Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (8)

8

Секретарката на Трип се казваше Ан Самърс. Така пишеше на изящна месингова табелка на стилното й орехово бюро. По всяка вероятност беше на около четирийсет и пет години, елегантна, с тъмнокестенява коса, подстригана късо. Големите кръгли очила със зелени рамки уголемяваха още и без това огромните й светлокафяви очи и ги правеха красиви. Беше облечена в къса сива пола и дълго сиво сако. Седеше с кръстосани крака, облегната назад във въртящ се стол, обърнат към вратата. Краката й бяха много хубави.

На бюрото й имаше празен поднос за входяща и още един за изходяща кореспонденция с едно писмо в него. Телефон, лампа със зелена козирка, две зелени папки и от едната страна екземпляр от роман на П. Д. Джеймс с твърди корици.

— Добро утро — Гласът й беше изискан. Звучеше като че ли наистина мислеше, че утринта е добра и се надява, че и аз мисля същото.

Казах й кой съм. Изглеждаше очарована да се запознае с мен.

— Г-н Трип е в клуба си — каза тя. — Сигурна съм, че не е знаел, че ще дойдете.

Носеше кафеникавосив чорапогащник, който прекрасно подхождаше на краката й.

— Всъщност дойдох, за да поговоря с вас.

Тя сведе очи за момент и се усмихна.

— Настина ли?

Вероятно не бях първият, който й казва това, нито пък първият, който наистина идва с тази цел. Взех един червен кожен стол, приближих го до бюрото й и седнах. Тя отново се усмихна. Готова да помогне.

— Знаете, че се занимавам с убийството на г-жа Трип?

— Да — каза тя. — Колко ужасно е това за всички тях.

— Наистина — съгласих се. — Как върви бизнесът?

Тя леко се помести на стола си.

— Моля? — попита.

— Как върви бизнесът при вас? — повторих въпроса.

— Не… не разбирам защо питате.

— Не знам какво друго да попитам — вдигнах рамене.

— Разговарях с полицията — Големите й очи изглеждаха озадачени, но изпълнени с надежда. Гореше от желание да помогне, но не знаеше как.

— Знам — казах с разбиране. — Няма смисъл да повтаряте всичко отново. Така че по-добре да разговаряме за нещо друго. Като бизнеса например. Как върви, имате ли много работа?

Тя се намръщи. В нея се бореха противоречиви емоции. Леко намръщване, неуловимо почти помръдване на бедрото, слаба промяна в очите й. Беше красива гледка.

— Не става дума за този род бизнес.

— Кой род?

— От вида, при който бихте могли да попитате „Как върви бизнесът?“ — каза тя и се усмихна толкова топло и сърдечно, че за малко да я поканя на танц.

— Заета ли сте? — попитах.

— Ами, не, не в истинския смисъл на думата.

— Какво ви е работното време?

— От девет до четири — отговори с готовност.

— А г-н Трип?

— О, той обикновено е тук като дойда и често си тръгва след мен. Предлагала съм му да идвам по-рано и да оставам до по-късно, но г-н Трип казва, че не е нужно.

— Той по-зает ли е от вас?

— Ами… откровено казано, не виждам причини за това.

— А вие до каква степен сте заета?

Тя сви рамене и разпери ръце. Ноктите й имаха красиво направен маникюр и бяха лакирани със светлорозов лак.

— Има някои телефонни разговори, някои писма. Понякога правя резервации в ресторанти, понякога уреждам пътувания… — спря за момент. — Доста чета.

— Добре е за ума — казах аз. — Често ли ядат по ресторанти?

— Г-н Трип обядва навън почти всеки ден.

— А вечер?

— Рядко правя резервации за вечеря.

— Много ли пътуват?

Откръстоса краката си и отново ги кръстоса обратно, при което оглади полата по бедрата си.

— Повечето пъти уреждам пътувания за децата, по време на ваканцията.

— И те много ли пътуват?

— О, да, много. Обикновено през зимата ходят във Вейл или Аспен. Понякога в Европа през лятната ваканция. И често отлитат да се виждат с приятели от колежа.

— Семейството често ли пътува заедно? — попитах.

— Г-н Трип и децата понякога ходят насам-натам, особено когато бяха малки.

— А г-жа Нелсън? — попитах.

— Не мисля, че г-жа Нелсън обичаше да пътува.

Поседях малко, като обмислях информацията. Ан Самърс седеше спокойно, насочила страхотните си колене към мен, в пълна готовност, вежлива, спокойна и очарователна.

— А г-н Трип идва тук рано и си тръгва късно, дори когато няма много работа?

Тя кимна.

— Какво мислите вие за това? — попитах. Замисли се за момент, захапа устната си много нежно и поклати глава.

— Аз работя за г-н Трип. Също смятам, че съм му и приятел. И в двете отношения съм напълно лоялна — каза тя. — Не мога да правя изводи за личния му живот.

— Дори и пред мен — учудих се, — след всичко, което преживяхме заедно?

Ан Самърс бавно поклати глава.

Имаше хубава усмивка. Зъбите й бяха бели и равни, а очите й — живи, дори приканващи. Имаше нещо около нея, което неуловимо навяваше мисълта за копринени чаршафи и дантели, неизказан намек за страст, който се усещаше под безупречното спокойствие на външния й вид. Поседях още малко като го вдъхвах, възхищавах му се, съзерцавах ясната неизразена сигурност, че тази екзотична плът би била моя само да поискам.

И двамата почувствахме момента и го разбрахме.

— Моногамията е положение, което има не само хубави страни — споделих аз.

Тя леко кимна и спокойно се усмихна.

— Моля, не се притеснявайте да попитате, ако има още нещо… — леко потърка ръцете си.

Станах.

— Разбира се — казах. — Благодаря ви за помощта. Бях доволен, че гласът ми не ме издаде.

На вратата отново я погледнах, все още неподвижна, с кръстосани крака, усмихваща се. Слънчевата светлина от източния прозорец зад нея улови червения оттенък на косите й. Ръцете й почиваха спокойно на бедрата. Обещанието за възможност се прокрадна в стаята между нас още веднъж в продължение на един дълъг момент. След това поех дълбоко дъх и излязох, като затворих вратата.