Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (31)

31

Сюзън и аз вечеряхме при Мишел в Кембридж с Денис и Ненси Апър. Сюзън познаваше Денис, защото и двамата бяха колеги психотерапевти. Ненси се оказа бивша танцьорка, така че можах да я смая с познанията си за танците, които бях получил от Пол Джакомин, докато Сюзън и Денис разговаряха за свои пациенти, които са познавали.

Попитах ги дали някой от тях е чувал за д-р Милдред Кокбърн. Никой не беше чувал за нея. Но имаше ризото с месо от раци и шам фъстък. Стаята беше елегантна, а барманът правеше най-хубавите мартинита, които някога съм пил.

— Трябва да разбера как ги прави — казах на Сюзън по пътя към къщи.

— Ами нали си детектив.

— И колко сложна може да бъде една готварска рецепта? — попитах.

— Водка и вермут? — Да.

— Звучи ми достатъчно сложно — рече Сюзън.

— Готварските рецепти не са стихията ти. Намирахме се на Мемориал Драйв. Бостънското небе приличаше на изкуствено. Сградата на общината стоеше на нисък хълм, а небостъргачите в центъра на града стърчаха около нея и подчертаваха равния залив. Застрахователните кули се виждаха в далечината и жилищните блокове изглеждаха омекотени от светлините на прозорците в холовете. Беше петък вечер. Щях да остана да спя при Сюзън.

— Защо се интересуваш от Милдред Кокбърн? — попита Сюзън.

— Видях името й в чековата книжка на Трип. Всеки месец е издавал чекове на нейно име за петстотин долара. Потърсих я в указателя. Намерих, че е психотерапевтка и офисът й се намира на улица Хилиърд в Кембридж.

— Странно — рече Сюзън.

— Ти да не би да я познаваш?

— Да.

— Когато разговарям с нея, какво мислиш, че е разумно да очаквам тя да ми каже? — попитах.

— От етична гледна точка ли? — попита Сюзън.

— Да.

— Не мога да кажа в абстрактен смисъл. — Би трябвало да се ръководи от най-добрите интереси на пациентите си.

Вляво от нас повърхността на реката изглеждаше сребриста на лунното осветление. Малко корабче с една каюта отмина мълчаливо нагоре по течението покрай нас под арковидните с форма на варели мостове. Улицата на Сюзън бе тиха, сградите наоколо тъмни, дърветата, наполовина без листа, правеха призрачни уличните лампи, които светеха през тях.

Сюзън живееше в старинна викторианска къща. Офисът й се намираше от едната страна на входното антре, а голямата й чакалня беше от другата. Качихме се по извитата стълба до втория етаж, където живееше. Когато отворихме вратата, Пърл се втурна насреща ни, започна да скача върху нас, скъса чорапогащника на Сюзън, облиза лицата ни, изтича до канапето, взе една възглавница и ожесточено я размаха насам натам, докато не й видя сметката, след което се върна да ни я покаже.

— Умно — рече Сюзън.

Заведохме Пърл долу и я пуснахме да играе в оградения заден двор. Беше сенчесто на лунната светлина, но не тъмно и ние можахме да видим как тя се забърза из двора, като си търсеше подходящо местенце.

По-късно ние тримата лежахме в леглото, разговаряхме и гледахме тавана в осветената от луната тъмнина. Пърл почти нямаше какво да каже, но компенсираше мълчанието си, като заемаше най-много място в кревата.

— Тази Оливия Нелсън ли те подлудява така? — попита Сюзън.

Държехме се за ръце под чаршафите през гърба на Пърл.

— Излиза, че нищо не е такова, каквото изглежда да е — казах аз.

— Нещата често се оказват не такива, каквито са — отвърна Сюзън.

— О-ле! — възкликнах.

— Завършила съм Харвардския университет все пак — каза Сюзън.