Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (19)

19

Къщата на Джек Нелсън се намираше отвъд тренировъчните писти, на един хълм с поляна, която се простираше на около половин миля надолу към шосето. Пътят към нея беше покрит с черупки от стриди и се извиваше в бяла арка бавно през зелената ливада към двойна пътна врата за коли, поставена на блестящи бели колони. Къщата също беше бяла и изглеждаше като че ли е била построена преди Гражданската война, но добре запазена. На три етажа, смътно напомняше европейска провинциална къща, освежена от наличието на растения и храсти, които не познавах, така че бяла като щъркел, тя имаше вид на плуваща отгоре на хълма върху вълни от цветове. От нея се излъчваше тишина. Прозорците бяха пусти, сутрешното слънце се отразяваше в тях без никакъв смисъл. По краищата на мястото от двете страни бяха засадени високи южни борове, които ограждаха имението. Птичките виеха гнезда в клоните. Можех да чуя песните им. Приближих към къщата. Виждах пчелите, които кръжаха над растенията, движейки се от цвят на цвят. Краката ми изглеждаха натрапчиви, като стъпвах шумно по пътя, обсипан с черупки от стриди.

Звъннах на звънеца, той оттекна вътре в къщата. Редица кучета започнаха да лаят при този звук, въпреки че нямаха вид да искат да кажат нещо особено с лая си. Почаках. Кучетата продължиха да си лаят без никакъв ентусиазъм, като че ли просто си вършеха работата и всъщност не се интересуват особено от звъненето на външния звънец.

Лек ветрец полъхна по върховете на по-високите цветя по предната част на къщата и ги накара нежно да се поклатят. Пчелите се поклатиха заедно с тях, необезпокоявани от вятъра, съсредоточени върху нектара си.

Не чух стъпки. Вратата просто се отвори. Бавно. Зад вратата се виждаше огромно тъмно входно антре. Бавен старешки мъжки черен глас бавно каза:

— Да, господине?

— Казвам се Спенсър — рекох и подадох една визитна картичка в тъмнината. — Тук съм, за да видя г-н Нелсън. — Усмихнах се в тъмното антре. Съвсем приятелски, като човек, който продава шевни машини. Черна ръка, почти невидима в тъмното антре, взе картичката ми.

— Влезте — каза старешкия глас.

Във входното антре очите ми започваха да привикват с тъмнината. В къщата се носеше странна миризма на нещо свежо. Миризма, която познавах, но не можех точно да определя. Почувствах нещо да се търка в крака ми и като погледнах надолу видях едно ловджийско куче, което се бе облегнало на коляното ми. Беше твърде тъмно, за да го видя ясно, но по начинът, по който си държеше главата и си клатеше гърба, можех да кажа, че е старо. Наведох се и му позволих да помирише ръката ми. С разширяване на зениците ми успях да видя, че имаше още три или четири други кучета, които стояха наоколо, но никое от тях не се държеше враждебно. Всичките бяха ловни.

Черният човек каза:

— Почакайте тук, господине. Ще видя дали г-н Нелсън може да ви приеме.

Гласът му беше мек, а той — много стар. Висок колкото мен, но слаб и приведен, като че ли му беше неудобно, че е толкова висок и искаше да го скрие. Носеше износен черен костюм и бяла риза, като единия край на яката й се беше вдигнал нагоре, с тясна окаяна черна папионка като комарджия от филмите, завързана така, че краищата й да висят по-дълги. Ръката, която държеше визитната ми картичка, беше изненадващо дебела, със здрави пръсти. Ръцете му бяха грациозни като на свирач на арфа или на човек, който често разбърква карти.

— Разбира се — казах аз.

— Не обръщайте внимание на кучетата, господине — рече той. — Те няма да ви посегнат.

— Знам — отговорих. — Обичам кучета.

— Да, господине — каза той и се отдалечи, краката му леко изшумоляха по тъмния дъбов под. Беше обут в пантофи.

Стаята беше облицована цялата в тъмен дъб, стените бяха панелни, а таванът — направен от панели и греди. В антрето нямаше прозорци. В задната част на входното антре нагоре се виеше стълба и може би преди е имало прозорци, защото иззад завоя проникваше малко светлина.

Миризмата на свежо, която бях забелязал, намаля, когато старият човек си тръгна и отново се засили, когато чух шума от пантофите му, които се приближаваха някъде изпод стълбите. Усетих се, че душа. Къщата миришеше на алкохол и черният човек също. Нищо чудно, че миризмата ми се беше видяла толкова позната.

— Г-н Нелсън пита по каква работа искате да го видите, господине?

— Отнася се до дъщеря му — казах.

— Да, господине.

Той пак се отдалечи и този път го нямаше повече време. Почесах старата хрътка зад ухото и тя облегна главата си по-здраво на коляното ми. Другите кучета седяха наоколо с уважение, застанали в полукръг, който, по всяка вероятност си имаше някакъв свой кучешки ред. Старото куче явно беше главатарят. Сега вече можех да виждам достатъчно добре, за да забележа колко сива е муцуната на кучето. И около очите му беше сиво като на миеща се мечка. Предните му лапи се огъваха леко навътре.

Из цялото антре имаше рисунки на състезателни коне в позлатени рамки, повечето очевидно от деветнайсти век, когато са ги рисували с дълги тела и малки глави. От друга страна може би през деветнайсти век те наистина да са имали дълги тела и малки глави.

Кучето потри коляното ми с главата си и аз се наведох, за да го погаля още малко. Другите кучета ни наблюдаваха. Под прясната миризма на алкохол се носеше по-търпимата миризма на кучета. Обичах и двете миризми, въпреки че имаше хора, които не понасяха нито едната от тях.

В къщата не се чуваше ни звук, ни дори и типичните за всички къщи шумове като климатична инсталация, скърцане на стълбище, включване и изключване на хладилника. Не се чуваше нищо, освен тишината, която като че ли е нараствала непрекъснато от края на Гражданската война насам.

— Вие, момчета, добре ли се забавлявате тук? — попитах.

Кучетата не отговориха. Едното от тях, не видях точно кое, размаха веднъж опашката си. Черният човек се дотътри обратно.

— Г-н Нелсън каза да заповядате оттук, господине. Отидохме до края на входното антре, минахме под стълбището и през една врата влязохме в ярка галерия по продължение на задната част на къщата, изпълнена със слънчева светлина, нахлуваща през дългите френски прозорци. В края на галерията завихме надясно в огромна осмоъгълна оранжерия със стъклен покрив във формата на минаре. Един старец седеше в плетен шезлонг върху тъмнозелен килим в средата на под от сини камъни, като слънцето струеше върху него. Беше облечен в бял костюм и приличаше на Марк Твен, попаднал в ада. Имаше дълга бяла коса и голям бял мустак. По всяка вероятност тежеше около сто и четирийсет кила, повечето от тях съсредоточени в корема му. Имаше и малко в шията, и много в гънките на врата му, които се разпиляваха върху яката на ризата. Но имаше следи, показващи силата, която някога този човек е притежавал. А профилът на червеното сбръчкано лице беше същият, който дъщеря му беше показала на портрета си.

На плетена масичка до него стоеше порцеланова купа с топящ се лед, полупразна бутилка Джек Дениълс и чаша вода. В ръката си държеше дебела ниска чаша. Бастун, направен от дървото на трънка беше облегнат на шезлонга. До плетен стол имаше също плетена малка масичка с голям цветен телевизор. На екрана се виждаха пищно украсени състезателни коли, които непрекъснато обикаляха една състезателна писта. В стаята нямаше други мебели. Човек оставаше с чувството, че се намира в празен гимнастически салон.

Тук имаше още три-четири кучета, всичките ловджийски, с дълги уши, чернобели, които по нещо ми приличаха на кучето-чудо Пърл. С изкючение на това, че опашките им бяха дълги. И цветът им беше различен. И те бяха по-големи. И по-спокойни. Едно от тях размаха опашка на пода, като ме видя. Другите ме наблюдаваха, без да реагират. Проснали се на пода, само поместиха очи за да ме погледнат. Някъде отгоре се чуваше бръмченето на климатичната инсталация, но тя не се виждаше. Въпреки слънчевата светлина, в стаята беше студено.

Старият черен човек ми посочи другия стол със съсухрена, но все още грациозна ръка. Седнах. Джек Нелсън гледаше втренчено автомобилното състезание. Пот избиваше по челото му.

— Бихте ли искали малко уиски с вода, господине? — попита черния човек.

Замислих се за момент. Уискито можеше да помогне на зъбите ми да спрат да тракат от студ. От друга страна беше десет и трийсет сутринта. Поклатих отрицателно глава. Черният човек кимна и се отдръпна, като застана прав близо до вратата. Нелсън продължаваше да зяпа ралито по телевизора.

Изчаках.

Никой не направи нищо. Като че ли неподвижността беше обичайното състояние на нещата тук, а движението бе нещо необичайно и непривично.

Старият Джек си пийна още малко уиски.

Гласът на телевизионния коментатор на ралито беше изпълнен с вълнение, когато колите обикаляха и обикаляха около пистата. Вълнението изглеждаше съвсем не на място в тази стая, където времето като че ли беше спряло, а движението се считаше за странност и чудатост. Самият огромен телевизор не се връзваше с обстановката и приличаше на временен натрапник в тази неподвижна стая, пълна с кучета, старци и мен.

Седях. Черният човек стана. Кучетата се протегнаха. А старият Джек зяпаше състезанието по телевизора и си пиеше уискито. Изчаках. Нямаше за къде да бързам.

Най-сетне някой спечели състезанието. Джек взе дистанционното управление от масичката до него и натисна копчето за премахване на звука. Телевизорът замълча. Той се обърна и ме погледна, а когато заговори, буботещият му глас като че ли излизаше право от корема подобно на ръмженето на кит.

— Нямам дъщеря — каза той.

— Нито една?

— Нямам дъщеря — повтори и довърши уискито си, като се опита да си приготви ново. Старият черен мъж веднага отиде при него. Приготви му питието без излишни движения и му го подаде, като се върна на неподвижния си пост близо до вратата.

— Познавате ли жена на име Оливия Нелсън? Той поклати глава, тежко, като че ли около нея имаше рояк стършели.

— Не — каза.

— И никога не сте я познавали? — попитах.

— Вече не.

— Но някога сте я познавали.

Той за пръв път ме погледна, като бавно вдигна глава от гърдите си и ме загледа с ревматичния си разфокусиран поглед.

— Да.

Отново изчаках. Нелсън пак си пийна. Едно от кучетата внезапно стана, отиде при него и сложи глава на скута му, Нелсън автоматично го погали по главата с дебела, несръчна ръка. По ръцете си имаше петна като хората с болен черен дроб, а ноктите му бяха изгризани, като че ли ги ядеше.

— Омъжи се за африкански негър — рече той. — Аз… Изглеждаше обхванат от забрава и от спомени.

Загуби мисълта си и забрави какво беше започнал да казва. Отпусна глава, потопи носа си в ниската чаша и пийна.

— И? — попитах.

Той вдигна поглед, изненадан да ме види там.

— И… какво?

— И какво се случи, след като тя се омъжи? — попитах.

Той отново отпусна глава.

— Джеферсън ще ти каже — промърмори. Погледнах черния човек. Той кимна с глава.

— Джеферсън, кажи му — рече Нелсън.

Отново пи, включи звука на телевизора, зазяпа се в автомобилните състезания и като че ли изчезна. Брадичката му потъна в гърдите. Джеферсън се приближи, взе чашата с уиски от ръката му и я сложи на масата. От един вътрешен джоб извади голяма червена носна кърпа и избърса челото му с нея. Нелсън започна да хърка. Кучето махна главата си от скута му, върна се при другите и си легна с въздишка в слънчевото петно на пода от сини камъни.

— Г-н Нелсън сега ще поспи, господине — каза Джеферсън. — Ние с вас можем да поговорим в кухнята.

Последвах го вън от студената стая, където Нелсън спеше, обливайки се в пот, заобиколен от кучетата си пред безцелното автомобилно състезание. Въпреки думите на Фъргюсън, Джек Нелсън вече не изглеждаше да представлява някаква заплаха за девиците.