Емили Бронте
Брулени хълмове (31)

ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Вчера беше ясно, тихо и мразовито. Отидох до „Брулени хълмове“, както си бях намислил. Моята икономка ме замоли да занеса една бележчица от нея до младата й господарка и аз не й отказах, понеже добрата жена не виждаше нищо необичайно в молбата си. Входната врата беше отворена, но портата бе грижливо заключена, както при първото ми посещение. Почуках и извиках Ърншоу, който беше сред лехите. Той откачи веригата и аз влязох. Този момък е истински хубавец-селяк. Този път добре го разгледах. Той обаче сякаш нарочно прави всичко възможно, за да не изпъкват предимствата му.

Запитах дали господин Хийтклиф е в къщи. Отговори ми се, че не бил, но щял да се върне за обяд. Беше единадесет часът и аз изказах желание да вляза и да го почакам. Той веднага остави сечивата си и ме придружи по-скоро като копой, отколкото като заместник на домакина.

Влязохме заедно. Катрин беше вътре и помагаше в беленето на някакви зеленчуци за наближаващия обед. Изглеждаше по-мрачна и по-унила, отколкото при първото ми посещение. Тя едва дигна глава да ме погледне и продължи заниманието си, пренебрегвайки общоприетите правила на учтивостта, както и преди, и не отговори на моя поздрав и с най-малкия жест.

„Съвсем не изглежда толкова мила, както госпожа Дийн се мъчи да ме убеди — помислих си аз. — Вярно е, че е красавица, но не е ангел.“

Ърншоу най-грубо й заповяда да занесе нещата си в кухнята.

— Ти ги занеси — отвърна тя и ги бутна настрана, щом свърши работата си. После седна на едно столче до прозореца, където започна да изрязва фигурки на птици и животни от останалите в скута й беленки от ряпа. Под предлог, че искам да поразгледам по-добре градината, аз се приближих към нея и според мен ловко пуснах бележката от госпожа Дийн на коленете й, без да ме забележи Хертън. Обаче Катрин високо ме попита: „Какво е това?“ и я бутна настрана.

— Писмо от ваша стара познайница, икономката на „Тръшкрос Грейндж“ — отговорих аз, ядосан от това, че ме е злепоставила за добрината ми и понеже се боях да не би да си въобразят, че писмото е от самия мен. Тя на драго сърце би го взела, когато чу обяснението ми, но Хертън я изпревари. Той го сграбчи и го сложи в жилетката си, като каза, че първо трябвало да го види господин Хийтклиф. Тогава Катрин мълчаливо се обърна на другата страна, извади крадешком носната си кърпичка и я притисна към очите си. След кратка душевна борба, при която се опита да потисне добрите си чувства, братовчед й измъкна писмото и го захвърли колкото се можеше по-грубо на пода до нея. Катрин го грабна и жадно го прочете. След това тя ме разпита за обитателите на бившия й дом — както за хората, тъй и за животните — и загледана към хълмовете, прошепна сякаш на себе си:

— Колко бих искала да яздя Мини там! Бих искала да се катеря там! Ах! Омръзна ми… тук съм като вързана, Хертън! — Тя склони хубавата си главица на перваза на прозореца и с полупрозявка и полувъздишка тъжно се унесе, без да я е грижа дали я забелязваме, или не.

— Госпожо Хийтклиф — заговорих аз, след като доста време поседях мълчаливо, — не виждате ли, че аз съм ваш стар познат? Толкова близък, щото ми се струва чудно, че не желаете да си поприказваме. Моята икономка непрестанно ми говори за вас и ви хвали и тя ще бъде много разочарована, ако се върна, без да мога да й разкажа друго освен това, че сте получили писмото й и не сте казали нищо.

Тези мои думи като че я учудиха и тя попита:

— Елен харесва ли ви?

— Да, много — отвърнах аз без всякакво колебание.

— Трябва да й кажете — продължи тя, — че бих отговорила на писмото й, но нямам с какво да го напиша, нямам дори и книга, от която да мога да откъсна някой лист.

— Никакви книги! — възкликнах аз. — Че как можете да живеете тука без тях, ако смея да ви запитам? При все че имам голяма библиотека, често ми е скучно в „Тръшкрос Грейндж“. Ако ми вземат книгите, бих изпаднал в отчаяние.

— Винаги четях, когато имах книги — каза Катрин. — Но господин Хийтклиф никога не чете и затова си науми да унищожи книгите ми. От седмици не съм зърнала книга. Само веднъж претърсих богословските книги на Джоузеф, което много го раздразни… И един път, Хертън, попаднах на книги, скрити в твоята стая, няколко на латински и гръцки и малко разкази и стихове, все стари, познати. Донесох стиховете тук и ти ги отмъкна, както сврака отмъква сребърни лъжици, само от любов към кражбата — те не ти вършат работа; или ги скри от злоба, та да не им се радва никой друг, щом ти не можеш. Може би именно твоята завист да е подсказала на господин Хийтклиф да ме лиши от съкровищата ми? Но повечето от тях са записани в ума ми и отпечатани в сърцето ми, а тях не можеш ми отне.

Ърншоу почервеня като божур, когато братовчедка му разкри тайната за личната му сбирка от книги и заеквайки от възмущение, отрече обвиненията й.

— Господин Хертън иска да разшири кръга на знанията си — притекох му се на помощ аз. — Той не че ревнува, а иска да ви подражава и да достигне вашите познания. За няколко години той ще напредне в учението.

— А иска междувременно аз да затъпея — отвърна Катрин. — Да, чувам го да срича и да си чете и какви грешки прави при това! Бих искала да кажеш още веднъж баладата „Чеви Чейс“, както я казваше вчера — много беше смешно. Чух те, чух те и да прелистваш речника, и да търсиш трудните думи, и после да ругаеш, понеже не можеше да прочетеш обясненията им.

Младежът явно чувствуваше, че не е право да му се присмиват за невежеството му, а след това да му се присмиват, задето се мъчи да се просвети. И аз бях на това мнение и като си спомних разказа на госпожа Дийн за първия му опит да осветли мрака, в който е бил отгледан, забелязах:

— Но, госпожо Хийтклиф, всеки от нас е бил начинаещ и всеки се е спъвал и залитал при първите стъпки. Ако нашите учители се бяха подигравали с нас, вместо да ни помогнат, ние щяхме и днес да се спъваме и да залитаме.

— О! — отговори тя. — Аз не искам да ограничавам познанията му. Все пак той няма право да си присвоява моите книги и да ги карикатури с глупавите си грешки и неправилно произношение. Тези книги — и прозата, и стиховете, са станали свети за мене, понеже са свързани с различни спомени, и аз не искам той да ги унижава и осквернява със своята уста. А освен това от всичките книги е избрал тъкмо любимите ми неща, сякаш напук, от чиста злоба!

В настъпилото за миг мълчание гърдите на Хертън силно се повдигаха. Той се мъчеше да преодолее острото чувство на обида и гняв, а това беше трудна задача. Аз станах и от кавалерско желание да облекча стеснението му застанах на вратата и отправих погледа си към гледката навън. Той последва моя пример и напусна стаята, но почти веднага се появи отново с пет-шест тома в ръце. Той ги хвърли в скута на Катрин и възкликна:

— Вземи ги! Не ща вече нито да ги чета, нито да чувам и мисля за тях!

— Не ги искам сега — отговори тя. — Ще ги свързвам с тебе и те ще ме отвращават.

Тя отвори една от книгите, която явно е била много често прелиствана, и прочете една част с проточения тон на начинаещ, сетне се изсмя и я захвърли.

— Слушай сега това — продължи тя предизвикателно и издекламира по същия начин един стих от стара балада.

Обаче неговото самолюбие не му позволи да търпи повече това мъчение. Аз чух как той прекъсна дръзките й думи с една плесница и донякъде одобрих постъпката му. Малката проклетница беше направила всичко възможно, за да оскърби чувствителния си, макар и необразован братовчед и само с груба сила той можа да си уреди сметките с нея и да накара виновницата сама да почувствува обидата. След това той събра книгите и ги хвърли в огъня. По лицето му прочетох каква мъка е било за него да принесе на злобата такава жертва. Стори ми се, че докато ги поглъщаха пламъците, той си спомняше удоволствието, което му бяха доставяли, и все по-голямата радост и успехи, които бе очаквал да му донесат те; струваше ми се също така, че познавах и подбудите му за тези тайни занятия. Той се е задоволявал с всекидневния си труд и грубите си примитивни удоволствия, преди да се срещне с Катрин. Срамът, че тя го презира, и надеждата, че ще одобри тези негови опити, го подтикнали към по-висши занимания. Но вместо да го запазят от презрението й и да му спечелят одобрението й, усилията му да се издигне бяха дали тъкмо обратни резултати.

— Да, това е единствената полза, която грубиянин като тебе може да извлече от тях! — извика Катрин, като облиза разранената си уста и възмутено загледа горящите книги.

— Я да си държиш езика! — свирепо отвърна Ърншоу.

И тъй като от възбуждение не можеше да каже нищо повече, той бързо се запъти към вратата, където му направих път да мине. Но едва беше прекрачил прага, когато се сблъска с господин Хийтклиф, който вървеше по алеята и го хвана за рамото.

— Какво се е случило, момчето ми? — запита го той.

— Нищо, нищо — отвърна момчето и се отскубна, за да изживее скръбта и гнева си в самота.

Хийтклиф го проследи с поглед и въздъхна.

— Странно ще бъде, ако сам се изиграя! — промърмори той, без да забележи, че аз съм зад гърба му. — Но когато търся в лицето му прилика с бащата, от ден на ден намирам все по-голяма прилика с нея. Как може толкова да й прилича, дявол да го вземе? Не мога вече спокойно да го гледам.

Той сведе поглед към земята и мрачно влезе в къщата. Лицето му имаше неспокойно, напрегнато изражение, което никога не бях забелязвал преди, и ми се видя доста отслабнал. Щом го забеляза през прозореца, снаха му веднага избяга в кухнята, тъй че аз останах сам.

— Радвам се, че вече излизате, господин Локууд — рече той в отговор на моя поздрав, — отчасти от егоистични подбуди. Струва ми се, че мъчно бих се лишил от вашето общество в този пущинак. Неведнъж съм се чудил какво ви е довело тук.

— Просто една празна прищявка, сър — отвърнах аз. — Или пък една празна прищявка ще ме пропъди оттук. Идущата седмица заминавам за Лондон и трябва да ви предупредя, че не съм склонен да задържа „Тръшкрос Грейндж“ повече от дванадесетте месеца, за които съм наел къщата.

— О, тъй ли! Омръзнало ви е да живеете като отшелник, а? — каза Хийтклиф. — Но ако смятате да се откажете да плащате наем за имение, в което не живеете, напразно сте дошли. Аз никога не опрощавам дългове и държа да получа от всекиго, каквото ми се дължи.

— Не съм дошъл да моля за опрощаване — възкликнах аз доста ядосан. — Ако искате, мога да ви платя още сега. — И веднага извадих портфейла си.

— Не, не — студено отвърна той. — Вие ще оставите достатъчно ваши неща, с които да се погаси задължението в случай, че не се върнете. Не бързам чак толкова. Останете да обядвате с нас. Обикновено добре се посреща гостенин, който едва ли ще повтори посещението си… Катрин, донеси нещата. Къде си?

Катрин отново влезе в стаята със сложени на табла вилици и ножове.

— Можеш да обядваш с Джоузеф — промърмори й Хийтклиф настрана — и остани в кухнята, докато си отиде той.

Тя изпълни нарежданията му много точно; може би не изпитваше изкушение да не се подчини. Живеейки сред шутове и мизантропи, не е изключено тя да не може да цени хора от по-добри среди, когато се срещне с тях.

Седнал между мрачния и намръщен господин Хийтклиф и съвсем безмълвния Хертън, аз се нахраних в доста безрадостна обстановка и скоро се сбогувах. Щях да си тръгна през задния вход, за да зърна още веднъж Катрин и да ядосам стария Джоузеф, обаче Хертън получи нареждане да ми доведе коня и домакинът лично ме изпрати до вратата, тъй че не можах да изпълня желанието си.

„Колко скучен става животът в тази къща! — размишлявах аз, докато яздех по пътя. — За госпожа Линтон Хийтклиф щеше да се сбъдне нещо по-романтично от приказка, ако се бяхме залюбили, както искаше добрата й бавачка, и ако бяхме се преселили в шумната обстановка на града!“