стоун подбели очи и рухна на пода.

Писмото от леля Аделаида пристигна на следващата сутрин. Ефи го отвори на закуска и го прочете на глас на Фелисити и Хариет, като с всеки ред вълнението й видимо нарастваше.

Скъпа сестро и мили мои племенници,

С радост ви уведомявам, че вече приключих както с траура, така и с адвокатите. Най-сетне състоянието, което стиснатият ми съпруг успя да натрупа, е в мои ръце и смятам отсега нататък да го харча както намеря за добре. Милостивият бог знае, че съм заслужила и последното пени от него.

Наех къща в Лондон за остатъка от сезона и искам и вие трите незабавно да се присъедините към мен. Не губете нито минута, тъй като сезонът скоро ще е в разгара си. Не взимайте със себе си нищо. Ще осигурим нов гардероб за всяка от вас.

Написах ново завещание, което гласи, че Хариет и Фелисити ще получат значително наследство, когато се омъжат. В допълнение към това, каквото остане от богатството ми, ако не успея да го изхарча, преди да напусна този свят, ще остане за моите две чудесни племенници.

Ваша Аделаида.

Ефи вдигна очи към небето и притисна писмото към гърдите си.

— Спасени сме! Молитвите ми бяха чути.

— Милата стара леля Ади — каза Фелисити. — Търпеливо понасяше всичко и ето, че най-сетне се добра до парите му. Еха, чудесно ще си изкараме! Кога тръгваме?

— Веднага — припряно рече Ефи. — Няма да губим нито секунда. Само си представете! Вече и двете сте наследници.

— Не съвсем — отбеляза Хариет. — Леля Ади казва, че ще се опита да похарчи колкото може от богатството си. Кой знае колко ще остане?

— Никой в Лондон няма да се сети за това — съвсем практично отвърна Ефи. — Всичко, което ще знае висшето общество ще е, че и двете ще получите значителен дял. Само това има значение — тя хвърли бърз поглед към часовника. — Ще изпратя госпожа Стоун до селото, за да ни запази места за пощенската кола. Трябва веднага да започнем да си стягаме багажа. Искам и двете да сте готови да тръгнем утре рано сутринта.

— Един момент, моля, лельо Ефи — Хариет остави лъжицата си. — Това е наистина златна възможност за Фелисити, но няма нужда и аз да ходя в Лондон. Нито пък искам. Тъкмо започвам да работя по едно изключително интересно ново откритие. Засега съм извадила оттам само един зъб, но имам основание да се надявам, че ще извадя и още части от това странно създание.

Ефи остави кафето си, а в синьозелените й очи се четеше някаква изненадваща решителност.

— Ти ще дойдеш с нас, Хариет, и толкова по въпроса.

— Но нали току-що ти казах, че нямам желание да ходя в града. Ще отидете двете с Фелисити. Сигурна съм, че много ще се забавлявате. Но аз ще съм най-доволна, ако остана тук.

— Ти май не разбираш, Хариет — Ефи говореше наистина много твърдо. — Това е една златна възможност не само за Фелисити, но и за теб.

— Как така? — попита Хариет, доста раздразнена. — Вече съм сгодена. Няма какво друго да целиш, като ме заведеш в града.

Изражението на Ефи стана доста лукаво.

— Аз пък си мислех — спокойно започна тя, — че след като ще ставаш виконтеса и някой ден графиня, сигурно ще желаеш да се научиш как да се държиш в обществото. В края на краищата, сигурно не искаш в бъдеще да излагаш съпруга си пред хората, нали?

Това свари Хариет неподготвена. Дори не се бе замисляла за тази страна на въпроса.

— Последното вещо, което бих искала да сторя е да изложа Сейнт Джъстин пред хората — бавно призна тя. — Бог знае, че е изстрадал достатъчно унижения през живота си.

Ефи се усмихна доволно.

— Много добре, именно затова сега имаш шанс да се подготвиш както трябва за новото си обществено положение.

Фелисити се усмихна ехидно.

— Ето една чудесна възможност за теб, Хариет, да шлифоваш добрите си маниери.

— Ами зъба ми? — отчаяно се запита Хариет. — Какво ще стане с вкаменелостите ми?

— Тези вкаменелости са си лежали в камъка от преди потопа — небрежно отбеляза Ефи. — Могат да почакат още няколко месеца, докато ти отидеш да ги изследваш.

Фелисити се засмя.

— Тя има право, Хариет. А ти ще ставаш виконтеса. Наистина трябва да понаучиш това-онова за светските обноски. Не само заради Сейнт Джъстин, но и заради семейството му. Нали искаш и родителите му да те одобрят?

— Ами, да. Да, разбира се — Хариет се намръщи. И тогава я осени една чудесна мисъл. В Лондон щеше да има възможност да изследва зъба си. Може би ще открие дали наистина е уникален. — Предполагам, че мога да прекарам няколко седмици в града и да понатрупам малко светски маниери.

— Отлично — леля Ефи я погледна с одобрителна усмивка.

Хариет кимна.

— Добре. Ще пиша на Сейнт Джъстин и ще му кажа какво става — тя засия. — Може би когато състоянието на баща му се подобри, той ще успее да се присъедини към нас.

— Може би. Но аз не бих разчитала на това — каза Ефи, а очите й бяха по-лукави от всякога. — Всъщност, скъпа, мисля, че ще е най-добре, ако не говорим много за твоя, хм, годеж.

Хариет я погледна слисано.

— Да не говорим много за това? Какво, за бога, имаш предвид, лельо Ефи?

Ефи се покашля и деликатно потупа устни със салфетката си.

— Работата е там, миличка, че той още не е обявен официално. Доколкото ми е известно, Сейнт Джъстин дори не си е направил труда да изпрати съобщения до вестниците. А да го направим ние, ще бъде ужасно самонадеяно. Затова, докато той се погрижи за това…

Хариет вдигна брадичка.

— Май започвам да те разбирам, лельо Ефи. Госпожа Стоун е успяла да набие в главата ти някои съмнения, нали? Вече сигурно определено си мислиш, че съм била обезчестена и изоставена.

— Не само госпожа Стоун ме накара да се тревожа — тъжно призна Ефи. — Всички в селото говорят само за твоята участ. Местните хора, които твърдят, че познават Сейнт Джъстин отлично, смятат, че сега той си играе на някаква жестока игра. Трябва да признаеш, че тази работа, да напусне така неочаквано околността, съвсем не вещае добро.

— За бога, та баща му е много болен! — отвърна сърдито Хариет.

— Така твърди той — промърмори Ефи и тъкмо тогава в стаята влезе госпожа Стоун с едно блюдо препечени филийки. — Но все още не знаем това със сигурност, нали?

Хариет я гледаше ужасно ядосано.

— Сейнт Джъстин няма да излъже за подобно нещо. Започвам да разбирам накъде биеш, лельо Ефи. Страхуваш се, че той няма да стори онова, което повелява честта му.

— Ами…

— Надяваш се, че можем да идем в Лондон и да се преструваме, че нищо не се е случило. Нима смяташ, че ще успееш да скриеш факта, че съм сгодена за него? Или да спреш слуховете за случилото се в пещерата?

Ефи я погледна с поглед, твърд като стомана.

— Ти вече си наследница, Хариет. И поради този факт могат да бъдат прикрити доста неща. Още повече, слуховете за обезчестяването ти може и да не ни последват чак в Лондон. Ъпър Бидълтън е толкова изолиран от висшето общество.

— Няма да ти позволя да скриеш годежа ми — обяви Хариет. — Той вече е факт, независимо дали ти вярваш в това или не. Ще отида в Лондон, за да се науча как да се държа в обществото и по някои лични съображения. Но няма да се отдалеча и на метър от Ъпър Бидълтън, ако смяташ, че ще ме изложиш на „пазара за булки“ като невинна млада наследница. Дори и да не бях сгодена, аз съм прекалено стара за тази роля.

— Браво! — възкликна Фелисити. — Добре го каза, Хариет. Аз ще съм невинната млада наследница, а ти ще си по-възрастната мистериозна дама. А най-прекрасното в цялата история е това, че нито една от двете няма да се бъхти, за да си търси съпруг. Просто ще се наслаждаваме на живота. Така, значи всичко е решено. Всички заминаваме за Лондон!

— Но аз наистина се надявам — каза Ефи, като хвърли един предупредителен поглед към Фелисити, — че няма да ни се наложи да се справяме с повече такива бедствени ситуации като тази, която ни се стовари върху главите тук, в Ъпър Бидълтън. Една съсипана жена в семейството е повече от достатъчна.

* * *

Гидиън забеляза писмото, адресирано до него, в мига, когато влезе в сутрешната трапезария на имението Хардкасъл. Той го взе от сребърния поднос, върху който се намираше пощата за деня. Дори преди да разчупи печата, той вече знаеше, че писмото е от Хариет. Почеркът й приличаше на всичко останало в нея — енергичен, оригинален и определено много женствен.

Веднага си даде сметка, че най-вероятната причина Хариет да му пише толкова скоро е за да го уведоми, че се опасява, че е бременна.

Гидиън усети дълбок прилив на задоволство и някакво собственическо чувство при тази възможност. Веднага пред очите му изникна образът на Хариет, закръглена и мека от бременността си, както и друг образ — Хариет с неговото бебе на ръце. И двете картини бяха изключително приятни.

Просто си я представяше как скицира някоя вкаменелост с едната си ръка, докато с другата придържа бебчето им към гърдите си.

Отначало Гидиън си мислеше, че ще е по-добре, ако тя не е бременна. Така и така Хариет трябваше да се примири с брака, а само мисълта да се омъжи й тежеше достатъчно. Знаеше колко я тормози тази перспектива.

Що се отнася до него, Гидиън просто искаше да потуши колкото може слуховете в Ъпър Бидълтън. Заради самата Хариет щеше да е най-добре да покажат ясно, че нямат никакъв повод да бързат към олтара.

В края на краищата, тя бе дъщеря на енорийски пастор.

Но и една прибързана венчавка със специално разрешение не беше лош вариант, реши той. В такъв случай голямото преимущество беше, че ще е възможно да пренесе Хариет направо в леглото си. При тази мисъл по вените му пробягаха топли тръпки.

— Добро утро, Гидиън.

Гидиън вдигна поглед от писмото на Хариет към майка си, Маргарет, графиня Хардкасъл, която тъкмо влизаше с плавна и някак въздушна походка през вратата. Тя беше лека, крехка на вид жена, която, както Гидиън добре знаеше, можеше да бъде далеч по-силна, отколкото изглежда. Маргарет винаги се движеше така, сякаш е повдигната на около сантиметър-два от земята. Във вида й имаше нещо въздушно, някаква особена деликатност, която много добре прилягаше на сребърната й коса и пастелните тонове, в които предпочиташе да се облича.

— Добро утро, мадам — Гидиън изчака прислужникът да дръпне стола на графинята, след което и самият той седна на масата. После постави писмото на Хариет до ножа си. Щеше да го прочете по-късно. Все още дори не бе съобщил на родителите си за своя годеж.

Както обикновено, бащата на Гидиън се бе възстановил скоро след пристигането на сина си късно предната нощ. Гидиън съвсем основателно го очакваше на закуска.

— Виждам, че си получил писмо, скъпи — лейди Хардкасъл кимна на прислужника, който веднага й наля кафе. — Да не би да е от някого, когото познавам?

— Съвсем скоро ще се запознаете с нея.

— С нея? — лъжичката на лейди Хардкасъл потрепна във въздуха над чашата й. Тя отправи към Гидиън един любопитен, някак птичи поглед.

— Като че ли все още не съм имал възможност да ви съобщя, че съм сгоден, нали? — Гидиън се усмихна леко на майка си. — Но тъй като баща ми очевидно се справи с кризата си блестящо, вероятно трябва да ви спомена този факт.

— Сгоден! Гидиън, сериозно ли говориш? — птичият поглед в очите й донякъде бе изместен от шока, несигурността, а донякъде вероятно и от искрицата надежда, които лейди Хардкасъл изпита при тази новина.

— Съвсем сериозно.

— Изпитвам такова огромно облекчение да чуя подобно нещо, макар да не я познавам. Вече се тревожех, че нещастният ти опит в миналото трайно е изкоренил идеята за брак от главата ти. И тъй като скъпият ти брат вече не е сред нас…

— Аз съм единственият, който може да осигури наследник на Хардкасъл — язвително заключи Гидиън. — Няма нужда да ми го напомняте, мадам. Съвсем наясно съм, че баща ми е все по-загрижен за провала ми в това отношение.

— Гидиън, трябва ли винаги да тълкуваш думите на баща си в най-лошия възможен смисъл?

— А защо не? Той също тълкува моите думи в най-лошия възможен смисъл.

В този момент около вратата настъпи някакво раздвижване. Появи се граф Хардкасъл. Придружаваше го един от прислужниците, който го придържаше под ръка, но беше очевидно, че негова светлост се чувства много по-добре. Самият факт, че си е направил труда да слезе долу на закуска, говореше красноречиво, че вече не усеща болките в гръдния кош, заради които бе повикал Гидиън.

— Какво чувам? — попита Хардкасъл. Златистокафявите му очи, които толкова приличаха на тези на Гидиън, бяха леко замъглени от възрастта, но все още изглеждаха изключително свирепи. На графа му оставаше още само година, докато навърши седемдесет, но осанката му все още бе почти същата като на атлетичния младеж, който някога е бил. Беше едър почти колкото Гидиън. Оредяващата му коса бе посребрена като тази на съпругата му. Широкото му лице с едри кости почти не се бе смекчило през годините. — Нима си се сгодил? Просто ей така?

— Да, сър — Гидиън стана от масата, за да си вземе от топлите ястия на страничната масичка.

— Време беше — Хардкасъл се разположи на мястото си начело на масата. — По дяволите, човече. Можеше да си направиш труда да ни го съобщиш малко по-рано. Това съвсем не е незначително събитие. Ти си последният от рода ни и двамата с майка ти вече започвахме да се тревожим дали въобще ще предприемеш нещо по въпроса.

— Вече съм предприел — Гидиън си избра няколко вида колбас и яйца и се върна на стола си. — Ще се погрижа годеницата ми да ви посети колкото може по-скоро.

— Можеше първо да ни съобщиш, преди да й направиш предложение — рече лейди Хардкасъл с укор в гласа.

— Нямаше време — Гидиън набучи едно парченце салам. — Наложи се доста набързо да направим годежа. Може би и сватбата ще се състои доста скоро.

Очите на графа се изпълниха с ярост.

— За бога, момко! Нима си компрометирал още една млада жена?

— Знам, че нито един от вас не ми вярва, но никога не съм компрометирал първата. Но за втората определено съм виновен — Гидиън почувства как към него заприиждаха като вълни стъписването на майка му и гневът на баща му. Съсредоточи се върху колбасите. — Стана случайно. И наистина ще има сватба.

— Не ти вярвам — процеди през зъби графът. — Бог ми е свидетел, не вярвам, че си съсипал още едно момиче.

Пръстите на Гидиън се свиха около ножа му, но той запази устните си здраво стиснати. Беше се зарекъл поне при това посещение да не се кара с баща си, но знаеше, че няма никаква реална надежда да избегне една подобна сцена. Беше невъзможно той и баща му да се намират в една стая повече от пет минути, без между тях да избухне кавга.

Лейди Хардкасъл отправи към Гидиън един смразяващ поглед и после се обърна към разгневения си съпруг с огромна загриженост.

— Успокой се, скъпи. Ако продължаваш така, ще си докараш още един удар.

— Само той ще е виновен, ако рухна ей тук, върху тази маса — графът махна с вилицата си по посока на Гидиън. — Достатъчно. Разкажи ни подробностите и ни спести по-нататъшното напрежение.

— Няма кой знае какво за разказване — тихо каза Гидиън. — Тя се казва Хариет Поумрой.

— Поумрой? Поумрой? Та това е името на последния енорийски пастор, когото назначих в Ъпър Бидълтън — графът го изгледа кръвнишки. — Да не би да има някаква връзка?

— Това е дъщеря му.

— О, мили боже! — възкликна лейди Хардкасъл. — Още една дъщеря на енорийски пастор. Гидиън, какво си сторил?

Гидиън се усмихна студено, докато разпечатваше писмото на Хариет. Отвори го и рече:

— Трябва да попитате годеницата ми как точно се случи всичко това. Тя поема пълната отговорност за всичко. А сега, ако ме извините, ще прочета писмото й и тогава ще мога да ви уведомя дали ще ни е необходимо специално разрешение за венчавка.

— Нима си направил дете на това бедно момиче?

— О, небеса! — прошепна лейди Хардкасъл.

Гидиън се намръщи, докато четеше набързо писмото на Хариет.

Скъпи господине,

Когато четете това писмо, аз вече ще съм в Лондон и ще се уча как да ви бъда достойна съпруга. Леля ми Аделаида (може би си спомняте, че ви я споменах) най-сетне е получила права върху парите на съпруга си. Тя покани всички ни в Лондон. Сега Фелисити най-сетне ще има своя сезон, а леля Ефи ме увери, че ще усвоя много добри светски маниери, което ще ми помогне да не ви излагам в бъдеще. Това е и най-важната причина, поради която се съгласих да тръгна.

Ако трябва да бъда съвсем честна, бих предпочела да си остана тук, в Ъпър Бидълтън. Много съм развълнувана от зъба, които открих в нашата пещера. (Отново искам да ви напомня да не споменавате на никого за нея. Крадците на вкаменелости дебнат навсякъде.) Но разбирам, че тъй като съм само дъщеря на енорийски пастор, ми липсват основни познания за поведението в обществото. Както казва леля Ефи, ще се нуждаете от съпруга, която разбира от тези неща. Надявам се да ги науча бързо, за да мога да се върна при вкаменелостите си.

Освен това се надявам, че докато съм в Лондон, ще мога да направя някои проучвания и да идентифицирам зъба си. Тази мисъл ме радва невероятно много и ще направи пътуването ми по-поносимо.

Тръгваме утре сутринта. Ако желаете да се свържете с мен, можете да го сторите чрез леля ми Аделаида. Изпращам ви адреса й. Искрено се надявам баща ви да се чувства по-добре. Моля, предайте поздравите ми на майка си.

Между другото, относно онзи Въпрос, който толкова ви вълнуваше, позволете да ви съобщя, че можете да не се тревожите. Няма нужда от прибързана венчавка.

Ваша Хариет.

Проклятие, мислеше си Гидиън, докато сгъваше бързо писмото. Точно тогава осъзна колко му е харесвала идеята за прибързана сватба.

— Не. Годеницата ми не е бременна. Жалко. Случило се е нещо далеч по-ужасно.

Лейди Хардкасъл примигна недоумяващо.

— Мили боже, та какво може да е по-ужасно от това?

— Завели са я в Лондон, за да придобие светски обноски — Гидиън нагълта наведнъж остатъка от колбасите си и скочи на крака. — Тъй като не сте на смъртния си одър, милорд — обърна се той към баща си, — трябва веднага да тръгвам.

— По дяволите, Гидиън, върни се веднага — изрева Хардкасъл. — Какво става? Защо си се втурнал така към града?

Гидиън нетърпеливо спря на вратата.

— Не мога да отлагам, сър. Само при мисълта, че Хариет е в Лондон, направо ми настръхва косата.

— Глупости — намръщи се лейди Хардкасъл. — На теб от нищо не може да ти настръхне косата, Гидиън.

— Но вие не познавате Хариет, мадам.