Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (4)

4

Площад Луисбърг се намира в центъра на Бийкън Хил, като свързва улиците Маунт Върнън и Пинкни. В центъра на площада има малка тревна площ, заградена с черна желязна ограда и статуя на Христофор Колумб. Около площада и срещу него са разположени редица триетажни тухлени градски къщи.

Домът на Трип-Нелсонови беше една от тях. Имаше широка релефна панелна врата, боядисана в кралско синьо. В средата на вратата имаше голямо полирано месингово чукало във формата на лъв, който държеше голям полиран месингов пръстен в устата си.

Бях вървял пеша по хълма към улица Чарлс, по същия път, по който е вървяла Оливия Нелсън в нощта на убийството си. Спрях на долния ъгъл на площада, където той се свързваше с Маунт Върнън. На него нямаше нищо забележително. Нямаше кървави петна сега. Тебеширените очертания на тялото, направени от полицията и оградената с жълта лента сцена на престъплението бяха изчезнали. Никой не се приближаваше насам и не се снимаше на мястото, където тежкият чук беше експлодирал в задната част на черепа на Оливия Нелсън. Според рапорта на следователя за смъртни случаи тя вероятно изобщо не е разбрала какво става. Възможно е да е почувствала експлозия — и след това е настъпила пълна тишина.

Носех със себе си документите по делото й. Нямаше нищо, което да ми помогне да започна отнякъде и затова си помислих, че ще е най-добре да започна от дома й, когато прочетох документите по разследване на убийството й. Идеята ми не беше кой знае каква, но пък беше единствената, която имах. Трип знаеше, че ще дойда. Бях му казал, че искам да разгледам къщата. Позвъних и вратата се отвори от кръглолика брюнетка с нацупени устни и британски акцент. Беше облечена в истинска униформа на прислужничка, черна рокля, бяла престилка и малка шапчица. Човек вече трудно можеше да види така облечени хора.

— Казвам се Спенсър — представих се аз. — Г-н Трип ме очаква.

Тя ме погледна с празен поглед, като че ли бях безобидно, но непознато насекомо, настанило се удобно в салатата й.

— Да, господине — каза тя. — Заповядано ми е да ви разведа навсякъде из къщата. Може ли шапката ви, господине?

Носех точно копие на бейсболната шапка на Бруклин Доджърс, тъмносиня с бяла буква Б на нея и бяло копче на върха. Сюзън ми я беше поръчала по същото време, по което ми направи и копие на шапката на Брейвс, която носех с другите си дрехи.

— Ще я задържа — стиснах шапката, — с нея приличам на Джийн Хекман.

— Разбира се, господине. Ако имате нужда от мен, трябва да позвъните на един от тези звънци.

Тя ми показа малък месингов звънец с дръжка във формата на розов храст, който беше поставен на масичка в предното антре.

— Колко очарователно — възкликнах аз.

— Да, господине.

Тя грациозно отстъпи назад, обърна се и изчезна под стълбището, вероятно към слугинското помещение. Имаше доста хубави крака. Въпреки че по всяка вероятност на Луисбъргския площад се считаше за проява на лошо възпитание изобщо да погледнеш краката на прислужничката.

Централното стълбище в предното антре с махагонови перила се извиваше надолу към богато украсена подпорна колона с бели чела на стъпалата и дъбови стъпенки. Холът беше вдясно, вляво се намираше кабинета, а направо от предното антре се влизаше в трапезарията. Кухнята беше под стълбите, вдясно от трапезарията. С папката под мишница се разходих бавно из къщата. Холът бе боядисан един нюанс по-тъмно от цвета на слонова кост, като пастелни драпирани завеси с цвят на праскова се спускаха до пода. Мебелите бяха облечени в бял сатен, с малка мраморна масичка в същия нюанс пред тях. Имаше доста официални фотографии на Трип, на една жена, която предположих, че е покойната му съпруга и двама младежи, без съмнение, децата им. Имаше хубава рисунка на английски сетер на стената над бежова мраморна камина, а над канапето, на най-дългата стена, беше окачена голяма картина на пъстър сив кон, която изглеждаше като че ли е рисувана от Джордж Стъбс и избрана само защото подхожда на обстановката.

Къщата беше много тиха, с дебели килими. Единственият шум, който се чуваше, идваше от климатичната инсталация. Бях си облякъл обичайната отворена риза, джинси и маратонки, а отгоре носех морскосиньо яке. Беше твърде топло за якето, но имах нужда от нещо, което да скрие пистолета ми; а шапката тип Доджер не си отиваше с никоя друга от спортните ми дрехи.

Кабинетът беше боядисан в гористозелено, пълен с книги и тъмна мебел, зелено кожено канапе и столове. Имаше голямо бюро с компютър в единия ъгъл. Той изглеждаше съвсем не на място. Хич не се връзваше с обстановката. Никой не се беше сетил да го маскира като предмет от Викторианската епоха.

Книгите бяха безлични. Повечето от тях бяха учебници от колежа от преди трийсетина години, имаше книга с картини за Фредерик Ремингтън, американски тълковен речник, географски атлас на света, Ейн Ренд, Джеймс Миченър, Том Кланси, Барбара Тейлър Брадфорд, Луис Л’Амур, Жан Оуел, Род МакКуен, три книги как сами да си направим психоанализа и История на семейство Трип от Нова Англия в кожена обложка с позлатени букви на корицата. Поставих папката с документите за убийството на бюрото и седнах на зеленото кожено канапе, като започнах да я прелиствам. Очевидно беше направена по поръчка и дадена да се отпечата в частно издателство. Семейство Трип бяха пристигнали в Новия свят през 1703 година. Керъл С. Трип, корабен дърводелец от Съри, се беше заселил на място, което впоследствие стана известно като Белфаст, Мейн. Неговият внук се преместил в Бостън и основал търговската компания Трип през 1758 година и оттогава те бяха останали тук. Организационният принцип на книгата очевидно бе, че всички членове на семейство Трип бяха по-добри от малкия Бо Пийп, включително и онези от осемнайсти век, които бяха натрупали семейното богатство от контрабандна търговия с ром, меласа и роби. От нея не научих нищо за убийството на Оливия Нелсън, която беше запазила моминското си име.