Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (16)

16

Взетият ми под наем Форд беше паркиран в паркинга на задния десен ъгъл на хотела. Излязох от предната врата и се отправих към него. Човекът в Буика можеше да ме види. Така се беше разположил, че ако тръгнех с колата, да може да ме последва. Да следиш някого е много по-лесно, ако нямаш нищо против той да научи, че е следен.

Като запалих Форда видях пушека от всмукателната тръба на помпата на Буика. Излязох от изхода на паркинга, завих зад ъгъла и се паркирах точно зад Буика, като оставих двигателя да работи на празен ход. Нищо не се случи. Не можех да видя какво става вътре в другата кола поради тъмно оцветеното стъкло. Поседях си тихо и спокойно. През улицата мързеливата хрътка се помота напред-назад около ъгъла на хотела И седна на горното стъпало на верандата, като разположи предните си крака на долното. Сидейл излезе след малко и даде на кучето нещо за ядене. То не промени положението си, само устата му се движеше, дъвчейки храната. Сидейл взе една метла и започна да мете верандата. Мястото изглеждаше чисто, но подозирах, че това си беше нещо, което Сидейл редовно си правеше, когато нямаше какво друго да върши, за да не виси като паяк във фоайето и да разговаря с администраторката.

Буикът отново заседна на едно място. Потрепера леко и отзад се появи лека следа от пара, излизаща от всмукателната му тръба. Мислех си дали Брукс Робинсън или Майк Шмид щяха да играят трети бейсмън в бейзболния отбор на Спенсър, съставен само от звезди. Клонях повече към Шмид. Разбира се, Били Кокс би се справил с всеки, но Шмид беше този, който правеше ударните бройки. От друга страна със същото се славеше и Еди Метюс.

Пред мен Буикът включи на скорост и се отдели от тротоара. Последвах го. Той зави наляво на края на късата уличка, след това рязко надясно, забави на зеления светофар и потегли изведнъж, когато светофарът превключи. На червено успях да застана плътно зад него и запазих малка дистанция докато той вървеше надолу по улицата зад супермаркета на Крьогер. Не го изпусках от очи дори като превиши лимита за допустима скорост и се отправи по Каунти Роуд.

Когато стигнахме до маршрутно шосе 20, той се запъти на изток към Колумбия. Караше с около осемдесет и пет мили в час. Взетият под наем Форд малко подскочи, но успя да се задържи зад него. След десет мили такова бързо каране, Буикът направи обратен завой в завоя, разрешен за официални моторни превозни средства и се отправи обратно назад към Аугуста. Аз го последвах. След няколко минути на едно дълго нанагорнище намалихме скорост. В лявото платно имаше огромен трактор с десет колела, а в дясното — бял Кадилак, който пътуваше със същата скорост като трактора. Те си вървяха като тандем с около четирийсет мили в час. Ние бяхме заседнали зад тях. С тази скорост се преследвахме около пет минути. Буикът не преставаше да натиска клаксона си, но Кадилакът нито за секунда не ускори скорост. В Кадилака не се виждаше главата на шофьора над предната седалка. Това обикновено не е добър знак.

На следващият изход Буикът зави, изтрещя надолу по рампата и зави надясно към Еврика. Последвах го и за малко не минах право покрай него. Беше спрял на шосето на един чакълен страничен път. Всъщност минах край него преди да зърна синия му цвят през нискостъблените борови дървета. Спрях, върнах назад и се разположих зад него. Отново заседнахме на едно място.

Синя сойка летеше наоколо от един до друг бор, като ни наблюдаваше така, както гледаше и всичко останало. Спираше за момент, главата й се завърташе, оглеждаше се във всички посоки, след това без никакви видими причини отлиташе до друго дърво, или просто се прехвърляше на друг клон и отново се оозърташе във всички направления. Semper paratus. Винаги на път.

Пред нас чакъленият път се извиваше в мощни линии, които водеха по прави ъгли към магистралата през един процеп в горите. Зад нас и, над нас движението по магистралата следваше хода си, без да подозира че малко по-нататък пътят бе запречен от бавно движещ се огромен пътен блок.

Начело на моя отбор за вечни времена трябваше да застане Узи Смит. Бях гледал Марти Мериън, но той не притежаваше удара на Узи. Пий Уий Рийс, от друга страна, беше един от най-големите играчи, умеещи да уловят топката, които някога бях виждал. И това беше правилото, по което квалифицирах играчите. Беше отбор за всички времена, съставен само от звезди, единствени по рода си. Узи правеше уникални неща, които не бях виждал никой друг да прави на футболно или бейзболно игрище. Трябваше да се спра на Узи.

Шофьорът на Буика взе решение. Вратата се отвори, той излезе и се запъти назад към мен. Беше облечен в светлобежов костюм и кафява блуза с папионка на врата, носеше средновисоки токове. Имаше черна чанта, метната през рамото и беше жена. Може би около четирийсетгодишна, с добре запазена фигура, здраво стиснати зъби и широка уста. Очите й бяха овални и раздалечени едно от друго. Гримът подчертаваше овалността и разделечеността им по начин, който не можах напълно да разбера. Свалих прозореца на колата. Токовете й отекваха в чакъла, докато приближаваше към мен. Изглеждаше сърдита.

Изчаках да приближи до колата и тогава попитах:

— Виждали ли сте някога как играе Узи?

— Е добре, приятел, кажи си проблема — рече тя.

— Ами опитвам се да избера между Узи Смит и Пий Уий Рийс за моя страхотен отбор за вечни времена, съставен само от звезди…

— Остави глупостите настрана — тросна се тя. — Зададох ти въпрос. Искам отговор.

Усмихнах й се. Тя видя усмивката и я пренебрегна. Не се поддаваше на чара ми.

— Не знам дали бихте се съгласили да дойдете с мен на танци или на нещо от този род — предложих й.

Тя се намръщи, бръкна в джоба си и извади кожен портфейл. Отвори го.

— Аз съм полицай — каза.

Емблемата беше в синьо и златисто жълто и на нея бяха изписани буквите „Шериф област Алтън“ от външната й страна.

— Вероятно това означава, че няма да има танци, а?

Тя сърдито поклати глава.

— Виж какво, момченце, нямам никакво намерение да се будалкам с теб наоколо. Отговори веднага на въпросите ми или ще те вкарам в ареста.

— Интересно за какво, че съм карал след офицер?

— Защо ме следиш?

— Защото ти ме следиш. И регистрационният номер на колата ти е класифициран. Помислих си, че ако се залепя зад теб или ще трябва да се сблъскаме лице в лице, или ще мога да те проследя до вкъщи.

Тя ме зяпна. Беше стандартен твърд полицейски поглед.

— И ти реши да се изправиш срещу мен лице в лице — продължих. — Сега знам, че работиш за шерифа. Кой те прати да ме следиш?

— Аз съм тази, която ще задава въпросите, приятел.

— А, не, въпросът ти не се урежда. Не знаеш какво да питаш.

— Дали знам или не — каза тя, — няма значение. Мога да ти кажа нещо. Мога да ти кажа, че си затънал до гуша и ще постъпиш умно, ако си отидеш у дома и си намериш друго занимание преди това нещо да ти излезе през ушите.

— Ти съвсем открито ми показваше, че ме следиш — рекох. — Някой е претърсил из основи стаята ми и позволи да го разбера. Помислих си, че искат да ме сплашат. Това, което искам да знам е защо. Кой иска да ме обезкуражи? Какво можеш да ми кажеш за Оливия Нелсън? Къде си правиш косата? — отново й се усмихнах.

Тя пак ме погледна с онзи твърд полицейски поглед, който се оказа учудващо ефективен, като се има предвид, че приличаше малко на Одри Хепбърн. След това поклати глава веднъж, остро. А очите й странно заблестяха.

— При Розета — каза тя. — В Бейтсбърг.

След това се обърна на средновисоките си токчета и се запъти обратно към колата, влезе, направи обратен завой и мина покрай мен, като излезе на шосе Еврика.