Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (43)

43

Дъждът се бе придвижил към брега. Беше пътувал по-бавно от мен и пристигна в Бостън едва сутринта, когато Сюзън и аз все още с вкус на италиански качамак, пиле и алзацко вино в устата, отидохме на погребението на любовника на Фарел, който се казваше Брайан, в една бяла унитарианска църква в Кембридж. Фарел имаше вид на човек, не спал цяла нощ. И родителите на починалия бяха там. Майката, вдървена от транквилантите и бледа от мъка, се бе облегнала тежко на съпруга си, едър човек с голям сив мустак.

Сюзън и аз седнахме отзад в малката семпла църквица. Свещеникът дрънкаше празни приказки. Не беше негова вината за това. От свещениците се очаква да говорят така, като че ли смъртта не е краят на живота. Но това звучеше обикновено като празни приказки. Фарел седеше с един младеж, който приличаше на него, една жена и две малки деца. Майката и бащата на Брайан бяха седнали през прохода между редовете. В църквата имаше още осем души. Не познавах никой от тях освен Куърк, който бе застанал отзад с кръстосани пред себе си ръце и лице, лишено от израз. Вратите бяха отворени и сивият дъжд безлично се сипеше по тъмната улица. Сюзън ме бе хванала за ръка.

След службата Фарел излезе и ни запозна с младежа, който приличаше на него. Беше брат му. Жената бе съпругата на брат му, а децата — племенници на Фарел.

— Майка ми и баща ми не поискаха да дойдат — рече той.

— Не са постъпили хубаво — опита се да го утеши Сюзън.

Куърк се приближи и застана до нас.

— Благодаря ви, че дойдохте, лейтенанте — каза Фарел.

— Няма защо — отвърна Куърк.

Фарел се отдалечи с брат си от едната си страна и снаха си от другата. Племенниците му, малки и тихи, изплашени до смърт, бяха хванали родителите си за ръка.

— Лошо — каза Куърк. — Ти си се върнал от ново посещение в Южна Каролина?

Стояхме под един навес, за да се предпазим от дъжда, който падаше тъжно надолу.

— Да.

— Научи ли нещо?

— Още не знам. Куърк се намръщи.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Означава, че още не знам.

Куърк погледна Сюзън. Тя се усмихна като Мона Лиза.

— Господи — обърна се Куърк към нея, — всеки път като те видя изглеждаш все по-добре и по-добре.

— Благодаря, Мартин — отвърна тя. Той отново ме погледна.

— Когато узнаеш, обади ми се — вдигна яката на шлифера си и заслиза надолу.

Хванах Сюзън под ръка и се отдалечихме от църквата в студения дъжд.