Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (3)

3

Лий Фарел се отби в офиса ми късно следобяд, докато си преглеждах пощата и я захвърлях в кошчето.

— Лейтенантът каза, че се наемате сам да довършите случая с Оливия Нелсън — каза той.

Оказа се среден на ръст младеж, с мустаци, хубав тен, стегнатата стойка на спортист и почти плешив. Малкото коса, която имаше, бе ниско подрязана, а мустакът му — добре оформен. Беше облечен в бели памучни панталони и синя раирана памучна риза под светлокафяво сако от рипсено кадифе. Като се обърна да седне, прикладът на пистолета му изду ъгловидно сакото му. Той сви рамене автоматично, за да се освободи от него.

Погледнах го въпросително.

— Лейтенантът каза да ви сътруднича.

— Ако ти е приятно — казах аз.

— Мислех си, че мога да се справя и без теб — отвърна той.

— Чудно е, че толкова много хора мислят като теб.

— Случаят не става за разплитане — рече.

— Четох досието — кимнах.

— Лейтенантът обикновено не го раздава насам-натам — учуди се Фарел.

— Хубаво е, че ми казваш това — зарадвах се. — Имаш ли нещо, което да не е в досието?

— Ако имах, щеше да е там.

— Не е нужно да бъде — отвърнах. — Може да е необосновано мнение, догадка, интуиция, нещо от този род.

— Аз боравя само с факти — каза той. Репликата му ме накара да се усмихна.

— Мислиш ли, че това е забавно? — попита.

— Да, своего рода. Познаваш ли „Драгнет“?

— Не. Не обичам да ми се присмиват.

— Никой не обича това. Приеми го като сърдечна усмивка на разбиране.

— Хей, задник такъв — възкликна Фарел. — Мислиш си, че можеш да се подиграваш с мен?

Той стана, ръцете му висяха непохватно пред него, едната върху другата. По всяка вероятност притежаваше някакъв цвят колан по някакъв вид азиатска борба, водена с ръце.

— Това означава ли, че няма да искаш да сътрудничиш? — попитах аз.

— Това означава, че не позволявам на никой дръвник да ме учи. Може би си мислиш, че не съм достатъчно закоравял и здрав? Хайде, ела сега да опитаме да видим кой ще победи!

— Умен план — възхитих се. — Започваме здравата да се бием и когато убиецът надникне да ни разтърве, сграбчваме го за врата и го арестуваме.

— Дявол да го вземе — спря се Фарел. Постоя още малко, като се местеше от крак на крак, след това сви рамене и отново седна. — Не обичам да ме поучават безмозъчни същества — каза той. — Те си мислят, че случаят е приключен, но не могат в същото време и да го пренебрегнат, затова го дават на такъв начинаещ като мен.

Кимнах.

— Случаят вони — рече той.

Отново кимнах. С разбиране.

— Всичко е твърде съвършено. Никой никому не е казал лоша дума. Всички са я обичали. Никой не е в състояние да се сети поне за една причина някой да я убие. Няма врагове. Няма любовници. Нищо. Разговаряхме с всички в семейството. Всички в службата. Всички записани в тефтерчето й. С всички, с които си е кореспондирала. Направихме списък на всички хора, с които сме разговаряли, питахме съпруга и децата й дали има някой, за който е възможно да не са се сетили. В службата направихме същото. Получихме още няколко имена и говорихме и с тези хора. Нямаме нито един заподозрян измежду тях. Разговаряхме с гинеколога й, треньора й… — той разпери ръце.

— Мислиш ли, че има нещо нередно — попитах аз, — защото си попаднал на безмозъчно същество и не искаш да приемеш този факт или наистина има нещо нередно?

— Попаднал съм на точно пет безмозъчни същества — каза Фарел. — Имам пълен куфар с безмозъчни теории, които водят в задънена улица.

— Въпросът ми остава — заявих.

Фарел бавно потърка ръце, разтвори ги и за един момент внимателно разгледа дланите си.

— Не знам — бавно каза той. — Аз също съм си мислил за това и не знам.