Емили Бронте
Брулени хълмове (33)

ТРИДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

„Тоя понеделник заранта Ърншоу още не бе напълно годен за работа и затова остана в къщи. Аз веднага видях, че няма да мога да задържа Катрин при себе си както преди. Тя слезе преди мен и отиде в градината, където бе видяла братовчедът си да върши някаква лека работа. Когато отидох да ги повикам за закуска, разбрах, че го е накарала да разчисти една доста голяма ивица земя от храсти с френско и цариградско грозде. Те обсъждаха какви растения да донесат от «Тръшкрос Грейндж».

Ужасих се от опустошението, което бяха успели да извършат само за половин час. Джоузеф пазеше френското грозде като зеницата на окото си, а тя бе избрала да прокара леха с цветя точно сред тези храсти.

— Хубава работа! — възкликнах аз. — Всичко това ще бъде показано на господаря веднага щом го забележи Джоузеф. А какво извинение имате, задето така се разпореждате в градината? Ще видите как ще избухне той накрая. Господин Хертън, чудя се къде ви е умът, та сте я послушали и сте забъркали тази каша.

— Бях забравил, че са на Джоузеф — отвърна Ърншоу озадачен, — но ще му кажа, че аз съм виновен.

Винаги се хранехме заедно с господин Хийтклиф. Изпълнявах ролята на домакиня при запарването на чая и сервирането, тъй че присъствието ми на масата бе необходимо. Катрин обикновено сядаше до мен, но днес се бе присламчила до Хертън. Скоро разбрах, че тя няма да бъде по-сдържана в дружбата си, отколкото бе в своята неприязън.

— Гледайте да не говорите много с братовчеда си и да не му обръщате повече внимание, отколкото трябва — прошепнах на ухото й на влизане в стаята. — Това навярно няма да се хареса на господин Хийтклиф и той ще се ядоса и на двама ви.

— Добре, няма — отвърна тя.

Само минутка по-късно тя седна съвсем близо до него и втъкваше стръкчета иглика в чинията му с овесени ядки.

Той не смееше да й заговори. Едва се осмеляваше да я погледне; но тя продължи да го закача и на два пъти той едва не прихна от смях. Аз се намръщих, а тя стрелна поглед към господаря, но по неговото лице личеше, че мислите му са далеч от нас. За момент тя стана сериозна и се вгледа изпитателно в него, после се обърна и продължи да се задява. Накрая Хертън избухна в сподавен смях. Господин Хийтклиф се сепна. Очите му пробягаха по лицата ни. Катрин срещна погледа му с привидната си нервност, примесена в предизвикателство, което му бе крайно противно.

— Добре, че не си ми под ръка — извика той. — Какъв дявол те кара да ме зяпаш непрекъснато с тия твои проклети очи? Стига си ме гледала и се помъчи да не ми напомняш за себе си. Мислех, че съм те изцерил от навика да се смееш.

— Аз бях — промълви Хертън.

— Какво говориш? — попита господарят.

Хертън се загледа в чинията си и не повтори признанието си. Господин Хийтклиф се вгледа за малко в него и мълком продължи да закусва, потънал отново в мислите си. Почти бяхме привършили. Двамата млади благоразумно се бяха поотдалечили един от друг и аз вече не очаквах други неприятности. Но ето че Джоузеф се появи на вратата. По треперещите му устни и яростния му поглед личеше, че е открил пораженията на любимите си храсти. Той сигурно бе забелязал Кати и братовчед й да се навъртат наоколо, преди да разгледа мястото, защото челюстите му се движеха като на крава, която преживя, и думите му едва се разбираха.

— Искам си заплатата и ще си бягам. Исках тук да умра, където съм работил шейсет години, и мислех да си дигна книгите и парцалите на тавана и да оставя кухнята на тях, само мир да има. Не е лесно човек да си остави огнището, но аз и на това бях готов, а какво стана? Тя ми взе и градината; а, честна дума, господарю, това вече не се търпи! Вие се превивайте пред хомота, ако щете. Но аз не съм свикнал. Стар гръб на нов юк лесно не свиква. По-добре да си изкарвам залъка, като чукам чакъл по пътищата.

— Стига, идиот такъв! — прекъсна го Хийтклиф. — Режи късо. От какво се оплакваш? Не искам да се меся в кавгите ви с Нели. Пет пари не давам даже ако те натъпче в мазата за въглища.

— Не е Нели — отвърна Джоузеф. — За Нели нямаше да викам, колкото и да е лоша. Да благодарим на бога, че поне тя на никого не може да открадне душата. Никога не е била толкова красива, че да се заплесне човек по нея. Не, говоря за тази ужасна, безобразна господарка, с дръзки очи и невъзпитано държане, която е омагьосала нашето момче, докато… Просто сърцето ми се къса. Забравил е всичко, що съм направил за него. Човек го направих, а той отишъл и изскубал цял ред от най-хубавите ми храсти френско грозде в градината.

Тук той започна направо да се вайка, забравил мъжкото си достойнство и изцяло погълнат от нанесените му неправди, от непризнателността на Ърншоу и опасността, която грозеше момчето.

— Този глупак да не е пиян? — запита господин Хийтклиф. — Хертън, на теб ли се сърди за нещо?

— Издърпах два или три храста — отвърна младежът, — но ще ги посадя отново.

— А защо ги извади? — запита господарят. Катрин сметна за уместно да се намеси.

— Исках там да посадим цветя. Само аз съм виновна, защото аз го накарах.

— А кой дявол ти позволи да пипнеш тук даже и едно клонче? — запита чичо й много учуден. — А на тебе кой ти каза да я слушаш? — добави той, обръщайки се към Хертън.

Последният мълчеше, но братовчедка му отговори:

— Не трябва да ви се зловиди, че искам да украся няколко метра, когато сте заграбили цялата ми земя.

— Земята ли, нахална кучка такава! Ти никога не си имала никаква земя — каза Хийтклиф.

— И парите ми — продължи Катрин, отвръщайки на гневния му поглед, като захапа една коричка, останала от закуската й.

— Мълчи! — извика той. — Стига, махай се оттук!

— И земята на Хертън, както и парите му — продължи момичето невъздържано. — Сега Хертън и аз сме приятели. Ще му кажа всичко за вас.

За момент господарят, изглежда, се смути. Побледня и стана от стола, втренчил в нея поглед, пълен със смъртна омраза.

— Ако ме ударите, Хертън ще ви удари — каза Катрин, — затова по-добре си седнете на мястото.

— Ако Хертън не те изхвърли от стаята, аз ще го пръждосам в ада — прогърмя Хийтклиф. — Вещица проклета, значи, осмеляваш се да го насъскваш против мен? Махнете я оттук. Чувате ли? Изпъдете я в кухнята. Чувате ли, Елен Дийн, ако още веднъж я пуснете да ми се мерне пред очите, ще я убия.

Шепнейки тихо, Хертън се постара да я убеди да излезе.

— Измъкнете я оттук — извика той, озверен. — Какво, да не искаш още да говориш?

И той се приближи, за да изпълни собствената си заповед.

— Той вече няма да ви слуша, проклетнико — каза Катрин, — и скоро ще ви намрази не по-малко от мен.

— Стига! Стига! — шепнеше младият момък с упрек. — Спри най-после! Не искам да му говориш по тоя начин.

— Но нали няма да го оставиш да ме удари? — извика тя.

— Хайде, върви тогава — прошепна Ърншоу настойчиво.

Но вече беше късно. Хийтклиф я бе сграбчил.

— Сега ти се махай оттук — каза той на Ърншоу. — Проклетата му вещица! Предизвика ме в момент, когато не мога да понасям такива работи. Сега ще я накарам да се разкайва за цял живот.

Ръката му се бе вкопчила в косата й. Хертън се опита да освободи къдриците й и го молеше поне този път да не й стори зло. Черните му очи святкаха от ярост. Той изглеждаше готов да разкъса Катрин на парчета. Тъкмо се бях решила да се притека на помощ, когато пръстите му внезапно се отхлабиха. Той пусна косата й и я стисна за ръката, като впи в лицето й проницателен поглед. След това прокара ръка над очите си, постоя за миг, вероятно да се окопити, и се обърна пак към Катрин с престорена сдържаност.

— Трябва да се отучиш да ме вбесяваш така или някога действително мога да те убия. А сега върви с госпожа Дийн, стой при нея и дръж нахалството си за нейните уши. А колкото за Хертън, ако забележа, че те слуша, ще го изпратя другаде да си изкарва прехраната. Твоята любов може да го докара до просешка тояга. Нели, отведете я. А сега ме оставете, говоря на всички. Оставете ме!

Аз изведох младата господарка. Тя самата бе толкова доволна, че се отърва, щото не се възпротиви. Другият ни последва и господин Хийтклиф остана сам в стаята си до вечерта. Бях посъветвала Катрин да се храни горе, но щом като видя мястото й празно, той ме изпрати да я повикам. Той не проговори на никого от нас. Хапна много малко и веднага след това излезе, като даде да разберем, че не ще се върне преди мръкване.

Новите двама приятели се настаниха в хола, докато го нямаше. По едно време чух, че Хертън строго смъмри братовчедка си, задето иска да му разкрие поведението на свекър й спрямо баща му. Каза й, че и дума не искал да чуе против него. И самият дявол да бил, нямало значение — той пак щял да държи на него. Предпочитал тя да ругае пак него, както преди, отколкото да се захваща с господин Хийтклиф. Всичко това ядосваше Катрин, но той съумя да я накара да мълчи, като я попита как би й се харесало, ако той започне да злослови за нейния баща. Тогава тя разбра, че Ърншоу има съвсем присърце доброто име на господаря и че никакви разумни доводи не биха могли да скъсат връзките, които го свързват с Хийтклиф. Те бяха вериги, изковани от навика, които би било жестоко да се опита да разхлаби. Оттогава тя се държеше добре, избягваше да се оплаква или показва ненавистта си към Хийтклиф и ми призна, че съжалява, задето се е постарала да го смрази с Хертън. И наистина смятам, че след това тя даже думичка не е казвала пред Хертън срещу своя подтисник.

Когато тази неприятност се разсея, двамата останаха пак добри приятели и всецяло се отдадоха на работата си: той учеше, а тя му предаваше. Често седях при тях след работа. Чувствувах се успокоена — толкова драго ми беше да ги гледам, че не забелязах как времето минава. Разбирате, нали, че аз и двамата ги смятах почти като мои собствени деца. Отдавна вече се гордеех с едното, а сега бях уверена, че и другото ще ме радва не по-малко. Честен, отзивчив и природно надарен, той бързо разсея облака на невежество и унижение, в който бе израсъл, а със своите похвали Катрин поощряваше прилежанието му. Просветляващият му се ум озаряваше и самото му лице, правеше го по-одухотворено и му придаваше благородство. Едва можах да позная, че това е същият човек, когото видях в деня, когато намерих малката господарка в «Брулени хълмове» след разходката й до Пенистън Крег. Докато аз им се възхищавах, а те работеха, се стъмни и господарят се върна. Той дойде при нас съвсем неочаквано, влязъл от главния вход. Беше ни видял и тримата, преди да вдигнем глава и да го забележим. «Не би могло да има по-приятна и невинна картина — помислих си аз — и ще бъде грехота, ако им се скара.» Червената светлина на огъня озаряваше хубавите им глави и светналите им от детински интерес лица. Въпреки че той бе на двадесет и три, а тя на осемнадесет години, и двамата имаха толкова нови неща да почувствуват и научат, че нито той, нито тя познаваха трезвите чувства и разочарованията, присъщи на всяка по-зряла възраст.

Те вдигнаха очи едновременно и видяха насреща си господин Хийтклиф. Може би никога не сте забелязали, че те имат еднакви очи, и то очите на Катрин Ърншоу. Младата Катрин й прилича само по широкото чело и доста извитите ноздри, които мимо волята й и придават горделив вид. У Хертън приликата е по-чувствителна. Тя винаги личи, но в този момент бе особено поразителна, защото чувствата му се бяха оживили и приспаните му досега умствени способности бяха заработили. Вероятно тази прилика обезоръжи господин Хийтклиф. Той пристъпи към огнището, обзет от видимо смущение, което бързо се изпари, когато погледна младия човек. Или по-право казано, то се промени, защото все още се долавяше. Той взе книгата от ръката му и погледна отворената страница, после му я върна, без да каже нищо. На Катрин направи знак с ръка да излезе. Другарят й не се забави много след нея; аз също така се канех да си тръгна, но той ми каза да остана.

— Нищо не излезе от цялата работа, нали? — забеляза той, като си помисли за това, което току-що бе видял. — Какъв смешен и жалък край на отчаяните ми усилия! Вземам лостове и кирки да срина двете къщи, от толкова време се приучвам да работя като Херкулес и когато всичко вече е подготвено и напълно в моя власт, виждам, че нямам ни най-малкото желание да съборя даже една керемида от покривите им. Старите ми неприятели не са ме победили. Точно сега е моментът да отмъстя на представителите им. Бих могъл да го сторя, без никой да може да ме спре. Но каква полза? Нямам желание да нанеса удара. Не ми се ще да вдигна ръка. Излиза, че през цялото време съм се мъчел само за да се похваля с благородното си великодушие. Но това съвсем не е така. Никакво удоволствие не би ми доставило да ги унищожа, а ми липсва желанието да руша ей така, за нищо. Нели, настъпва някаква странна промяна; сега още се намирам в сянката й. Всекидневният ми живот е станал толкова безинтересен, че едва се сещам да ям и да пия нещо. Само тези двамата, които напуснаха стаята, изпъкват в съзнанието ми като реални същества. А като ги гледам, изпитвам едва ли не адска болка. За нея не искам да говоря, не искам и да мисля, но искрено бих желал да е невидима. Присъствието й само ме влудява. Към него изпитвам други чувства; но все пак заради това не биха ме сметнали за луд, бих отбягвал да го виждам. А може би ще си помислите, че съм на път да полудея — добави той, като се опита да се усмихне, — ако се опитам да ви опиша хилядите форми на минали възпоминания и представи, които той събужда или съчетава в себе си! Зная, че няма да кажете никому това, което ви разправям. Винаги съм бил толкова затворен в себе си, щото най-сетне търся да намеря някого, с когото да споделя мислите си. Преди пет минути Хертън ми се видя не като обикновено човешко същество, а като олицетворение на младините ми. Почувствувах близостта си с него по толкова различни начини, щото съвсем не бих могъл да се ръководя от разума в държанието си към него. На първо място поразителната му прилика с Катрин го свързваше толкова силно с нея. Но това, което може би смятате, че най-силно е подействувало на въображението ми, в същност е най-маловажното. Защото, какво ли не свързвам с нея, какво ли не ми напомня за нея? Не мога да погледна към каменния под, без да видя лицето й, вдълбано в плочите. Във всеки облак, във всяко дърво, нощем в самия въздух, а денем във всичко, което погледна, винаги чувствувам нейния лик. Най-обикновеното лице, всеки мъж или жена — даже и собствените ми черти — като че ли в присмех отразяват нейните. Целият свят ми се струва като някаква страхотна сбирка от възпоминания, които ми напомнят, че е съществувала и че съм я загубил. И ето че в Хертън аз видях призрака на моята безсмъртна любов, отчаяните ми опити да отстоявам правата си, моето падение, гордост, щастието ми и моята покруса. Може би е лудост да повтарям мислите си пред вас, но това ще ви обясни защо, колкото и да ми тежи самотата, неговото присъствие не облекчава, а напротив, отегчава вечната ми мъка. Това отчасти ме прави безразличен и към отношенията му към неговата братовчедка. Не мога вече да се занимавам с тях.

— Но какво разбирате под думата «промяна», господин Хийтклиф? — казах аз, обезпокоена от държането му, въпреки че нямаше никаква опасност да загуби разсъдъка си или да умре. Според мене, той бе здрав и читав, а що се отнася до разсъдъка му, още от дете обичаше да се отдава на мрачни мисли и странни фантазии. Може би го обземаше лудост само по въпроса за загубения му идол, но във всяко друго отношение умът му бе на място не по-малко от моя.

— Не ще узная, докато самата премяна не настъпи — ми отговори той. — Сега само отчасти я долавям.

— Да не би да се разболявате?

— Не, Нели.

— Тогава може би ви е страх от смъртта? — продължих аз.

— Страх ли? Не! — отговори той. — Нито се плаша, нито предчувствувам, нито се надявам, че мога да умра. Пък и защо? С моето добро здраве, умерен начин на живот и спокойни занимания би могло да се очаква и вероятни наистина ще тъпча още земята, докато черен косъм не остане на главата ми. Но при все това така не може да се продължава. Трябва да се подсещам да дишам, почти да напомням на сърцето си да бие. Сякаш огъвам някаква твърда пружина — като че насила върша и най-дребната работа, която не е продиктувана от една единствена мисъл, като че вниманието ми насила се спира на каквото и да било, живо или мъртво, ако то не е свързано с една обща мисъл. Имам едно едничко желание; и телом, и духом жадувам само за неговото осъществяване. От толкова години безспир съм се стремял към това, щото съм уверен, че ще го постигна, и то скоро; защото то е прояло целия ми живот. Цял съм погълнат в очакване на неговото осъществяване. В моите изповеди не намерих облекчение, но може би те обясняват иначе необяснимите промени на настроенията, в които често изпадам. О, боже, колко дълга е борбата! Как бих желал всичко да се свърши!

Той крачеше из стаята, мърморейки сам на себе си ужасяващи неща. Можех вече да повярвам думите на Джоузеф, че съвестта му е превърнала сърцето му в същински земен ад. Чудех се много какъв ли ще бъде краят. Въпреки че по-рано той рядко бе разкривал мислите си даже с поглед, не се съмнявах, че това е привичното му душевно състояние. Сам той заяви, но никой не би могъл даже и да предположи подобно нещо от обикновеното му държане.

— Когато се срещахте с него, вие не забелязахте нищо, нали, господин Локууд? А по времето, за което говоря, той си бе съвсем същият, само още повече се усамотяваше и може би бе по-мълчалив пред хората.“