Емили Бронте
Брулени хълмове (32)

ТРИДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА

1802. През септември тази година бях поканен да опустоша полето на един приятел в Северна Англия и на път за неговото жилище неочаквано се озовах на петнадесет мили от Гимъртън. Конярят на един хан край пътя държеше кофа вода, за да освежи конете ми, когато край нас мина каруца с много зелен, току-що ожънат овес, и той забеляза:

— Това е от Гимъртън! Те са винаги три седмици по-назад от другите с жътвата.

— Гимъртън! — повторих аз. Вече съвсем смътно си спомнях за пребиваването си по онези места. — А, зная го! Колко далече е оттук?

— Трябва да има четиринадесет мили през хълмовете и пътят е много лош — отговори конярят.

Облада ме внезапно желание да посетя „Тръшкрос Грейндж“. Беше едва пладне и ми дойде на ума, че няма защо да не прекарам нощта под собствен покрив вместо в някой хан. Освен това нищо не ми струваше да отделя един ден за уреждане сметките с моя хазаин и тъй да си спестя едно повторно идване тук. След като си починахме малко, наредих на слугата си да разпита за пътя към селото и макар и да уморихме много конете, успяхме да минем разстоянието за около три часа.

Оставих слугата в селото и продължих по долината сам. Сивата черквица изглеждаше по-сива, а усамотеното гробище — още по-усамотено. Забелязах една овца да скубе ниската трева по гробовете. Времето беше топло и приятно — твърде топло за пътуване, но горещината не ми пречеше да се наслаждавам на възхитителната природа и на небето. Да бях я видял около август, сигурен съм, че бих се изкушил да пропилея цял месец в тия уединени места. През зимата няма нищо по-тъжно, а през лятото нищо по-божествено от тези клисури, обградени от хълмове, и тези стръмни, ярко очертани ридове, обрасли с изтравниче.

Стигнах в „Тръшкрос Грейндж“, преди да залезе слънцето, и почуках да ми отворят, обаче семейството се бе оттеглило в задните помещения, което заключих по тънкия син пушек, който се виеше от кухненския комин, и никой не ме чу. Влязох в двора. На входа седеше девет или десетгодишно момиченце и плетеше, а на стъпалата една старица замислено пушеше лула.

— У дома ли е госпожа Дийн? — запитах аз старата жена.

— Госпожа Дийн? Не! — отговори тя. — Тя не живее тука. Тя живее горе, в „Брулени хълмове“.

— Вие ли сте икономката? — продължих аз.

— Да, аз гледам къщата — отвърна старицата.

— Е, аз съм господин Локууд, господарят. Можете ли да ме настаните в някоя стая? Искам да преспя тука.

— Господарят! — извика тя с изумление. — Я гледай ти! Че отде да знаем, че ще дойдете? Трябвало е да ни обадите. Сега нито има сухи чаршафи, нито подредено местенце в цялата къща!

Тя захвърли лулата си и забърза вътре, момичето и аз я последвахме. Скоро се убедих, че ми е казала истината и че почти бе загубила ума и дума покрай нежеланото ми появяване, и затова я помолих да се успокои. Казах, че ще отида да се поразходя, а тя междувременно да се помъчи да подреди едно ъгълче във всекидневната, за да вечерям, и някоя спалня за пренощуване. Никакво метене и бърсане на прах — само да запали огън и да приготви сухи чаршафи. Старата изглеждаше да има най-доброто желание да ми услужи, макар че взе да бърка в огнището с четка, вместо с ръжен, и сбърка още няколко неща, но аз излязох, уверен, че все ще успее да ми нареди място за спане, докато се завърна. Бях решил да се разходя до „Брулени хълмове“. Когато излязох от двора, дойде ми наум нещо, което ме накара да се върна.

— Наред ли е всичко в „Брулени хълмове“? — запитах аз жената.

— Ами да, доколкото зная — отговори тя, забързала към стаята с лопата жарава.

Искаше ми се да попитам защо госпожа Дийн е напуснала „Тръшкрос Грейндж“, но беше съвсем неудобно да я задържам в такъв критичен момент, затова си тръгнах и бавничко поех по пътя с блясъка на залязващото слънце зад гърба си и мекото сияние на изгряващата луна пред мене. Слънцето гаснеше, а луната засияваше все повече, когато напуснах парка и взех да се изкачвам по каменистия страничен път, който се отклоняваше към жилището на господин Хийтклиф. Преди да ми се мерне имението, единствената следа от деня беше вече само ивица мъждива кехлибарена светлина на запад. Обаче виждах всяко камъче на пътя и всеки стрък трева, огрени от прекрасната луна. Не стана нужда нито да се прекатервам през портата, нито да чукам: тя се отвори, когато я натиснах. „Това е вече подобрение“ — помислих си аз. Ноздрите ми подсказваха и друга промяна — аромат на лилав и жълт шибой, който се носеше във въздуха измежду простите овощни дървета.

Вратите и прозорците бяха широко разтворени; но както често се случва във въгледобивните райони, в камината пламтеше силен огън. Насладата за окото прави излишната горещина по-леко поносима. Но холът на „Брулени хълмове“ е толкова просторен, че обитателите има къде да се спасят от топлината. Сега всички бяха седнали недалеч от един прозорец. Можех да ги видя и чуя още преди да вляза, и затова останах да ги гледам и се заслушах, воден от едно растящо чувство на любопитство, нелишено от завист.

„Обратно“ — чу се сладък звънлив глас.

„Глупчо, трети път грешиш. Вече няма да ти показвам. Сети се сам или ще те дръпна за косата.“

„Добре — обратно! — отговори друг дълбок и мек глас. — А сега ме целуни, задето толкова внимавах.“

„Не! Първо го прочети правилно, без нито една грешка.“

Мъжът започна да чете. Той беше млад, добре облечен човек, седнал до една маса с разтворена пред него книга. Хубавото му лице сияеше от удоволствие, а очите му сновяха от страницата до малката бяла ръчичка на рамото му, която го плескаше по бузата, щом забелязваше признак на невнимание. Момичето с бялата ръчица бе застанало точно зад него и понякога, като се навеждаше да следи урока, лъскавите й руси къдрици се сливаха с кафявите му кичури. А лицето й… Но по-добре, че не можеше да го види, защото той едва ли би работил тъй упорито. Аз имах възможност да го гледам и прехапах устните си от ярост, задето бях проиграл възможността да постигна нещо повече от това — просто да стоя скован пред покоряващата му красота.

Урокът завърши с някоя и друга грешка. Ученикът поиска да бъде награден и получи най-малко пет целувки, които той щедро върна на свой ред. Тогава те се приближиха до вратата и от разговора им разбрах, че ще излязат на разходка в полето. Имах чувството, че ако не с думи, то поне в сърцето си Хертън Ърншоу би ме проклел и би ме пратил в дъното на ада, ако бе видял злощастната ми личност точно в този момент. С чувство на злоба и ненавист се промъкнах и потърсих убежище в кухнята. И тук можеше свободно да се влезе. Седнала пред вратата, добрата Нели Дийн шиеше и пееше някаква песен, често прекъсвана от груби, невъздържани думи, които някой с крайно немузикален тон викаше отвътре.

— Сто пъти по-добре да ме ругаят по цял ден, отколкото да понасям приказките ти — казваше гласът от кухнята в отговор на нещо, което бе казала Нели. — Не мога да отворя Светото писание, без да започнеш да обвиняваш дявола за всичките злини по света. Не се ли виждаш, че си нищо, и тя също. Ще погубите момчето, горкото — добави той с въздишка. — Сигурен съм, че е омагьосано! Нека бог ги съди, защото нашите земни господари не признават нито закон, нито правда.

— Не! Защото иначе сигурно щяхме да седим на разпалени главни — отговори Нели. — Я слушай, старче, чети си Библията като добър християнин и ме остави на мира. Ето сега пея „Сватбата на феята Ани“. Песента не е лоша, пък и става за танц.

Госпожа Дийн се готвеше да продължи, когато наближих. Тя ме поздрави веднага, бързо скочи на крака и извика:

— Да ви поживи господ, господин Локууд! Какво ви хрумна, та се връщате така неочаквано? Къщата е затворена, трябваше да ни предупредите.

— Наредих да ми приготвят една стая — отговорих аз. — Утре си тръгвам. Но кажете как попаднахте тук, госпожо Дийн?

— Зила напусна и наскоро, след като заминахте за Лондон, господин Хийтклиф поиска да дойда тук и да остана, докато се завърнете. Но моля, заповядайте. Пеша ли дойдохте от Гимъртън?

— Идвам от „Тръшкрос Грейндж“ и докато ми приготвят стаята, искам да си свърша работата с господаря ви. Не вярвам наскоро да имам друг такъв сгоден случай.

— Каква работа, сър? — попита Нели, като ме въвеждаше в хола. — Той излезе и не вярвам да се върне скоро.

— За наема.

— Но тогава трябва да говорите с госпожа Хийтклиф или по-скоро с мен. Тя още не е свикнала да се справя с работите и аз се грижа за всичко, понеже няма друг.

Погледнах озадачен.

— Но вие вероятно не сте чули, че Хийтклиф почина? — добави тя.

— Хийтклиф умрял? — възкликнах аз дълбоко учуден. — Кога се случи това?

— Преди три месеца. Но седнете, дайте да ви закача шапката и ще ви разправя всичко. Вероятно още не сте вечеряли, нали?

— Нищо не искам. Наредих да ми приготвят вечеря в къщи. Но седнете и вие. Никак не очаквах, че може да умре. Разправете ми какво се случи. Значи, вие не очаквате младите да се върнат скоро?

— Не! Всяка вечер все им се карам, че излизат късно, но кой слуша. Поне пийнете малко старо домашно пиво. Това ще ви ободри, пък вие и без това изглеждате уморен.

Тя избърза да донесе пивото, преди да мога да откажа. Чух Джоузеф да казва, че било просто скандално да има поклонници на нейната възраст, а на всичко отгоре да им вади напитки от избата на господаря. И това бил доживял да види!

Тя не се спря да му отговори, а се върна веднага с дълбока сребърна халба в ръка, чието съдържание похвалих с подходящ възторг. След това продължи да ми разказва какво бе станало с Хийтклиф. Както тя се изрази, краят му бил съвсем „чудат“.

„Повикаха ме в «Брулени хълмове» около две седмици, след като ни напуснахте — продължи Нели, — и аз приех с радост заради Катрин. Първата ни среща бе скръбен удар за мен. Тя толкова се бе променила след раздялата ни. Господин Хийтклиф не обясни какво го бе накарало да промени мнението си относно идването ми. Той само каза, че искал да дойда и че му омръзнало да гледа Катрин. Трябвало да наредя малкото салонче като всекидневна стая и да прибера Катрин при мен. Стигало му, ако се налага, да я вижда по веднъж или два пъти на ден. Тя изглеждаше доволна от това разрешение на въпроса и постепенно аз скришом пренесох голям брой книги и други дреболии, с които тя бе свикнала в «Тръшкрос Грейндж». Ласкаех се с мисълта, че ще се наредим все пак добре. Заблуждението ми не трая дълго. Отначало Катрин изглеждаше доволна, но скоро стана нервна и раздразнителна. Например беше й забранено да излиза от градината и много я дразнеше, че не може да излиза извън тесните й граници, особено с настъпването на пролетта. Освен това, когато си гледах къщната работа, често трябваше да я оставям сама и тогава тя се оплакваше, че е много самотна. Предпочиташе да се кара с Джоузеф в кухнята, отколкото да седи плахо и мирно в стаята си. Не обръщах внимание на кавгите им, но често и Хертън трябваше да се приютява в кухнята, когато господарят искаше да стои сам в хола. Отначало тя излизаше, когато той влизаше в кухнята, или ми помагаше в работата, без да му обръща внимание или да му говори. Самият той бе крайно намусен и мълчалив. Но след известно време тя промени поведението си и вече не го оставяше на мира. Казваше, че бил глупав и мързелив, чудеше се как можел да понася такъв живот, как можел по цяла вечер само да зяпа в огъня и да дреме.

— Виж го, Нели, не ти ли прилича на куче? — веднъж ми каза тя. — Или на талигарски кон? Върши си работата, яде си дажбата и вечно спи. Колко трябва да му е празна и тъпа главата! А ти понякога сънуваш ли, Хертън? Я ми кажи какво сънуваш. Но ти не можеш да ми отговориш!

Тя обърна очи към него, но той не отвори уста и не я погледна.

— Може би и сега сънува — продължи тя. — Виж го как си върти рамото, също като Юнона. Ти го попитай, Елен.

— Ако не се държите както трябва, господин Хертън ще поиска господарят да ви изпрати горе — казах аз. Той не само беше свил рамо, но и юмрука си и сякаш искаше да го използува.

— Зная защо Хертън не ще да продума, когато съм в кухнята — забеляза тя при друг случай. — Страх го е да не му се присмея, не мислиш ли, Елен? По едно време беше започнал да се учи да чете и защото му се присмях, изгори книгите и изостави учението. Това не е ли глупост?

— Нима вие самата не сте постъпили зле? — рекох й. — Я да видим?

— Може би, но не очаквах да се покаже толкова глупав. Слушай, Хертън, ако сега ти дам книга, би ли я взел? Ще опитам.

Тя прелистваше една книга и я сложи върху ръката му, но той я блъсна и процеди през зъби, че ще й извие шията, ако не го остави на мира.

— Тогава ще оставя книгата ей тук — продължи тя, — в чекмеджето на масата; а сега ще си легна.

Тя ми прошепна да гледам дали той ще пипне книгата, после излезе. Но той не се докосна до нея. Казах й това на следната сутрин за нейно най-голямо разочарование. Виждах, че тя съжалява за настойчивото му мусене и нехайство. Съвестта й я гризеше, задето го бе наплашила и накарала да се откаже от усилията си да се образова. Тя действително бе постигнала това. Но сега търсеше начин да поправи грешката си.

Докато гладех или се занимавах с някаква друга домакинска работа, при която трябваше да седна, тя донасяше някоя приятна книга и ми четеше на глас. Когато Хертън биваше там, тя обикновено прекъсваше четенето на някое интересно място, а след това оставяше книгата някъде наблизо — това го вършеше често. Но той беше упорит като магаре и не се хващаше на въдицата. Когато валеше навън, той оставаше да пуши с Джоузеф и двамата стояха неподвижно от двете страни на огнището. Старият, за щастие, бе много глух и не можеше да чуе нейните «язвителни бръщолевения», както би се изразил той, а младият се стараеше да не им обръща внимание. При хубаво време, вечер, младият ходеше на лов. Тогава Катрин само се прозяваше и въздишаше и ме караше да й говоря; но щом започнех, тя веднага бягаше в двора или градината. Като не знаеше вече какво да прави, тя плачеше и викаше, че била уморена от живота, че животът й бил безсмислен.

Господин Хийтклиф бе започнал все повече и повече да отбягва хора и почти никога не допускаше Ърншоу в хола. Вследствие на една злополука в началото на март последният бе станал нещо като постоянен инвентар на кухнята. Веднъж излязъл сам из хълмовете. Пушката му се пръснала, някакво парче му наранило ръката и той загубил много кръв, докато се прибере. Поради това бе принуден да стои в къщи при огъня, на спокойствие, докато се поправи. Катрин точно това и чакаше. Тя намрази стаята си горе повече от всякога и непрекъснато ми намираше работа долу, за да идва и тя с мен.

На Великден, в понеделник, Джоузеф закара добитък на панаира в Гимъртън. Следобед аз белех пране в кухнята.

Начумерен както винаги, Ърншоу седеше в ъгъла си при камината, а за да не скучае, малката ми господарка рисуваше нещо по прозорците, като за разнообразие от време на време запяваше, тихо възкликваше и хвърляше досадни и нетърпеливи погледи към братовчеда си. Той съсредоточено пушеше, загледан в огъня. Като й казах, че ми тъмни и че така не мога да работя, тя се отдръпна към камината. Не обърнах особено внимание на това, но скоро тя подзе:

— Хертън, сега вече разбирам, че бих желала… бих се радвала… бих искала да те имам като братовчед, ако не беше станал толкова заядлив и груб към мен.

Хертън не й отговори.

— Хертън, Хертън, Хертън, не чуваш ли? — продължи тя.

— Махай се оттук! — изръмжа той, твърд и неотстъпчив.

— Чакай да взема лулата — каза тя, като внимателно протегна ръка и му я издърпа от устата.

Преди да успее да си я вземе обратно, лулата бе счупена и хвърлена в пламъците. Той я изруга и взе друга.

— Чакай — извика тя, — по-напред трябва да ме изслушаш. Не мога да говоря сред такива облаци пушек.

— Да те вземат дяволите! — отвърна той настървено. — Остави ме на мира!

— Не — настояваше тя. — Няма да те оставя! Чудя се как да те накарам да ми заговориш, а ти се правиш, че не разбираш. Като те наричам глупчо, това в същност нищо не значи. Това не значи, че те презирам. Хайде, Хертън, обърни ми малко внимание. Ти си ми братовчед и трябва да се държиш като такъв.

— Не искам да имам нищо общо с теб и с пустата ти гордост, и с проклетите ти шеги и подигравки — отвърна той. — По-добре да ида в ада телом и духом, отколкото да те погледна още веднъж. Вън през вратата! Веднага!

Катрин се намуси и се оттегли на миндера при прозореца, като хапеше устни. Тя се опита да засвири някаква странна мелодийка, за да прикрие все по-голямото си желание да се разхълца.

— Трябва да бъдете приятели с братовчедката си, Хертън — намесих се аз, — щом тя се разкайва за острия си език. Това ще е добре за вас. Дружбата с нея може съвсем да ви промени.

— Дружба ли — извика той, — когато тя ме мрази и ме смята недостоен даже обувките й да чистя? Не! И цар да ме направят, не бих вече потърсил дружбата й, само за да ме отритва.

— Не аз, а ти ме мразиш! — заплака Кати, без да прикрива повече скръбта си. — Ти ме мразиш не по-малко, отколкото господин Хийтклиф, даже и повече!

— Проклета лъжкиня си ти! — прошепна Ърншоу. — Тогава защо десетки пъти съм го ядосвал, като държа твоята страна, и то когато ми се подиграваше и ме презираше и… Но нищо, продължавай да ме измъчваш. Ще ида да кажа, че си ме пропъдила от кухнята.

— Но аз не знаех, че си ме защищавал! — отвърна Катрин, като бършеше сълзите си. — Аз бях толкова нещастна и озлобена против всички; но сега искам да ти благодаря и те моля да ми простиш. Какво друго мога да направя?

Тя се върна към камината и сърдечно протегна ръка. Той се бе навъсил и начумерил като буреносен облак, със силно стиснати юмруци и вперен в земята поглед. По инстинкт Катрин вероятно бе отгатнала, че неотстъпчивостта му се дължи на просто вироглавство, а не на някаква омраза към нея; и след кратко колебание тя се наведе и го целуна леко по бузата. Малката палавница помисли, че нищо не съм видяла, отдръпна се и се върна при прозореца, като че нищо не е било. Поклатих глава с упрек; тогава тя поруменя и прошепна:

— Та какво друго можех да сторя, Елен? Не иска да ми подаде ръка, не иска да ме погледне! Трябваше някак да му покажа, че ми е симпатичен… че искам да бъдем приятели.

Не зная дали целувката изигра решителната роля. В продължение на няколко минути Хертън внимателно криеше лицето си, а когато най-сетне го откри, просто не знаеше накъде да гледа.

Катрин се зае внимателно да завива една хубава книга в бяла хартия и след като я завърза с панделка и надписа до «Господин Хертън Ърншоу», помоли ме да стана неин специален пратеник и да предам подаръка на посочения адресант.

— И му кажи, че ако я вземе, ще дойда да го уча да я чете както трябва. Ако пък откаже, ще отида горе и никога вече няма да го закачам.

Занесох книгата и предадох поръчението, зорко наблюдавана от моята господарка. Хертън държеше пръстите си сключени и затова аз я сложих на коляното му. Той не я отблъсна. Продължих работата си. Катрин бе застанала облакътена на масата, докато слабо шумолене й подсказа, че пакетът се отваря. Тогава тя тихо се приближи и седна до братовчед си. Той трепереше, а лицето му поруменя. Нямаше ни следа от предишната му грубост и навъсена недодяланост. Отначало не можеше да събере смелост да отговори, макар и с думичка, на търсещия й поглед и прошепнатата молба:

— Моля те, Хертън, кажи «да», кажи, че ми прощаваш. Ще бъда толкова щастлива да чуя от теб тази малка дума.

Той промълви нещо неясно.

— И нали ще ми бъдеш приятел? — добави Катрин изпитателно.

— Не! Защото всеки ден от живота си ще се червиш заради мен — отвърна той — и колкото по-добре ме опознаваш, толкова повече ще се срамуваш от това приятелство. Не бих могъл да понеса това!

— Значи, не искаш да бъдем приятели — каза тя с медена усмивка и се промъкна към него.

По-нататък не се чуваше ясно какво говорят, но когато пак обърнах глава, видях две съвсем сияещи лица, наведени над приетия вече подарък. Вече не се съмнявах, че договорът е ратифициран и от двете страни и че неприятелите занапред ще бъдат заклети съюзници. Книгата, която проучваха, бе изпъстрена с ценни картини. Последните, както и положението, в което седяха, ги бяха така обаяли, че те не мръднаха до завръщането на Джоузеф. А той, бедният, бе просто смаян, като видя Катрин редом до Хертън Ърншоу, облегнала ръка на рамото му. Той бе силно изненадан, че любимецът му търпи нейната близост — толкова дълбоко учуден, че тази вечер не можа дума да каже по въпроса. Само дълбоки въздишки издаваха чувствата му, когато постави тържествено голямата библия на масата и нареди отгоре извадените от портфейла замърсени банкноти, получени от извършените сделки. Най-после той повика Хертън от мястото му.

— Занеси ги на господаря, момче, и стой там. Аз се качвам в стаята. Не ни подобава да седим в тая дупка. Трябва да се измитаме, да търсим друга.

— Хайде, Катрин — казах й аз, — и ние трябва «да се измитаме». Свърших с гладенето. Готова ли сте?

— Още няма осем — каза Катрин и стана неохотно. — Хертън, ще оставя книгата на камината, а утре ще донеса и други.

— Но както ги донесете, ще ги занеса в хола — каза Джоузеф. — После вървете ги търсете. Та… както искате.

Кати го заплаши, че ще си попълва такива загуби от неговата собствена библиотека. Тя мина усмихната край Хертън и като се изкачваше по стълбата, запя. Струва ми се, че никога, откакто живееше в този дом, не й е било толкова леко на душата освен може би по време на най-ранните й посещения на Линтон.

Така зародилата се близост бързо се задълбочаваше, макар и с временни премеждия. Само желанието от само себе си не бе достатъчно да облагороди Ърншоу, а младата господарка не бе нито философ, нито образец на търпение. Но тъй като и двамата преследваха една и съща цел — единият влюбен и изпълнен с почит, а другият влюбен и изпълнен с желанието да бъде почитан, — в края на краищата те успяха.“

— Както виждате, господин Локууд, все пак не бе никак трудно да се спечели сърцето на госпожа Хийтклиф. Но сега се радвам, че вие не се опитахте да сторите това. Най-съкровеното ми желание е тези млади хора да се съберат. На сватбата им няма да има на кого да завиждам. В цяла Англия няма да има по-щастлива жена от мен.