Робърт Б. Паркър
Хартиената кукла (25)

25

Когато Сюзън и аз се любехме в къщата й, се налагаше да затваряме Пърл, кучето-чудо, вън от спалнята й, защото ако не направехме това, Пърл безкрайно щеше да опитва да се вмъкне в леглото ни. А на никой от нас не му се ставаше след това, за да я пусне обратно в стаята.

Беше неделя сутрин. Лежахме под един от ленените чаршафи на Сюзън, тя си беше сложила главата на гърдите ми в мъртвотихата къща и слушахме само звука на собственото си дишане. Бях я прегърнал с едната си ръка, а под чаршафа тя беше поставила дланта си леко върху стомаха ми.

— Имаш хубав тяло — каза Сюзън, — за човек на твоята възраст.

— Това е само една от моите добродетели — отвърнах.

Големият стар часовник с пружина равномерно тиктакаше в тишината.

— Един от нас трябва да стане и да пусне бебето да влезе — рече Сюзън.

— Да.

Слънцето просветваше и се скриваше през върховете на дърветата пред прозореца на спалнята й, а сенките му образуваха малки разнообразни фигури на отсрещната стена. Това бяха непостоянни шарки, които изчезваха при преминаването на облак и отново се появяваха с изгряването на слънцето.

— Хоук идва и ме води на вечеря, докато те нямаше — каза Сюзън.

— Ъ-хъ.

— Всъщност той идва няколко пъти — допълни тя.

— Той те харесва — отвърнах.

— Мога да се закълна, че го виждах пред службата ми няколко пъти, когато изпращах пациенти до вратата.

— Е, добре. Куърк го е помолил да те наглежда, когато ми устроиха клопката в Южна Каролина. Знаел е, че нещо ще се случи, но не е знаел какво. Все още не знае.

— И Мартин си е помислил, че ме очаква опасност?

— Не е знаел със сигурност. Просто е искал да бъде внимателен.

— Така че Хоук е бил тук всеки ден?

— Или някой друг през нощта също.

— Някой друг?

— Може би Вини Морис, може би Хенри, възможно е и да е бил някой, когото не познавам.

— Може би някой все пак трябваше да ми каже за това.

— Някой е трябвало да го направи, но аз съм единственият, който знае колко си силна. Те просто не са искали да те плашат.

— И ти си мислиш, че сега вече всичко е наред?

— Да. Намесиха се Куърк и федералните министри на правосъдието в Бостън и Колумбия. Котката изскочи от торбата, каквато и да е тази котка. Няма вече смисъл да ме прогонват надалеч.

— Така че нямам нужда от пазач?

— Не.

— Вини Морис не работеше ли при Джо Броз?

— Да, но го напусна преди известно време, след като Пърл и аз бяхме в гората.

Сюзън кимна. Помълчахме още малко. Тя движеше ръката си в малки кръгове върху корема ми.

— Един от нас трябва да стане и да пусне бебето да влезе — рече.

— Да.

Променливите шарки на отсрещната стена отново изчезнаха и можех да чуя ритмичното плискане на дъжда по стъклото на прозореца.

След малка пауза Сюзън добави:

— Аз бих го направила, но съм чисто гола.

— Аз също — рекох.

— Не, ти си само гол — каза Сюзън. — Мъжете са свикнали да се разхождат голи навсякъде.

— Мислиш ли, че чисто гол е по-гол от гол? — попитах.

— Абсолютно съм убедена — отвърна. Тя отхвърли чаршафа от себе си.

— Виждаш ли? — попита.

Позяпах чистата й голота известно време.

— Разбира се — съгласих се, станах и отворих вратата на спалнята.

Пърл скочи с едно движение от черджето и веднага се пъхна в леглото на моето място с глава върху възглавницата ми, докато затворя вратата и се върна обратно в леглото. Подбутнах я малко с крак, вмъкнах се и издърпах към себе си своя дял от чаршафа за да се завия. Лежахме си там тримата с Пърл между нас, легнала по корем, с глава на възглавницата, размахваща опашка, като се опитваше да ни погледне и двамата едновременно.

— Следлюбовна отмора — рекох.

— Първо — рече Сюзън, — ми разкажи за Южна Каролина, а след това ще излезем и ще си хапнем хубаво и за закуска, и за обяд.

И така, аз й разказах.

— Жената в Найроби наистина ли е Оливия Нелсън? — попита Сюзън.

— Да, човекът от американското посолство е ходил и разговарял с нея. Тя е истинската Оливия. Отпечатъците й съвпадат с тези от времето, когато е учила в американската организация за оказване помощ на развиващите се страни, паспортът й съвпада, както и актът за сключване на граждански брак, всичко.

— Тя има ли някаква представа коя може да е убитата жена?

— Казва, че не.

Пърл се размърда между нас, докато не се намести с главата надолу под чаршафите и не се сви на топка с неправилна форма, като зае много повече от една трета от леглото.

— Какво възнамеряваш да правиш сега? — попита Сюзън.

Беше протегнала ръка над издутината, която Пърл образуваше в кревата и държеше ръката ми, протегната по същият начин. Дъждът плискаше по прозореца, но не успяваше да се установи в един хубав, равномерен ритъм.

— Да разговарям с Фарел, да докладвам на Трип, да видя какво ще успее да открие Куърк.

— Той още ли е в Южна Каролина?

— Да, и Белсън ще ходи там. Те ще разговарят с Джек Нелсън и с Джеферсън, като ще се опитат да открият следите на Черил Ан Ренкин.

— Радвам се, че се върна.

— Куърк и Белсън ще успеят да проникнат по-навътре в нещата, защото са официални лица — рекох.

— Имаше време — каза Сюзън, — когато щеше да се чувстваш задължен да останеш там и да проучиш из основи нещата в шерифския офис.

— Вече съм твърде зрял за подобни постъпки.

— Радвам се да го чуя — отвърна Сюзън.

— Но ако трябва ще се върна.

— Разбира се. Не би било здравословно да пораснеш твърде бързо за толкова кратко време.

— Не го казвам само с цел да покажа, че съм жилав и издръжлив. Просто може да се окаже, че случаят го изисква. Не мога да правя това, което трябва, ако позволявам на някого да ме прогонва от дадено място.

Сюзън ме погледна:

— Един човек, който знае много по този въпрос, веднъж ми каза, че всъщност „всеки би могъл да бъде прогонен отвсякъде“.

— Да не би този тип да е бил уволнен чудотворец? — попитах.

— Не — отвърна тя.