Емили Бронте
Брулени хълмове (12)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

"Докато госпожица Линтон се разхождаше самотна в парка и градината, винаги мълчалива и почти винаги разплакана, брат й се затваряше при книгите си, които изобщо не отваряше. Струваше ми се, че го гложди смътната надежда Катрин да се разкае за поведението си и сама да слезе долу, за да иска извинение и да гледа да се сдобрят. Тя обаче упорито отказваше да се храни, изхождайки навярно от мисълта, че при всяко ядене Едгар се задушава от мъка заради отсъствието й и че само гордостта го възпира да не изтича и се хвърли в нозете й. Аз си гледах домашната работа, убедена, че в стените на „Тръшкрос Грейндж“ се намира само един разумен човек и че това бях аз. Почти не проявих състрадание към госпожицата, нито се опитвах да увещавам господарката си, а и не обръщах голямо внимание на въздишките на господаря, който жадуваше да чуе името на жена си, щом не можеше да чуе гласа й. Реших да оставя събитията да се развиват естествено и макар че това бе досадно бавен процес, накрая започнах да се радвам на първите бегли признаци на развръзка. Поне тъй ми се стори отначало.

На третия ден госпожа Линтон отключи вратата на стаята си и поиска да й донеса вода, понеже бе изпила тая в каната и стъкленицата, а също и купичка с каша, защото мислеше, че умира. Според мен, тая реч бе предназначена за ушите на Едгар. Не й вярвах и никому не споменах за тия нейни думи, но й занесох чай и малко препечен хляб. Тя пи и яде с охота, после отново потъна във възглавницата си, като притискаше ръце една в друга и пъшкаше.

— Ах, ще умра! — възкликна тя. — Ще умра, понеже никой не дава пет пари за мен. Съжалявам, че изядох това. — Малко по-късно я чух да мълви: „Не, няма да умра, той би се зарадвал, той въобще не ме обича — никога няма да му домъчнее за мен!“

— Искате ли нещо, госпожо? — запитах я, все още външно спокойна, въпреки смъртнобледото й лице и особеното й държане.

— Какво прави оня апатичен човек? — запита тя и отстрани гъстите заплетени къдри от посърналото си лице. — Да не е изпаднал в летаргия или пък е умрял?

— Нито едното, нито другото, ако говорите за господин Линтон — отвърнах аз. — Той е сравнително добре, макар че се занимава с книгите си малко повечко, отколкото би трябвало. Все с тях се занимава, понеже няма кой да му прави компания.

Нямаше да й говоря тъй, ако знаех истинското й положение, но не можех да се отърва от мисълта, че тя донякъде симулира разстройството си.

— С книгите си! — възкликна тя смаяна. — А аз умирам и съм в гроба с единия крак! Боже мой, знае ли той колко съм се променила? — продължи тя, като се взираше в образа си в окаченото на другата стена огледало. — Това ли е Катрин Линтон? Той мисли, че съм само сърдита или може би че се преструвам. Не може ли да го уведомиш, че работата е съвсем сериозна? Нели, ако не е много късно, щом разбера какви са истинските му чувства, ще избера едно от двете — или веднага ще умра от глад (това би било наказание само ако той има сърце), или ще оздравея и ще напусна тая местност. Истината ли ми казваш за него сега? Внимавай! Възможно ли е той дотолкова да нехае за живота ми?

— Не, госпожо — отвърнах аз. — Господарят изобщо не знае, че имате нервно разстройство и, разбира се, не се бои, че ще се оставите да умрете от глад.

— Тъй ли мислиш? Не може ли да му кажеш, че ще умра? — отвърна тя. — Убеди го в това! Говори от свое име. Кажи, че си убедена, че ще умра!

— Забравяте, госпожо Линтон — възразих аз, — че приехте с охота малко храна тая вечер, а утре ще забележите благотворното й въздействие.

— Само да знаех, че това ще го убие — прекъсна ме тя, — щях веднага да туря край на живота си! Нито за миг не затворих очи през тия три ужасни нощи и как се измъчвах! Имах видения, Нели! Но вече почва да ми се струва, че ти не ме обичаш. Странно наистина! Мислех си, че макар всички да ме мразят и презират, те не могат да не ме обичат. А за няколко часа те всички се превърнаха в мои врагове. Всички, сигурна съм в това, всички тук. Колко е тъжно да дочакаш смъртта, заобиколена от техните студени лица! Ужасена от гледката, Изабела се бои да влезе в стаята — страшно би било да гледаш как умира Катрин! И Едгар, застанал тържествено наблизо, за да дочака края, а после отправящ благодарствена молитва към бога, загдето е възвърнал спокойствието в неговия дом. След това ще се върне при книгите си! В името на всички живи хора, сред книгите ли му е мястото, когато аз умирам?

Тя не можеше да понася втълпената й от мене мисъл за философското примирение на господин Линтон. Докато се мяташе на всички страни, трескавото й блуждаене стигна до лудост. Тя разкъса възглавницата със зъби, после се изправи, цялата в огън, и поиска да отворя прозореца. Беше посред зима и аз не се съгласих, понеже духаше силен вятър откъм североизток. Както променливите изрази на лицето й, следващи бързо един подир друг, така и промените в настроението й започнаха страшно да ме плашат и ми напомниха предишната й болест, а също и нареждането на лекаря да не я дразним. Само преди минута тя буйствуваше. Сега, облегнала се на една ръка и незабелязала отказа ми да й се подчиня, тя сякаш изпитваше детинско удоволствие да извлича перата от дупките на възглавницата и да ги нарежда на чаршафа по различната им големина. Блуждаещият й ум се бе насочил към други представи.

— Това е от мисирка — прошепна тя на себе си, — онова е от дива патица, а пък ей това е от гълъб. Ах, сложили са гълъбово перо във възглавницата — никак не е чудно, че не можах да умра! Дано не забравя да го хвърля на пода, когато си легна. А ето едно от блатен петел, а това пък — бих го познала между хиляди други — е от папуняк. Мила птичка, която кръжеше над главите ни в средата на пустото поле. Тя искаше да се добере до гнездото си, защото облаците бяха спрели по билата на хълмовете и тя усещаше, че иде дъжд. Това перо бе намерено в полето — птичката не бе застреляна. Видяхме гнездото й през зимата, пълно с малки скелети. Хийтклиф бе поставил капан над него и възрастните птици вече не дойдоха. След тая случка го накарах да обещае никога да не стреля по папуняци и той не стреляше по тях. Ах, има и други! Да не е застрелял папуняците ми, Нели? Има ли червени между тях? Дай да видя.

— Стига с тая бебешка игра! — прекъснах я, като издърпах възглавницата от ръцете й и я обърнах с дупките към дюшека, защото тя изтребваше съдържанието й с цели шепи. — Легнете и си затворете очите. Та вие бълнувате! Ей, че безпорядък! Пухът хвърчи наоколо като снежинки.

Тръгнах да ги събирам навред по стаята.

— Виждам стара жена в тебе, Нели — продължи тя като в унес. — Имаш сиви коси и раменете ти са прегърбени. Това легло е самодивската пещера под Пенистън Крег и ти събираш стрелите на горските джуджета, за да нараниш нашите юници, а дойда ли наблизо, преструваш се, че това са кичури вълна. Ето на какво ще заприличаш след петдесет години. Зная, че сега не си такава. Не бълнувам. Лъжеш се, ако мислиш, че бълнувам, защото иначе би трябвало да ми се струва, че ти наистина си оная стара съсухрена вещица и че аз съм под Пенистън Крег; а съзнавам, че е нощ сега и че на масата има две свещи, които карат тъмният шкаф да блести като чер кехлибар.

— Тъмният шкаф? Че къде е той? — запитах я. Вие бълнувате!

— Той е до стената, гдето си стои открай време — отвърна тя. — Наистина изглежда особен. Виждам в него някакво лице!

— В стаята нито има шкаф, нито пък някога е имало — забелязах аз, като седнах на мястото си и подгънах пердето, за да мога да я наблюдавам.

— А ти не виждаш ли онова лице? — запита тя и се вгледа втренчено в огледалото.

Каквото и да казвах, не можах да я накарам да разбере, че това беше нейното собствено лице, затова станах и го покрих с един шал.

— То и сега е там, зад него — продължи тя с разтревожен глас. — Даже трепна. Кой ли е? Дано да не излезе, когато си отидеш. Ах, Нели, духове витаят в стаята! Страх ме е да остана сама!

Взех ръката й в моята и й казах да се овладее, защото тя цялата започна да се тресе и не искаше да откъсне поглед от огледалото.

— Никой не се крие там! — упорствувах аз. — Това бяхте вие, госпожо Линтон. До преди малко знаехте това.

— Значи, аз! — уплашено рече тя. — И часовникът тъкмо бие дванадесет! Значи, е вярно! Но това е страшно!

Тя сграбчи с пръсти покривките и закри с тях очи. Опитах се да се измъкна към вратата с намерение да извикам съпруга й, но един пронизителен писък ме върна назад. Шалът бе паднал от рамката на огледалото.

— Но какво има, за бога? — извиках аз. — Кой се държи като страхливец сега? Хайде, съвземете се! Това е огледалото, госпожо Линтон, огледалото е и вие виждате себе си в него, а ето ме и мене, застанала до вас.

Трепереща и смаяна, тя ме държеше здраво, но ужасът, който бе изписан по лицето й, постепенно изчезна. Бледото й лице пламна от срам.

— Боже мой, мислех, че съм си в къщи — рече тя и въздъхна. — Стори ми се, че лежа в стаята си в „Брулени хълмове“. Понеже съм отслабнала, умът ми се разбърка и неволно изпищях. Не говори, но остани при мене. Много ме е страх да заспя. Сънищата ми ме плашат и ужасяват!

— Няма да е лошо добре да се наспите, госпожо — отвърнах аз, — и дано тези страдания ви накарат друг път да не се опитвате да умрете от глад.

— Ах, да можех да бъда в някогашното си легло в старата къща! — продължи тя с горчивина, като кършеше ръце. — И оня вятър да ечи в елите край решетките на прозореца. Нека ме лъхне малко — той иде право от полето, — остави ме веднъж да вдъхна тоя вятър!

Отворих нашироко рамките на прозореца и ги държах тъй няколко секунди, за да я умиря. Студеният вятър нахлу в стаята. Затворих прозореца и се върнах на мястото си. Сега тя лежеше спокойно, но лицето й бе обляно в сълзи. Физическото изтощение бе сразило нейния дух. Нашата буйна Катрин бе заприличала на хленчещо дете.

— Колко време мина, откак се затворих тук? — попита тя, съвземайки се неочаквано.

— Беше привечер в понеделник — отвърнах аз, — а сега е четвъртък през нощта или по-скоро в утрото на петъка.

— Как! Същата седмица? — възкликна тя. — Само толкова малко време?

— Достатъчно дълго, ако човек живее само със студена вода и лошо настроение — забелязах аз.

— Наистина, струва ми се, че са минали дълги, дълги часове — колебливо промълви тя. — Трябва да е минало повече време. Спомням си, че бях в гостната, след като те се скараха, че Едгар ме предизвикваше жестоко и че се втурнах отчаяно в тази стая. Още щом затворих вратата, обви ме пълен мрак и паднах на пода. Не можах да обясня на Едгар колко уверена бях, че ще припадна или че ще полудея, ако той продължава да ме дразни. Не можах да овладея нито езика, нито мислите си, а и той може би не подозираше в какво страшно състояние се намирах — едва можах да се опомня, за да се опитам да избягам от него и от гласа му. Когато се съвзех и почнах отново да чувам и виждам, вече се зазоряваше. Нели, ще ти каже какво мислех, ще ти кажа каква мисъл постоянно ми се натрапваше в главата, докато накрая почнах да се боя за разсъдъка си. Тъй, както бях легнала, опряла глава в крака на масата и едва разграничавайки сивия квадрат на прозореца, аз помислих, че съм затворена в леглото си с дъбовите ламперии в къщи и че сърцето ми се разкъсва от някаква голяма мъка, но каква — не можех да си спомня, когато дойдох на себе си. Замислих се и се мъчех да открия каква бе тая мъка, но най-страшното бе, че изведнъж не можах да си спомня нищичко за последните седем години от живота си! Да, не можех да си спомня, че тия години изобщо са дошли и отминали. Бях дете; току-що бяха погребали баща ми и мъката ми се дължеше на раздялата ми с Хийтклиф, наложена по заповед на Хиндли. За първи път ме оставиха да спя сама и като се събудих от една дрямка, след като бях прекарала цялата нощ в плач, вдигнах ръка, за да разтворя капаците на леглото. Ръката ми се удари в горния край на масата! Прекарах длан по килима и тогава паметта ми изведнъж се възвърна. Доскорошните ми мъки се превърнаха в отчаяние. Не мога да обясня защо се чувствувах тъй ужасно нещастна. Трябва да е било временно разстройство на разума, защото едва ли имаше някаква причина. Но да предположим, че на дванадесет години съм била прокудена насила от „Брулени хълмове“ и откъсната от близките ми — от Хийтклиф, който бе целият смисъл на живота ми по това време — и че съм била превърната изведнъж в госпожа Линтон, господарката на „Тръшкрос Грейндж“ и съпруга на един непознат човек, за да бъда изгнаница и отшелница занапред от всичко, което се заключаваше в предишния ми свят, тогава ще имаш съвсем малка представа за дълбоката бездна, в която тънех! Колкото и да клатиш глава, Нели, ти допринесе за моето объркване. Трябваше да говориш на Едгар, наистина трябваше да му говориш и да го принудиш да ме остави на мира. Ах, цялата горя! Тъй ми се иска да съм навън, на открито. Да можех отново да съм малко момиче, полудиво, дръзко и свободно, и да се смея на болките и мъките, а не да подлудявам от тях! Защо съм тъй променена? Защо кипва тъй страшно кръвта ми само от няколко думи? Сигурна съм, че пак ще дойда на себе си, стига да можех веднъж поне да бъда отново сред ригана, който расте по ония хълмове. Пак разтвори широко прозореца — сложи куките, за да стои отворен. Хайде, бързо! Но защо не се помръдваш?

— Защото не искам да стана причина да умрете от студ — отвърнах аз.

— Искаш да кажеш, че не желаеш да ми дадеш възможност да живея — рече тя намусено. — Впрочем още не съм безпомощна. Сама ще го отворя.

И като се изплъзна от леглото, преди да мога да я спра, тя прекоси стаята с много несигурна походка, разтвори прозореца и се наведе навън, нехайна към студения въздух, който пронизваше раменете й като с нож. Почнах да я увещавам, а накрая се опитах да я принудя насила да се отдръпне, но скоро разбрах, че поради бълнуването нейната сила далече превъзхожда моята (тя наистина бълнуваше, в което се уверих от по-нататъшните й приказки и действия). Нямаше луна и всичко под нас тънеше в мъглява тъма. Нито една светлинка не проблясваше от близките и далечни къщи — всички бяха отдавна заспали, — а светлините на „Брулени хълмове“ изобщо не можеха да се видят и все пак тя твърдеше, че виждала техния блясък.

— Погледни! — с жар възкликна тя. — Ето стаята ми и свещта гори в нея, и дървото се люлее пред прозореца, а другата свещ свети в мансардната стаичка на Джоузеф. Той седи до късно, нали? Чака да се върна, та да заключи портата. Има много да чака! Пътят е тежък и ще го измина с тъжно сърце; и трябва да минем край параклиса на Гимъртън, за да извървим тоя път! Често сме се престрашавали пред духовете, които витаят край параклиса, често сме се предизвикали взаимно да застанем между гробовете и да призовем духовете да дойдат. Но Хийтклиф, ако те предизвикам сега, ще се осмелиш ли да го направиш? Ако се опиташ, аз ще те задържа. Няма да лежа там сама. Може да ме заровят три метра под земята и да съборят църквата върху ми, но няма да се успокоя, докато и ти не дойдеш при мен. Никога няма да се успокоя!

Тя замлъкна, после продължи със странна усмивка:

— Той обмисля въпроса; по-склонен е аз да дойда при него! Тогава намери път — не през ония гробища. Бавиш се! Бъди доволен; ти винаги ме следваше.

Като разбрах колко безсмислено е да споря с нея в това й умопомрачено състояние, аз се замислих как да взема нещо и да я наметна, без да я пусна (защото не можех спокойно да я оставя сама край отворения прозорец), когато за мой най-голям ужас чух как тракна дръжката на вратата и господин Линтон влезе в стаята. Той тъкмо бе напуснал библиотеката и на минаване през коридора дочул гласовете ни, а страхът или любопитството го подтикнали да узнае защо разговаряме в такъв късен час.

— Ах, господине! — възкликнах аз и възпрях вика, застинал на устните му при гледката, която се откри пред него, а също и поради ледения въздух в стаята. — Нещастната ми господарка е болна и се оказа по-силна от мен. Никак не мога да се справя с нея. Елате, моля, и я накарайте да си легне. Забравете гнева си, защото човек трудно може да я накара да направи нещо, което не й е по вкуса.

— Катрин болна? — извика той и тръгна бързо към нас. — Затвори прозореца, Елен! Катрин! Но…

Той млъкна. Изнуреният вид на госпожа Линтон го вцепени и той само поглеждаше ту мен, ту нея, слисан и ужасен.

— Вече три дни се измъчва тук — продължих аз — почти без да хапне нещо и без да се оплаква. Не пускаше никого в стаята си до тая вечер, та не можехме да ви уведомим за нейното състояние, понеже и ние самите нямахме представа за това. Не е сериозно.

Почувствувах колко глуповато звучат обясненията ми. Господарят се навъси.

— Не е сериозно, значи, Елен Дийн? — строго рече той. — Ще ми дадеш по-точна сметка защо съм бил държан в неведение за това!

Той прегърна жена си и се вгледа в нея с измъчени очи. Изпървом в блуждаещия й поглед не личеше, че го е познала. Все пак тя не бълнуваше непрестанно — като спря да съзерцава тъмата навън, постепенно насочи вниманието си към него и разбра кой я държи в ръцете си.

— Ах, ето че дойде, Едгар Линтон! — каза тя гневно възбудена. — Ти си едно от ония неща, които са винаги налице, когато човек има най-малка нужда от тях, а когато те търсят, все те няма! Навярно сега ще чуя цял куп оплаквания — виждам, че се готвиш… но те няма да ме избавят от тесния ми дом ей там отвъд, в който трябва да отида, преди да отмине пролетта! Ей го къде е — не при Линтоновци, забележи това, не под покрива на параклиса, а навън, на открито, с надгробен камък; колкото до тебе, все ми е едно дали ще отидеш при тях, или ще дойдеш при мен!

— Катрин, какво направи ти! — подзе господарят. — Нищо ли не съм вече за тебе? Нима обичаш оня негодник Хийт…

— Тихо! — възкликна госпожа Линтон. — Веднага млъкни! Само да споменеш това име и веднага ще приключа въпроса с един скок от прозореца! Можеш да притежаваш това, което държиш в ръцете си, но душата ми ще бъде на върха на оня хълм, преди да ме докоснеш отново. Не те искам, Едгар. Мина времето, когато те исках. Върни се при книгите си. Доволна съм, че имаш някаква утеха, защото всичките ми чувства към тебе се изпариха.

— Умът й блуждае, господине — намесих се аз. — Все глупости говори тая вечер, но при добри грижи и пълно спокойствие тя ще се съвземе. Ще трябва да внимаваме занапред и да не я ядосваме.

— Не желая други съвети от тебе — отвърна господин Линтон. — Ти познаваш характера на господарката си и ме подтикна да я тревожа. И да не ми намекнеш дори в какво положение се е намирала тя през последните три дни! Това е безсърдечно! Цели месеци на боледуване не биха могли да предизвикат такава промяна у нея!

Започнах да се оправдавам, понеже считах, че не е право да те обвиняват за нечии глупави капризи.

— Знаех, че госпожа Линтон има своеволен и деспотичен характер — рекох аз, — но не знаех, че искате да поощрявате буйния й нрав. Не знаех, че трябва да си затварям очите пред господин Хийтклиф, за да й угодя. Изпълних дълга си на вярна прислужница, като ви осведомих, а и заплатата ми е заплата на вярна прислужница! Както и да е, това ще ме научи да бъда по-внимателна занапред. Тогава ще можете сам да се осведомявате.

— Елен Дийн — отвърна той, — следващия път, когато ми донесете някаква клюка, ще напуснете службата.

— С други думи, господин Линтон, вие предпочитате нищо да не знаете за това, нали? — отвърнах аз. — Хийтклиф има съгласието ви да идва и ухажва госпожицата и да влиза при всеки сгоден случай, когато ви няма, за да настройва господарката срещу вас!

Колкото и да беше замаяна Катрин, умът й бе достатъчно буден, за да разбере разговора ни.

— Ах! Нели била предателка! — възбудено възкликна тя. — Нели е моята потайна неприятелка! Вещице такава! Значи, наистина събираш стрелите на горските джуджета, за да ни напакостиш! Пусни ме и ще й дам да разбере. Ще я накарам с писък да се откаже от думите си.

Гняв на луд човек тлееше под веждите й. Тя направи отчаяни усилия да се освободи от прегръдката на Линтон. Никак не ми се искаше да дочакам това и като реших да потърся лекарска помощ на своя отговорност, излязох от стаята.

На минаване през градината, за да стигна до пътя — там, гдето е забита в стената една кука за връзване на кон, — видях нещо бяло да се движи насам-натам, тласкано не от вятъра, а очевидно от друга действуваща сила. Макар и да бързах, спрях се да го разгледам, за да не остана завинаги с впечатлението, че то е някакво същество от другия свят. Изненадата и недоумението ми нямаха край, като открих по-скоро чрез пипане, отколкото с поглед Фани, кученцето на госпожица Изабела. Бяха го провесили с една носна кърпа и то вече береше душа. Бързо освободих малкото животно и го прехвърлих в градината. Бях го видяла да се качва горе подир господарката си, когато тя отиваше да си легне, и много се зачудих как е могло да излезе навън и кой злонамерен човек бе постъпил тъй с него. Стори ми се, докато отвързвах възела на примката, че чух на няколко пъти галоп на конски копита да отеква на известно разстояние, но толкова много неща се въртяха в главата ми, че почти не обърнах внимание на това обстоятелство, макар да беше твърде странно да чуеш звук от конски копита на такова място към два часа през нощта.

За щастие господин Кенет тъкмо излизаше от дома си, за да прегледа един пациент в селото, когато влязох в улицата и моят разказ за болестта на Катрин Линтон го накара веднага да тръгне с мен. Той беше простоват и грубичък човек и не направи опит да скрие, че Катрин едва ли ще оживее след този втори пристъп, ако не изпълнява наставленията му с по-голямо покорство, отколкото преди.

— Нели Дийн — рече той, — все ми се струва, че има и някаква друга причина за това. Какво става в „Тръшкрос Грейндж“? До нас достигат странни вести. Едно здраво и пъргаво момиче като Катрин не може да се разболее от някаква дреболия, а и тоя вид хора не би трябвало да се поболяват така. Не е лека работа да ги лекуваш от треска и други подобни заболявания. Как започна това?

— Господарят ще ви осведоми — отвърнах аз, — но вие познавате буйния нрав на Ърншоувци, а госпожа Линтон бие всички в това отношение. Мога да кажа само това: всичко започна с една свада. Тя получи някакъв пристъп в изблик на силен гняв. Тъй поне разправя, защото побягна в разгара на разпрата и се заключи в стаята си. Впоследствие отказа да се храни, а сега ту бълнува, ту седи в унес. Познава лицата, които я окръжават, но не може да се отърси от всевъзможни странни идеи и мисли.

— Господин Линтон навярно много съжалява, нали? — запита Кенет.

— Да съжалява? Сърцето му ще се пръсне, ако се случи нещо — отвърнах аз. — Не бива да го сплашвате повече, отколкото е необходимо.

— Впрочем казах му да внимава — рече събеседникът ми — и сега трябва да плаща, загдето е пренебрегнал предупрежденията ми. Дружи ли напоследък с господин Хийтклиф?

— Хийтклиф идва често в „Тръшкрос Грейндж“ — рекох в отговор, — но по-скоро защото госпожата го е познавала още като момче, отколкото поради желанието на господаря да общува с него. Засега няма защо да си прави труда да ни посещава поради известни дръзки стремления, които прояви спрямо госпожица Линтон. Не ми се вярва да го приемат отново.

— А госпожица Линтон обръща ли му гръб? — бе следващият му въпрос.

— Не съм нейна довереница — отвърнах накратко, не желаейки да разисквам тая тема.

— Е, да, тя е хитруша — забеляза той и поклати глава. — Никак не се издава. Но наистина е глупачка. Знам от достоверно място, че миналата нощ (и хубава нощ беше) тя и Хийтклиф са се разхождали повече от два часа в градината зад къщата ви и че той я увещавал да не се прибира вътре, а чисто и просто да яхне коня му и да побегне с него. Моят осведомител ми каза, че тя могла да го разубеди само като дала честна дума да бъде готова за това при следната им среща. Той не чул кога е трябвало да стане тая среща, но вие кажете на господин Линтон да си отваря очите.

Тази новина ми докара нови страхове. Изпреварих Кенет и преминах тичешком по-голямата част от пътя към къщи. Малкото кученце все още джафкаше в градината. Поспрях за минута да му отворя вратата, но вместо да се запъти към входната врата на къщата, то търчеше нагоре и надолу, душейки тревата, и щеше да избяга на пътя, ако не бях го хванала и вкарала вътре. Подозренията ми се потвърдиха, като се изкачих в стаята на Изабела. Тя беше празна. Ако бях избързала с няколко часа, болестта на госпожа Линтон можеше да спре необмислената й постъпка. Но какво можеше да се направи сега? Имаше известна, макар и много малка вероятност да бъдат настигнати, ако тръгнех веднага по дирите им. Обаче аз не можех да ги преследвам, а и не смеех да вдигна на крак цялото семейство и да предизвикам суматоха в къщата, камо ли да разкрия работата на господаря, който сега бе изцяло погълнат от сполетялата го беда и нямаше да може да понесе второто нещастие. Не виждах друг изход, освен да мълча и да оставя работите да се развиват от само себе си, и тъй като Кенет бе дошъл, аз отидох да съобщя за пристигането му, едва прикривайки вълнението си, Катрин спеше неспокойно. Съпругът й бе успял да уталожи яростта й. В момента той бе надвесен над възглавницата й и наблюдаваше всяка сянка и всяка промяна в болезнено изразителните й черти.

Като прегледа болната, лекарят изрази надежда, че болестта й ще приключи благоприятно, стига да можем да запазим пълно и постоянно спокойствие около нея. На мен той каза, че не било толкова вероятно тя да умре, а да загуби завинаги разума си.

Тая вечер не склопих очи, а и господин Линтон не заспа. Впрочем, и двамата не си легнахме, а и всички слуги бяха на крак дълго преди обичайния час. Те се движеха с тихи стъпки и си шепнеха, като се срещаха из къщата. Всички вършеха нещо, с изключение на госпожица Изабела, и хората започнаха да подмятат, че твърде дълбоко спяла тя. Брат й също запита дали е станала. Той очакваше с нетърпение появата й и се чувствуваше засегнат, че не проявява по-голямо безпокойство за етърва си. Треперех от страх да не би да ме изпратят да я повикам, но не на мен се падна неприятната задача да оповестя бягството й. Една от прислужничките, неразумно девойче, което изпратили с някаква бърза поръчка в Гимъртън, дотърча горе задъхана и зяпнала от изненада. Тя се втурна в стаята и извика:

— Ах, божке, божичко! Какво ли друго ще се случи! Господарю, господарю, нашата госпожица…

— Престани да викаш! — троснато я прекъснах, ядосана от врявата, която вдигаше.

— Говори по-тихо, Мери — рече господарят. — Какво има? Какво й е на госпожицата?

— Избягала е, избягала е! Оня Хийтклиф е избягал с нея! — задъхано отвърна момичето.

— Това не е вярно! — възкликна Линтон и възбудено се изправи. — Не може да бъде! Как можа да ти дойде на ума такава мисъл? Елен Дийн, иди да я потърсиш. Това е невероятно. Просто не може да бъде.

Като рече това, той отведе момичето към вратата и повторно настоя да узнае основанията й за това твърдение.

— По пътя срещнах момъка, който ни носи млякото — подзе тя, едва говорейки от вълнение, — и той попита дали си нямаме неприятности в „Тръшкрос Грейндж“. Мислех, че говори за болестта на госпожата и затова казах, че е така. Тогава той рече: „Някой трябва да е тръгнал по дирите им, нали?! Вторачих се в него. Той разбра, че нищо не зная и каза, че малко след полунощ един господин и една дама спрели пред работилницата на един подковач на две мили извън Гимъртън, за да стегне подковите на конете им и че дъщерята на подковача станала от леглото, за да види кои са тия хора. Веднага познала и двамата. И тя видяла човека — бил Хийтклиф, сигурна била в това, а и никой не би могъл да го сметне за друг — да поставя една златна лира в ръката на баща й за сметката.

Дамата била загърнала лицето си с воал, но като поискала глътка вода, той паднал, докато тя пиела, и момичето съвсем ясно видяло лицето й. Хийтклиф държал юздите на двата коня, като продължили да яздят нататък. Те дали гръб на селото и препускали толкова бързо, колкото било възможно по тия лоши пътища. Момичето не казало нищо на баща си, но още тая заран разправило историята на всички в Гимъртън.

Изтичах и надникнах, тъй, колкото да се каже, в стаята на Изабела, после се върнах и потвърдих казаното от момичето. Господин Линтон бе заел мястото си край леглото. Като ме чу да влизам, той вдигна очи, прочете истината в смутения ми вид и пак сведе поглед, без да даде някакво нареждане и да каже дори дума.

— Трябва ли да вземем някакви мерки, за да я настигнем и върнем обратно? — запитах го. — Как да постъпим?

— Тя е отишла по своя собствена воля — отвърна господарят. — Нейно право е да върви, ако това й е по волята. Не ме безпокойте повече за нея. Занапред тя ми е сестра само по име — не защото се отказвам от нея, а защото тя се отказа от мен.

Това бе всичко, което той каза по въпроса. След това не запита нито веднъж за нея и изобщо не я спомена по един или друг начин освен когато ми заръча да изпратя ония вещи, които бяха лично нейни, Щом узная къде се намира новият й дом.“