Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (32)

32

Д-р Милдред Кокбърн имаше помещение за офис в овехтяла, с изморен вид сграда на улица Хилиърд, по-надолу от американския репертоарен театър с ниска ограда от ковано желязо и с няколко ръждиви петна из двора. Оградата се беше попреместила с течение на годините от замръзването на земята всяка зима и разтопяването й напролет, и сега се накланяше надолу към пътеката. В двора растеше трева между многото натрупан боклук от стари празни консерви. Предната пътека беше тухлена, леко повдигната от оградата. Тухлите бяха изкривени и сред тях растяха плевели. Много от кафявите шиндели се бяха напукали, а няколко се бяха разпаднали, предната врата бе лошо остъргана и плачеше за пребоядисване. Да, Кембридж не беше от най-чистите места.

На една табела пишеше „Влезте“, което и направих, и седнах в тясното предверие с врати, водещи навън през всяка една от стените. Имах определен час за единайсет, а вече беше и пет. Стените на предверието бяха боядисани в кремаво, въпреки че е възможно някога да са били бели. Няколко плаката рекламираха пътувания на стените, до тях висеше евтина репродукция на една от рисунките на Моне. В помещението се носеше настойчивата миризма на котка. На ниската маса от чамово дърво, до единствения стол с права облегалка, лежаха две сравнително нови списания „Психологията днес“ и едно на „Хроника на висшето образование“ от миналия май.

В 11:06 часа вратата на офиса се отвори и бледа жена със слабо лице и леко посивяла коса, вдигната на кок, излезе отвътре. Тя не ме погледна. Взе едно палто от туид от закачалката, облече го, внимателно го закопча и излезе през вратата, като маневрираше в приемната с размери на пощенска кутия без дори да забележи, че в нея има още някой.

Почаках още три-четири минути, след което вратата на офиса се отвори отново и чух гласа на д-р Кокбърн:

— Г-н Спенсър?

Носеше черен тюрбан и голяма свободно падаща на дипли черна дреха, която не успях веднага да идентифицирам, нещо между домашен пеньоар и отворен парашут. Очевидно беше едра, въпреки че обемът на дрехата оставяше място за известно съмнение относно теглото й. Кожата й беше бледа, очите — силно гримирани, не си беше сложила червило.

Станах и тя ме пусна да мина покрай нея. Офисът й беше драпиран с кестенява дамаска. На прозореца имаше щори, отворени от горната половина и затворени от долната. Вдясно от вратата стоеше канапе от викторианската епоха, тапицирано с тъмнозелено кадифе и махагонов стол с висока облегалка с грозни дървени подпори за ръце. Срещу него имаше кресло с висока облегалка, също тапицирано в тъмнозелено. Тя седна срещу мен в креслото. Леко и едва забележимо кимна с глава, след това изчака с ръце на скута си.

— Това посещение не е професионално, нито е с цел лечение — казах. — Аз съм частен детектив и работя за Лаудън Трип, за да разследвам убийството на съпругата му, Оливия Нелсън.

Отново онова почти незабележимо кимване.

— Натъкнах се на името ви в процеса на разследването.

Кимване.

— Чудя се дали не бихте могли да ми кажете нещо за някой от тях — рекох.

— Това е съвсем малко вероятно — отвърна. Гласът й бе дълбок и тя го знаеше. Харесваше й да има дълбок глас.

— Разбирам, че има въпроси от конфиденциален характер, но би било в най-добрия интерес на пациента ви да ми помогнете да намеря убиеца на съпругата му.

— Лаудън Трип не е мой пациент — рече тя. Нищо в нея не помръдна, докато говореше, освен устните й. Изглеждаше театрално недостижима в тъмните си дрехи и пълната й неподвижност.

— Оливия Нелсън — казах аз.

Тя продължи да седи неподвижно. Огледах се из стаята.

— Вие сте психотерапевт.

Кимване.

— Доктор по медицина ли сте? — попитах. Тя съвсем леко поклати отрицателно глава.

— Доктор по философските науки?

Отново лекото отрицателно поклащане на глава.

— Тогава какво? — попитах.

— Аз съм доктор на хуманитарните изкуства.

— Разбира се — отвърнах. — И за каква институция става въпрос?

— Южния Тихоокеански университет.

— Обзалагам се, че е в Лос Анжелис.

Кимване.

— Там дават академични заслуги за цял живот.

— Това е напълно достатъчно, г-н Спенсър.

Кимнах и й се усмихнах.

— Разбира се — отвърнах. — Така че разкажете ми за Оливия Нелсън.

Тя замълча дълго. И двамата знаехме, че е измамница. И двамата знаехме, че ако ми даде повод, бих могъл да влоша до голяма степен положението й, ако се обърна към държавното министерство, което дава разрешения за работа. И двамата добре го съзнавахме. Тя тромаво поклати глава.

— Затруднена — рече тя, — сериозно затруднена.

Леко кимнах.

— И като повечето жени, ужасно измъчена.

Дълбокият й глас бе бавен. Маниерите й бяха тромави. Когато не говореше, оставаше напълно неподвижна. Тя знаеше, че аз знам, но не се оставяше да бъде подведена. Възнамеряваше да се задържи на положение. Кимнах.

— В същността на нещата стоеше фактът, че баща й я е отхвърлил.

— Оригинално — казах.

— И тя символично непрекъснато го е търсила в други мъже.

— Била е хаотична в това отношение.

— Това е мъжки начин на изразяване на нещата. Той е продукт на мъжката култура, осъдителен и пейоративен.

— Разбира се — отвърнах.

— Когато се обърна към мен за помощ, вече бе пробвала по пътя на Фройдизма, който е, така да се каже по мъжки, психотерапия. Неуспехът е предсказуем. Бях в състояние да й окажа помощ по женски в перспектива. И след като успя да разбере себе си за първи път в тази перспектива, тя най-накрая започна да установява връзка със закоравялата си същност и детето-жена вътре в нея.

— И започна да спи безразборно наоколо с който й падне — рекох.

— Тя си даде разрешение да открие собствената си сексуалност. И да направи това заради самия смисъл на думата, а не заради изкривена бащина любов.

— Знаете ли имената на някои други мъже, с които си е дала разрешение да разкрие собствената си сексуалност?

— Наистина, г-н Спенсър. Това е привилегировано общуване между пациент и терапевт.

— И един от тях може да я е убил — рекох. Тя поразмисли малко върху това.

— Мисля, че би било напълно в неин интерес да ми кажете имената им — казах. — Обзалагам се че в процеса на следването си в Южния Тихоокеански Университет сте научили, че е в най-добрия интерес на пациентите ви да пренебрегнете правилата на етиката при трудни обстоятелства.

Още малко поразмисли върху това, като се опита да смели думите ми.

— Не си водя бележки — каза тя най-накрая. — Вярвам, че сдържаната със сила жизнена спонтанност трябва да се отпусне и че това е необходимо за успешната терапия.

— Разбира се — отвърнах.

Позволи ми да я наблюдавам как мисли.

— Тя никога не е споменавала имена. Позоваваше се на мъжете в живота си по различни начини, водещия новините например, съдията, брокерът, от този род. Имаше важен свещеник. Знам. Но не знам кой е бил той.

— Вероизповедание? — попитах. Тя поклати глава:

— Дори не спомена това — отвърна. — Винаги го наричаше Светия човек. Мисля, че й доставяше удоволствие да опита с човек със свещенически сан.

Попритиснах я още малко, но не открих нищо. Продължих нататък.

— Тя каза ли ви истинското си име? — попитах.

— Не знаех, че е имала и друго — каза Кокбърн.

— Как се е казвал баща й?

— Не знам. Предполагах, че се е казвал Нелсън.

— Споменавала ли е някога името Ренкин?

— Не.

— Черил Ан?

— Не.

Замълчахме. Д-р Кокбърн поддържаше тромавата си увереност дори в мълчанието си. От начина, по който седеше, просто лъхаше на висока нравственост.

— Тя наистина спомена, че е използвала името на друго момиче, за да влезе в гимназията, документите на някой друг и подобни неща — най-накрая рече Кокбърн. — Самата тя не бе завършила гимназия. Бе напуснала дома си на седемнайсет години и отишла в Атланта, където е изкарвала прехраната си както й падне, включително и чрез проституиране. В един момент е пристигнала в Бостън, водена от, според мен, някакво детинско впечатление за знатен произход, влязла е в университета, завършила го е, започнала е да посещава обществените мероприятия в Харвард, където е срещнала настоящия си съпруг.

— Не каза ли чие име е използвала?

— Не, но ако не е била Оливия Нелсън, както вие подметнахте, човек логично би предположил, че е използвала това име.

— Да, би могло и така да се предположи — отвърнах. — В какво точно се е изразило отхвърлянето от страна на баща й?

— Той изцяло е отказал да я признае.

— Разкажете ми за това. Как точно става. Преструвал се е, че тя не съществува ли? Отказвал е да разговаря с нея, когато си е идвала в къщи?

Д-р Кокбърн тромаво ме изгледа. Остави мълчанието да се позадържи като че ли с това искаше да подчертае сериозността си.

— Той не е бил женен за майка й. Отказът му да я признае е бил в буквалния смисъл на думата.

Седях в тежко драпираната стая, чувствайки се като Нютон, когато ябълката е паднала върху главата му. Д-р Кокбърн ме погледна с натежало задоволство.

— Дявол да го вземе — рекох.

— И как точно мина всичко? — попита Сюзън по-късно.

— Всичко мина по същество — отвърнах. — Пълноценно използвах петдесеттте си минути, но през останалото време беше просто като че ли си играехме на Орсън Уелс.

Седяхме и си пийвахме в хотел Чарлс, който бе на близко разстояние пеша от дома на Сюзън. Сюзън се бе пристрастила към топла водка с пипер и маслини отстрани на чашата. Вечер често бе в състояние да изпие почти половин чаша.

— Тя наистина каза, че Оливия Нелсън е била пристрастена към парите и очевидно бизнесът на семейството не е вървял на добре.

— Това би обяснило чека без покритие и чековата книжка без текущ баланс — каза Сюзън.

— Да. Кокбърн каза, че тя е имала някакъв отчаян план, но не е искала да й го каже.

— План да намери пари?

— Очевидно. Кокбърн не знае или не иска да каже.

— Д-р Кокбърн всъщност е нарушила професионалната си клетва да пази тайната на пациентите си. Предполагам, че не би трябвало да има някаква особена причина да скрие и това обстоятелство.

— Напълно съм съгласен — рекох. — Ти какво мислиш?

— Теорията на д-р Кокбърн за Оливия Нелсън вероятно е правилна. Не изисква задълбочени психически познания, за да се забележи, че много млади хора се опитват да получат обратно обичта на родителя си като спят със заместители. Често обектите на тези опити са някакви авторитетни личности.

— Като например един щатски сенатор — подсказах.

— Разбира се. Понякога става дума за такава очевидна власт, а понякога е по-прикрита. Може би пари или сила.

— Това обяснява ли и нашата връзка? — попитах.

— Не — рече Сюзън. — Нашата се основава на неприкрита похот.

— Само на това? — възкликнах.

— Да — отвърна тя и глътна половин грам от водката си с пипер. — Винаги съм искала да спя с голям мъж.

— Всеки иска това — рекох.

— Защо — попита Сюзън, — ако тя наистина е спяла с всичките тези видни мъже, полицията не го е открила досега?

— Отчасти защото са били видни и известни — отвърнах. — Тези авантюри са били под формата на изневери, а известните хора не искат да се забъркват в подобни истории.

Сюзън кимаше с глава.

— И защото са били известни и видни — рече тя, — са имали възможностите и властта да прикрият нещата.

— Тя не е казвала нищо — отвърнах, — и те не са казвали нищо. Всички са били дискретни — свих рамене и разперих ръце.

— Какво може да направи едно ченге? — попита Сюзън.

— Особено ако на ченгето му се казва от всички, свързани със случая, че жертвата е била малката Дева Мария, света вода ненапита.

— И те затова не са търсили изневяра — кимна тя.

— Ченгетата са обикновени хорица и са претоварени с работа. Повечето пъти очевидният отговор е правилният. Дори понякога той да не е правилният отговор, е най-лесният и удобният. Особено в случай като този, където изглежда, че много видни хора те подбутват към правилния отговор.

— Дори и Мартин? — попита Сюзън.

— Не можеш да подбутнеш Куърк, но той е ченге, което гради кариера. Това е неговата националност — да бъде ченге. Ако верижната команда го ограничава, то той ще остане в рамките на тези ограничения.

— И няма да го каже?

— Няма дори да си помисли.

— Но той изпрати Лаудън Трип при теб.

— Така е — отвърнах.

— Възможно ли е Трип наистина нищо да не е забелязвал?

— Ами ако не е било така, защо иначе ще ме наема? Сюзън опита на вкус малко от маслинката, като че ли беше търговска мостра и я проми в стомаха си с глътка водка с пипер. Изглеждаше като че ли я хареса.

— Както знаеш, една от баналностите на работата на психотерапевтите е, че хората често са няколко неща по едно и също време. Да, Трип вероятно е толкова разсеян, колкото изглежда и нищо не е забелязвал, и в същото време не е така. Част от него може би се е страхувала да признае това, което другата му част е отричала. Искал е да те наеме за да си докаже, че тя е била такава, каквато той е чувствал нужда да си я представя.

— Така излиза, че той не ме е наел, за да намеря кой я е убил. Наел ме е, за да докажа, че тя е била съвършена.

— Може би — рече Сюзън.

— Може би ли? — попитах. — Вие, психотерапевтите, никога ли не казвате нещо със сигурност?

— Разбира се, че не — каза тя.

— Може би убийството й за него е било извинение, така да се каже, да успокои страховете си, дори и в ретроспектива.

Сюзън кимна.

— Той би имал по-належаща нужда след като тя вече е умряла — рече тя. — Но сега няма начин нещата да се оправят. Това, което е било, е било всичко, което той е имал.

Барът бе почти празен вечер в средата на седмицата. Сервитьорката дойде, взе празната ми чаша и ме погледна. Поклатих отрицателно глава и тя се отдалечи. Другата двойка в бара стана. Мъжът помогна на жената да си облече палтото и си тръгнаха. Във вътрешния двор на хотела мина една двойка на училищна възраст, като се държаха за ръце, с наведен и, за да се прикрият от вятъра, глави.

— Той не иска истината — рекох.

— Вероятно не — съгласи се Сюзън. — Възможно е да те е наел, за да подкрепиш опровержението му.

— Може би трябва да научи истината при всички положения.

— Може би — отвърна Сюьн.

— А може би не? — попитах.

— Трудно е да се отговори абстрактно.

Сюзън ми се усмихна. В усмивката й имаше съчувствие, разбиране и тъга.

— От друга страна, трябва да изпълниш дълга си, който може би не съвпада с това, което той иска от теб да направиш.

Още малко погледах вътрешния двор на хотела. Сега той бе празен, с няколко мъртви листа по него, които се размотаваха, наоколо носени от вятъра.

— Страхотно — рекох.