Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (36)

36

Колежът Уилямс се намираше в Уилямстаун, в отдалечения северозападен край на Масачусетс. Пътуването дотам отнемаше повече от три часа, независимо дали карате по Мас Пайк или изберете шосе 2. От една страна, ако попаднете зад някой турист на двупосочното шосе 2, пътуването можеше да се проточи до безкрайност. От друга страна пътят по шосе 2 беше по-красив от Мас Пайк и по него нямаше нито един ресторант Рой Роджърс.

Сюзън и аз си бяхме запазили стая в едно място в Уилямстаун, наречено Орчардс, където сервираха домашен пай и можехме да си запалим огън в камината в стаята си. Докато аз разговарях с децата на Трип, Сюзън щеше да посети музея Кларк.

Тръгнахме по шосе 2. Сюзън имаше нова кола, една от онези японски щуротии, които тя харесваше и която имаше форма на ряпа, а в по-голямата си част се състоеше от двигател. Тази беше зелена. Тя ме остави аз да карам, което беше добре дошло за мен. Когато тя караше изпитвах желание да си стисна здраво очите от ужас, което би ми попречило да видя по-голямата част от пейзажа, заради който на първо място бяхме избрали шосе 2.

Срещнах Чип и Мередит Трип в бара на един ресторант наречен Ривър Хаус, който посред бял ден беше почти празен. Чип и аз си поръчахме по една бира. Мередит си поръча диетична кола. Чип бе по-хладен от сока на киви със своите широки като торба панталони, лилаво униформено сако, килнатата си назад шапка и зелени слънчеви очила, които висяха около врата му. Мередит беше облечена в плисирана пола и черно поло. Бе обута в каубойски ботуши. Както винаги си беше сложила прекалено много грим.

— Трябва да говоря с вас за майка ви — казах аз.

Чип ме погледна кръвнишки. Мередит внимателно загледа горната част на масата.

— Това, което ще ви кажа, може да бъде потвърдено в по-голямата си част от полицията. Така че не е нужно да губим време да спорим дали това, което ви казвам, е истина или не.

— Това е, което ти казваш, пиперлийо — рече Чип.

Пиперлия. Поех си дълбоко дъх и започнах.

— Преди всичко е почти сигурно, че майка ви в действителност не е била Оливия Нелсън.

Очите на Мередит отново се фокусираха на стената покрай стола ми като силно се разшириха. Брат й каза:

— Ти говориш пълни глупости!

— Някой от вас срещал ли е някога някой от роднините на майка ви?

— Те са мъртви, задник такъв — рече Чип. — Как бихме могли да се срещнем с тях?

Отново бавно поех дъх.

— Ще приема това за отрицателен отговор — казах и погледнах Мередит.

Тя кимна с все още наведена надолу глава.

— Чували ли сте някога за някоя на име Черил Ан Ренкин?

Чип само ме погледна втренчено. Мередит поклати глава.

— Знаете ли, че баща ви е изпаднал в голяма финансова трудност? — попитах.

— От какъв вид? — попита Чип.

— Банкрутирал е — казах.

— Пълни глупости — рече Чип.

Бавно кимнах за минутка и отново внимателно поех дъх.

— Знаете ли, че майка ви безразборно е спала наоколо с когото й падне? — попитах.

— Ти, кучи сине — изрева Чип и се изправи. — Стани прав — извика отново.

Не се помръднах.

— Трудно е да се научи истината — казах. — Не ви виня. Но тя трябва да се знае и да се поразмишлява малко върху нея.

— Ще се изправиш ли, жълто копеле, или ще трябва със сила да те вдигна на крака?

— Не ме докосвай — предупредих го.

И Чип долови нещо в гласа ми. То го накара да се поколебае.

Опитах се да запазя гласа си спокоен.

— Имам намерение да открия как е починала майка ви и единственият начин да направя това, е да обикалям насам натам и да задавам на хората въпроси. Често това не им харесва. Свикнал съм. И все пак го правя. Понякога те подлудяват и искат да се бият с мен, като теб сега.

Поспрях и задържах погледа си върху него.

— Това е грешка от тяхна страна — казах.

— Ти си мислиш така — рече той.

— Ти си аматьор в борбата — отвърнах, — а аз съм професионалист.

Мередит постави ръка на рамото на Чип без да го гледа.

— Хайде, Чип — рече тя. Нямаше почти никакво чувство в гласа й.

— Нямам намерение да седя и да му позволявам да говори за нея по този начин.

— Моля те, Чип. Остави го… — гласът й заглъхна.

Изчаках. Той ме изгледа за момент, след това тръшна стола си срещу масата.

— Дяволите да те вземат — ми каза, обърна се и си тръгна.

Мередит и аз замълчахме. Тя неловко се засмя, въпреки че нямаше нищо смешно.

— Чипи понякога е толкова фалшив — рече.

Изчаках. Тя отново се засмя, странен непривичен смях, нещо, което да наруши мълчанието.

— Ти знаеш ли за майка си? — попитах.

— Д-р Фей казва, че ние всички знаем, но не искаме да си го признаем. Нямам предвид, че се е представяла за някой друг, а другото…

Кимнах.

— Татко си седеше в стаята с включен телевизор — каза Мередит с тихия си равен глас. — Чип беше в колежа. И тя се връщаше в къщи; можех да видя, че е пила. Червилото й беше малко размазано, а устата й изглеждаше като че ли се е целувала. И аз й казвах „Ти имаш някаква любовна връзка.“

— И?

— И тя казваше „Не ми задавай такива въпроси.“ И аз казвах „Недей да ме лъжеш.“

Наведох се леко напред, за да мога да я чувам. Беше скръстила ръцете пред себе си на масата, а очите й се бяха втренчили в тях.

— И очите й се насълзяваха и тя поклащаше глава. И казваше „О, Мер, толкова си млада.“ И поклащаше глава и заплакваше, без звук, само сълзите мълчаливо се стичаха по лицето й и казваше нещо от сорта на „Животът по всяка вероятност е лъжа.“ След това ме прегръщаше, галеше косата ми и си поплакваше още малко.

— Трудно ти е било — казах.

— Когато дойдох на училище — продължи тя, — имах известна трудност, докато се приспособя. И разговарях с Джейн Бърджес, съветничката ми и тя ми определи час при д-р Фей.

— Той психиатър ли е?

— Да — думата почти не се чу, изстискана от нея с най-възможния тих глас. Лицето й като на кукла Барби, лишено от характерни черти, не показваше никакви признаци на борбата на възрастен човек, която преживяваше. То оставаше спокойно, скрито зад безчувствения грим.

— Знаеш ли нещо за парите? — попитах.

— Понякога те се караха. Тя казваше, че ако той не намери пари, тя ще намери. Тя знаела откъде да вземе.

— А той какво казваше?

— Нищо. Просто се качваше горе в стаята и си пускаше телевизора.

— А тя какво казваше?

— Излизаше.

— Ти не знаеш ли какъв е бил планът й по отношение на парите?

— Тя винаги само казваше, че знае откъде да ги вземе.

— И колко дълго си живяла по този начин?

— Не знам. През цялото време, предполагам. Д-р Фей казва, че на мен не ми минава номерът със семейния мит.

Протегнах ръка и погалих свитите й юмруци. Тя застина неподвижно като направих това, но не се отдръпна.

— Продължавай да работиш с д-р Фей — рекох. — Аз ще работя в другите направления.

Сюзън и аз се намирахме в трапезарията на Орчардс, като Сюзън бе облечена в тесни черни панталони и карирано сако, очите й бяха ясни, гримът й — съвършен.

— На брадичката ми има раничка от брада — рекох.

— Може би нямаше да я има ако се бръснеше по-внимателно — сръфа ме тя.

— Ти не ми даде време — казах. — Освен това има много хора, които биха счели това за признак на чест.

— Назови ми поне двама — полюбопитства Сюзън.

— Не взимай нещата в буквалния смисъл на думата — отвърнах.

Имаше пресни хлебчета в кошчето за хляб и сервитьорката ми беше обещала да ми намери парче пай за закуска. Бяхме до прозореца до терасата и слънцето грееше по ленената покривка на масата ни. Пиех кафе.

— Много по-добре е — рекох, — да бъдем ние двамата, отколкото това да бъдат повечето хора.

Сюзън се усмихна.

— Да, така е — рече тя. — Особено е по-добре от това да бъде някой от семейство Трип.

— Това, което не разбирам, е момичето, Мередит. Как е успяла да избяга от всичко това? Очевидно е в затруднение. Повечето време като че ли не е там изобщо. Но точно тя е тази, която гледа истината в очите и не й минава мита за семейната идилия.

— Има твърде много неща, които не знаеш — каза Сюзън.

— Можех, да напечатам това на визитните си картички — рекох.

Сервитьорката се появи с дебел резен пай от къпини и парче сирене чедар до него.

— Баща ми закусваше пай с кайма — обясни сервитьорката, — почти всяка неделя сутрин.

— И са му се родили красиви дъщери — рекох. Сервитьорката се усмихна и ми наля още малко кафе, даде на Сюзън нова каничка с топла вода и се отдалечи. Сюзън ме наблюдаваше как ям пая. Тя си беше поръчала стандартната закуска с от всичко по малко и чаша гореща вода с лимон.

— Какво ще правиш — попита, — сега, след като са те уволнили?

— По всяка вероятност ще се върна в Алтън — отвърнах — и ще задам още няколко въпроси насам натам.

— Няма ли да е опасно?

— Вероятно не, по-голямата част от нещата вече са ясни. Няма голямо основание да се опитват да ме сплашат и този път.

— Мислиш ли, че Алтън е мястото, където ще откриеш истината?

— Не знам — отвърнах, — но не знам къде другаде да търся.