Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (22)

22

Не ми предявиха обвинения. Просто ми взеха нещата, включително и пистолета, и ме натикаха в една килия съвсем сам в съдилището на областта Алтън. Никой почти нищо не каза. Но помощниците на шерифа се навъртаха наоколо и бяха нащрек, доколкото това беше във възможностите им, докато не ме заключиха в килията. След това всички си тръгнаха и ме оставиха сам в една килия 8 на 10 стъпки в мазето на съдилището. Нямаше прозорци, само една единствена крушка светеше на тавана на килията ми и една в коридора отвън. Имаше тоалетна в ъгъла на стаята и бетонно легло, запоено за стената. Тънък гол дюшек на леглото, възглавница и вълнено одеяло, което имаше вид на някога носено от мулето при оране.

Легнах на леглото, поставих възглавницата вдигната под главата си и се загледах в тавана. От другите килии не се чуваше никакъв шум. Или областта Алтън беше на първо място по липсата на престъпления, или другите затворници бяха настанени някъде другаде. Арестът ми беше незаконен. Не ме бяха обвинили в нищо. Не се бях явил пред съд, не ми бяха дали право на адвокат. Не ми бяха прочели правата, може би защото в момента нямах такива. Вероятно се надяваха, че когато дойдат, аз ще се съпротивлявам и това ще им даде основание да предявят обвинение срещу мен. Но аз не го направих. Тръгнах с тях без да промълвя нито една дума. Нямаше смисъл да питам. Нямаше да ми кажат. Напълно е възможно и те самите да не знаят. Но аз бях направил нещо, за да дам мотив на някой да направи нещо, и може би това нещо беше глупаво.

Отново проследих в ума си моя вечен за всички времена отбор: Куфакс, Кампанела, Мюсиъл, Робинсън, Смит, Шмит, Уилямс, Димаджио, Мейс. Никой не беше не на място освен Мейс и, разбира се, Уили щеше да играе десен нападател. И Ред Барбър шеше да предава мача по телевизията. А червеният Смит щеше да пише за него.

Светлините тихо угаснаха. Тъмнината беше абсолютна. Отникъде не проникваше никаква светлина, докато най-накрая очите ми привикнаха към нея. Можех да видя намек за светлина, проникваща под вратата до килиите в края на коридора.

Баскетболният ми отбор нямаше проблеми за първите четирима играчи: Бърд, Ръсел, Меджик Джонсън и Джордан. Но кой щеше да бъде другият център нападател? Да избера ли Уилт и да оставя Ръсел да играе нападател? Изглеждаше подходящо разрешение на проблема. Може би Боб Пит. Или дьо Бушер, или да направя Бърд нападател, или да оставя да играе Елджин Бейлър. А какво да правя с Джулиъс?

Чудех се дали някой ще ми донесе вечеря и реших, че никой няма да направи това. Искаха да стоя изолиран и гладен, и да ме държат на тъмно докато ми се атрофира решителността. Опипом в тъмното намерих тоалетната и мивката до нея, като пуснах водата. Имаше кран само за студена вода. Пийнах малко от шепата си и започнах да се разхождам напред назад из килията, като напипвах решетките и стената, а след това се ориентирах за размера, протягах леко ръка навън, но като вървях и спирах, завивах точно, когато трябва и в главата ми се въртеше един план.

Спомних си първата жена, с която бях спал. Казваше се Лили, спомнях си голото й тяло с пълни подробности толкова ясно, все едно, че съм я виждал вчера. Стана ми интересно и започнах да си припомням другите жени, които бях чукал и открих, че мога съвсем точно да си ги спомня всичките: как изглеждаха, какво правеха, какво казваха, какво обичаха, какво обличаха и как се събличаха. Някои много ме бяха харесвали, някои се губеха в своите фантазии и аз се оказвах превозно средство за изразяването им, някои просто обичаха да се любят, но всичките бяха забавни и приятни.

Помислих си за Сюзън. Тя беше най-забавна и приятна от всички.

Мислех си за футбола и дали Джо Монтана най-накрая ще замести Унитас. Джим Браун беше вечен и, разбира се, Джим Паркър. Сара можеше да пее и Мел Торн, а Дейв Макена беше пианист и Четирите Сезона в Ню Йорк, за онази единствена вечеря и бира Катамаунт и немски овчарки и Али, който беше може би най-добрия по вдигане на тежести, въпреки че Рей Робинсън бе, разбира се, най-добрият за всички времена на всички тежести и за шампанско Круг, за Фолкнер, Върмиър, и Стан Кентън и Майк Ройко и най-накрая заспах.