Емили Бронте
Брулени хълмове (23)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА

„След дъжделивата нощ бе настъпило мъгливо утро. Валеше суграшица, примесена с ръмежляк. От хълмовете се стичаха новообразувани потоци, които бълбукаха и прекосяваха пътеката ни. Краката ми бяха съвсем мокри.

Бях сърдита и се чувствувах подтисната — тъкмо подходящо настроение, за да бъда особено чувствителна към тия неприятности. Влязохме в чифлика откъм кухнята, за да проверим дали господин Хийтклиф наистина отсъствува, защото не вярвах много на неговите уверения.

Джоузеф сякаш бе потънал в някакъв рай, седнал сам край бумтящия огън, с литър бира върху масата до него и чиния, пълна с едри парчета препечени овесени питки. В устата си държеше късата черна лула. Катрин притича към огнището, за да се стопли. Аз попитах дали господарят е в къщи. Толкова дълго време не получих отговор, че допуснах старецът да е оглушал, и повторих въпроса с по-силен глас.

— Не! — изръмжа той или по-скоро изписка през носа си. — Не! Трябва да си вървите, от дето сте дошли.

— Джоузеф! — почти в същото време отекна нечий сърдит глас от вътрешната стая. — Колко пъти трябва да ви викам? Сега има само няколко разпалени въглена. Джоузеф, веднага елате!

Той енергично засмука лулата и се взря съсредоточено в решетката на камината, показвайки с това, че няма намерение да се отзове на молбата. Не видяхме нито Хертън, нито домоуправителката — единият вероятно зает с работата си, а другата — тръгнала към селото за да пазарува. Познахме гласа на Линтон и влязохме.

— Ех, дано умреш от глад в някоя таванска стаичка! — рече момчето, което ни бе взело по погрешка за своя нехаен прислужник.

Като разбра грешката си, Линтон се сепна. Братовчедка му изтича към него.

— Вие ли сте, госпожице Линтон? — запита той и повдигна главата си от страничното облегало на креслото, в което почиваше. — Не, не ме целувайте, защото се задъхвам. Боже мой! Татко каза, че ще ме навестите — продължи той, след като се посъвзе от прегръдката на Катрин, докато тя стоеше край него с доста виновен вид. — Затворете вратата, ако обичате. Оставихте я отворена, а ония… ония омразни хора не щат да сложат въглища в огъня. Толкова е студено!

Разбърках загасналите въглени и сама донесох една кофа въглища. Болникът се оплака, че съм го обсипала с пепел, после се закашля мъчително. Не го смъмрих за сприхавостта му, защото изглеждаше трескав и болен.

— Кажи, Линтон — промълви Катрин, когато смръщеното чело се разведри, — радваш ли се да ме видиш? Мога ли да ти помогна с нещо?

— Защо не дойде досега? — попита той. — Трябваше да дойдеш, вместо да пишеш. Писането на ония дълги писма страшно ме изморяваше. По бих предпочел да разговарям с тебе. Сега нито ми се говори, нито имам желание за нещо. Къде е Зила? Бихте ли отишли до кухнята, за да я потърсите? — каза той, като погледна към мен.

Не бях получила благодарности за другата услуга, която му направих, и понеже не ми се искаше да тичам насам-натам по неговата гайда, направо отвърнах:

— Там няма никой освен Джоузеф.

— Пие ми се вода — рече той нервно и се извърна встрани. — Откак татко замина, Зила все се шляе в Гимъртън. Отвратителна работа! Принудих се да сляза долу: те бяха решили да не ми се обаждат, като ги викам горе.

— Баща ви внимателен ли е към вас, господин Хийтклиф? — попитах аз, като видях, че той отблъсна приятелския порив на Катрин.

— Внимателен? Той поне кара тях да бъдат малко по-внимателни — каза момъкът в отговор. — Проклетниците! Знаете ли, госпожице Линтон, че оня дивак, Хертън, ми се присмива? Мразя го! Наистина ги мразя — до един! Те са отвратителни хора.

Катрин затърси вода. Тя намери кана в кухненския бюфет, наля една чашка и я донесе. Той я замоли да сипе в нея лъжица вино от шишето на масата, после отпи няколко глътки и й каза, че е много мила с него.

— А не се ли радваш да ме видиш? — запита тя, повтаряйки предишния си въпрос и доволна, че долавя наченките на бегла усмивка.

— Да, радвам се. Да чуя глас като твоя, е нещо ново за мен — отвърна той, — обаче наистина се ядосвах, че не идваш. Пък и татко се кълнеше, че аз съм бил виновен за това. Нарече ме жалко, тътрещо се и нескопосано същество. Каза, че ме презираш и че ако той бил на мое място, вече щял да се разпорежда в «Тръшкрос Грейндж» повече, отколкото баща ти. Но ти не ме презираш, нали, госпожице…

— Бих искала да ме наричаш Катрин или Кати — прекъсна го девойката. — Да те презирам? Не! След татко и Елен на тоя свят обичам най-много теб, обаче не обичам господин Хийтклиф и не ще смея да идвам, когато той се завърне. Много ли дни ще се бави?

— Не много — отвърна Линтон, — но откак се откри ловният сезон, той често отива в полето и в негово отсъствие би могла да прекарваш по час-два с мен. Съгласи се на това, моля ти се! Мисля, че с теб няма да се дразня и да капризнича. Ти няма да ме предизвикваш и ще бъдеш винаги готова да ми помогнеш, нали?

— Да — рече Катрин и погали неговите дълги и меки коси. — Щях да прекарвам половината си свободно време тук, стига да можех да получа съгласието на татко. Хубавичкият Линтон! Как съжалявам, че не си мой брат.

— И тогава щеше да ме обичаш, колкото обичаш и баща си, нали? — каза той вече по-весело. — Но татко казва, че ще ме обичаш повече от него и от всички хора на света, ако станеш моя жена, тъй че по ми се иска да си ми жена.

— Не, никога няма да обичам когото и да е повече от татко — сериозно отвърна тя. — А и хората понякога мразят жените си, но не и братята и сестрите си. Ако беше мой брат, щеше да живееш при нас и татко щеше да те обича толкова, колкото обича и мене.

Линтон отрече, че хората понякога мразят жените си, но Кати пак настоя на своето и с всичкия си ум посочи за пример отвращението на неговия баща към леля й. Опитах се да спра безсмислените й брътвежи, но не успях да сторя това, преди тя да изкаже всичко, което й бе известно. Младият Линтон заяви с голямо раздразнение, че твърдението й било невярно.

— Татко ми разправи това, а той не лъже — дръзко отвърна тя.

— Моят татко презира твоя! — заяви Линтон. — Той го нарича жалък подлец!

— Твоят е зъл човек — отвърна Катрин, — пък и много лошо правиш, като се осмеляваш да повтаряш думите му. Той трябва да е бил зъл, за да го остави леля Изабела.

— Тя не го е оставила — рече момчето. — Няма да ми противоречиш!

— Оставила го е! — възкликна младата ми господарка.

Тогава чакай аз да ти кажа нещо — подзе Линтон. — Майка ти е мразела баща ти. Какво ще кажеш за това?

— Ах! — възкликна Катрин, твърде вбесена, за да може да продължи.

— И тя е обичала татко — добави той.

— Ти си жалък лъжец! Мразя те сега! — задъхано отвърна тя и лицето й поруменя от гняв.

— Да, обичала го е, наистина го е обичала! — повтори Линтон и потъна в дъното на креслото си, после опря глава назад, за да се наслаждава на вълнението на спорещата си събеседница, която стоеше зад креслото.

— Стига, господин Хийтклиф — казах аз. — Навярно и това е една от измишльотините на баща ви.

— Не е измишльотина, а вие си дръжте езика! — отвърна той. — Обичала го е, Катрин, да, наистина го е обичала!

Извън себе си от гняв, Кати силно блъсна креслото, а той падна върху страничното облегало и веднага бе обхванат от задушаваща кашлица, която скоро сложи край на тържеството му. Тая кашлица продължи тъй дълго, че дори аз се уплаших. Братовчедка му се разплака с все сила, ужасена от пакостта, която бе направила, макар и да не бе казала нито дума. Прегърнах го и го държах тъй, докато спря кашлицата. Тогава той ме отблъсна и мълком опря глава на облегалото. Катрин също престана да плаче, седна срещу него и се загледа съсредоточено в огъня.

— Как се чувствувате сега, господин Хийтклиф? — запитах го, след като почаках десетина минути.

— Бих искал и тя да се почувствува като мен — отвърна той. — Злобно и жестоко същество! Хертън никога не ме пипа и с пръст! Никога през живота си не ме е удрял. Пък и днес се чувствувах по-добре, а ето че…

Гласът му замря в хленч.

— Не те ударих! — промълви Катрин и прехапа устни, за да не избухне отново в плач.

Той въздишаше и пъшкаше като човек, който изпитва голяма болка. Това продължи около четвърт час, очевидно с преднамерената цел да причини мъка на братовчедка си, защото, щом дочуеше някой неин сподавен плач, той придаваше още по-голяма болезненост и по-силен патос на гласа си.

— Съжалявам, че ти причиних болка, Линтон — каза тя накрая, измъчена до крайна степен. — Нищо нямаше да ми стане от едно тъй слабо блъскане и не мислех, че може на тебе да ти стане нещо. Нищо ти няма, нали, Линтон? Не ме оставяй да се върна в къщи с мисълта, че съм ти причинила болка. Отговори! Хайде, кажи ми нещо!

— Не мога да ти говоря — промълви той. — Такава болка ми причини, че цяла нощ няма да мигна и ще се давя в кашлица. Ако имаше тая кашлица, щеше да знаеш каква е. Ти обаче ще спиш спокойно, докато аз се давя в кашлица, без да има някой наблизо. Бих искал да зная как ще ти хареса да прекарваш такива ужасни нощи. — И той захленчи на глас от съжаление към себе си.

— Понеже и без това прекарвате ужасни нощи — казах аз, — госпожицата с нищо няма да ви развали спокойствието; щяхте да се чувствувате все така, дори и да не бе идвала тя. Както и да е, тя вече няма да ви безпокои, пък и възможно е да се поуспокоите, като си отидем.

— Да си вървя ли? — тъжно запита Катрин и се наведе над него. — Искаш ли да си отида, Линтон?

— Не можеш да поправиш стореното — нацупено отвърна той и се отдръпна от нея, — но можеш да влошиш състоянието ми и да ме дразниш, докато ме хване треска.

— Ех, тогава трябва да си вървя, нали? — повторно го запита тя.

— Остави ме поне на мира — каза той в отговор. — Не мога да понасям приказките ти.

Тя се маеше и дълго не се вслушваше в увещанията ми да си вървим, но понеже той не ни поглеждаше, нито пък говореше, накрая тя пристъпи към вратата и аз тръгнах подир нея. Един писък ни застави да се върнем. Линтон се бе свлякъл от креслото върху плочата на огнището и сега се гърчеше досущ като своенравно малко дете в разглезен пристъп на ярост, решило да се държи колкото се може по-лошо и досадно. От държането му можах веднага да схвана съвсем правилно истинските му подбуди и се убедих колко безсмислено би било да се опитваме да го успокояваме. Уви, другарката ми бе на друго мнение. Тя изтича назад, обхваната от ужас, приклекна до него и почна да плаче, да го утешава и да го моли, докато той се усмири, понеже вече едва поемаше дъх, но в никакъв случай не и от угризение на съвестта, загдето я бе разтревожил толкова.

— Ще го вдигна и ще го сложа на пейката — рекох аз — и тогава нека се търкаля, колкото си ще. Не можем да седим тук, за да го гледаме. Дано вече се убедихте, госпожице Кати, че вие не му действувате добре и че влошеното му здраве не се дължи на чувствата му към вас. Ето, нека лежи там! Хайде да вървим. Щом разбере, че никой не стои край него, за да обръща внимание на глезотиите му, ще миряса на драго сърце.

Тя положи възглавница под главата му и му даде малко вода. Той отказа да пие и неспокойно затръшка глава върху възглавницата, сякаш тя бе от камък или някакъв пън. Тя се опита да я нагласи по-удобно.

— Тая не ми приляга — рече той. — Не е достатъчно висока.

Катрин донесе друга и я подложи върху първата.

— Сега ми е много високо — промърмори предизвикателното същество.

— Тогава как да я наглася? — запита Катрин с глас, в който звучеше отчаяние.

Той се изви и настани до нея така, че цялата му тежест падаше върху рамото й.

— Не, тъй не може — рекох аз. — Трябва да се задоволите с възглавката, господин Хийтклиф. Госпожицата вече загуби доста време с вас. Не може да се бавим тук повече от пет минути.

— Може, може, ще поостанем още малко — отвърна Кати. — Ето че стана добър и търпелив. Той вече почва да мисли, че аз ще страдам много повече от него тая вечер, ако повярвам, че с идването си съм станала причина да се чувствува по-зле, а тогава няма да смея да дойда още веднъж. Правичката си кажи, Линтон, защото не бива да идвам, ако съм ти причинила болка.

— Трябва да идваш, за да ме излекуваш — отвърна той. — Би трябвало да дойдеш, понеже ми причини болка. Сама знаеш колко много ме заболя, когато ме блъсна. Не се чувствувах толкова зле, когато ти дойде, нали?

— Но вие сам се наредихте така, като се разплакахте и се ядосахте толкова — казах аз.

— Не съм изцяло виновна за състоянието ти — отвърна братовчедката му. — Както и да е, сега ще бъдем приятели. А и ти ме искаш… и би искал да ме виждаш понякога, нали?

— Казах ти, че искам — нетърпеливо отвърна той. — Седни на канапето и дай да се облегна на коляното ти подзе Линтон. — Тъй правеше мама по цели следобеди. Стой съвсем мирно и не говори.

— Впрочем можеш да ми изпееш една песен, ако умееш да пееш, или да ми разкажеш някоя хубава, дълга и интересна балада — една от ония, които обеща да ме научиш, — или пък някоя приказка. Всъщност, по ми се иска да чуя една балада. Хайде, почвай!

Катрин разказа най-дългата, която можа да си спомни. Това занимание достави голямо удоволствие и на двамата. Линтон поиска да чуе още една, а след нея и друга въпреки отчаяните ми възражения и те продължиха в тоя дух, докато удари дванадесет часа и в двора отекнаха стъпките на Хертън, който се прибираше за обед.

— А утре, Катрин, ще дойдеш ли утре? — каза младият Хийтклиф, като я държеше за роклята, докато тя неохотно се изправяше на крака.

— Не — отвърнах аз, — нито утре, нито вдругиден! Нейният отговор обаче бе очевидно различен, защото челото му се разведри, когато тя се наведе и прошепна нещо в ухото му.

— Утре няма да идвате! Запомнете това, госпожице — подзех аз, когато излязохме навън. — Да не би да си въобразявате, че ще дойдете?

Тя се усмихна.

— Ще взема сериозни мерки — продължих аз. — Ще наредя да поправят оная ключалка и тогава няма да има от где да избягате.

— Мога да се прехвърля през стената — рече тя и се засмя. — «Тръшкрос Грейндж» не е затвор, Елен, и вие не сте моя тъмничарка. При това вече съм почти на седемнадесет години и съм жена. Уверена съм, че Линтон скоро ще се поправи, ако се грижа за него. Нали знаеш, че съм по-възрастна от него и по-умна — у мен няма толкова детинщини, нали? Скоро ще свикне да прави, каквото му кажа, и то с малко предумване. Много е миличък, когато е добър. Щях много да го глезя, ако беше мой. Свикнем ли веднъж един с друг, ние не бихме се карали, нали? Елен, той не ти ли харесва?

— Да го харесвам! — възкликнах аз. — Не съм виждала по-капризно и по-болнаво същество, което някак е доживяло до юношеските си години! За щастие, както предполага господин Хийтклиф, той няма да доживее и до двадесетата си година. Впрочем съмнявам се, че ще оцелее до пролетта. Умре ли, загубата за семейството му няма да е бог знае колко голяма. А и добре стана за нас, че баща му го взе при себе си: колкото по-нежно се отнасят с него, толкова по-отегчителен и себичен би станал той. Радвам се, че няма никакви изгледи той да ви стане съпруг, госпожице Катрин.

Събеседницата ми стана сериозна при тия мои думи. Тя се засегна от безразличието, с което говорех за смъртта му.

— Той е по-млад от мене — отвърна тя, след като размисли доста дълго време — и би трябвало да живее по-дълго от мен. Той ще живее — той трябва да живее толкова, колкото и аз. Сега е тъй здрав, както когато пристигна тук, на север. Сигурна съм в това. Настинал е и нищо друго. Също като татко. Ти казваш, че татко ще се поправи. Тогава защо да не се поправи и той?

— Хайде, хайде — подзех аз. — В края на краищата няма защо да си блъскаме главите за това. Но чуйте ме, госпожице, пък и помнете, че ще си удържа думата: ако се опитате да отидете отново в «Брулени хълмове», било с мен, било без мен, аз ще уведомя господин Линтон за това, а и сърдечните ви връзки с братовчеда ви не трябва да се възобновят, освен ако баща ви даде съгласието си.

— Те се възобновиха — намусено измърмори Катрин.

— Тогава те не трябва да продължават — казах аз.

— Ще видим — рече тя в отговор и препусна в галоп, като ме остави да кретам подире й.

И двете пристигнахме в къщи, преди да стане време за вечеря. Господарят предполагаше, че сме скитали из парка, и затова не поиска обяснение за отсъствието ни. Щом се прибрах в къщи, аз побързах да сменя мокрите си чорапи и обувки, но дългия престой в «Брулени хълмове» не мина безнаказано. На следното утро се разболях и в продължение на три седмици не бях в състояние да си гледам работата — беда, каквато не бе ме сполетявала дотогава и каквато, слава богу, не ме е спохождала оттогава насам.

Малката ми господарка се държеше като същински ангел, когато идваше да ме наглежда и да ме развлича в самотните ми часове. Съвсем отпаднах духом от дългото лежане — то е досадно за един чевръст и пъргав човек. Впрочем малцина в моето положение са имали толкова малко основание да се оплакват. Щом Катрин напуснеше стаята на господин Линтон, тя идваше при леглото ми.

Тя посвещаваше дните си на нас двамата и не отделяше нито една минута, за да се забавлява. Не се хранеше редовно, пренебрегваше уроците си, изостави игрите си и беше по-нежна от всяка болногледачка. Трябва да е била добра душа, за да отделя толкова време за мен, когато обичаше баща си тъй много. Казвах, че посвещаваше дните си на нас, но господарят си лягаше рано, а аз обикновено не се нуждаех от нищо след шест часа привечер, тъй че вечерите й оставаха свободни. Бедното момиче! Никога не си задавах въпроса, какво прави тя след вечерния чай. Наистина, когато тя надничаше в стаята ми, за да ми пожелае лека нощ, аз често забелязвах колко свежи са бузите й и колко розови изглеждат тънките й пръсти, но вместо да предположа, че тяхната свежест се дължи на езда в студеното и пусто поле, аз я отдавах на топлия огън в библиотеката.“