Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (17)

17

Намирах се в стаята си в Алтън Армс, лежах на леглото със свалени обувки и три възглавници под главата, като разговарях със Сюзън по телефона. На шкафа имаше бутилка уиски, сода и кофа с лед. Ризата ми висеше на закачалка в гардероба, покрит с розова вата за юргани. Пистолетът ми лежеше на нощната масичка, като цевта сочеше настрани, за да е по-безопасно за всеки случай. Сръбвах си уиски от една висока чаша, изпратена заедно с бутилката. На нея имаше гравиран гребен на шлем с буквата А, преплетена в него. Облечени с вата закачалки и чаши с монограм. Първокласен хотел.

— Как е бебето? — попитах.

— Тя е добре — отговори Сюзън. — Заведох я на разходка след работа, купих й нов кокал, сега лежи на леглото, гледа ме и го гризе, като разлива сока от кокала на кувертюрата на леглото ми.

— Колко прекрасно — рекох. — Липсвам ли й?

— Татко липсва ли ти, чедо? — попита Сюзън извън слушалката.

Изчаках.

— Не — каза Сюзън в слушалката, — очевидно не. Може би след като си свърши кокала.

— Това звучи далеч по-жестоко от жилото на пепелянката — рекох.

— Ти ми липсваш на мен — каза Сюзън.

— Е, това все пак е утеха — успокоих се. — Въпреки че не е съвсем същото.

— Защо не?

— Може просто да те гони сладострастието.

— Докато любовта на Пърл е предмет на Провансалската поезия — рече Сюзън.

— Точно така — казах.

Тя се изсмя. Винаги обичах да слушам смеха й. А да съм го предизвикал аз за мен беше равностойно на западната страна на седмото небе.

— Ти забавляваш ли се там? — попита Сюзън.

— Не. Отделът на местния шериф се опитва да ме сплаши до смърт.

— Наистина ли?

— Да. Скоро се сблъсках с една груба детективка на шерифа, която си прави косата при Розета в Бейтсбърг.

— Разкажи ми — каза Сюзън.

И аз й разказах, като започнах от претърсването на стаята ми, включително и за разговора си с Фъргюсън.

— И откъде накъде офисът на шерифа ще се занимава с такива неща? — попита тя.

— Някой им е наредил, предполагам. Не виждам защо иначе в областта Алтън, Южна Каролина, отделът на шерифа ще знае за моето съществуване.

— Трудно е да си представи човек — рече Сюзън, — но вероятно е истина. Така че кой мислиш може да им е наредил?

— Някой, на когото не харесва ровенето ми в миналото на Оливия Нелсън — отговорих.

— И аз си мислех горе-долу същото. Въпросът е кой не иска да правиш това и защо.

— Да — рекох.

— А ти нямаш ли отговор на този въпрос?

— Никакъв.

— Друг е въпросът кой има такива права да нарежда на шерифския офис какво да прави — рече Сюзън.

— Добър ход, Дела — казах.

— Дела?

— Дела Стрийт… Пери Мейсън. Мисля, че съм твърде начетен за теб.

— Трудността обикновено не се крие в начетеността — рече Сюзън.

— Както и да е — опитах се да я успокоя, — има твърде много неща, които не знам, за да правя много догадки. Единственото име, което възниква в мисълта ми и което притежава такива права и пълномощия е сенаторът Стратън.

— Че той откъде накъде ще иска да те обезкуражи?

— Може и да не го прави — казах. — Срещнах го, когато обядвах с Трип в Харвардския клуб. Те се познават. Разпитвал е за мен ченгетата в Бостън. Но това може да е просто рутинно проучване на голям участник на избирателната кампания, истински или потенциален.

— И той е единственият, за когото можеш да се сетиш?

— Точно така.

— Мислех, че един либерален сенатор от Масачусетс не би имал много влияние в провинцията на Южна Каролина — каза Сюзън.

— Политиката създава странни приятелства — рекох.

— Може бащата на Оливия, който не е починал, да има нещо общо с това…

Пийнах още малко от уискито си със сода.

— Възможно е — съгласих се.

— Какво смяташ да правиш сега?

— Ще пийна две-три чашки, ще си поръчам сандвичи, ще си легна и хубаво ще се наспя. На сутринта ще потърся ресторанта, за да закуся. Сидейл, пиколото, който ми е най-близкия приятел в Южна Каролина, казва, че това е място, което за нищо на света не трябва да се изпуска и че всеки се храни там. Автентична южна кухня, казва той.

— И на мен ми липсва — рече Сюзън. — А какво ще правиш след закуска?

— Ще изляза и ще видя дали ще мога да поговоря с Джек Нелсън — казах.

— Това може да е интересно — възкликна тя.

— Не толкова интересно, колкото си ти — опитах се да я зарадвам.

— Разбира се, че не — каза Сюзън. — Но може би ще откриеш, че полицаите са били подведени да повярват, че той е умрял.

— Много ми се иска да можехме да хапнем заедно в ресторанта на конюшнята утре — рекох. — Чаша кафе, овесени ядки, риба със сос и ти.

— Да предположим, че не можеш и никога няма отново да ни посрещнат с добре дошли в ресторанта на конюшнята. Пази се — предупреди ме Сюзън.

— Да — отвърнах. — Обичам те.

— И аз те обичам — рече тя, — а ти може би липсваш на бебето повече, отколкото тя може да си представи.

Затворихме телефона. Полежах в леглото малко с уискито си, като проучвах оформлението на тавана на стаята. След това станах, за да освежа питието си и погледнах през прозореца. Алтън беше тъмен и мълчалив под стъмнилото се небе. Нямаше луна. Не се виждаха никакви звезди. Вятърът леко движеше клоните на дърветата и вдигаше достатъчно шум, за да мога да го чуя през затворения прозорец. През улицата, на жълтата светлина на уличната лампа се виждаше празно пространство прораснал с трева чакъл. Нямаше и следа от синия Буик. Нямаше никакви коли. Може би се бяха отказали от опитите си да ме сплашат. Може би бяха просто решили да подходят към мен по различен начин. Замислено си изпих питието, раздвижих мускулите на гърба и рамената си и погледнах Браунинга, който лежеше на нощното шкафче.

Вдигнах чаша към пистолета.

— Пия за теб, приятелю — казах.

След това взех менюто на обслужването по стаите и започнах да си мисля какво да си избера за ядене.