Емили Бронте
Брулени хълмове (29)

ДВАДЕСЕТ И ДЕВЕТА ГЛАВА

„Вечерта след погребението младата ми господарка и аз бяхме седнали в библиотеката. Ту ни обземаха скръбни мисли за голямата загуба, които за Катрин стигаха до отчаяние, ту правехме догадки за мрачното бъдеще.

Бяхме се вече съгласили, че най-добрата съдба, която можеше да очаква Катрин, би била да й позволят да остане да живее в «Тръшкрос Грейндж» — поне докато беше жив Линтон, — като му разрешат да дойде при нея, а аз да остана като икономка. Това изглеждаше твърде благоприятно разрешение на въпроса, за да се надяваме на него. Все пак аз хранех известни надежди и тъкмо започнах да се ободрявам при мисълта да запазя своя дом и служба, а най-вече да остана при любимата си малка господарка, когато при нас се втурна един от уволнените слуги, който още не беше напуснал къщата, и каза, че «този дявол Хийтклиф» минава през двора, после ни попита дали да му затвори вратата в лицето.

Дори и да бяхме достатъчно глупави да му дадем подобна заповед, нямаше време да я изпълнят. Хийтклиф не сметна за нужно да почука или да съобщи за идването си. Той беше господар и се възползува от господарската привилегия да влиза направо вътре без всякакво предупреждение. Гласът на слугата, който ни извести за идването му, го насочи към библиотеката. Той влезе, направи на слугата знак да се маха и затвори вратата.

В същата стая той бе въведен като гост преди осемнадесет години. Същата луна грееше през прозореца и навън се виждаше същият есенен пейзаж. Още не бяхме запалили свещ, но в стаята се виждаше всичко, дори портретите на стената — прекрасната глава на госпожа Линтон и изящният лик на нейния съпруг. Хийтклиф се приближи към огнището. Времето почти не бе го променило. Пред нас стоеше същият човек, може би само лицето му беше станало малко по-жълто и по-спокойно и снагата натежала с дванадесетина килограма, и нищо друго. Щом го видя, Катрин скочи и инстинктивно понечи да избяга.

— Стой! рече той и я хвана за ръката. — Няма вече да ми избягаш! Къде ли би отишла? Дошъл съм да те заведа у дома и вярвам, че ще бъдеш покорна дъщеря и няма вече да насърчаваш сина ми да не ме слуша. Просто не знаех как да го накажа, когато открих каква роля е изиграл в цялата работа, но по вида му ще познаеш, че си е получил заслуженото. Една вечер го свалих долу, завчера беше, оставих го на един стол и не съм го пипнал след това. Казах на Хертън да излезе и останахме сами в стаята. След два часа повиках Джоузеф да го занесе пак горе. Оттогава му вдъхвам такъв ужас, като че съм призрак, и ми се струва, че той ме вижда често, макар и да не съм наблизо. Хертън казва, че се събуждал нощем, пищял с часове и те викал да го пазиш от мен, тъй че безразлично дали харесваш скъпия си съпруг, или не, ще трябва да дойдеш. Отсега нататък той е твоя грижа. Оставям го изцяло на тебе — аз се дезинтересирам от него.

— Защо не оставите Катрин да си живее тука и не изпратите господин Линтон при нея? — замолих му се аз. — Понеже мразите и двамата, те няма да ви липсват. Те само всеки ден ще тровят безчувственото ви сърце.

— Аз търся наемател за «Тръшкрос Грейндж» — отговори той — и, разбира се, искам моите деца да са около мене. Освен това тази девойка ще трябва да ми работи за хляба си. Нямам намерение да я оставя да живее в разкош и безделие, след като умре Линтон. Хайде, побързай и се приготви. Не ме карай да прибягвам до насилие.

— Ще дойда — каза Катрин. — Само Линтон ми остава на този свят и макар да направихте всичко по силите ви, за да ми стане омразен, а и аз на него, вие не можете да ни накарате да се намразим. Опитайте се само да му направите някакво зло, когато съм до него, или да ме сплашите!

— Много самонадеян защитник имал Линтон в твое лице — отвърна Хийтклиф, — обаче аз не държа достатъчно на тебе, за да му напакостя. Ще можеш да се мъчиш заедно с него, докато умре. Не аз ще го направя омразен в твоите очи, а собственият му прекрасен нрав. Той е страшно озлобен срещу тебе за бягството ти и последиците от него. Недей очаква благодарности за благородната си преданост. Чух го да разправя на Зила какви приятни неща би направил, ако беше силен като мене. Не му липсва желанието, а самата му немощ ще го направи находчив и ще му подскаже с какво да замени силата.

— Зная, че той има лош нрав — каза Катрин, — нали е ваш син. Радвам се обаче, че аз съм по-добра, та мога да му простя. Освен това зная, че ме обича и затова го обичам и аз. Господин Хийтклиф, вие нямате никого, който да ви обича. Колкото и да страдаме от вас, нашето отмъщение е съзнанието, че сте жесток, защото страдате повече и от нас. Вие сте нещастен, нали?… Самотен като дявола и завистлив като него? Никой не ви обича… никой не ще плаче за вас, когато умрете. Не бих искала да бъда на вашето място.

Катрин говореше с някакво мрачно тържество. Като че беше решила да възприеме общия дух на бъдещото си семейство и да извлича удоволствие от скърбите на своите неприятели.

— Постой там още една минутка и ще съжаляваш, че си се родила — каза нейният свекър. — Махай се, вещице, и си събери нещата!

Катрин го измери с презрителен поглед и излезе. Тогава взех да му се моля да ми даде службата на Зила в «Брулени хълмове», като предложих да й отстъпя моята, но Хийтклиф не искаше и да чуе за такова нещо. Той ми заповяда да млъкна и след това за пръв път си позволи да огледа стаята и спря погледа си на портретите. След като разгледа този на госпожа Линтон, той каза:

— Ще заповядам да ми го донесат у дома… не защото ми е нужен, но… — Той рязко се обърна съм огъня и продължи да говори. По лицето му се изписа нещо, което поради липса на по-подходяща дума трябва да нарека усмивка. — Ще ви кажа какво направих вчера. Накарах гробаря, който копаеше гроба на Линтон, да махне пръстта от капака на нейния ковчег и го отворих. Едно време си мислех, че бих останал там. Като видях отново лицето й (то още не се е променило), гробарят с мъка ме накара да се махна. Но той каза, че щяло да се промени от съприкосновението с въздуха; тогава разковах едната страна на ковчега и го покрих, разбира се, не страната откъм Линтон, дяволите да го вземат! Жалко, че не запоиха ковчега му с олово. След това подкупих гробаря да махне разкованата страна, когато ме сложат там мене, и да издърпа страната и на моя ковчег. Ще поръчам така да го направят. И после, когато Линтон се намери до нас, няма да знае кои са нейни, кои са мои останки.

— Как можахте, господин Хийтклиф! — възкликнах аз. — Не ви ли беше грях да безпокоите покойниците?

— Никого не съм безпокоил, Нели — отвърна той, — а аз почувствувах известно облекчение. Сега ще бъда много по-спокоен, пък и за вас ще е по-лесно да ме задържите под земята, когато се намеря там. Да съм я безпокоил? Не! Тя ме е тормозила ден и нощ цели осемнадесет години, безспирно, безмилостно, до снощи. Но снощи се успокоих. Сънувах, че спя последния си сън до нея, със сърце, притиснато до нейното, и с ледена буза, долепена до нейната.

— А ако тя беше се превърнала в прах или нещо подобно, какво щяхте да сънувате тогава? — попитах аз.

— Че съм се превърнал в прах заедно с нея и че съм още по-щастлив — отговори Хийтклиф. — Нима мислите, че ме е страх от подобно нещо? Очаквах такава промяна, когато повдигнах капака, но съм много по-доволен, че тя няма да настъпи, преди аз самият да се превърна в прах. Освен това, ако не бях видял безстрастните й черти толкова ясно, надали щях да се освободя от това странно чувство. То започна по много чудноват начин. Знаете, че бях съвсем подлудял след смъртта й и непрекъснато, денонощно се молех да се върне при мене нейният дух. Дълбоко вярвам в привидения и съм убеден, че те действително съществуват между нас. В деня на нейното погребение заваля сняг. Вечерта отидох в черковния двор. Духаше студен зимен вятър, наоколо нямаше жива душа. Не се опасявах глупавият й съпруг да дойде толкова късно на това страшно място, пък и никой друг нямаше за какво да идва там. Понеже бях съвсем сам и знаех, че единствената преграда помежду ни беше метър рохкава пръст, аз си казах: «Ще я прегърна още веднъж! Ако тя е студена, ще мисля, че ме брули севернякът; ако е неподвижна, ще мисля, че спи.» Взех лопата от бараката и започнах да копая с всички сили. Лопатата удари в ковчега. Залових се с ръце. Дървото запращя около бурмите. Малко оставаше да постигна целта си, когато ми се стори, че чух някой да въздиша горе, на ръба на гроба. «Само да мога да сваля този капак — промърморих аз, — пък после дано засилят двама ни с пръст!» И аз задърпах капака още по-силно. Близо до ухото си долових втора въздишка. Дори ми се стори, че усетих топлият й дъх да прогонва силната лапавица. Знаех, че до мене няма живо същество от плът и кръв, обаче със същата сигурност, с която усещаш, че се приближаваш към някаква човешка фигура в тъмнината, макар и да не можеш да я различиш, със същата сигурност усетих, че Кати е там — не под мене, а горе, край гроба. Внезапно от сърцето ми, по всичките ми жили, се разля чувство на облекчение. Отказах се от настървените си усилия и изведнъж почувствувах утеха, неизразима утеха. Нейният дух беше до мене; той остана с мене, докато зарових отново гроба, и ме придружи до в къщи. Смейте ми се, ако щеше, но бях уверен, че ще я видя там. Бях сигурен, че тя е с мен, и не можех да не и говоря. Когато стигнах в «Брулени хълмове», втурнах се припряно към вратата. Тя беше заключена и си спомням, че този проклет Ърншоу и жена му не ме пускаха да вляза. Спомням си, че се спрях здравата да го наритам, а след това изтичах горе в някогашната й стая. Огледах се нетърпеливо; усещах я до себе си; почти я виждах и все пак не можех да я съзра! Чудно, че не ме изби кървава пот тогава — толкова нетърпима бе болката на моя копнеж, толкова пламенно й се молех да я зърна поне за миг. Не я видях. Тя ме измъчи като дявол, както често бе правила приживе! И оттогава, кога повече, кога по-малко, ставам жертва на това нетърпимо мъчение!… Адски мъки — нервите ми са така опънати, че ако не бяха яки като волски жили, отдавна биха станали като тези на Линтон. Когато седях у дома с Хертън, струваше ми се, че като изляза, ще я срещна; когато скитах из полето, мислех, че ще я срещна при завръщането си; когато излизах от къщи, бързах да се прибера. Бях убеден, че трябва да е някъде около «Брулени хълмове». А когато спях в нейната стая, стигах съвсем до полуда. Не можех да лежа там, защото, щом затварях очи, тя се явяваше или пред прозореца, или разтваряше вратите на шкафа, дето бе кревата, или влизаше в стаята, или дори слагаше прекрасната си главичка на същата възглавница, по стар навик от детските й години. Трябваше на всяка цена да отворя очи, за да видя. И така аз ги отварях и затварях по сто пъти на нощ, но винаги бях разочарован. Това беше цяло мъчение. Често стенех на глас и без съмнение този стар негодник Джоузеф вярваше, че съвестта ми ме тормози. Сега, откакто я видях, се поуспокоих… малко. Странен начин да убиваш човека — не със сантиметри, а с деления от дебелината на косъма — да ме залъгва с призрака на надеждата цели осемнадесет години!

Господин Хийтклиф млъкна и си избърса челото. По него бяха полепнали мокри от пот коси; очите му се взираха в жаравата, веждите не бяха свити, а вдигнати чак до слепите очи, с което намаляваха жестокото изражение на неговото лице и му придаваха особен, разтревожен вид, някаква болезнена, умствена съсредоточеност върху един всепоглъщащ въпрос. Думите му само отчасти бяха отправени към мен и аз не наруших мълчанието. Не ми беше приятно да го слушам. След малко той отново загледа картината, свали я и я опря на канапето, за да може да я съзерцава при по-добро осветление. Той все още беше задълбочен в портрета, когато в стаята влезе Катрин и заяви, че била готова, само чакала да оседлаят понито й.

— Изпратете това утре — каза ми Хийтклиф, след това се обърна към девойката и добави: — Можеш да минеш и без понито. Вечерта е чудесна, а в «Брулени хълмове» няма да имаш нужда от никакви понита — там, където и да отидеш, ще можеш да си служиш с краката си. Хайде!

— Сбогом, Елен! — пошепна скъпата ми малка господарка. Когато ме целуна, устата й беше студена като лед. — Идвай да ме виждаш, Елен, не ме забравяй.

— Да не сте помислили да направите подобно нещо, госпожо Дийн! — каза новият й баща. — Когато пожелая да говоря с вас, ще идвам тук. Не искам да си пъхате носа в моя дом.

Той направи знак на Катрин да тръгне пред него и тя се подчини, извръщайки се, за да ми хвърли поглед, който ме преряза през сърцето. Следих ги през прозореца, докато минаваха през градината. Хийтклиф накара Катрин да го хване под ръка, макар че отначало тя явно се противеше, след това с бързи крачки я поведе по алеята, дърветата на която ги скриха от погледа ми.“