Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (41)

41

Беше осем и трийсет вечерта и започваше да вали, когато Джеферсън ме пусна да вляза в голямата бяла къща на хълма. В предното антре почувствах тихото раздвижване на кучетата наоколо и старото куче алфа подуши с носа си ръката ми.

— Добър вечер, г-н Спенсър — каза Джеферсън.

— Трябва да говоря с г-н Нелсън — отвърнах. — Той в къщи ли си е?

Можах да усетя усмивката в гласа на Джеферсън, въпреки че антрето беше твърде тъмно, за да я вида.

— Господин Нелсън винаги си е в къщи, г-не. По какъв въпрос желаете да го видите?

— Черил Ан Ренкин — отговорих.

Стояхме мълчаливи в тъмното антре, което бе изпълнено с миризмата на кучета. Джеферсън все още държеше ръката си на отворената врата. Старото алфа куче седна до мен, като очакваше да го погаля. Погалих го. Мълчанието се проточи. Тогава Джеферсън леко затвори вратата след мен.

— Оттук, г-н Спенсър — рече той и минахме обратно през къщата по същия път, по който бяхме минали предния път, за да отидем в огромната стъклена стая, където Джек Нелсън си държеше уискито.

Тогава стаята бе обляна със светлина. Сега беше тъмна с изключение на ексцентричното осветление от телевизора. Дъждовните капки удряха по стъкления покрив и се стичаха по стъклата на спираловидни линии. Звукът на удрящия по стъклото дъжд се чуваше като постоянен тропот в тъмнината.

Нелсън се бе изтегнал на стола си до телевизора. Водата и бърбънът му бяха под ръка. Мълчаливите кучета също. Климатичната инсталация бе все още включена и изстудяваше стаята, в която човек се чувстваше като че ли е заключен в хладилна камера на кланица.

Нелсън ме погледна без да реагира докато приближавах към него. Джеферсън се отдръпна сред кучетата. Започнах:

— Господин Нелсън, помните ли ме?

Нелсън се втренчи в мен и поклати глава. Изглеждаше, че е станал още по-инертен откакто го бях видял последния път. Близо сто и петдесет неподвижни кила алкохол и бъбречна лой. Звукът на телевизора бе намален и на екрана двама младежи се преструваха, че се бият. Дъхът на Нелсън се разнесе из стаята.

— Казвам се Спенсър. Детектив съм от Бостън, Масачусетс. Идвах при вас преди известно време и разговаряхме за дъщеря ви.

— Нямам дъщеря — процеди той.

— Съжалявам, господин Нелсън, но това не е истина. Всъщност имате две дъщери.

В тъмнината на стъклената стая се разнесе звук, подобен на въздишка.

— Негърска любовница — отвърна Нелсън. Пийна още малко бърбън. Очите му се отправиха обратно към телевизора.

— Дъщеря ви Оливия Нелсън е омъжена за африканец — продължих аз. — А другата ви дъщеря, Черил Ан Ренкин, се е омъжила за един богаташ от Бостън.

Очите на Нелсън не се отместиха от телевизора. Имаше вид като че ли продължава да се отпуска все по-дълбоко и по-дълбоко в собствената си огромна маса. Дъждът се стичаше по черното стъкло на покрива на оранжерията.

— Тя бе убита преди известно време — произнесох аз. — В Бостън. Опитвам се да открия кой го е извършил.

Нелсън пийна още малко бърбън, потърси с ръце бутилката, наля си и добави вода от гарафата. Докато вършеше това, не отмести очите си нито за миг от телевизора. Изля малко от бърбъна и малко от водата. Не си направи труда да го разрежда с лед. Застанах пред телевизора.

— Имате незаконна дъщеря на име Черил Ан Ренкин — рекох.

Нелсън наведе глава настрана като се опита да погледне през мен към екрана. Изглежда не означавах нищо за него.

— Той няма да проговори, г-н Спенсър — промълви Джеферсън. — Вече не говори.

— Тогава ти ще трябва да проговориш, Джеферсън — казах аз. — По един или друг начин имам намерение да науча истината за Черил Ан Ренкин. И ако това означава да получа заповед за екстрадиране на името на Джек Нелсън, то бъди сигурен, че ще го направя.

Джеферсън включи отнякъде осветлението и светлината обля леко стаята. Нелсън имаше вид на човек който не съзнава нищо. Джеферсън посочи канапето до вътрешната стена на оранжерията. Отидохме и седнахме, той от единия край, аз от другия. Нелсън седеше, гледаше мача по борба и продължаваше да пие уиски, заобиколен от кучетата си.

— Аз съм с господин Джек повече от шейсет години — започна Джеферсън, — откакто бях четиринайсетгодишен, току-що завършил осми клас и имах намерение да стана дърводелец.

Той внезапно стана, приближи масата, приготви едно питие за себе си и едно за мен, и ги донесе. Подаде ми чашата. Остана прав, като държеше своята с двете си все още силни ръце и гледаше тъмния дъжд отвън.

— Винаги съм обичал да се занимавам с инструменти — продължи той. — Обичах да правя разни джунджурийки, с които да си осигурявам удобство — бавно огледа оранжерията. — Започнах работа при бащата на г-н Нелсън. Като чирак. Но още тогава ми се удаваше и бащата на г-н Джек казваше „Браво, ти си добър работник. Имам нужда от едно момче, което да ми помага в работата. Искаш ли да работиш за мен?“ попита той й аз отговорих „Разбира се, г-н Нелсън.“ И оттогава през цялото време съм работил тук.

Отново се бе втренчил в тъмнината и вероятно през нея към коридорите на миналото си.

— Черил Ан — подметнах леко.

— Разбира се, прав сте. Тя е дъщеря на г-н Джек. Господин Джек си падаше по жените. И може би г-ца Аби е знаела това, а може и да не го е знаела, но никога не научи, защото г-н Джек не искаше да я поставя в неудобно положение, нали разбирате? Той може да си има слабост към жените, но те винаги са били от потекло и с положение в обществото. И никой никога няма да постави г-ца Аби в неудобно положение.

— Г-ца Аби е била съпругата на Джек, така ли?

— Да, г-не — поклати глава Джеферсън.

Нелсън се мъчеше да си приготви нова напитка.

— Берта дойде да работи при нас в кухнята. Не като готвачка, само да бели зеленчуците, да ги мие, от този род неща. Тя е от Бейтсбърг. Идваше с автобуса всяка сутрин и се прибираше с него всяка вечер.

Едно от кучетата се разходи из стаята, скочи на канапето, завъртя се три пъти и легна между нас. Джеферсън разсеяно погали главата му.

— Тя сега на нищо не прилича, но като млада беше хубавичка. И в нея имаше нещо, нали знаете, г-н Спенсър. Тя имаше… бе шавлива, ако ме разбирате правилно… предизвикваше мъжете, нали знаете?

— Да, знам.

— И г-н Джек не можа да си удържи ръцете далече от нея.

— Не са били ръцете му, които са го поставили в затруднено положение по-късно.

— Да, господине. И когато тя забременя и роди бебето, г-н Джек се засрами. Наистина се почувства много зле и не искаше г-ца Аби да научи, не искаше и никой друг да научи за това. Даде й пари и й каза да пази всичко в тайна, и че докато пази тайната ще продължава да й дава пари.

— По сто долара на месец — вмъкнах аз. Джеферсън сви рамене.

— По онова време това бяха много пари за някой като Берта Вос — отвърна той. — И тя се ожени за Хил Ренкин, като го накара да мисли, че детето е от него. Така го изработи, че всичко остана в тайна.

— С малкото изключение, че е казала истината на дъщеря си — допълних. — Казала й е да се гордее с баща си, колко богат е той, дъщерята е запомнила това за цял живот и го е намразила, задето не я е признал. И по причини, които биха могли да се обяснят с лудостта й, е приела името и семейната история на законната дъщеря.

— Да, г-не.

— И когато е навършила четирийсет и три години и е банкрутирала, се е сетила колко богат е баща й и е дошла да му иска пари.

— Да, г-не.

Шумът от мача по телевизията подсили мълчанието в стаята. Джеферсън приготви още две питиета, донесе ги и ми подаде едното. Джек през цялото време не помръдна нито веднъж.

— Той даде ли й пари? — попитах.

— Дори не разбра коя е — отвърна Джеферсън. — Или поне така каза. Трудно е вече да се каже какво знае г-н Джек и какво не.

— Ти даде ли й пари? — попитах.

— Давах й известно време, след това спрях.

— Защо спря?

Джеферсън бавно поклати глава.

— Нямах повече пари — отговори той.

— И Джек ли нямаше? — попитах.

— Г-н Джек никога не е имал толкова пари, колкото си мислят хората — обясни Джеферсън. — И харчеше това, което имаше.

Замислено се усмихна като се сети за начина, по който Джек харчеше пари.

— Купуваше коли и коне, уиски и храна, подаръци за госпожица Аби и госпожица Ливи, харчеше и много по жени. Господин Джек винаги е казвал, че парите са за харчене. Казвал е, че не иска да го мамят. Също, че хората, които залагат на конни състезания, умират разорени.

— Значи той е разорен, така ли?

— Да, господине. Тази празна къща е всичко, което има.

— От какво живее?

— Не му трябва много. — Храна за кучетата, да си купи уиски. Това са всичките му разходи.

— Ти получаваш ли заплата?

— Все още се занимавам с дърводелство от време на време, когато г-н Джек спи. Внукът ми идва и го пази вместо мен. Монтирам шкафове на хората, такива работи. Не мога да се заемам с големи поръчки. Те са трудни, а и все още ме бива много по дооформянето.

— Ти го издържаш — констатирах. Джеферсън отпи от чашата. Аз сръбнах от моята.

Не си падах много по бърбън, но нямаше как.

— Да, господине — потвърди той.

— И ти си казал на Черил Ан, че няма откъде да й дадеш повече пари, така ли?

Джеферсън кимна. Отново се беше загледал през тъмните поля отвъд предверието. Вдигна чашата си и бавно пийна. Напитката беше бърбън, но той я пиеше като мляко. Дъждът се изливаше по стъклените стени на стаята.

— И тя не съумя да скрие разочарованието си — вмъкнах.

— Каза, че не ми вярва — продължи Джеферсън. — Нарече ме крадлив негър и започна да крещи на г-н Джек. Той вече не е добре, виждате това. Всеки може да го види. Викаше, че той й е баща и че й дължи парите. Каза, че му дава една седмица срок да ги намери. Това го разстрои.

Сръбнах още малко бърбън. Джеферсън допи напитката си и погледна към моята. Поклатих отрицателно глава. Той отиде да си налее още, сипа и на Джек. Почесах хрътката, свита на кълбо на канапето до мен, зад ухото. Погледнах дъжда, който се сипеше по извитото стъкло. Обърнах очи към Джеферсън. Той също се изви към мен. Замълчахме. И двамата знаехме. Струваше ми се, че отдавна съм знаел.

Като ме видя да чеша ухото на хрътката, друго куче стана, приближи и постави глава на ръба на канапето. Останалите забелязаха тази рокада, станаха и мълчаливо започнаха да се движат из стаята, като че ли невидим дресьор им бе дал заповед. Върнаха се обратно по местата си, наредени в права редица.

— И тя си тръгна — размишлявах на глас.

Джеферсън кимна.

— И се върна в Бостън.

Кимване.

— И ти взе големия чук с дълга дръжка като лост, защото вече не си толкова силен като преди и също отиде там.

— Взех автобуса — потвърди той и ме гледаше право в очите без никакъв израз на лицето си. — Пътувах три дни с автобуса.

— Намери адреса й, почака да се стъмни и когато тя мина покрай теб, я преби до смърт.

— Да, господине.

Старият Джек седеше и зяпаше в телевизора, заобиколен от три кучета, заспали до него в различни пози. Изпи половината от уискито си, изля малко по брадичката и го избърса с опакото на ръкава си. Това бе най-активното му движение откакто го познавах. Не ни погледна дори за миг. Като че ли беше сам в стаята с кучетата и уискито си. По лицето му бавно се стичаха сълзи. Оставих чашата си на масата и потрих слепоочията си с ръце. Кучето вдигна глава и ме погледна. Отново го почесах по ухото.

— Джеферсън — рекох, — пак ще се върна при теб.