Емили Бронте
Брулени хълмове (14)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

„Щом прочетох посланието, отидох при господаря и го уведомих, че сестра му е пристигнала в «Брулени хълмове» и ми е изпратила писмо, в което изразява скръбта си за заболяването на госпожа Линтон и горещото си желание да го види, а също и надеждата, че той ще й изпрати чрез мен някакъв знак за прошка в най-скоро време.

— Прошка! — рече Линтон. — Няма за какво да й прощавам, Елен. Ако искаш, можеш да отидеш следобед в «Брулени хълмове» и да кажеш, че не съм ядосан, но че съжалявам, загдето я загубих, и то понеже изобщо не мога да си представя, че тя ще бъде щастлива. Обаче не може и дума да става да отида и да я видя. Разделени сме навеки и ако тя наистина желае да ми достави удоволствие, нека склони негодникът, за когото се е омъжила, да напусне тоя край.

— А няма ли да й драснете една малка бележчица, господине? — запитах го с умолителен глас.

— Не — отвърна той, — това е излишно. Връзките ми със семейството на Хийтклиф ще бъдат толкова слаби, колкото и неговите с моето. Изобщо няма да поддържам връзки с тях.

Студенината на господин Едгар ме хвърли в дълбоко униние и още на излизане от «Тръшкрос Грейндж» аз почнах да си блъскам главата и да се чудя как да сложа повече сърдечност в думите му, когато ги повторя там, и как да смекча отказа му да напише дори няколко реда на Изабела. Струва ми се, че тя ме е чакала още от сутринта. Видях я да поглежда през решетката на прозореца, когато тръгнах нагоре по широката пътека на градината, и й кимнах с глава, но тя се отдръпна назад, сякаш се боеше да не я забележат. Влязох, без да чукам. Никога не съм виждала по-мрачно и безрадостно място от това, което сега представляваше някога тъй веселата къща. Трябва да призная, че ако бях на мястото на младата жена, щях поне да почистя огнището и да избърша праха от масите. Тя обаче вече носеше отпечатъка на немарливостта, която се ширеше в тоя дом и я окръжаваше отвред. Хубавото й лице беше бледо и равнодушно, а косата й не беше накъдрена — едни от буклите висяха отпуснато надолу, а други бяха нехайно навити около главата й. Тя вероятно не беше оправила роклята си от прежната вечер. Хиндли не беше там. Хийтклиф седеше до масата и прелистваше някакви книжа в портфейла си, но като ме видя, стана, приятелски ме запита как се чувствувам и ме покани да седна. Само той изглеждаше приличен в тая къща и ми се стори, че никога не е изглеждал по-добре. Обстоятелствата бяха изменили дотолкова положението на двамата, че някой непознат би останал с впечатлението, че той е роден и възпитан като джентлемен, а жена му е същинска повлекана. Тя бързо пристъпи напред, за да ме посрещне, и протегна ръка, за да вземе очакваното писмо. Поклатих глава. Тя не можа да разбере намека и тръгна подир мен до един бюфет, гдето отидох да оставя шапката си, после тихо и настойчиво ме замоли веднага да й предам това, което бях донесла. Хийтклиф отгатна какво значеха тия нейни маневри и рече:

— Ако носите нещо за Изабела, Нели, в което не се съмнявам, то дайте й го. Няма защо да го пазите в тайна. Няма тайни между мен и нея.

— Не, нищо не нося — отвърнах, намирайки за най-добре да кажа истината още в самото начало. — Моят господар ми заръча да кажа на сестра му, че засега тя не трябва да очаква писмо от него, нито пък, че той ще я посети. Той ви изпраща поздравите си, госпожо, а също и пожелания за щастие и прошка за скръбта, която му причинихте, но мисли, че след станалото ще трябва да се прекъснат връзките между двете семейства, тъй като нищо добро не би произлязло от тяхното поддържане.

Устните на госпожа Хийтклиф леко затрепераха и тя се върна на мястото си при прозореца. Съпругът й застана край огнището, близо до мен, и почна да ме разпитва за Катрин. Разправих му толкова за болестта й, колкото считах за уместно, но след като ме подложи на подробен разпит, той изтръгна от мен почти всички подробности, свързани със заболяването й. Обвиних я, както й се падаше, че сама си е навлякла тая беля, и завърших с надеждата, че той ще последва примера на господин Линтон и ще избягва да се меси занапред в семейния им живот, за добро или за зло.

— Госпожа Линтон тъкмо се съвзема сега — подзех аз. — Тя никога няма да бъде отново, каквато беше преди, но животът й е спасен, и ако наистина държите на нея, ще избягвате да се изпречвате отново на пътя й и дори ще се махнете от тоя край. Ще ви кажа при това, за да не съжалявате за постъпката си, че сега Катрин Линтон прилича на предишната ви приятелка Катрин Ърншоу толкова, колкото и аз приличам на тая млада дама. Видът й много се е променил, а характерът й още повече, и човекът, който е заставен по необходимост да бъде неин другар, ще може й занапред да храни същите чувства към нея само като си спомня каква бе тя някога, а също и от човещина и чувство на дълг.

— Това е напълно възможно — забеляза Хийтклиф, мъчейки се да изглежда спокоен. — Напълно възможно е господарят ви да няма на какво друго да се обляга освен на човещина и чувство на дълг. Но нима си въобразявате, че ще оставя Катрин на неговото чувство на дълг и на неговата човещина? И нима можете да сравнявате чувствата ми към Катрин с неговите? Преди да напуснете тая къща, ще трябва да изтръгна обещание от вас, че ще ми уредите една среща с нея. Аз непременно ще я видя, със или без съгласието ви! Какво ще кажете?

— Казвам, господин Хийтклиф — отвърнах аз, — че не трябва да я виждате. Никога няма да я видите с моя помощ. Още една среща между вас, и господарят съвсем ще я убие.

— С ваша помощ това би могло да се избегне — продължи той. — Ако пък има опасност да се случи подобно нещо и ако той стане причина да отежни живота й макар и само с още една неприятност, тогава, струва ми се, ще бъда напълно оправдан да отида до крайности. Бих искал да сте достатъчно искрена и да ми кажете дали Катрин ще тъгува много по него. Страхът, че тя би тъгувала, ме възпира. Тъкмо в това ще видите разликата между моите и неговите чувства: ако той бе на моето място, а аз на неговото, никога не бих вдигнал ръка срещу му: макар омразата ми към него да отравя целия ми живот. Може да не ви се вярва — това си е ваша работа. Никога не бих му забранил да я вижда дотогава, докато тя желае това. От момента, когато тя престане да държи на него, аз бих изтръгнал сърцето от гърдите му и бих изпил кръвта му! Но дотогава — и ако не ми вярвате, значи, че не ме познавате, — дотогава бих умирал малко по малко и капка по капка, но не бих докоснал нито косъм от главата му!

— И все пак — прекъснах го аз — съвсем не ви е грижа да опропастите надеждите за нейното оздравяване, като я накарате да си спомни за вас, когато почти ви е забравила, и като й причините нова буря от раздори и злочестини.

— Струва ви се, че тя почти ме е забравила — рече той. — Ех, Нели, вие знаете, че не ме е забравила! Знаете не по-зле от мен, че на всяка мисъл за него тя има хиляда за мен! Подобна мисъл се бе загнездила в главата ми в най-тежкия период на живота ми. Тя ме преследваше при завръщането ми в тоя край миналото лято, но само нейните собствени думи биха могли да ме накарат отново да повярвам това. И тогава Линтон не би имал никакво значение, нито Хиндли, нито всички сънища и мечти, които съм имал. Две думи биха очертали бъдещето ми — смърт и ад. Загубя ли я, животът ми би се превърнал в ад. Впрочем същински глупак бях да помисля и за миг, че тя държи повече на Линтон, отколкото на мен. Дори и да я обича с цялата сила, на която е способно жалкото му същество, той не би могъл да я обича за осемдесет години толкова, колкото аз бих я обичал за един ден. А и сърцето на Катрин е също тъй дълбоко като моето: морето по-лесно би се вместило в това корито, отколкото цялата й любов да бъде обсебена от него! Празна работа! Тя едва ли държи на него повече, отколкото на кучето или коня си. Не му е дадено да бъде обичан като мен. Как може да обича в него онова, което му липсва?

— Катрин и Едгар са много привързани един към друг, както изобщо могат да бъдат привързани двама души — заяви изведнъж Изабела възбудено. — Никой няма право да говори по тоя начин и аз няма мълчаливо да търпя да подценяват брат ми!

— Брат ти страшно много обича и тебе, нали? — презрително забеляза Хийтклиф. — С изненадваща готовност те оставя да се справяш сама в света.

— Той не знае колко страдам — отвърна тя. — Не му казах това.

— Значи, все пак си му казала нещо. Писа ли му?

— Да, за да му кажа, че съм се омъжила. Ти видя бележката.

— И нищо друго оттогава?

— Не.

— Младата ми господарка изглежда много по-зле, откак се е омъжила — забелязах аз. — Явно е, че някой не я обича достатъчно. Лесно се досещам кой е тоя човек, но може би не би трябвало да кажа името му.

— Аз предполагам, че тя самата не обича себе си — рече Хийтклиф. — Постепенно се превръща в същинска повлекана! Много рано й омръзна да се опитва да ми хареса. Едва ли ще повярвате, но още на другия ден след сватбата тя вече плачеше и искаше да се върне в къщи. Впрочем, както не е прекалено придирчива, тая къща ще й прилича, а пък аз ще се погрижа да не ме позори, като се мярка навън.

— И все пак, господине — отвърнах, — надявам се, ще държите сметка на обстоятелството, че госпожа Хийтклиф е свикнала да се грижат за нея и че е била отгледана като единствена дъщеря, обслужвана с готовност от всички. Трябва да й позволите да има прислужница, която да й шета, и да се отнасяте любезно с нея. Каквото и да е мнението ви за господин Едгар, не можете да се съмнявате в нейната способност силно да се привързва към едни или други хора, защото иначе тя не би изоставила разкоша, удобствата и приятелите си в предишния си дом, за да заживее доволна в ей такава изоставена къща с вас.

— Тя ги изостави в заблудата си — отговори той, — виждайки романтичен герой и очаквайки безкрайно да й угаждам заради кавалерската ми преданост. Едва ли мога да гледам на нея като на разумно същество — тъй непреклонно упорствува тя да изгражда в себе си някаква баснословна представа за моя характер и да действува съобразно с неверните понятия, които е таила в душата си за мен. Но струва ми се, че най-после ме е опознала. Аз не забелязвам вече глупавите усмивки и гримаси, които ме дразнеха в началото, както и пълната й неспособност да разбере, че не се шегувах, когато й казвах какво мисля за нея самата и за влечението й към мен. Тя трябваше да прояви забележителна проницателност, за да разбере, че не я обичам. Струваше ми се по едно време, че нищо не би могло да я убеди в това. И все пак не е научила урока си достатъчно добре, защото дори тая заран заяви, сякаш ми съобщаваше някаква страшна вест, че действително съм успял да я накарам да ме мрази — а това, уверявам ви, наистина бе непосилен труд, достоен за самия Херкулес. Ако съм успял да постигна това, имам основание да бъда благодарен. Да вярвам ли на твърдението ти, Изабела? Сигурна ли си, че ме мразиш? Ако те оставя сама половин ден, няма ли пак да ми се довлечеш с въздишки и милувки? Предполагам, че по би й се искало пред тебе да се държа много нежно към нея — самолюбието й страда, като излагам истината. Но все ми е едно, ако и други знаят, че чувствата са били само от нейна страна — нито веднъж не съм я излъгал в това. Тя не може да ме обвини, че съм проявил и най-малката лъжлива нежност. Първото нещо, което направих, като излязох от «Тръшкрос Грейндж», бе да обеся малкото й кученце, а когато тя се застъпи за него, първите ми думи бяха едно пожелание да мога да обеся всяко същество, което й принадлежи, освен едно. Тя вероятно е счела, че изключението се отнася до нея. Предполагам, че има някаква вродена слабост към бруталността, стига само нейната скъпоценна личност да не пострада. Кажете, нима не беше абсурдно и същинска идиотщина от нейна страна — от страна на това жалко, робско и слабоумно момиче — да си въобразява, че бих могъл да я обикна? Кажете на господаря си, Нели, че през целия си живот не съм срещал друго тъй презряно същество като нея. Тя дори позори името на Линтоновци. Случвало се е единствено поради липса на изобретателност да изоставя опитите си да установя какво още може да изтърпи, а тя пак се мъкне позорно и раболепно при мен. Кажете му също така да не се вълнува като брат и съдия, защото аз се движа строго в рамките на закона. До тоя момент съм отбягвал да й дам и най-малкия повод да иска развод. При това тя не би изпитвала благодарност към тогова, който би ни разделил. Ако искаше да си върви, тя би имала тая възможност. Досадата, която изпитвам от присъствието й, превишава удоволствието, което мога да получа, като я измъчвам.

— Господин Хийтклиф — рекох, — това са приказки на луд човек. Жена ви по всяка вероятност е убедена, че сте луд, и именно поради това ви е търпяла досега, но като казвате, че може да си върви, тя несъмнено ще се възползува от разрешението. Госпожо, нали не сте толкова омагьосана, че да останете при него по ваше собствено желание?

— Внимавай, Елен! — отвърна Изабела, а очите й искряха гневно. Техният израз не оставяше никакво съмнение в пълния успех на нейния другар да се направи омразен. — Не вярвай на нито една от думите му. Той е лъжец и демон — чудовище, но не и човешко същество! Казвал ми е и преди, че мога да си вървя, и аз се опитах, но вече не смея да повторя опита. Само обещай, Елен, да не кажеш нито дума от позорната му реч на брат ми или на Катрин. Каквото и да казва, той иска да доведе Едгар до пълно отчаяние. Казва, че се бил оженил за мен нарочно, за да получи власт над него, но той няма да получи такава власт. По-скоро ще умра! Аз чисто и просто се надявам — моля се дори — той да забрави проклетата си предпазливост и да ме убие! Единственото удоволствие, което мога да си представя, е да умра или да го видя мъртъв.

— Хайде, стига толкова! — рече Хийтклиф. — Ако ви повикат като свидетелка в съда, ще си спомните думите й, Нели. И погледнете добре това лице — тя е стигнала горе-долу до положението, което приляга на целите ми. Не, Изабела, не си в състояние сама да се пазиш и аз, като твой законен закрилник, трябва да те задържа при себе си, под мое попечителство, колкото и неприятно да е това задължение. Качи се горе. Искам да кажа нещо насаме на Елен Дийн. Не, не оттам. Казах горе! Хайде, дете мое, оттук се отива горе.

Той я сграбчи, изблъска я от стаята и се върна, като мърмореше:

— Няма милост в мен! Няма милост в мен! Колкото повече се гърчат червеите, толкова по-силно желая да ги смачкам. Това са душевни мъки, подобни на болката при поникване на зъби; и колкото по се усилва болката, толкова по-силно забивам зъбите си.

— Разбирате ли смисъла на думата милост? — казах аз и побързах да си сложа шапката. — Случвало ли се е веднъж в живота ви да изпитате това чувство?

— Свалете я! — прекъсна ме той, разбрал намерението ми да си вървя. — Още няма да си вървите. Хайде, Нели, елате тук. Трябва или да ви склоня, или да ви принудя да ми помогнете да изпълня намерението си и да видя Катрин, и то веднага. Кълна се, че нямам намерение да правя никакво зло. Не желая да предизвикам никакви истории, нито да извадя от търпение господин Линтон или пък да го обидя с нещо. Искам само да чуя от нея самата как се чувствува и защо се е разболяла, а също и да я запитам дали мога да сторя нещо, което да й бъде от полза. Миналата нощ прекарах шест часа в градината на «Тръшкрос Грейндж» и тая вечер пак ще отида. Ще се навъртам там всяка нощ и всеки ден, докато намеря сгоден случай да вляза. Ако ме срещне Едгар Линтон, няма да се поколебая да го съборя на земята с един удар и тъй да го наредя, че да съм сигурен, че ще мирува, докато съм в къщата. Ако прислужниците се опитат да ме спрат, ще ги прогоня с тия пистолети. Но няма ли да е по-добре изобщо да не влизам в допир с тях или с господаря им? А вие лесно можете да ми помогнете. Ще ви предупредя, като дойда, и тогава, щом тя остане сама, ще ме въведете, без да бъда забелязан, и ще бдите с напълно спокойна съвест, докато си отида. По тоя начин ще предотвратите някоя беда.

Възпротивих се на искането му да играя такава предателска роля в къщата на моя господар и подчертах колко жестоко и егоистично би било да наруши спокойствието на госпожа Линтон за свое собствено удовлетворение.

— Тя се стряска мъчително от най-малкото нещо — продължих аз. — Толкова е нервна, че не би могла да понесе изненадата. Положителна съм в това. Не упорствувайте, господине, или в противен случай ще бъда принудена да уведомя господаря си за намеренията ви и той ще вземе мерки да предпази дома си и всички в него от такива нежелателни посещения!

— Тогава ще взема мерки да обезвредя вас, жено! — възкликна Хийтклиф. — Няма да напуснете «Брулени хълмове» до утре заранта. Глупаво е да твърдите, че Катрин не би могла да понесе една среща с мен, а що се отнася до изненадата, аз искам да избягна това. Трябва да я подготвите, да я питате дали мога да дойда. Казвате, че тя никога не споменавала името ми и че никога не й говорели за мен. Че пред кого да спомене името ми, ако е забранено да се говори за мен в къщата? Тя мисли, че всички сте шпиони в полза на нейния съпруг. Ех, не се и съмнявам, за нея е цял ад да живее с вас! По мълчанието й, ако не по друго, разбирам какво чувствува тя. Казвате, че често била неспокойна и изглеждала разтревожена. Нима това говори за спокойствие? Говорите, че умът й бил разстроен. Дявол да го вземе, нима би могло да бъде иначе при нейното страшно усамотение? И онова блудкаво и жалко същество, което се грижи за нея от чувство на дълг и човечност, от съжаление и милост! Да си въобразява, че може да й възвърне силите, като я окръжава с повърхностните си грижи, е все едно да посади дъб в саксия и да се надява той да вирее! Нека се разберем още сега. Тук ли ще стоите и ще трябва ли да си пробия път до Катрин, като мина през тялото на Линтон и на неговия лакей, или ще се отнесете приятелски с мен, както сте постъпвали досега, и ще направите това, което желая? Решавайте — няма да се бавя и минута, ако продължавате да проявявате опърничавата си природа.

И тъй, господин Локууд, спорих с него, оплаквах се и решително отказах поне петдесет пъти, но в края на краищата той ме принуди да приема следното споразумение. Задължих се да занеса едно негово писмо до господарката, а дадеше ли тя съгласието си, обещах да го уведомя за първия случай, когато господин Линтон щеше да отсъствува от къщи, за да дойде и да влезе, както може. Аз нямаше да бъда там, а и другите прислужници трябваше също да бъдат отстранени. Добре ли постъпих, или не? Страхувам се, че не беше редно, макар и да постъпвах целесъобразно. Мислех, че така предотвратявам друга разпра. Мислех също така, че идването му би могло да предизвика благоприятен обрат в душевната болест на Катрин. После си спомних строгата забележка на господин Едгар, загдето съм разнасяла клюки, и реших да се успокоя по въпроса, като многократно се зарекох тая предателска постъпка, ако тя изобщо заслужаваше да бъде наричана с такъв суров епитет, да бъде и последната. Въпреки това връщането ми към къщи бе много по-тъжно, отколкото идването ми насам, и трябваше да изживея много съмнения, преди да увещая себе си и да предам писмото в ръцете на госпожа Линтон.

Но Кенет пристига. Ще сляза долу и ще му кажа, че се чувствувате много по-добре. Разказът ми е отегчителен, както казваме по тия места, но ще помогне да прекараме още едно утро.“

„Отегчителен и тъжен — помислих аз, когато добрата жена слезе да посрещне доктора — и не точно такъв, какъвто бих избрал, за да се забавлявам.“ Няма значение. Ще извлека добра полза от горчивите билки на госпожа Дийн и, на първо място, нека се пазя от обаянието на искрящите очи на Катрин Хийтклиф. Бих се намерил в странно положение, ако отдам сърцето си на тая млада жена, а дъщерята се окаже някакво второ издание на майка си.