Емили Бронте
Брулени хълмове (34)

ТРИДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

"В продължение на няколко дена след тази вечер господин Хийтклиф се хранеше отделно, но не искаше открито да отстрани Хертън и Кати. Противно му бе, задето се бе отдал така пълно на чувствата си, и затова предпочиташе сам той да страни от нас. Стигаше му, за да се поддържа, да хапне веднъж в двадесет и четири часа.

Една нощ, когато всички в къщи бяха легнали, чух го, че слезе и излезе през главния вход. Не го чух да се връща и на заранта видях, че още го няма. Беше през април. Времето бе топло и приятно, тревата свежа, както само благодатният дъжд и слънцето могат да я направят, и двете малки ябълки до южната стена бяха целите в цвят. След закуска Катрин настоя да изнеса стол и да седна с работата си под боровете край къщата. С чара си тя подлъга Хертън, който се бе напълно възстановил след злополуката, да разкопае почвата и да й направи една малка градинка. След оплакванията на Джоузеф градинката бе преместена тук. Аз се радвах блажено на пролетния лъх, на красивата нежна синева на небето. Младата господарка бе изтичала до портата да вземе коренчета иглика за бордюра. Тя се върна внезапно с много малко стръкчета в ръка и ни каза, че господин Хийтклиф се завърнал. „Даже ми се обади“ — добави тя с учудено лице.

— Какво каза той? — попита Хертън.

— Каза ми да се махам колкото може по-бързо — отговори тя, — но изглеждаше толкова променен, че се спрях и го загледах.

— Как ти се видя? — запита той.

— Ами, почти весел и засмян. Не, какво ти почти — направо весел, силно възбуден, сияещ!

— Изглежда, че нощните разходки му действуват добре — забелязах аз с привидно равнодушие. В същност бях не по-малко учудена от самата нея и горях от желание да видя дали е право това, което ни бе казала, защото беше рядко събитие да видим господаря засмян. Господин Хийтклиф бе застанал пред разтворената врата. Беше бледен и трепереше, но наистина очите му искряха особено радостно, а това съвсем променяше изражението му.

— Ще закусите ли? — попитах аз. — Трябва да сте огладнели след нощната разходка. — Исках да разбера къде е бил, но ми бе неудобно да попитам направо.

— Не, не съм гладен — ми отговори той, като отвърна глава. Говореше с известно пренебрежение, сякаш бе познал, че се опитвам да отгатна причината за доброто му разположение.

Чудех се как да постъпя. Дали не бе сега удобният момент да се опитам да го посъветвам?

— Не, не мисля, че е хубаво да скитате така — забелязах аз, — вместо да си легнете. Не е разумно, особено сега, когато е толкова влажно. Може да ви хване настинка или треска. Нещо става с вас!

— Това, което става с мене, мога напълно да понасям, и то с голяма радост, стига само да ме оставите на мира. Влезте си и не ме безпокойте вече!

Послушах го, но като минавах край него, забелязах, че дишането му е бързо, като на котка.

„Е, да — помислих си, — сега ще го пипне някаква болест. Просто не мога да си представя какво е правил.“

Не обед му сипах препълнена чиния и той седна, като че ли се готвеше да навакса предишния си дълъг пост.

— Не бойте се, Нели, няма да ме втресе, нито пък съм изстинал — забеляза той, вероятно спомняйки си думите ми, — ще видите как охотно ще изям всичко, което ми дадете.

Той взе ножа й вилицата и се готвеше да започне, но внезапно като че ли всякакво желание да се храни изчезна. Сложи ги обратно на масата, погледна жадно към прозореца, после стана и излезе. Видяхме го да се разхожда напред-назад из градината, докато обядвахме, и Ърншоу каза, че ще иде да го попита защо не желае да обядва; мислеше си, че с нещо сме го обидили.

— Е, какво, ще дойде ли? — извика Катрин, когато братовчед й се върна.

— Няма да дойде, но не е ядосан. Напротив, видя ми се необикновено весел; раздразни се само когато му напомних втори път, и ми каза да се махам и да се върна при тебе. Чудно му било как съм могъл да търся обществото на друг човек.

Оставих чинията му да се топли на огнището. След час или два той се върна, когато вече в стаята нямаше никой, но не ми се видя по-спокоен — със същия неестествен, радостен израз в очите; същото бледо лице, от време на време като че ли се усмихваше. Тялото му цяло се тресеше, но не като от треска, а както трепва опъната струна.

Помислих да го попитам какво му е — кой друг да го попита, ако не аз? — и казах:

— Да не сте чули някаква добра новина, господин Хийтклиф? Изглеждате ми необикновено възбуден.

— Че откъде да чуя нещо добро? — отговори той. — Просто съм гладен, а изглежда, че не трябва да ям.

— Обедът ви е тук — отвърнах, — не го ли искате?

— Сега не — промърмори той. — Ще чакам до вечеря. И, Нели, веднъж за винаги ви моля да кажете на Хертън и другата да не ми се мяркат. Не искам никой да ме безпокои. Искам да остана сам!

— Да няма някоя нова причина, която ви кара тъй да страните? — попитах го. — Защо сте станали толкова особен, господин Хийтклиф? А къде бяхте снощи? Не питам само от обикновено любопитство, но…

— Напротив, питате ме само от празно любопитство — прекъсна ме той, като се засмя. — Но аз ще ви отговоря. Снощи чувствувах, че съм пред прага на ада. А днес като че ли виждам небето. Очите ми го виждат ясно, ето, на по-малко от метър от мен. А сега по-добре си вървете. И ако престанете да ме следите, няма да има, какво да ви плаши.

След като почистих огнището и вдигнах масата, аз се оттеглих, още по-объркана от това, което бях чула.

Той остана в хола целия следобед и никой не го безпокои до осем часа, когато сметнах, че трябва и без да ме викат, да му занеса свещ и вечеря в стаята. Беше се облегнал на перваза на прозореца, но не гледаше навън, а стоеше с лице, обърнато към тъмната стая. Огънят беше изгаснал и в стаята се чувствуваше мекият влажен въздух на облачната вечер. Навън бе толкова тихо, че се чуваше не само ромоленето на ручея при Гимъртън, а и лекият му плисък върху камъчетата и шумът на водата между големите камъни, които тя не можеше да покрие. Ахнах, като видях загасналото огнище, и започнах да затварям капаците един след друг, докато стигнах до неговия.

— Да затворя ли този? — попитах аз, колкото да го сепна, защото той стоеше съвсем неподвижен.

В този момент светлината падаше върху лицето му. Ах, господин Локууд, просто не мога да ви опиша колко се уплаших, като го видях — какви дълбоки черни очи, каква усмивка и каква восъчна бледност! Струваше ми се, че това не е господин Хийтклиф, а някакъв призрак; в уплахата си блъснах свещта в стената и останахме на тъмно.

— Да, затворете го — отговори той с добре познатия ми глас, — но колко сте несръчна, защо не държите свещта надолу? Бързо, донесете друга.

Излязох, обзета от глупаво чувство на уплаха, и казах на Джоузеф:

— Господарят иска да му занесеш свещ и да запалиш огъня — защото вече ме беше страх да се върна в стаята.

Джоузеф нарина разгорени въглища с лопатата и отиде, но ги върна веднага. В другата ръка носеше и подноса, като обясни, че господин Хийтклиф щял да си ляга и до закуска не искал да яде нищо. Веднага след това го чухме да се качва в стаята си. Но той не отиде в спалнята, в която обикновено спеше, а в другата, с кревата с лампериите. Както вече ви казах, там прозорецът е широк и може да се излезе през него. Сетих се, че пак е намислил някакъв среднощен излет и не иска ние да разберем.

„Да не е дух или вампир?“ — размишлявах си аз. Бях чела, че има по земята такива, ужасни дяволи в човешки образ. След това се замислих как съм го отгледала още от детенце, после като младеж, и мислено проследих целия му живот… И видях колко глупаво е сега да се боя от него. „Но откъде се намери това мургаво човече, което добрият Ърншоу приюти и от когото видя само зло?“ — шепнеше гласът на суеверието, когато заспивах. И в полусън се мъчих да измисля нещо за произхода му, да отгатна тайната на незнайните му деди. Насън се занизаха мислите, които ме занимаваха, преди да заспя, и си припомних пак целия му живот, от малък до днес, в най-кошмарни, променящи се образи; и най-после си представих смъртта и погребението му. Спомням си само как се затрудних да измисля какъв надпис да се сложи на паметника му и затова се посъветвах с клисаря. Тъй като нямаше фамилно име, нито пък знаехме точната му възраст, трябваше да се задоволим надписът да бъде една едничка дума „Хийтклиф“. Впоследствие всичко се сбъдна точно така. И ако сега отидете в църковния двор, ще видите, че на камъка пише само това и датата, на която почина.

Призори се успокоих. Щом се развидели, станах и излязох в градината да проверя дали има следи от стъпки под прозореца. Нямаше. „Останал е в къщи — помислих си аз — и днес ще се оправи.“ Приготвих закуска за всички както обикновено, но казах на Хертън и Катрин да закусят, преди да слезе господарят, тъй като той сигурно щеше да закъснее. Те предпочетоха да закусват вън, под дърветата, и затова им сложих там.

Като се върнах, видях, че господин Хийтклиф е слязъл. Говореше с Джоузеф нещо за стопанството. Даваше нарежданията си ясно и обстойно, но говореше бързо, постоянно мяташе глава встрани и беше все така възбуден, дори повече от вчера. Когато Джоузеф излезе, той седна на обичайното си място и аз му донесох каната с кафе. Той дръпна каната по-близо, след това облегна ръце на масата и се втренчи в стената отсреща, сякаш разглеждаше някакво парче на стената от горе до долу с трескав, неспокоен поглед, и то така задълбочено, че за минута просто дъхът му престана.

— Хайде — извиках му аз, като бутнах парче хляб към ръката му, — яжте и пийте, докато са горещи; ето вече почти един час закуската ви чака.

Като че не ме забеляза, но все пак се усмихна. По-добре да бях го видяла да скърца зъби от ярост, отколкото да видя тази усмивка.

— Господин Хийтклиф! Господарю! — извиках му аз. — За бога, недейте се блещи, като че сте видели някакво задгробно видение.

— За бога, не викайте така! — отговори ми той. — Обърнете се и вижте, сами ли сме?

— Да! Разбира се! — отговорих аз. Но без да искам, го послушах, като че не бях съвсем сигурна. С един замах той бутна настрана закуската пред себе си и се облегна на масата, за да може по-удобно да гледа.

Забелязах, че той съвсем не гледа стената и че погледът му е съсредоточен някъде на не повече от два метра. Но каквото и да виждаше, то го изпълваше до най-голяма степен и с болка, и с радост — ако се съди по измъчения, но същевременно озарен от щастие израз на лицето му. Видението, изглежда, блуждаеше и очите му го следяха неуморно; даже и когато ми говореше, той нито за миг не откъсна поглед от него. Напразно му напомних, че отдавна не се е хранил. А когато се вслушваше в молбата ми и протегнеше ръка да вземе парче хляб, пръстите му се сгърчваха, преди да го стигнат, и се отпускаха на масата, забравили целта.

Аз зачаках търпеливо и се опитвах да отвлека вниманието му от погълналите го мисли. Накрая той се ядоса, стана и ме запита защо не го оставя да яде, както намери за добре. После каза, че идущия път нямало защо да чакам — да подредя всичко и да си вървя. Като рече това, излезе от хола, тръгна бавно по пътеката през градината и зави зад портата.

Часовете се нижеха бавно и тревожно. Пак се стъмни. Късно се прибрах в стаята и не можех да заспя. Той се завърна след полунощ, но вместо да си легне, затвори се в долната стая. Ослушвах се и се въртях в леглото, а след време се облякох и слязох. Притесних се да лежа горе, като се тормозех от хиляди празни опасения.

Чух господин Хийтклиф нервно да крачи из стаята и от време на време долавях силни въздишки в тишината, прилични по-скоро на глухи стенания. Той също така говореше някакви несвързани думи. Можах да различа ясно само името на Катрин, придружено с някаква горестна дума на нежност или страдание. Той говореше така, като че пред него действително имаше някой — ниско и убедително, сякаш думите му се изтръгваха от дълбочината на душата му. Не посмях да вляза направо, но исках да прекъсна унеса, в който бе изпаднал. Затова минах в кухнята, залових се за огъня и почнах шумно да рина пепелта в огнището. Това го накара да излезе по-скоро, отколкото очаквах. Той веднага отвори вратата и ми каза:

— Влезте, Нели. Вече съмна ли? Елате със свещта!

— Часът току-що удари четири — рекох в отговор. — Ако искате свещ за горе, можете да я запалите от огъня.

— Не, не искам да се кача горе — каза той. — Запалете огъня тук и оправете стаята.

— Първо трябва да раздухам въглените, за да мога да взема огън — отвърнах аз и донесох стола и духалото.

В това време той крачеше напред-назад почти напълно разстроен. Дълбоките му въздишки се редяха толкова бързо една след друга, че се чудех как му остава време да си поеме дъх.

— Когато се съмне, ще повикам Грийн — каза господарят. — Искам да се посъветвам с него по някои юридически въпроси, и то докато съм способен да мисля за тези неща и да действувам обмислено и спокойно. Още не съм съставил завещанието си и не мога да реша как да се разпоредя с имуществото си. Да можеше някак да го затрия от лицето на земята!

— Не трябва да говорите така, господин Хийтклиф — прекъснах го аз. — Оставете завещанието за друг път. Има още да живеете, за да се разкайвате за безбройните си несправедливости! Никога не очаквах, че нервите ви дотолкова ще се разстроят. Но ето че сега са извънредно разстроени, и то почти изключително по ваша вина. Начинът, по който прекарахте последните три дни, би могъл да повали и някой великан. Настойчиво ви моля да хапнете нещо и да си починете малко. Погледнете се само в огледалото и ще видите колко се нуждаете и от двете. Бузите ви са хлътнали и очите кръвясали като на умиращ от глад човек, който едва гледа от безсъние.

— Не съм крив, че не мога да ям и да спя — отговори той. — Повярвайте ми, не го правя нарочно. Ще ям и ще легна, щом мога. Все едно, че увещавате да си почине давещ се човек, който почти се е добрал до брега! Първо трябва да стигна брега и едва тогава ще си почина. Но да оставим господин Грийн. За покаяние няма какво да говорим. Не съм вършил неправди и няма за какво да се разкайвам. Премного съм щастлив, но копнея за още щастие. Душевното ми щастие убива тялото ми, но не мога да се наситя.

— Щастие ли, господарю? — извиках аз. — Какво странно щастие! Ако ме изслушате, без да се сърдите, бих могла да ви посъветвам как да станете по-щастлив.

— Какъв съвет ще ми дадеш? — попита той. — Говори!

— Нали знаете, господин Хийтклиф — подзех аз, — че още от тринадесетгодишна възраст водите егоистичен и нехристиянски живот; оттогава едва ли сте отваряли Библията. Сигурно сте забравили даже какво пише в нея, а сега може да не ви остане време дори да я прелистите. Лошо ли ще бъде да пратите за някой пастор, безразлично от кое изповедание, да ви разтълкува Светото писание, да ви покаже колко сте се отклонили от неговите повели и колко сте неподготвен за християнския рай, освен ако не настъпи у вас някаква промяна, преди да умрете?

— Думите ви не ме ядосват, Нели, даже съм ви благодарен — ми каза той, — защото ме подсещате да ви кажа как желая да бъда погребан. Тялото да бъде отнесено на гробищата привечер. Ако желаете, двамата с Хертън може да ме придружите. Държа особено да следите клисарят да изпълни нарежданията ми относно двата ковчега. Няма защо да се вика пастор или изобщо да се говори над гроба ми. Разберете, аз почти съм достигнал до свой собствен рай и нито ценя, нито държа за рая на другите.

— Да предположим, че упорствувате да не ядете и умрете от глад и те откажат да ви погребат в черковния двор! — казах аз, ужасена от безбожното му равнодушие. — Би ли ви се понравило?

— Не вярвам да сторят това — отговори той, — но ако упорствуват, ще трябва скришом да ме погребете там. Не го ли направите, на дело ще се уверите, че умрелите не изчезват и могат да плашат и след смъртта.

В това време другите из къщи се раздвижиха и той се върна в мрачната си стаичка, а аз си отдъхнах. Но следобед, когато Джоузеф и Хертън бяха на работа, той пак влезе в кухнята с обезумял вид и ми каза да отида и да поседя в хола. Искал някой да бъде при него. Аз отказах, като не скрих, че странните му думи и необикновеното му държане ме плашат и че нито смея, нито желая да остана насаме с него.

— Сигурно ме смятате за дявол — и безрадостно се изсмя, — за страшилище, което не може да живее в почтен дом.

Тогава той се обърна към Катрин, която беше в кухнята и бе застанала зад гърба ми при влизането му, и добави язвително:

— А ти ще дойдеш ли, гълъбчето ми? Няма нищо лошо да ти сторя. Не! Към теб съм се държал така, че в твоите очи съм по-лош и от дявола. Впрочем поне едно същество има, което не ме избягва. Боже мой, колко е безмилостна! Поврага! Това вече никой не би могъл да понесе — нито дори и аз!

Той вече не пожела да види никой друг от нас. На смрачаване се прибра в стаята си. Цяла нощ и заранта го чувахме да пъшка и да мърмори. Хертън искаше да влезе, но аз му казах да повика господин Кенет да го види. Когато докторът дойде и почуках, за да вляза, видях, че вратата е заключена. А Хийтклиф ни изруга и ни каза да вървим по дяволите. Чувствувал се по-добре и искал да го оставим на мира. И така докторът си отиде.

На следната вечер валеше пороен дъжд, който продължи до зори. Сутринта, като излязох, за да направя обичайната си разходка около къщата, видях, че прозорецът на господаря е отворен и се блъска от вятъра, а дъждът струеше право в стаята. „Не вярвам да е в леглото — рекох си аз, — тоя порой съвсем ще го измокри. Сигурно е станал или е излязъл. Но няма какво да му мисля — още сега ще отида да видя.“

Успях да отворя с друг ключ и се затичах да разтворя лампериените капаци на кревата, защото стаята беше празна. Бързо ги дръпнах встрани и надникнах вътре. Там видях господин Хийтклиф, изтегнат по гръб. Очите му ме гледаха тъй вторачено и страшно, че се сепнах; а след това сякаш се усмихна. Не можех да повярвам, че е умрял, но дъждът биеше по лицето и врата му, завивките бяха прогизнали и той лежеше неподвижен. Решетката на прозореца се блъскаше насам-натам и бе одрала едната му ръка, още опряна на рамката. По раздраната кожа нямаше кръв и като я пипнах с пръст, вече не можех да се съмнявам. Той бе мъртъв, вкочанен!

Затворих прозореца. Пригладих дългите му черни кичури, паднали на челото, после се опитах да склопя очите — да скрия, ако е възможно, тези ужасяващи, почти живи и ликуващи очи, преди друг да може да ги види. Но очите не се затваряха и сякаш се подиграваха на усилията ми. Полуразтворените му устни и острите му бели зъби също се присмиваха. Пак ме обзе страх и извиках Джоузеф.

Той най-после се дотътри и завайка, но решително отказа да се докосне до него.

— Дяволът му е отнесъл душата! — извика Джоузеф. — Нека му вземе и кожата, ако питате мен. Виж само как грозно се хили на смъртта! — И старикът се ухили на подбив. Помислих, че ще заподскача от радост край леглото. Той обаче внезапно стана сериозен, падна на колене и с вдигнати ръце отправи молитвена благодарност, че законният господар и неговият род ще встъпят отново в правата си.

Бях като замаяна от това страшно събитие и неволно се пренесох в миналото, обзета от потискаща тъга. Но бедният Хертън единствен бе дълбоко покрусен, макар и да бе най-онеправдан от всички. Той седя цяла нощ при покойника и горчиво плака. Стискаше му ръката, целуваше присмехулното и отблъскващо лице, което никой друг не искаше да погледне, и го оплакваше със скръб, каквато може да почувствува само едно великодушно сърце, макар и твърдо като калено желязо.

Господин Кенет не можа да определи от какво бе умрял господарят. Аз не му казах, че той не бе ял нищо от четири дена, за да не би да имаме неприятности. Впрочем и без това съм убедена, че не е гладувал нарочно — това бе последица, а не причина за неговата странна болест.

Погребахме го според волята му въпреки възмущението на селяните. Ърншоу и аз, клисарят и шестима мъже, които носеха ковчега, образувахме цялото шествие. Гробарите си тръгнаха веднага след като спуснаха ковчега. Ние почакахме, докато го заровят. С обляно в сълзи лице Хертън изсече зелени чимове и ги нареди върху пресния гроб. Сега той е изравнен като съседните гробове. Дано и господарят да е намерил покой като другите мъртъвци. Но ако запитате селяните, те всички биха се заклели в Светото писание, че духът му броди по земята. Някои казват, че са го виждали край черквата, в полето, даже в тоя дом. „Празни приказки“, ще кажете и вие като мен. Но оня старец край огнището в кухнята твърди, че през всяка дъждовна нощ, откак е умрял Хийтклиф, винаги виждал две такива привидения, когато надничал навън от прозореца на стаята си. А около преди месец и с мен се случи нещо странно. Бях тръгнала към „Тръшкрос Грейндж“ една вечер. Тъмно беше и се готвеше да гърми. На завоя при „Брулени хълмове“ срещнах малко момченце, подкарало една овца и две агнета пред себе си. То се бе разревало и аз помислих, че агнетата се дърпат и то не може да ги води.

— Какво има, момчето ми? — запитах го.

— Ей там, под скалата, е Хийтклиф с една жена — едва промълви то — и аз не смея да мина.

Нищо не видях, но понеже нито овцете, нито то искаха да вървят нататък, аз му казах да вземе долната пътека. Изглежда, че то бе видяло привиденията само във въображението си, мислейки непрестанно за това, което бе слушало да разправят близките и другарчетата му, като е минавало само през пустото поле. И все пак сега не ми е приятно да излизам навън по тъмно, а и не обичам да оставам сама в тая мрачна къща. Да, не мога да преодолея това чувство. Ще се радвам, когато те си излязат оттук и отидат в „Тръшкрос Грейндж“.

— Значи, ще се местят? — запитах я.

— Да — отвърна госпожа Дийн. — Ще се преместят, щом се оженят, а това ще стане навръх Нова година.

— А кой ще живее тук?

— Джоузеф ще пази къщата може би с някое момче, което да му прави компания. Ще живеят в кухнята, а всички други помещения ще бъдат заключени.

— За да витаят евентуално в тях духове, на които стаите ще се харесат — забелязах аз.

— Не, господин Локууд — рече Нели и поклати глава. — Вярвам, че мъртвите най-после са намерили покой, но човек не бива да се шегува с такива неща.

В тоя момент градинската порта се отвори — младите се връщаха от разходката си.

— Те поне от нищо не се боят — промълвих аз, като ги гледах през прозореца как се приближават. — Двамата заедно биха се опълчили против сатаната и всичките му пълчища.

Когато се спряха пред каменния праг и се извърнаха, за да хвърлят последен поглед към месеца или по-право да се погледнат при лунната светлина, отново почувствувах неудържимо желание да избягам от тях. Пъхнах нещо за спомен в ръката на госпожа Дийн, без да обръщам внимание на протестите й заради неучтивото ми държане и се измъкнах през кухнята тъкмо когато те отваряха входната врата. С това за малко щях да потвърдя опасенията на Джоузеф относно веселите приключения на госпожа Дийн. За щастие обаче приятният звън на една златна монета, която хвърлих в краката му, му подсказа, че има работа с почтен човек.

Удължих разходката си до в къщи, като се отбих към параклиса. Когато застанах край неговите стени, направи ми впечатление, че през тези седем месеца той продължаваше да се руши. Много прозорци със счупени стъкла зееха като тъмни дупки по стените и не една изместена керемида нащърбяваше правата линия на покрива. Те щяха да бъдат съборени една по една от първите есенни бури.

Потърсих и скоро намерих трите надгробни камъка по ската към полето. Средният бе посивял и полузакрит от изтравниче. Тоя на Едгар Линтон приличаше на него само по торфа и мъха, пролазил в основата му. Надгробният камък на Хийтклиф още бе чист.

Дълго седях край тях под тихото небе, гледах как нощните пеперуди прехвръкват над изтравничето и камбанките, вслушвах се в лекото шумолене на ветреца в тревата и се чудех дали нещо би могло да смути спокойния сън на тия, които почиват в земята.