Емили Бронте
Брулени хълмове (9)

ДЕВЕТА ГЛАВА

„Хиндли влезе, като изричаше страшни проклятия, и ме залови тъкмо когато скривах сина му в кухненския бюфет. Хертън изпитваше истински ужас както от мечешката нежност на баща си, така и от неговата налудничава ярост; защото в единия случай той рискуваше да бъде притискан и целуван до смърт, а в другия — да бъде хвърлен в огъня или смачкан в стената. Затова нещастното дете стоеше съвсем мирно, където и да го криех.

— Ей го, най-после го намерих! — викна Хиндли, издърпа ме назад и ме хвана за кожата на врата, като куче. — Кълна се в рая и в ада, че вие двамата^[1] сте се наговорили да убиете това дете! Сега вече разбирам защо го държите все далеч от мен. Но с помощта на сатаната ще те накарам да глътнеш готварския нож, Нели! Няма защо да се смееш, понеже преди малко натиках Кенет с главата надолу в мочурището край Блакхорс; а където е един, там са и двама. При това иска ми се да убия някого от вас. Няма да мирясам, докато не го направя!

— Но готварският нож не ми харесва, господин Хиндли — отвърнах аз. — Някой е рязал червени херинги с него. Моля ви се, по съм съгласна да бъда застреляна.

— По си съгласна дяволите да те вземат! — рече той. — И ще те вземат. Няма закон в Англия, който да попречи на човека да държи къщата си в порядък, а моята е отвратителна. Отвори си устата!

Той държеше ножа и пъхна острието между зъбите ми. Лично аз никога не се боях от неговите прищевки. Плюх и заявих, че ножът има отвратителен вкус и че в никой случай няма да го глътна.

— Ах! — възкликна той и ме освободи. — Виждам, че тоя отвратителен малък негодник не е Хертън. Прощавай, Нели. Ако е Хертън, заслужава жив да го одера, задето не изтичва да ме посрещне, а пищи, сякаш съм някакъв таласъм. Ела насам, чудовищно зверче! Ще те науча как да разиграваш един добродушен, заблуден баща. Кажи, не ти ли се струва, че момчето ще изглежда по-добре с подрязани уши? Това прави кучетата по-свирепи, а аз обичам нещо свирепо — дай ми ножиците, — нещо свирепо и спретнато! При това страшно превзето е — дяволски суетно е да държим за ушите си — и без тях сме достатъчно големи магарета. Мълчи бе, дете, мълчи там! Че то наистина било моето мило момченце! Хайде, стига си плакал, сладкото ми. Целуни ме! Я гледай, значи, не искаш? Целуни ме, Хертън! Целуни ме, дявол да те вземе! Боже мой, как съм могъл да отгледам такова чудовище! Да не съм човек, ако не счупя врата на това детище!

Нещастният Хертън пищеше и риташе с все сила в прегръдките на баща си и започна да реве дваж по-силно, когато той го занесе горе и го вдигна над перилата на стълбата. Викнах по него, че ще изплаши детето до припадък, и се спуснах да го спасявам. Тъкмо стигнах до тях, и Хиндли се наведе над парапета, за да се ослуша в някакъв шум, който идеше отдолу, почти забравил какво държи в ръцете си. «Кой е там?» — попита той, като чу, че някой се приближава до долния край на стълбището. И аз се наведох напред, за да направя някакъв знак на Хийтклиф да не идва насам, тъй като бях познала вървежа му; и в същия миг, когато отвърнах поглед от Хертън, той внезапно се метна напред, освободи се от ръката, която небрежно го държеше, и политна надолу.

Почти не остана време да изпаднем в ужас, понеже разбрахме още в същия миг, че нещастното дете е невредимо. Хийтклиф пристигна долу тъкмо в критичния момент и с инстинктивно движение спря падането на детето, после го положи на крака и погледна нагоре, за да открие причината на нещастието. Един скъперник, който е продал за пет шилинга някой печеливш лотариен билет, за да научи на другия ден, че е загубил пет хиляди лири от тая сделка, не би пребледнял толкова, колкото Хийтклиф, когато видя фигурата на господин Ърншоу над парапета. Лицето му изразяваше много по-красноречиво от всякакви думи колко дълбоко страда той за това, че сам бе станал причина да осуети собственото си отмъщение. Ако беше тъмно, мисля, че би се опитал да поправи грешката, като разбие главата на Хертън върху стъпалата на каменното стълбище; но ние присъствувахме при спасяването на детето и аз начаса слязох долу и притиснах милото ми поверениче до сърцето си. Хиндли заслиза по-бавно, изтрезнял и засрамен.

— Ти си виновна, Елен — рече той. — Трябваше да го държиш далече от мен. Трябваше да го вземеш от ръцете ми. Наранен ли е някъде?

— Наранен! — гневно възкликнах аз. — Ако не се е убил, ще остане идиот. Ех, чудя се защо майка му не стане от гроба, за да види как се държите с него! По-лош сте и от поганец — да се отнасяте по тоя начин с детето, което е плът от плътта ви!

Той се опита да докосне детето, което бе престанало да плаче от ужас още в момента, когато се видя у мене. Но щом баща му го докосна с пръст, то пак се разпищя, дори по-силно от преди и се разтресе тъй, сякаш щеше да изпадне в конвулсии.

— Няма да го закачате — продължих аз. — То ви мрази. Истината е, че всички ви мразят. Щастливо семейство имате и добре се наредихте!

— И още по-добре ще се наредя, Нели — присмя се безпътният човек, станал отново суров. — Засега махайте се и двамата! Слушай и ти, Хийтклиф: гледай да не ми се мяркаш пред очите. Няма да те убия тая вечер, освен ако река да подпаля къщата. Може и това да ми хрумне.

При тия думи той пресегна към шкафа, взе една половин-литрова бутилка с коняк и наля малко в една чаша.

— Недейте, моля ви! — примолих му се. — Господин Хиндли, вслушайте се в предупреждението ми. Имайте милост към това нещастно момче, дори ако не държите никак на себе си!

— Всеки друг би се погрижил по-добре за него, отколкото аз — отвърна той.

— Смилете се над собствената си душа — казах, опитвайки се да грабна чашата от ръката му.

— В никой случай! Напротив, голямо удоволствие ще бъде за мен да я пратя право в ада, за да накажа нейния създател — възкликна богохулецът. — Вдигам сърдечна наздравица за нейната гибел!

Той изпи коняка и нервно ни заръча да си вървим, приключвайки заповедта си с безброй ужасни проклятия, прекалено лоши, за да бъдат запомнени или повторени.

— Жалко, че не може да умре от пиянство — забеляза Хийтклиф, мълвейки проклятия подир него, когато вратата се затвори. — Той прави всичко, което е по силите му, но неговият организъм не се поддава на отровата. Господин Кенет е готов да заложи кобилата си, че той ще надживее който и да е отсам Гимъртън и ще отиде в гроба като стар грешник, освен ако за наш късмет му се случи нещо съвсем необикновено.

Отидох в кухнята и седнах да приспя малкия си любимец. Стори ми се, че Хийтклиф премина през кухнята и отиде към плевнята. После разбрахме, че само минал зад дървената скамейка и се захлупил безмълвен върху една пейка до стената, далеч от огъня.

Люлеех Хертън на коляното си и тананиках една песничка, която започваше така:

Беше късно в нощта и плачеха децата,

а в гроба майка им ги чу да плачат…

Катрин беше дочула разпрата и сега надникна в стаята и пошепна:

— Сама ли сте, Нели?

— Да, госпожице — отвърнах аз.

Тя влезе и се запъти към огнището. Вдигнах очи, понеже очаквах, че се готви да каже нещо. Тя изглеждаше разтревожена. Устните й бяха полуразтворени, сякаш се канеше да заговори, и тя пое дъх, но той се изтръгна като въздишка от гърдите й, вместо да изрече мисълта й в думи. Почнах отново да тананикам, защото не бях забравила недавнашното й държане.

— Къде е Хийтклиф? — запита тя, като прекъсна песента ми.

— Гледа си работата в обора — отговорих аз.

Той не опроверга думите ми, а може и да беше позадрямал. Последва друга дълга пауза, през време на която забелязах, че няколко сълзи се отрониха по бузите на Катрин и паднаха на плочите. «Дали се разкайва за възмутителното си поведение? — питах се аз. — Това е необичайно за нея. Но нека тя стигне сама до това заключение. Аз няма да й помогна.» Не, тя не се тревожеше за нищо освен за собствените си работи.

— Ах, божичко! — възкликна накрая. — Много съм нещастна.

— Жалко! — подзех аз. — Мъчно може да ви се угоди. Толкова много приятели и толкова малко грижи и пак не сте доволна!

— Нели, обещаваш ли да пазиш една моя тайна? — продължи тя, като клекна до мен и ме погледна с прелестните си очи така, че лошото ми настроение изведнъж се изпари, макар че имах основание да й се сърдя.

— Струва ли си да се пази в тайна? — запитах я вече не толкова сърдито.

— Да, и това ме тревожи, а трябва да го кажа. Искам да зная как трябва да постъпя. Днес Едгар Линтон поиска ръката ми и аз му дадох отговор. Преди да ти кажа дали отговорът ми беше положителен или отрицателен, искам да ми кажеш какво трябваше да отговоря.

— Наистина, госпожице Катрин, отде да зная аз? — рекох в отговор. — Във всеки случай, като имам предвид как се държахте днес следобед в негово присъствие, бих казала, че ще е по-разумно да му откажете. Понеже господин Едгар е поискал ръката ви след това, той трябва да е или безнадежден тъпак, или глупав смелчага.

— Ако говориш така, няма да ти кажа нищо друго — недоволно отвърна тя, като се изправи. — Дадох съгласието си, Нели. Хайде, по-скоро ми кажи дали съм сбъркала.

— Дадохте съгласието си? Тогава какъв смисъл има да говорим по въпроса? Дали сте дума и не можете да се отметнете.

— Но кажи ми дали трябваше да постъпя така. Кажи де! — рече тя с раздразнен тон; като търкаше ръцете си една в друга и се мръщеше.

— Има много неща, които трябва да се обсъдят, преди да се отговори по задоволителен начин на тоя въпрос — дълбокомислено отвърнах аз. — Първото и най-важното е дали обичате господин Едгар.

— Нима някой може да не го обича? Разбира се, че го обичам — отвърна тя.

Тогава я накарах да поведем следния разговор, като тя отговаряше на въпросите ми. За една девойка на двадесет и две години тоя подход не беше неуместен.

— Защо го обичате, госпожице Кати?

— Глупости! Обичам го и това е достатъчно.

— В никакъв случай. Трябва да кажете защо.

— Е добре, защото е хубав и приятен в компания.

— Лошо! — бе моята оценка.

— И понеже е млад и весел.

— Пак лошо.

— И понеже ме обича.

— Няма значение, щом става дума за това.

— И понеже ще бъде богат, а на мен ще ми бъде приятно да съм най-важната дама в цялата околност и ще се гордея да имам такъв съпруг.

— По-лошо от всичко друго. А сега кажете как го обичате.

— Както обича всеки човек. Ти си глупавичка, Нели.

— Ни най-малко. Отговорете!

— Обичам земята под нозете му и въздуха над главата му, и всичко, до което се докосва, и всяка дума, която изговаря. Обичам всеки израз на лицето му и всяко негово действие, и него самия напълно и изцяло. Стига ли това?

— И защо го обичате?

— Хайде, хайде, вие ме взехте на подбив. Това е чиста злоба. За мен този въпрос съвсем не е шега — рече младата жена, като се намръщи и извърна лице към огнището.

— Далеч съм от мисълта да се шегувам, госпожице Катрин — отвърнах аз. — Вие обичате господин Едгар, защото е и хубав, и млад, и весел, и богат, и защото ви обича. Последното обаче е без значение: вероятно щяхте да го обичате и без това условие, а когато и то е налице, не бихте го обичали, ако той не притежаваше споменатите четири достойнства.

— Не, разбира се, че не. В такъв случай щях само да го съжалявам, а може би да го мразя, ако беше грозен и недодялан.

— Но на тоя свят има още един-двама хубави и богати млади мъже, може би по-хубави и по-богати от него. Какво би ви попречило да обичате тях?

— Ако има такива, не съм ги срещала. Не съм виждала друг като Едгар.

— Може да видите някой от тях. Едгар няма да е всякога млад и хубав, а може и да не бъде винаги богат.

— В момента е такъв, а аз имам работа само с настоящето. Моля те да говориш разумно.

— Тогава това предрешава въпроса. Щом имате работа само с настоящето, вземете господин Линтон.

— Не искам разрешение от тебе — ще се омъжа за него. И все пак ти не ми каза дали постъпвам правилно.

— Напълно правилно, ако е редно хората да се женят само с оглед на настоящето. А сега хайде да чуем защо сте нещастна. Брат ви ще бъде доволен. Струва ми се, че старите Линтоновци няма да имат възражения. Вие ще напуснете един безреден и неудобен дом, за да влезете в почтена и богата къща. При това вие обичате Едгар и Едгар ви обича. Всичко това изглежда напълно в ред. Къде е пречката?

— Тук и тук — отвърна Катрин, докосвайки с една ръка челото си и полагайки другата върху гърдите си, — в зависимост от това, в кое от двете места се крие душата. Убедена съм в сърцето и в душата си, че не постъпвам правилно.

— Това е много странно. Нищо не разбирам.

— Ето тайната ми. Но не ми се присмивай и ще ти обясня всичко. Не мога ясно да го обясня, но ще ти дам известна представа какви чувства ме вълнуват.

Тя седна до мен. Лицето й доби още по-тъжен и сериозен вид, а сключените й ръце трепереха.

— Нели, никога ли не сънуваш странни сънища? — неочаквано рече тя, след като размисли няколко минути.

— Да, от време на време — отвърнах аз.

— И аз също. Случвало ми се е да сънувам сънища, които никога не съм могла да забравя и които промениха разбиранията ми. Те се просмукаха и проникнаха напълно в мен, като вино във вода, и промениха цвета на мислите ми. Ето един от тях. Ще ти го разкажа, но да не почнеш да се усмихваш, докато ти го разправям.

— Ех, недейте, госпожице Катрин — рекох й. — Достатъчно мрачни сме и без да сме викали духове и привидения, за да ни смущават. Хайде, хайде, бъдете весела, каквато сте по природа. Погледнете малкия Хертън! Той не сънува тъжни работи. Колко сладко се усмихва в съня си!

— Да! А баща му колко сладко ругае в самотата си! Навярно помниш времето, когато и той е бил като това бузесто дете — почти толкова малък и невинен като него. Както и да е, Нели, ще те заставя да ме изслушаш. Сънят ми не е дълъг, а аз не бих могла да бъда весела тая вечер.

— Не искам да ви слушам, не искам да ви слушам! — повторих набързо.

По онова време бях суеверна по отношение на сънищата, а и още съм такава. При това необичайната мрачност, изписана по лицето на Катрин, ме караше да се страхувам от нещо, което можеше да ми внуши пророчески мисли за някаква страшна катастрофа. Стана й неприятно, но тя не продължи. Привидно начевайки друга тема, след малко пак подхвана:

— Ако бях на небето, Нели, щях да бъда крайно нещастна.

— Защото не сте достойна да отидете там — отвърнах аз. — Всички грешници биха били нещастни в рая.

— Не за това. Веднъж сънувах, че съм там.

— Казах ви, че не желая да слушам сънищата ви, госпожице Катрин! Ще отида да си легна — отново я прекъснах.

Тя се засмя и ме задържа насила, защото понечих да стана от стола.

— Тоя не е кой знае какъв — рече тя. — Само исках да кажа, че небето не ми се стори да е мой дом и се съдрах да плача да се върна обратно на земята, а и ангелите тъй се ядосаха, че ме захвърлиха в средата на пустото поле, на върха на «Брулени хълмове», дето се събудих разплакана от радост. И този сън обяснява, както и другият, тайната ми. Не бива да се омъжа за Едгар Линтон, а и мястото ми не е раят; и ако оня проклет човек вътре не бе принизил дотолкова Хийтклиф, не бих и помислила за това. Унизително би било за мен да се омъжа за Хийтклиф сега, затова той никога няма да узнае колко много го обичам, и то не защото е красив, Нели, но защото по прилича на мен, отколкото аз самата. От каквото и да са направени душите ни, неговата и моята са еднакви, а тая на Линтон е толкова различна, колкото лунният лъч от мълнията или сланата от огъня.

Почувствувах присъствието на Хийтклиф още преди тя да свърши да говори. Като забелязах някакво бегло движение, аз извърнах глава и го видях да става от пейката и да излиза безшумно навън. Той бе слушал дотогава, докато бе чул Катрин да казва, че би било унизително за нея да се омъжи за него, а след това не остана да слуша друго. Събеседницата ми, която седеше на земята, не можа да забележи присъствието и излизането му, понеже облегалото на пейката й попречи, но аз трепнах и я подканих да мълчи.

— Защо? — запита тя, оглеждайки се неспокойно наоколо.

— Джоузеф е тук — отвърнах аз, долавяйки тъкмо навреме ехтенето от колелата на каруцата му по пътя, — а и Хийтклиф ще влезе заедно с него. Не съм сигурна дали той не е край вратата в тоя момент.

— Ех, той не би могъл да чуе думите ми от вратата — рече тя. — Дай да държа Хертън, докато приготвиш вечерята, и ме извикай да вечерям с вас, когато тя бъде готова. Искам да измамя неспокойната си съвест и да се убедя, че Хийтклиф няма никаква представа за тези неща. Няма, нали? Нима знае какво значи да обичаш?

— Не виждам никаква причина той да не знае това, и то не по зле от вас — отвърнах аз. — Ако вие сте неговата избраница, той ще бъде най-нещастният човек на земята. Щом станете госпожа Линтон, той ще загуби и приятелка, и любов, и всичко. Минавало ли ви е през ума как ще понесе раздялата и как ще се чувствува той, като бъде съвсем изоставен в света? Защото, госпожице Катрин…

— Той, съвсем изоставен! Ние разделени! — възкликна тя с възмущение. — Кой, моля ти се, ще ни раздели? Участта на Милон^[2] ще постигне ония, които се опитат да сторят това. Не и докато съм жива, Елен, заради който и да е смъртен! Ако ще всички Линтоновци по лицето на земята да се стопят и изпарят, аз няма да се съглася да изоставя Хийтклиф. Не бих станала госпожа Линтон, ако поискат от мен такава цена! Той ще ми е толкова скъп, колкото е бил през целия ми живот. Едгар ще трябва да се отърси от антипатията си и да свикне поне да го понася. Той ще направи това, когато научи какви са истинските ми чувства към него. Виждам, Нели, че ме мислиш за егоистична и жалка жена, но минавало ли ти е някога през ума, че ако двамата с Хийтклиф се оженим, ние бихме станали просяци? От друга страна, ако се омъжа за Линтон, аз бих могла да помогна на Хийтклиф да се издигне и да го поставя извън властта на брат ми.

— И то с парите на вашия съпруг ли, госпожице Катрин? — попитах я аз. — Едва ли ще го намерите толкова податлив, колкото си въобразявате, и макар че може да не разбирам от тия работи, все пак считам, че това е най-лошата подбуда, която изтъкнахте досега, за да станете жена на младия Линтон.

— Ни най-малко! — отвърна тя. — Това е най-добрата ми подбуда. Останалите само задоволяват приумиците ми, а също гледам да задоволя и Едгар. Това е заради едного, който съчетава в себе си чувствата ми към Едгар и към самата мен. Не мога да изразя това, но сигурно и ти, като всеки човек, имаш чувството, че съществува или пък че би трябвало да съществува някакъв друг живот отвъд сегашния. Какъв смисъл би имало да бъда създадена, ако целият ми живот протичаше тук? Големите ми страдания на тоя свят са били страданията на Хийтклиф и аз наблюдавах и чувствувах всяко едно от тях още от самото начало. Великият смисъл на живота ми е той. Ако всичко друго загине, а той остане, аз пак бих продължавала да съществувам. Ако пък всичко друго остане, а той загине, вселената би станала страхотно чужда за мен и сякаш не бих била съставна част от нея. Любовта ми към Линтон е като листака на гората. Времето ще я промени — много добре съзнавам това, — тъй както зимата променя дърветата. Любовта ми към Хийтклиф наподобява вековечните скали под повърхността — извор на малка видима радост, но необходими. Нели, аз съм Хийтклиф! Той винаги е в мислите ми — не толкова като извор на радост, както и аз самата не винаги се радвам на себе си, а като част от самата мен. Затова да не си споменала вече за раздялата ни. Това е неосъществимо и…

Тя млъкна и скри лице в гънките на роклята ми, но аз я изскубнах насила. Повече не можех да понасям глупостите й.

— Ако виждам някакъв смисъл в глупавите ви приказки, госпожице — казах й, — той само ме кара да мисля, че вие нямате представа какви задължения поемате, като встъпвате в брак, или пък че сте една лоша и безпринципна девойка. Не ми досаждайте вече с други тайни; не обещавам да ги пазя.

— Тая ще пазиш, нали? — нетърпеливо запита тя.

— Не, не обещавам — повторих аз.

Тя се канеше да поднови настояванията си, но Джоузеф влезе и прекъсна разговора ни. Катрин отмести стола си в един ъгъл и се зае да бави Хертън, докато приготовлявах вечерята. Когато яденето се свари, Джоузеф и аз почнахме да се караме кой от двама ни да занесе храната на господин Хиндли и можахме да решим въпроса едва когато тя изстина. Споразумяхме се да го оставим сам да каже дали иска нещо за ядене, защото особено много се бояхме да отиваме при него, когато оставаше сам.

— А защо оня никаквец не се е върнал от полето досега? Какво прави сега тоя страшен ленивец? — запита старецът, търсейки с поглед Хийтклиф.

— Ще го извикам — отвърнах. — Навярно е в плевнята.

Излязох и го повиках, но не получих отговор. Като се върнах, прошепнах на ухото на Катрин, че той положително е дочул по-голямата част от онова, което тя разправяше, и й казах как го видях да се измъква от кухнята тъкмо когато тя се оплакваше от начина, по който брат й се държи с него. Тя изтръпна от силна уплаха, захвърли Хертън на пейката и сама изтича да търси приятеля си, без да поспре и помисли защо бе тъй развълнувана или как са му въздействували думите й. Тя се забави толкова много, че Джоузеф предложи да не чакаме повече. Какъвто бе хитър, той предполагаше, че те се бавят нарочно, за да не изслушат дългата му вечерна молитва. Те бяха «достатъчно лоши, за да имат такова лошо държане», казваше той. И в тяхна чест той прибави тая вечер една отделна молитва към обичайното молебствие преди вечеря, което траеше по четвърт час, и щеше да започне друга след края на благодарствената молитва, ако младата му господарка не беше го прекъснала с бърза заповед да изтича надолу по пътя и да намери Хийтклиф, където и да се разхожда той, за да го накара веднага да се върне в къщи.

— Искам да говоря с него и трябва да му кажа нещо, преди да се кача горе — каза тя. — А портата е отворена. Трябва да е някъде далече, защото не ме чу или не искаше да се обади, макар че виках с всички сили от върха на кошарата.

Отначало Джоузеф се противеше, но тя бе твърде разтревожена, за да търпи възражения, и накрая той сложи шапката на главата си и излезе навън, като си мърмореше нещо. Между това Катрин се разхождаше насам-натам из стаята и викаше:

— Просто се чудя къде се е дянал — къде може да е отишъл? Какво разправях, Нели? Забравила съм. Сърдит ли беше заради лошото ми настроение днес следобед? Боже мой! Кажи ми какво съм казала да го разсърдя. Как искам да се върне! Ах, дано се върне!

— Какъв шум за нищо! — възкликнах аз, макар че и аз самата бях неспокойна. — Каква дреболия ви плаши! Ако Хийтклиф е решил да се разхожда по месечина из пустото поле или даже ако лежи в плевника толкова сърдит, че да не иска да ни говори, няма защо да ни безпокои. Хващам се на бас, че се спотайва нейде там. Ще видите, че непременно ще го открия!

И аз тръгнах да го търся, но пожънах само разочарование.

Издирванията на Джоузеф завършиха със същия резултат.

— Това момче става все по-лошо и по-лошо — забеляза той на влизане. — Оставил е портата да зее и понито на госпожицата е изпотъпкало два парцела с жито и тръгнало нататък право към поляната. Обаче утре господарят ще има да беснее като дявол, и с право. Той е самото олицетворение на търпението, с такива нехайни некадърници и отрепки — да, самото олицетворение на търпението. Но няма да бъде винаги такъв — чувате ли, всички вие! Не трябва да го вбесявате за щяло и нещяло!

— Намери ли Хийтклиф, магаре такова! — прекъсна го Катрин. — Потърси ли го, както ти бях заповядала?

— По бих искал да потърся коня — отвърна той. — Това би имало повече смисъл. Но в такава нощ, по-черна и от комина, не мога да търся нито хора, нито коне, а и Хийтклиф не е от ония, дето ще дойдат, като ги повикам. Може би няма да е тъй глух, ако вие го извикате!

Беше наистина много тъмно за лятна нощ. Облаците сякаш вещаеха гръмотевици и аз казах, че ще е най-добре всички да седнем — дъждът, който идеше, щеше положително да го накара да се върне в къщи, без да ни създава други неприятности. Обаче не можахме да склоним Катрин да мирува. Тя продължаваше да броди насам-натам от портата до входната врата в състояние на силна възбуда, която не й позволяваше да седне, но най-сетне застана край едната страна на стената, близо до пътя, където остана, без да обръща внимание на увещанията ми и на тътена на гръмотевиците, нито на едрите дъждовни капки, които започваха да плющят около нея, като викаше от време на време, после се ослушваше и заридаваше на глас. Тя можеше да надмине Хертън или което и да е друго дете в бурния си пристъп на плач.

Ние още бодърствувахме към полунощ, когато бурята се изви с грохот и дива ярост над «Брулени хълмове». Вятърът беснееше и гръмотевици се сипеха и или бурята, или мълниите разцепиха на две едно дърво край ъгъла на сградата. Един грамаден клон падна върху покрива и събори част от източния комин, като запрати с тропот камъни и сажди в кухненското огнище. Помислихме, че сред нас е паднала мълния, а Джоузеф се хвърли на колене и почна да моли бога да не забравя старейшините Ной^[3] и Лот^[4] и както в онова време да пощади праведните, макар и да порази неверниците. Имах чувството, че тая присъда тегне и върху нас. В случая Йона^[5], според мен, беше господин Ърншоу и аз заклатих дръжката на вратата на неговата бърлога, за да проверя дали е още жив. Той отговори достатъчно гръмко и по начин, който накара Джоузеф да се моли още по-гласовито, отколкото преди, и да настоява ясно да бъдат разграничени светците като него от грешници като господаря му. Но тътнежът отмина за двадесетина минути, без да засегне някого от нас, с изключение на Кати, която здравата се измокри заради упорития си отказ да се подслони и която стоеше без шапка и шал, та дрехите и косите й да поемат колкото се може повече вода. Тя влезе в кухнята и тъй, мокра до кости, се изтегна върху пейката, извърна се към облегалото и закри лице с ръце.

— Хубава работа, госпожице — възкликнах, като я докоснах по рамото. — Да не би да сте решили да умрете? Знаете ли колко е часът? Дванайсет и половина. Хайде да си легнете! Няма смисъл повече да чакате това глупаво момче. Трябва да е отишъл до Гимъртън, където и ще остане. Той си мисли, че няма да бодърствуваме заради него до тоя късен час, или поне предполага, че само господин Хиндли ще бъде на крак, а би искал по възможност да избегне господарят да му отвори вратата.

— Не, не, той не е в Гимъртън — рече Джоузеф. — Не бих се учудил, ако се намира в дъното на някоя яма в мочурището. Знамението не дойде току-тъй и аз бих искал да се пазите, госпожице — вие може да сте следващата жертва. Благодаря на бога за всичко. Всичко се нарежда за доброто на онези, които са избрани и отделени от сметта. Вие знаете какво казва Евангелието. — И той започна да цитира няколко пасажа, като ни сочеше главите и стиховете, в които бихме могли да ги намерим.

След като увещавах напразно упоритата девойка да стане и да съблече мокрите си дрехи, аз ги оставих сами — той да проповядва, а тя да трепери — и отидох да си легна заедно с малкия Хертън, който спеше тъй дълбоко, че сякаш всички около него бяха заспали. Известно време чувах гласа на Джоузеф, който продължаваше да чете от Библията, после различих бавните му стъпки по стълбата и след това заспах.

На заранта слязох малко по-късно от обикновено и видях в светлината на слънчевите лъчи, които проникваха през процепите на капаците, госпожица Катрин още да седи край огнището. Кухненската врата беше също открехната и светлина проникваше през нейните незатворени прозорци. Хиндли бе излязъл от стаята си и сега седеше изнурен и сънен край кухненската камина.

— Какво те измъчва, Кати? — казваше той тъкмо когато влизах. — Изглеждаш мрачна като удавено кученце. Защо си тъй влажна и бледа?

— Бях се измокрила — неохотно отвърна тя. — Студено ми е. Нищо повече.

— Тя е непослушна! — обадих се аз, като видях, че господарят е почти трезвен. — Вчера привечер се намокри до кости в дъжда, а ето че е седяла цяла нощ тук, и но можах да я склоня да се помръдне.

Господин Ърншоу ни загледа силно изненадан.

— Цяла нощ! — възкликна той. — Какво я е накарало да стои? Не и страхът от гръмотевиците, нали? Бурята отдавна премина.

Никоя от нас двете не искаше да спомене за отсъствието на Хийтклиф дотогава, докато можехме да крием това, затова отвърнах, че не зная защо й е хрумнало да стои будна, а тя замълча. Утрото беше свежо и хладно. Отворих решетката на прозореца и стаята скоро се изпълни с приятен аромат от градината, но Катрин извика сърдито по мен:

— Елен, затвори прозореца! Умирам от глад! — и зъбите й тракаха, като се притискаше още по-близо до почти загасналите въглени.

— Болна е — рече Хиндли, като я хвана за китката. — Предполагам, че затова не е искала да си легне. По дяволите! Не искам вече да се разправям с болести в тая къща. Какво те накара да излезеш в дъжда?

— Да тича подир момчетата, както винаги — изкряка Джоузеф, издебвайки поради колебанието ни сгоден момент да се намеси със злия си език. — Ако бях на ваше място, господарю, щях чисто и просто да затворя вратата под носа на всички, ако ще да са благородници или простаци. Не минава и ден вас да ви няма и оня котарак Линтон да не се присламчи насам; а госпожица Нели — бива си я и нея — стои и ви дебне от прозореца; щом влезете през едната врата, той излиза през другата, а тогава тая важна дама отива да се умилква край него. Няма що, чудесно поведение е да се спотайват из полето до дванайсет часа през нощта с тоя мръсен и ужасен циганин Хийтклиф! Те мислят, че съм сляп, но аз не съм ни най-малко дори! Видях младия Линтон както на идване, така и на отиване, а видях и тебе (отправяйки думите си към мен) — да, и тебе, некадърнице такава и чорлава вещице, да скачаш и да изприпкваш в къщата още в същия миг, когато дочу копитата на коня на господаря да тракат нагоре по пътя.

— Млъкни, подслушвач такъв — викна Катрин, — няма да търпя нахалството ти! Едгар Линтон дойде случайно вчера, Хиндли, и не друг, а аз му казах да си върви, защото знаех, че няма да ти е приятно да го срещнеш в състоянието, което беше тогава.

— Ти сигурно лъжеш, Кати — отвърна брат й, — и си цяла глупачка! Но нека сега да не се занимаваме с Линтон. Кажи, не беше ли снощи с Хийтклиф? Хайде, казвай истината! Няма защо да се боиш, че ще му напакостиш. Макар и да го мразя повече от всякога, съвсем недавна той ми направи една добрина, така че съвестта ми няма да ми позволи да му строша главата. За да предотвратя това, ще го пратя по дяволите още тая заран и бих ви посъветвал всички ви да внимавате, след като си отиде той: ще бъда толкова по-строг с вас.

— Снощи изобщо не видях Хийтклиф — отвърна Катрин и започна горчиво да плаче. — Ако го изпъдиш от къщи, и аз ще отида с него. Но може би никога няма да имаш възможността да сториш това, защото той трябва да е избягал. — Тя зарида неудържимо и другите й думи не се разбираха.

Хиндли я обсипа с порой от презрителни ругатни и й заповяда веднага да отиде в стаята си или да спре да пролива сълзи напразно. Принудих я да се подчини. Никога няма да забравя сцената, която тя направи, когато отидохме в нейната стая — просто ме ужаси. Помислих, че Катрин полудява, и замолих Джоузеф да изтича за лекаря. Оказа се, че това е началото на трескаво бълнуване. Щом я видя, господин Кенет заяви, че е опасно болна. Тя гореше от огън. Той й пусна кръв и ми каза да я храня със суроватка и разводнени кашици и да внимавам да не се хвърли надолу по стълбите или да скочи от прозореца. После си отиде, защото имаше доста работа в околията, гдето обикновеното разстояние от къща до къща е от две до три мили.

Макар и да не мога да твърдя, че бях добра болногледачка, а и Джоузеф и господарят не бяха по-добри от мен, и макар че нашата болна беше не по-малко отегчителна и упорита от който и да е болник, тя прескочи гроба. Разбира се, старата госпожа Линтон ни посети няколко пъти, разшета се, караше ни се и разкарваше всички ни насам-натам; и когато Катрин бе на оздравяване, тя настоя да я отведем в «Тръшкрос Грейндж», а ние й бяхме много благодарни, задето ни бе отървала от нея. Обаче нещастната възрастна жена имаше защо да се разкайва за добрината си. Тя и съпругът й се заразиха от треската и умряха един подир друг в разстояние на няколко дни.

Нашата госпожица се върна при нас още по-дръзка, по-необуздана и надменна отпреди. Никой не бе чул нищо за Хийтклиф от оная вечер с гръмотевичната буря насам и един ден, когато бях страшно предизвикана от Катрин, имах неблагоразумието да стоваря вината за неговото изчезване върху нея — впрочем напълно основателно, както и тя самата знаеше много добре. Няколко месеца наред след тоя ден тя не поддържаше никакви връзки с мен освен само в качеството ми на обикновена прислужница. И Джоузеф също изпадна в немилост. Той продължаваше да си казва мнението и да я напътствува като малко момиченце, а тя се смяташе за жена, при това за наша господарка, и считаше, че недавнашната й болест й дава правото всички да я зачитат. А и лекарят бе казал да не я предизвикаме — трябвало да вървим по гайдата й. Ако някой от нас посмееше да й противоречи, в нейните очи това бе ни повече, ни по-малко от убийство. Тя се държеше настрана от господин Ърншоу и неговите другари. Подтикван от Кенет, а също и от страх да не би тя да получи пристъп на нервна криза при честите й избухвания, нейният брат й разрешаваше всичко, което тя си наумяваше да поиска, и обикновено отбягваше да я предизвиква. Той беше дори прекалено отстъпчив в задоволяване на капризите й — не от любов, а от гордост. От сърце желаеше тя да прослави семейството чрез сродяването си с Линтоновци. Катрин можеше да ни тъпче като роби, но той нехаеше за това, стига тя да не го закачаше. Едгар Линтон, както са били хиляди преди него и както ще бъдат и други занапред, беше сляпо увлечен и считаше себе си за най-щастливия човек на света в деня, когато я заведе в църквата на Гимъртън три години след смъртта на баща си.

Убедиха ме, и то доста против волята ми, да напусна «Брулени хълмове» и да дойда с нея тук. Малкият Хертън беше почти на пет години и аз тъкмо бях почнала да го уча на четмо. Тъжно се разделихме двамата с него, но сълзите на Катрин имаха по-силно въздействие от нашите. Когато отказах да вървя и Катрин разбра, че молбите й не ме трогват, тя отиде да се оплаква на съпруга си и брат си. Първият ми предложи щедра заплата, а другият ми заповяда да си стягам багажа. Казваше, че не искал жена в къщата, щом вече нямало да има господарка, а що се отнасяло до Хертън, помощник-пасторът щял да се погрижи за него след известно време. И тъй, оставаше ми само едно — да постъпя така, както ми заповядваха. Казах на господаря, че той отпраща всички почтени хора, само и само да стигне малко по-рано до пълна разруха. Целунах Хертън, казах сбогом и оттогава насам той съвсем се отчужди от мен. Странно е да мисли човек така, но никак не се съмнявам, че той напълно е забравил всичко за Елен Дийн, както и това, че някога е бил повече от всичко на света за нея и тя за него.“

В тоя стадий от разказа на моята икономка тя случайно погледна към часовника над камината и остана зачудена, като видя голямата стрелка да показва един и половина. Не даде и дума да става да остане и секунда по-дълго — всъщност и аз самият бях по-скоро склонен тя да продължи разказа си друг път. И сега, когато тя изчезна в покоите си и аз размишлявам вече от един или два часа, ще се реша да си легна, въпреки че не ми се мърда и че чувствувам болки в главата и крайниците.