Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (20)

20

Кухнята беше слугинска и се намираше под стълбите. Жълтеникав линолеум покриваше пода, а в единия край имаше голяма газова печка на крака и мивка. Стаята беше мрачна, в нея се носеше мирис на газ за лампи, въпреки че не можах да видя причината за този мирис. Лек слой прах покриваше всички повърхности. Старата хрътка, която бях срещнал в предното антре, ни беше последвала до кухнята и се беше разположила тежко на пода пред печката. Джеферсън посочи бяла метална масичка със сгъваеми краища и седнахме от двата й противоположни края.

— Г-н Нелсън остаря — каза Джеферсън.

— Всички остаряваме — отговорих. Джеферсън се усмихна.

— Да, господине, прав сте.

Той погледна разсеяно старата хрътка, която лежеше до печката.

— Като млад си струваше да се види — рече. — Яздеше коне. Стреляше. Занимаваше се с кучетата. Не се боеше от никой човек. Хората му правеха път, като минеше — меко се усмихна и добави: — Падаше си също по мадами.

Изчаках. Това беше умение, което сега се учех да разработвам в себе си.

— Винаги се грижеше за семейството — проговори отново Джеферсън.

Старият хладилник в далечния ъгъл шумно превключи. Никой не му обърна внимание.

— Бил съм с него през целия му живот. Той също винаги се е грижил за мен…

— А сега ти се грижиш за него.

— Така става в живота. Г-жа Нелсън си отиде. Г-ца Оливия също.

— Разкажи ми за Оливия — казах.

Гласът му едва ли беше малко по-силен от шепот. Очите му бяха отнесени, ръцете, инертно поставени на масата, изглеждаха тъжно крехки.

— Тя разби сърцето му — рече той.

— Омъжи се за черен човек? Джеферсън кимна.

— Не трябваше да прави това. Разби сърцето му.

— Е, това не разбива сърцата на всички — казах.

— Той не можа да се промени, твърде стар е, твърде… — Джеферсън се замисли за момент. — А и е твърде много г-н Джек. Не беше дори един от нашите негри. Тя се омъжи за африкански негър.

— Ти някога виждал ли си го? — попитах.

— Не, господине. Те никога не идват тук. Г-н Джек казва, че никога вече не иска да я видят очите му. Казва, че е мъртва, поне що се отнася до него.

— И сега вече е — рекох.

Джеферсън вдигна глава и ме погледна втренчено.

— Не, господине — каза той.

— Да. Съжалявам, Джеферсън. Ето защо се ровя в миналото й. Ще оставя на теб да решиш как да му кажеш и дали да му кажеш.

— Кога почина тя, господине? Изчислих на ум за момент.

— Преди десет седмици — отговорих, — в Бостън. Джеферсън ме зяпна.

— Не, господине — каза той.

— Съжалявам — рекох.

— Винаги съм поддържал връзка с нея — гласът му звучеше убедително. — Г-н Джек се преструва, че е починала, но тя ми пише писма и аз й пиша. В Найроби, това е в Африка, там живее.

Кимнах. Хрътката се протегна, като четирите й крака се намериха за момент на пода, след това облиза муцуната си и отново потъна в сън.

— Получих писмо от нея вчера — каза Джеферсън. Гласът му беше тих като пепел.

— Писала го е миналата седмица — продължи той. — Тя не е мъртва, господин Спенсър.

Нищо не се помръдна. Никъде. Беше толкова тихо, че можех да чуя как старото куче леко дишаше в съня си.

— В теб ли е това писмо? — попитах.

— Да, господине.

Джеферсън стана, отиде в килера и се върна след миг с писмото. Беше написано на онази тънка синя хартия за писма по въздушна поща, която като се сгъне сама си става плик и трябва правилно да бъде разгъната, за да може човек да следи страниците.

— Може ли да го прочета? — попитах.

— Да, господине.

Писмото започваше с „Джеферсън, скъпи“ и беше компендиум на последните събития в болницата, в която, доколкото разбрах, тя и мъжът й работеха в един беден квартал на Найроби. Спинът заемаше първо място по причина на смъртни случаи и за мъже, и за жени, пишеше тя. Позоваваше се на няколко пъти на последното писмо на Джеферсън. То беше датирано пет дни преди това и беше подписано, „Какво винаги с обич, Ливи“. Нямаше никакви основания да се съмнявам в истинността му.

— Ти естествено, познаваш почерка й — казах.

— Да, господине. Когато беше малко момиче й помагах да си пише домашните. Когато отиде да учи в колежа, ми пишеше писмо всяка седмица. Оттогава непрекъснато ми пише всяка седмица. Вече повече от двайсет и пет години. Познавам почерка й много добре, господине.

Кимнах.

— Радвам се, че не става дума за нея, Джеферсън.

— Да, господине.

— Но все пак това е бил някой друг.

— Да, господине.

Имах в себе си копие от портрета, който бях намерил в хола на жертвата. Извадих го от вътрешния си джоб и го показах на Джеферсън.

— Разбира се, че прилича на г-ца Ливи — каза той.

— Тази жена каза, че се казва Оливия Нелсън. Била е омъжена за виден Бостънски бял човек, живеела е на Бийкън Хил и е имала две деца на ученическа колежанска възраст.

— Не може да е г-ца Ливи — Гласът му беше равен и говореше по начина, по който човек би отбелязал, че земята е кръгла.

— Познаваш ли жена на име Черил Ан Ренкин? — попитах.

— Не, господине — отговори Джеферсън. Лъжеше. Каза го твърде бързо и твърде убедително.

— Снимката й виси на стената в ресторанта на конюшнята — рекох. — Жената, която работи там, казва, че тя й е дъщеря.

— Не зная нищо за това, господине. Отново кимнах.

— Дали ще можете да ми обещаете, господине, да не казвате на г-н Джек, че си пиша с г-ца Ливи?

— Разбира се, че няма, Джеферсън — отговорих, — но се обзалагам, че той знае за това.

— Естествено, че знае, господине. Но няма да иска аз да знам, че той знае.

— Сигурен ли си, че не знаеш нищо за Черил Ан Ренкин?

— Не знам нищо по този въпрос, господине. Нищичко.

Джеферсън стана и аз станах, качихме се горе до предната врата. Протегнах ръка, Джеферсън я пое. Ръката му беше деликатна и силна, суха като прахта.

— Нелсън е щастлив човек, защото те познава, Джеферсън — рекох.

Черният човек се усмихна.

— Да, господине — каза той.