Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (26)

26

Фарел и аз седяхме в офиса ми и си пийвахме уиски от служебната бутилка. Беше късен следобед в понеделник. Трип отсъстваше от града. От офиса на сенатор Стратън още не се бяха обадили, въпреки че бях помолил да го направят.

— Какво знаеш за Стратън — попитах. — Има ли нещо, което аз не знам?

Фарел изглеждаше изморен. Поклати глава.

— Само което съм чел във вестниците и ако някога си имал нещо общо с това, което пишат, ще знаеш, че не можеш да им имаш доверие.

Кимнах и придърпах телефона по-близо до себе си, за да се обадя на Косгроув от „Глоуб“. Откакто го бяха направили някакъв редактор седеше повече в офиса си, водеше своя политическа колона във вестника, на която имаше снимката му и излизаше три пъти седмично. Когато той вдигна слушалката, включих телефона на спикер.

— Ти говориш по спикер в момента, Уейн, и при мен има полицай на име Лий Фарел, но целият ни разговор е неофициален и няма да се използва за други цели.

— Ти сега говориш и от името на Фарел ли? — попита Косгроув. Имаше южняшки акцент, който можеше да се реже с мотика, въпреки че беше напуснал Мисисипи най-малко преди трийсет години за да дойде със стипендия в Харвард. Винаги съм подозирал, че нарочно си поддържаше акцента.

Погледнах Фарел. Той кимна. Очите му бяха зачервени и натежали, а движенията му — забавени.

— Да — казах. — И от името на Фарел също.

— Добре, приятелю, какво искаш да знаеш?

— Разкажи ми за сенатор Стратън — рекох.

— А, да, Боби Стратън — възкликна Косгроув. — Първо на първо той е един доста добър сенатор. Има добър персонал, добра подготовка, по повечето въпроси излиза с добра постановка, с което искам да кажа, че съм съгласен с политиката, която води. Има голямо влияние, особено вътре в Белтуей.

— А второ на второ? — попитах.

— Като оставим настрана, че е доста добър сенатор, той е отвратително шибано влечуго.

— Мразя пресата да се изразява с недомлъвки — рекох.

— Да. Пие твърде много. Би се чукал и със змия, ако има кой да я държи вместо него. Не мисля, че краде и дори не съм сигурен, че е подъл. Но има твърде много власт и няма чувство за граница. Може да направи каквото си поиска, защото го иска и ще е добре, защото той го е направил. Той е от този сорт хора, които преследват сервитьорки. Разбираш ли какво имам предвид?

— Пари? — попитах.

— Да, разбира се. Всички те имат пари. Как иначе ще ги изберат?

— Женен ли е?

— За момичето на мечтите си, има две съвършени деца, кокер шпаньол, ясно ти е.

— И е женкар.

— Можеш да се обзаложиш — каза Косгроув. — Доколкото знам е колекционер на трофеи. Не мисля, че в действителност изобщо обича жените.

— Знаеш ли за някаква връзка между него и Оливия Нелсън, жената, която беше убита преди няколко месеца на площад Луисбърг?

— Съпругата на Лаудън Трип — сети се Косгроув.

— Ъ-хъ.

— Не знам да има някаква връзка с нея, но тя е жена, а Боби си е Боби. Мъжът й със сигурност познава Стратън.

— Защо?

— Защото има пари и подпомага политиците.

— Политиците демократи? — попитах.

— Политиката създава странни приятелства — отвърна Косгроув.

— Това вече съм го чувал — рекох.

— Вярвай ми, аз водя колона във вестник — каза той. — Защо се интересуваш от Стратън?

— Някои хора, които работят за него, се опитаха да ме премахнат със сила от случая Оливия Нелсън.

— Може да я е чукал и да се бои да не би истината да излезе наяве.

— Не се връзва с образа на Оливия Нелсън, какъвто ми е представен, а дори и така да е било, чак толкова голяма тайна ли би представлявало? — попитах.

— Възможно е да се кани да навлезе в президентството — предположи Косгроув. — Нали помниш Гари Харт?

— А-ха-а — рекох.

— А-ха-а?

— Ти казваш „странни приятелства“, а аз си викам „А-ха-а“.

— Мислех, че ченгетата вече са приключили с този случай — рече той. — Обезумял убиец, случайна жертва.

— Докато разговарям с теб, досието в случая набъбва — припомних му.

— Естествено — отвърна. — Не винаги съм се занимавал с водене на колона във вестник. И как така се случи, че ти разследваш случая?

— Съпругът й не искаше да се съгласи със заключението на полицията. Той ме нае.

— Имаш ли теория?

— Не.

— Напредваш ли?

— Не.

— А неофициално?

— Не.

— Значи аз ти казах всичко, което знам, а ти не искаш да ми кажеш нищо, така ли? — попита Косгроув. — Да.

Затворихме телефона. Фарел и аз се спогледахме.

— Предполагаш, че тя е спяла със Стратън? — попита Фарел.

Свих рамене.

— Дори не знам коя е тя — отвърнах.

Фарел замълча. Сръбна си малко от уискито. Беше хубаво уиски, Гленфидич. Пиехме го по малко от две водни чаши, които представляваха цялото ми имущество в офиса. Не обичах да пия чист концентрат, но Гленфидич беше напълно поносимо уиски.

— Как са нещата в къщи? — попитах.

— В къщи?

— Куърк ми каза, че любовникът ти умира. Фарел кимна.

— Колко още му остава?

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърна Фарел. — Той е вече на края. Тежи около четирийсет кила.

— При теб ли е? Фарел поклати глава:

— Хоспитализиран е.

Произнасяше думите с усилие. Като че ли не му бяха останали много.

— Как се чувстваш? — попитах.

— Като говно — отвърна той.

Кимнах. И двамата си пийнахме по малко уиски.

— Много ли пиеш? — погледнах го.

— Средна работа.

— Помага ли?

— Не много.

— Трудно е — казах.

Фарел ме погледна и гласът му беше равен.

— Ти нямаш никаква шибана представа за това — рече той.

— Вероятно не — отвърнах.

— Ти си имаш приятелка. Така ли е?

— Сюзън — рекох.

— Ако тя беше на смъртно легло, хората шяха да ти съчувстват.

— Повече, отколкото щяха да го направят, ако тя беше мъж.

— Ето тук вече правилно си разбрал нещата — отвърна Фарел.

— Знам. Това прави всичко по-трудно. Как се казва той?

— Брайан. Защо?

— Все трябва да се казва някак — рекох.

Фарел довърши уискито си, наведе се напред, извади бутилката от бюрото и си наля още във водната чаша.

— Почти веднага може да се каже дали хората имат проблем в тази връзка или не — каза той. — Ти нямаш. Ти наистина не се интересуваш дали съм нормален или с обратна резба, нали?

— Това няма нищо общо с мен — отвърнах.

— Това няма нищо общо с много хора, но изглежда, че те мислят, че има.

— Възможно е това да ги кара да се чувстват важни — отвърнах. — Изследвали ли са те за спин?

— Да. Засега ми няма нищо, бяхме доста внимателни.

— Имаш чувството, че си го предал, нали? Защото не умираш заедно с него? — попитах.

— Да — отвърна той.

Наля си още малко уиски. Подадох си чашата и наля малко и в моята. Поседяхме тихо в стъмващата се стая и сърбахме уискито си.

— Можеш ли да работиш? — попитах.

— Не много — отвърна той.

— Не те виня за това.